Даниел Кала
Пандемия (3)

Глава 1

Университетът „Джорджтаун“, Вашингтон

Ярката червена точка прелетя през екрана, преди да се успокои върху настръхналата сива структура в центъра му.

— Грозен малък негодник, не мислите ли? — каза преподавателят. — Прилича на нещо, което някое куче пазач с радост би носило около врата си.

Забележката бе посрещната с нестройни смехове от аудиторията. Лекциите на д-р Ноа Халдейн винаги привличаха огромен интерес. Сред студентите по медицина специалистът по инфекциозни болести и световноизвестен експерт в областта на силно опасните патогени беше признат за странна птица и, меко казано, интересен оратор, чиито лекции винаги успяват да прорежат пряк път през езотеричните глупости и да те отведат право до същността на нещата. Имаше и друг фактор. Беше на тридесет и девет, но без нито един посивяващ косъм в късата си, своенравна коса. Освен това беше висок почти метър и деветдесет и все още се побираше в колежанските си джинси. Синьо-сивите му очи, острите черти и заразителната усмивка привличаха не една и две жени, както и неколцина мъже, които дори не фигурираха в списъците на курсовете му.

Халдейн накара червената точка на лазерния показалец да очертае кръг около периферията на структурата в средата на екрана и шиповете, излизащи от краищата на очертанията й.

— Но специално този вирус — закова се червената точка, — точно той ни причини страшно много главоболия през изминалата година.

— Моля ви, не изпращайте писма до кабинета на декана — побърза да издигне присмехулно ръка Халдейн. — По стар мой обичай говоря за всички вируси в мъжки род. — Сви рамене, очевидно без да изпитва ни най-малко стеснение. — Може би защото в тях има нещо толкова първично. Толкова незавършено. Така зависимо от останалите, когато се стигне до необходимостта да поддържаш дори собственото си съществуване. — Той замълча. — Подобно на случая с многоуважавания ми зет, чийто радиус на действие обикновено се изчерпва с околностите на кушетката, и досега не е ясно дали вирусите изобщо представляват легитимна форма на живот. — Халдейн изчака смехът да затихне. — От друга страна обаче, винаги съм смятал, че за бактериите, които са далеч по-комплексни, независими и красиви създания, трябва да се говори в женски род.

— Ами паразитите? — обади се някой. — Какъв пол имат те?

Халдейн присви очи в сумрака, докато най-сетне не откри задалия въпроса на едно от местата на петия ред.

— Господин Филипс, не смятам, че паразитите трябва да бъдат полово определяни.

— И защо не?

— Защото твърде много ми напомнят за студентите по медицина.

Още смях. Халдейн отново накара показалеца да обиколи вируса на екрана.

— Някой разпозна ли вече нашия грозен приятел?

— Коронавирус тип ТОРС^[1]? — обади се колебливо млада жена от мястото си на предния ред, докато лудешки записваше нещо в бележника си.

— Именно, госпожице Тай — кимна Халдейн. — Или коронавирус тип ТОР2.

Той натисна бутона на дистанционното в ръката си. Стерилният образ, заснет с електронен микроскоп, изчезна, заменен от окървавен труп на жена, чиито очи бяха закрити с черна линия. Без да коментира, Халдейн отново натисна бутона. На новата снимка се виждаше човешки бял дроб, оставен върху метален поднос. Още едно натискане на бутона. Екранът внезапно оживя. Към белия дроб се протегнаха две облечени в ръкавици ръце. Едната го улови по-здраво, а другата го разряза с помощта на скалпел. От разреза бликна кръв, тъмна като вино.

Оставяйки студентите си да възприемат напълно образа на анонимния патолог, правещ дисекция на пълния с гной и кръв бял дроб, Халдейн си позволи да се зачуди как ли изобщо преподавателите отпреди ерата на мултимедийното образование бяха успявали да окажат каквото и да е въздействие на учениците си.

