Даниел Кала
Пандемия (31)

Глава 29

Хотел „Харбървю“, Ванкувър, Канада

Гуен Савард беше премерила температурата си два пъти. Щом и двете измервания потвърдиха, че все още няма треска, тя помете с ръка пакета универсални маски от бюрото си и ги изхвърли в кофата с безмерно задоволство.

Карантината й беше приключила официално.

Позволи си само няколко минути празнични мисли. Часовникът тиктакаше по-забързано от всякога. Ултиматумът на терористите щеше да изтече след по-малко от двадесет и четири часа. А Гуен, подобно на всички останали в американската администрация, нямаше ни най-малка представа как ще реагират те на телевизионното обещание на президента да изтеглят войските си от Полуострова. До този момент единственият отговор беше мълчанието.

Тя забързано се върна в спалнята и хвърли и другите си дрехи в куфара. Щом прибра всичките си вещи, отново седна пред компютъра, за да прегледа най-скорошната поща, като обръщаше специално внимание единствено на имейли, свързани с настоящата криза, след което собственоръчно ги маркираше като „спешни“.

Тъкмо се канеше да изключи компютъра, когато музикалният тон откъм него оповести, че някой иска разрешение за видеоконферентна връзка. Вероятно нямаше да обърне внимание, ако не беше името на отсрещния човек, изписано в долния десен ъгъл на екрана.

Щракна върху иконата и позволи на видеопрозореца да изскочи на работния плот, изобразявайки главата и по-голямата част от раменете на Айзък Москор. Ученият носеше измачкана бяла престилка, а бялата му коса стърчеше във всички посоки.

— Здрасти, малката, как я караш? — избумтя с типичния си изговор от Джърси.

Лицето на наставника й винаги я караше да се почувства по-добре, по същия начин, по който лицето на един от чичовците й винаги бе успявало да повдигне духа й като дете.

— Чудесно, Айзък — усмихна се широко и разпери ръце като доказателство. — Преживях карантината без никакви проблеми. Тъкмо се канех да потегля за Вашингтон.

Москор кимна.

— Всичко наред ли е в Центъра за контрол на болестите? — попита тя.

— Хммм. — Той повдигна широките си рамене. — Студеният влажен Ню Хейвън ми липсва. Атланта е твърде голям град за мен. — Той се усмихна накриво. — Предполагам, че просто съм провинциалист по душа.

Гуен се усмихна, но бързаше прекалено много и реши да кара направо по въпроса.

— А лабораторията?

— Удивителни неща се случват, щом правителството се поинтересува от работата ти. — Той поклати глава. — Прекарах по-голямата част от академичния си живот в просия, заеми и кражби, достатъчни да скърпя някак работата си в лабораторията. После изведнъж се озовах тук и в рамките на двадесет и четири часа разполагах с Тадж Махал.

— Сигурна съм, че го заслужаваш, Айзък — каза тя. — Започнахте ли да провеждате експериментите?

Москор кимна.

— Да, преди шест дни започнахме с една група от петдесет африкански зелени маймуни. Инфектирахме ги с вирусен серум, след което ги разделихме на две групи. Двадесет и пет получаваха по два пъти на ден дози от А36112. Контролната група получаваше единствено стандартните антивирусни препарати.

— И? — наведе се напред Гуен.

Москор очевидно беше имунизиран срещу подканата в гласа й.

— Така и не успявам да свикна с тези видеоконферентни връзки. — Той се пресегна и донагласи камерата, карайки картината при Гуен да заподскача нагоре-надолу. — Винаги се чувствам така, сякаш съм на снимачната площадка на „Стар Трек“. Постоянно съм нащрек и ми се струва, че всеки момент ще изчезнеш, а на мястото ти ще се появят господин Сулу или Скоти. — Той отново нагласи камерата. — Сигурна ли си, че е безопасно да говорим по тази линия?

— Напълно — кимна нетърпеливо Гуен. — Казвай.

— Въобще не преувеличаваше, като ми говореше за този вирус Гансу. Страшничка гадинка. Напомня ми онова, което видях по време на обиколката на вашингтонската лаборатория за изследвания на ебола.

— Говореше за двете групи? — опита се да го върне на темата Савард.

Той се подсмихна.

— До този момент вирусът е убил девет от двадесет и петте маймуни от контролната група.

