Даниел Кала
Пандемия (18)

Глава 16

Партийният дом, град Дзяюйгуан, Китай

В град Дзяюйгуан течеше пети, изпълнен с нервен трепет ден без нови доклади за засечени случаи на СОРК. С мълчаливото съгласие на Ноа Халдейн и екип на СЗО, провинциалните власти обявиха „абсолютна победа над Грипа Гансу“ и смятаха да разпространят новините за това по целия свят. От Ланчжоу беше долетял губернаторът, а от Пекин — заместник-председателят. По този случай от цял Китай се събираха партийни величия. А международните медии, до този момент ефективно държани на тъмно и надалеч от провинция Гансу, бяха получи покана да присъстват на галавечерята, на която членовете на екипа от СЗО бяха почетни гости.

Халдейн нямаше търпение да се прибере у дома. Не беше виждал Хлои вече почти три седмици и направо му призляваше от идеята, че няма да е с дъщеря си още един ден. Въобще нямаше намерение да забавя отпътуването си в името на угощение, на което всички щяха да се потупват сами по рамото, но така или иначе нямаше да има полети чак до сутринта. Тъй че се видя принуден да облече тъмносиньото си спортно сако, обикновена синя риза и черни памучни панталони, да надене увереното си изражение и да се упъти към банкета.

Всяка мисъл, че има опасност да не е облечен подходящо за случая се изпари в момента, в който зърна Дънкън Маклеод. Червенокосият шотландец беше усмирил прическата си с поне едно минаване с гребена, но все още имаше торбички под очите в резултат от гуляя отпреди три дни. Носеше измачкани вълнени панталони и раздърпан пуловер, които дори още повече го отличаваха от официално облечената тълпа.

Халдейн зае мястото си между Маклеод и Жан Нантал, изпълнителният директор по заразните болести към СЗО, който тъкмо същата сутрин бе долетял от Женева. Посивелият французин носеше спретнат костюм с четири копчета, плюс неизменната си лъчезарна усмивка, с която не се беше разделял още от пристигането си. За трети път тази вечер той вдигна чашата си с вино и се обърна поотделно към всеки един от четиримата представители на СЗО на масата:

— Вие ме накарахте да се гордея с вас. — Той наистина сияеше.

— Отказвам да вдигам тост със себе си или когото и да било друг — обяви Маклеод, като остави пълната си чаша. — Дотук съм с пиячката.

Хелмут Щрайхер остави собствената си чаша на масата и се засмя — нещо напълно нетипично за него:

— Ja, за шотландец явно не те бива много с пиенето. Ха!

— А, ето го още веднъж това прекрасно германско чувство за хумор — изръмжа саркастично Маклеод.

Мили Юйен, която бе почервеняла като домат само след две глътки вино, се изкиска на словесната престрелка.

Халдейн поднесе чашата си към тази на Нантал.

— Жан, този път не бяхме нужни на китайците. И без друго бяха подготвени да се справят с вируса на всяка цена.

— Не е съвсем така, смирени ми приятелю — поправи го с мекия си като масло френски акцент Нантал. — В края на краищата кой им помогна с координацията на карантината? — Той вдигна чашата си към Щрайхер. След това се обърна към Халдейн с гордо, бащинско кимване: — А не си ли бил ти онзи, който е дал идеята да избият всички стопански животни?

Халдейн сви рамене.

Нантал огледа равнодушните лица около масата.

— Оставете скромността настрана, mes amis. — Усмивката му стана още по-широка. — Няма да навреди, ако СЗО получава малка част от признанието и положителни критики в пресата от време на време. Принизявайте постигнатото колкото си искате, но сте си заслужили похвалата. — Ръката му елегантно направи жест към морето от изтъкнати личности и камери пред тях. — СЗО заслужи похвалата. Доколкото зависи от мен, няма да подмина нещо подобно просто ей така.

— Радвам се, че мислиш по този начин — обади се Маклеод, като посочи себе си. — Аз например също не бих отказал тримесечен отпуск.

— Дънкън? Искаш почивка? — разсмя се Нантал. — Това наистина е ден на сбъднатите чудеса.

В момента, когато Маклеод вече се канеше да отговори, един от сервитьорите потупа Нантал по рамото. След като двамата размениха няколко тихи думи, Нантал се изправи.

— Извинете ме, трябва да се обадя по телефона.

Когато Нантал напусна масата, речите най-после започнаха. За да не се чувстват гостите изолирани, заместник-председателят говореше на английски. Халдейн беше чувал съвсем същия вид политически речи поне сто пъти досега — обикновена реторика и опит за нагаждане на историята. Заместник-председателят изказа похвала на местните медицински представители за „героичната битка“ срещу вируса и възхвали успеха им във възпирането му. Също така подчерта силното си задоволство от храбростта на жителите на Дзяюйгуан, сякаш те сами бяха избрали да ги затворят зад бодливата тел. Често използваше и думата „ние“, макар че по време на основните събития между него и вируса бяха лежали не по-малко от четири хиляди и петстотин километра. В заключение възхвали екипа на СЗО заради опита му, предаден на местните специалисти „в нужните области“, намеквайки, че независимо от високата оценка на знанията им, от тях не бе имало кой знае колко голяма нужда.

По време на продължителните аплодисменти на крака в чест на СЗО, последвали речта на заместник-председателя, същият сервитьор, който бе повикал Нантал, се появи и се наведе до ухото на Халдейн.

 

 

Нантал седеше зад писалището на кабинета, който временно заемаше, и разговаряше бързо на френски с някого от другата страна на линията. Когато забеляза Ноа на вратата, му даде знак да се приближи и да седне в креслото срещу бюрото.