— Четири дни преди да бъдат снимани тези кадри, белият дроб е принадлежал на напълно здрава четиридесет и две годишна медицинска сестра. — Той натисна бутона за пореден път и екранът отново се изпълни с черно-белия образ на вирулентния кристал. — Малко след това обаче тя имала нещастието да вдиша въздух, заразен с ТОРС-асоцииран коронавирус… Подобно на всички уважаващи себе си коронавируси, и този има силен афинитет към човешката назална мукоза. Преодолява с лекота епителната бариера и се размножава във вътрешността на клетките на лигавицата. — Обяснителните фигури на екрана се сменяха в безпогрешен ритъм. — По същото време въоръжените сили на тялото, имунната система, са започнали да се активизират. Представяйте си фагоцитите и неутрофилите като пехотата в това сражение. Те се занимават с мръсната работа, водят битките си клетка срещу клетка. През това време лимфоцитите са по-скоро артилерия, изстрелваща мунициите си — в този случай вирусно специфични антитела — някъде откъм тила… С доста от другите коронавируси сражението в никакъв случай не е кой знае колко равностойно. Все едно Люксембург да нападне Съединените щати. Повечето от пораженията се дължат на приятелски огън — собствената имунна система на пациента, а не на самия вирус, като резултатът се изразява в мускулни болки, треска и воднисти зелени храчки. След няколко дни вирусът-нападател неминуемо бива пометен.

На екрана се появи вирусът на ТОРС.

— Но този приятел е по-страшен. В повечето случаи успява да се промъкне през назалната мукоза, да се придвижи по трахеята и да навлезе в пулмоналните тъкани. Оттам пък прекосява алвеоларните мембрани на белите дробове. — Той накара образа на разрязаните и изпълнени с кръв бели дробове да се появи отново. — В резултат получаваме дифузен пневмонит. И както се вижда от видеото — често и пулмонален оток. В пет процента от случаите на ТОРС, независимо от прилаганата терапия, пациентът умира.

Химикалките в аудиторията летяха по листовете хартия в опит да не изостават от казаното.

— Онези от вас, които смятат ТОРС за един от конниците на Апокалипсиса, нека помислят пак. От появата си досега вирусът е убил по-малко от хиляда души. Или с термините на академичната дисциплина, това е поне толкова унищожително, колкото и пръдня в насрещен вятър. — Той поклати глава. — Ако го погледнем от друг ъгъл, хиляда смъртни случая не могат да се сравняват дори с постиженията на маларията само за един ден в цял свят. Можем да прибавим вируса на СПИН или холерата, просто за да бъдем по-изчерпателни. — Показалецът се стрелна напряко през вируса на екрана. — ТОРС-асоциираният коронавирус не е нищо повече от безчувствен вирус със собствено мнение.

Халдейн хвърли лазерния показалец на катедрата пред себе си и се приближи до студентите по първите редове.

— Както и всички останали… е, добре, може би далеч повече… аз също бях изплашен, когато получихме първите сигнали за появата на ТОРС. В края на краищата вирусът атакуваше здравни работници. Определено не играеше според правилата. Също така бях свидетел от първа ръка на безпорядъка, който причини малкият негодник. — Той поклати глава. — Но, погледнато в перспектива, ТОРС беше нещо полезно.

Той огледа озадачените млади лица в аудиторията, позволявайки си още няколко секунди мълчание, преди да продължи:

— ТОРС постави на изпитание способността на света да реагира на заразните болести. И познайте какво? Нито една страна не излезе чиста. Всъщност в повечето случаи работата никак не намирисваше на рози. Да вземем за пример Канада. Въпреки прехвалената си „най-добра в света“ здравна система, колегите ми в Торонто така и не успяха да реагират навреме. И градът им си плати скъпо. — Халдейн посочи публиката си. — Но поне сега светът е предупреден. Сега имаме шанса да дообработим — а където е нужно, даже да преработим напълно — протокола за справяне с евентуални опасности за публичното здраве. ТОРС беше тренировка на сухо в очакване на истината.

Той натисна бутона и екранът се изпълни с гранулиран черно-бял кадър на старо болнично отделение, претъпкано до такава степен, че леглата почти се допираха едно до друго. Трудно беше да се каже дали пациентите, някои от които лежаха присвити по носилки, са живи. Но дори и да бяха, очевидно никой не се чувстваше особено добре.