Гуен усети как сърцето й ускорява ход. Усещаше, че Айзък преднамерено задържа обещаващите новини.

— А маймуните, които получават лекарството?

Той прехапа устни, но усмивката му се разшири съвсем лекичко.

— Засега… и наблягам на факта, че говорим за изключително ранни резултати… от групата, лекувана с А36112 е умряла само една маймуна.

Савард скочи от стола.

— Ей! Къде изчезна? — извика Москор. — В момента разговарям с колана ти.

Савард отново седна. Усещаше леко замайване от новината. Наложи се да се покашля и да заповяда на сълзите да почакат.

— Айзък, ти успя!

Москор се изчерви съвсем малко и поклати голямата си глава.

— Ние… не забравяй за Клара и останалата част от екипа… все още не сме постигнали нищо.

Гуен понечи да заговори, но Москор просто махна с ръка, за да я прекъсне:

— Хлапе, зная колко обещаващо звучи, но хайде да не изпреварваме събитията. Става дума за четиридневни процедури и двадесет и пет лабораторни маймуни.

— Айзък, новината е изумителна — запротестира Гуен. — Една трета смъртни случаи, срещу една двадесет и пета. Почти не може да има сравнение.

— Твърде е рано — разклати пръст Москор. — Някои от маймуните в лекуваната група все още са ужасно болни! Не можем да знаем дали някоя от тях няма да умре още днес например… Нуждаем се от по-сериозни цифри и още време, преди да си вадим заключения.

Савард сви рамене.

— Слушай, Айзък, ако зависи от мен, ще получиш и последната зелена маймуна на света. Но онова, с което не разполагаме, е още време. По всичко личи, че ни заплашва пандемия. И въобще няма да преувелича, ако кажа, че е възможно пандемията да започне още утре.

Москор се взира в нея в продължение на няколко секунди, без да каже нищо. Най-накрая рече:

— Значи искаш да преминем направо към изпитания с хора?

— Не — поклати упорито глава Гуен. — Трябва да започнем масово производство на лекарството.

Лицето на учения се загърчи в хаотична поредица озадачени изражения.

— Масово производство? — повтори той.

— Днес, Айзък — произнесе решително тя. — Ако се наложи, ще заемем всяка фармацевтична компания в страната, но ще имаме това лекарство.

Долната челюст на Москор беше увиснала.

— Труден ли беше процесът на изработване на хапчетата? — попита го тя.

Все така зашеметен, той вдигна рамене.

— Най-обикновено органично съединение. Неколкостотин таблетки не са проблем. Но за какво изобщо говориш ти? — вдигна длан той.

— Говоря за милиони дози — отговори тя, като вече прехвърляше материално-техническата част от задачата през ума си. — Имаш ли интравенозен препарат?

— Да — кимна Москор. — Налага се да използваме този метод при маймуните, които са прекалено болни, за да преглъщат таблетките.

— Идеално — каза тя. — Ще трябва да произвеждаме и от двата вида.

Той сведе очи.

— Знаех си, че може да се стигне дотам, когато ме изпрати в Атланта. И, хлапе, зная, че правиш онова, което смяташ за наложително — произнесе тихо. — Но за мен това е неправилен начин за практикуване на медицина. Не можеш просто да прескочиш от половинчатите резултати към лекуването на хора, без значение колко изкусителни ти изглеждат те. И преди са опитвали. — Той замълча. — И в литературата са описани достатъчно преждевременни трупове, които да ти напомнят, че идеята е лоша.

Искаше й се да може да протегне ръка и да докосне разтревожения си приятел. Вместо това просто кимна.

— Айзък, и представа си нямаш колко преждевременни трупове ни очакват, ако поне не опитаме да направим нещо. Разбира се, че много хора могат да умрат. Дори и като пряк резултат от лечението с А36112 — призна тя. — Но онова, което ми даде, което даде на света, е надежда, с каквато вчера не разполагахме. Знам, че е прекалено рано, за да бъдем сигурни, но е възможно да си открил лечение за грипа убиец. За съжаление нямаме време да потвърдим резултатите ти в лабораторни условия.

Той се облегна в стола с изражение, в което се бореха едновременно задоволство и скептичност.

— Значи реалният свят ще бъде нашата лаборатория, а?

— Няма друг начин — отговори Гуен.