Халдейн протегна ръка към екрана:

— Дами и господа, запознайте се с истината… Есента на 1918 година. Първата световна война е към своя край, но в същия момент се появява нещо даже още по-зловещо, за да се разпространи като огън през бойните полета, военните болници и градовете на Западна Европа. — Той се върна на подиума. — Испанският грип — каза с гръб към аудиторията. — А в лицето на войниците, завръщащи се по домовете си след примирието на 11 ноември, вирусът намира своите идеални преносители по пътя към глобалното разпространение.

Още стари снимки от болници и морги. Още смърт в черно и бяло.

— През зимата на 1918–1919 година този мутирал грипен вирус успява да избие двайсет милиона души. Което в днешни измерения е равностойно на осемдесет милиона умрели в продължение на шест месеца.

Някой откъм публиката изохка.

— Добре казано — кимна сериозно Халдейн. — И не говорим за двайсет милиона престарели обитатели на домове за възрастни хора, нито за осакатени ветерани, жадуващи избавление. Точно обратното. Поради неизвестни причини този вирус е убивал само млади, здрави индивиди в разцвета на силите си. Хората са лягали в леглата си вечерта само за да не се събудят на сутринта… която и да е сутрин. — Той погледна един от студентите на втория ред, който играеше в университетския бейзболен отбор. — Дори професионалните спортисти не са били застраховани. Наложило се първенството от 1919 за купата „Стенли“ да бъде прекъснато, защото един от играчите на „Монреал Маруунс“ починал по средата на сериите… Но ако си мислите, че адът се е отприщил заради примитивния здравен контрол и ограничените медицински практики, ще сгрешите отново. Вярно, през 1919 г. здравните грижи са били на далеч по-ниско ниво, но ако в днешно време бъдем изправени пред подобна епидемия, едва ли ще се справим по-добре. Все още не разполагаме с нужното лечение. И при положение че всеки човек на тази планета е на разстояние само два или три пътнически полета със самолет от някой свой познат, нищо чудно ефектът да се разпространи дори по-бързо от очакваното… Може би единствено драконовските мерки, приложени по онова време — затваряли са под карантина хората в затворите, а в някои страни дори са обявили ръкостискането за незаконно — са успели да овладеят епидемията по някакъв начин… Най-странното в цялата история? — Халдейн си позволи да направи драматична пауза. — В испанския грип няма нищо кой знае колко изключително. Всяка зима се появява по някое ново превъплъщение на грипа и изпълзява от Банкок или Хонконг, или Мелбърн, въобще екзотична дестинация, която така или иначе не мога да си позволя да посетя… — Никой не се засмя. — Тези вируси освобождават нови легла в домовете за старци, държат различните агенции под напрежение и по правило превръщат живота на онези от нас, които са имали нещастието да се окажат на пътя им, в истински океан от неприятности. — Огледа публиката си, доволен, че е успял да прикове вниманието им. — Причината, поради която инфлуенцата убива само старите и болните, е, че — с ваксина или не — грипът вече е прочетен вестник за имунната ни система. Чисто и просто нова модификация — протеин тук, органичен пръстен там — на антиген, с който организмът ни се е сблъсквал и преди. Телата ни имат изградена силна защита.

Халдейн подхвърли пръст към екрана.

— С испанския грип обаче случаят е бил различен, защото е бил съвсем различен вид вирус. — Той сви рамене. — Но именно в това са най-добри вирусите, нали така? Те мутират. Всъщност до 1919-та на всеки четиридесет години като по часовник се появява нова унищожителна версия на инфлуенцата… Най-странното по отношение на пандемията от началото на века е, че цикълът не се е затварял от над осемдесет години. — Той поклати глава. — Не искам да изпълвам блестящото ви бъдеще с облаци, доктори, но грипът-убиец, изглежда, позакъснява!

По пътя обратно към кабинета си Ноа Халдейн не успя да се сдържи и се усмихна. Разбира се, че в лекцията му имаше и мъничко преигран драматизъм, но вярваше, че неговите студенти — както и останалите бъдещи лекари — трябва да чуят посланието: всички те бяха на предните линии на следващата епидемия, която с почти абсолютна сигурност щеше да бъде вирусна. Жизненоважно беше да умеят да разпознават признаците от рано. И ако се съдеше от какофонията от въпроси, връхлетяла го след лекцията, го бяха чули и още как.

В мрачните пролетни дни на 2003 г., докато беше в постоянно движение между Хонконг, Ханой и Сингапур, все още не беше толкова сигурен, че ТОРС ще се окаже просто кратък проблясък. Никой в Световната здравна организация не беше сигурен.

Халдейн в никакъв случай не преувеличаваше пред студентите си, твърдейки, че е бил лично засегнат от унищожителната мощ на ТОРС. Вирусът беше отнел живота на близък негов приятел и колега, д-р Франко Бертули, завеждащ интензивно отделение в Сингапур. Облечен в защитния си костюм, Халдейн беше останал до леглото на своя приятел до самия край, наблюдавайки безпомощно как Бертули се задушава в собствените си секреции. Нищо през цялото му свързано с медицината, вирусологията и епидемиологията минало не можеше да го подготви за това. Гледката често го спохождаше в кошмарите му.

Ала бе изминала повече от година от последната му командировка и ето че понастоящем Халдейн си беше у дома, радвайки се на относителното спокойствие на фронта на инфекциозните болести, настъпило над света. Разполагаше с предостатъчно време, за да се заеме отново с изследователска и клинична дейност. Но най-хубавото беше, че можеше да отделя време на тригодишната си дъщеря Хлои. Достатъчно време дори за да направи усилие да възкреси разбития си брак.

Изгубен в планове за поредното семейно пътуване извън града за уикенда, Халдейн влетя през вратата на изследователския си отдел в „Джорджтаун“.

— Здрасти, Карен — каза, докато оставяше чаша кафе на плота пред рецепционистката си и се насочваше към собствения си кабинет.

Когато Халдейн не обърна внимание на опита й да привлече вниманието му, рецепционистката скочи и го последва. Със своите двайсет и седем години, Карен Джаксън бе приела работата като секретарка на Халдейн с намерението да се окопае още по-добре в академичните среди, докато в същото време усилено работеше по завършването си. Беше красива афроамериканка, умна и предизвикателна до крайност.

— Ноа, не ме ли чухте? — каза тя, сложила ръце на кръста си, сякаш говореше на непослушник, който току-що е издраскал стените с химикалка.

Халдейн се изтегна в креслото си и остави собствената си чаша кафе от „Старбъкс“ върху най-ниската от безбройните купчини, изпълващи бюрото му.

— Как е, Карен?

— Отново си забравихте пейджъра и мобилния телефон, нали? — сгълча го тя.

Халдейн сви рамене:

— Имах лекция.

— Разбира се, това обяснява всичко — отвърна Джаксън и завъртя очи пред завеяността на шефа си.

Халдейн извади пейджъра и телефона от чекмеджето на бюрото.

— Кой ме търси?

— Именно — изкиска се тя, сваляйки ръце от кръста си. — Търсят ви от СЗО^[2]. Доктор Нантал. Каза, че било спешно.

Като изпълнителен директор по заразните болести в СЗО д-р Жан Нантал беше пряк отговорник за всички по-горещи световни точки. И едва ли имаше време да си бъбри по телефона, особено по „спешни“ случаи. Халдейн потърка очи и въздъхна тежко.

— А от теб се очакваше да му кажеш, че съм се споминал.

— Ноа, не ви ли повтарям от месеци да зарежете това лудо препускане около Земята на разноските на Световната здравна организация? — попита тя. — Това е работа за необвързани хора, а не за стари биволи, крачещи в семейния хомот, на всичкото отгоре и с малко дете. Старата кримка д-р Нантал със сигурност ще съумее да разсее и лъв от закуската му, но този път трябва да му кажете „не“.

Халдейн винаги се бе възхищавал на младата си, заплашителна секретарка. Сигурно се беше разпореждала с хората около себе си още откакто беше проходила. Може би дори и от по-рано. Но пък в случая навярно не беше в правото си. Спешното обаждане на Нантал значеше само едно: на някое място на планетата се случваше нещо неприятно. А и в ролята си на експерт по патогените на работа в СЗО, Халдейн много добре си даваше сметка, че Нантал не го моли.

Присъствието на Халдейн се изискваше.