Когато най-после затвори телефона и погледна към него, лицето му бе застинало в мрачна гримаса. Ноа не можеше да си спомни някога да е виждал такова объркване в изражението му. Началникът му изглеждаше така, сякаш се бе състарил с десет години за трийсетте минути, през които бе отсъствал от масата.

— Какво има, Жан? — попита Халдейн.

Нантал отговори съвсем тихо:

— Имаме положителен тест за вируса. Малко момиченце в лондонска болница.

Халдейн поклати глава, отказвайки да направи връзката.

— Какъв вирус?

Нантал просто се взираше в него.

— Не говориш сериозно, Жан! — Халдейн се наведе напред и стисна здраво ръба на писалището. — Грипът Гансу се е появил в Лондон, Англия?

Нантал кимна.

Ноа се изправи, без дори да разбере как е успял да го направи.

— Пребивавало ли е момиченцето тук през последния месец?

Нантал поклати глава.

— Не е от китайски произход. Нито тя, нито който и да е друг от семейството й някога са посещавали Китай.

Халдейн отново се отпусна в креслото.

— Защо тогава са решили, че си имат работа с грипа Гансу?

— Проба за полимеразна верижна реакция. Европейският ни отдел за наблюдение на инфлуенцата е провел кръвните тестове. Има съответствие.

Халдейн поклати глава, неспособен да приеме присъдата на лабораторията и последствията, произтичащи от нея.

— В такъв случай някой в лабораторията се е издънил!

Нантал продължи да се вглежда в него още няколко секунди. След това тихо произнесе:

— Ноа, има и други.

— Други! — Сърцето на Халдейн подскочи в гърдите му. Той дълбоко си пое дъх. — Добре. Дай малко на заден, Жан. Разкажи ми всички подробности.

— В Лондон има сведения за пет случая — обясни Нантал. — Всички произхождат от точно определен хотел, „Парк Плаза Тауър“, който се намира в лондонския бизнес квартал. Една от жертвите вече е починала.

Халдейн стисна зъби.

— Малкото момиченце?

— Не. Петдесет и пет годишен изпълнителен директор на американска петролна компания. Открили са го мъртъв в хотелската му стая.

Фактът, че не беше малкото момиченце, донесе на Халдейн странно успокоение. Шокът постепенно отминаваше. Умът му заработи, планирайки с няколко хода напред.

— Посочен ли е индексният случай? — попита той.

Нантал приглади веждите си с палец и показалец, след което поклати глава.

— Никоя от жертвите не е пътувала до Китай през последните три месеца.

— Значи грипът е внесен от някой друг — кимна замислено Халдейн. — Добре, кой е най-ранният случай?

— Никога няма да разберем кога е развил симптомите изпълнителният директор, но първо са хоспитализирали четиригодишното момиченце.

— Кога? — попита настоятелно Халдейн.

— Преди три дни.

— Още един ден и ще прескочи трапа — измърмори на себе си Ноа.

Нантал наклони глава.

— Съжалявам, изгубих мисълта ти.

— Нищо. — Халдейн забарабани по плота пред себе си. — Другите случаи, Жан. Кога е докладвано за тях?

Нантал се консултира със записките, изписани с безупречен почерк в бележника пред него.

Два от случаите бяха забелязани в рамките на дванайсет часа след момиченцето. Останалите два бяха още пресни, от тази сутрин. Бяха гости на същия хотел. Веднага щом показали признаци на кашляне и висока температура, били изолирани.

— Значи имаме пролука от два дни между първоначалните случаи и последните два. Те сигурно са резултат от колатерално разпространение — каза Халдейн, описвайки процеса на последващо разпространение на вируса от едно „поколение“ жертви към следващо.

— Съгласен съм.

— И никой от болничния персонал, който се е грижил за жертвите, не е показвал признаци на заразяване? — опита Ноа.

Нантал поклати глава.

— За щастие, болниците са особено отговорни по отношение на ранните предохранителни мерки, но няколко сестри и неколцина лекари са под карантина.

— Добре — кимна Халдейн. — Пет дни би трябвало да бъдат достатъчни. Ами персонала и гостите на хотела?

— Всички те са под карантина — отговори Нантал.

— Доброволно?

— Говорим за Англия, приятелю — посочи с леко засегнат тон Нантал. — Не мисля, че са прибягнали до телените заграждения. От онова, което чух, смятам, че хората са им съдействали.

— И по-добре да са — рече Халдейн. — Някой излязъл ли е вече с публично становище, Жан?

— Все още не разполагам с тези подробности — сви рамене началникът му. — Подразбрах, че медиите в Лондон разпространяват новината, но властите са притеснени от отзвука. Тревожат се нещата да не загрубеят, да не се стигне до паника.

Халдейн вдигна ръце:

— Ако още сега не установят необходимия контрол, със сигурност ще бъдат изправени пред паника. И с пълно право! — Осъзнавайки, че е на път да „застреля вестоносеца“, той снижи глас. — Жан, трябва веднага да организират клиники за наблюдение, както постъпихме по времето на ТОРС. Това е единствената им надежда, ако искат да го ограничат. — Той замълча. — Ако въобще имат някаква надежда.

Нантал се протегна и го потупа по ръката.

— Успяхме да го ограничим в Дзяюйгуан, Ноа. Можем да го направим и в Лондон.

Халдейн сведе поглед към старческите петна по кожата на наставника си. Гледката по някакъв начин го обезсърчи. Дори великият Жан Нантал, стожерът в борбата срещу изпитанията на природата, не беше имунизиран срещу законите на биологията. — Трябва да открием индексния случай, Жан.

— Значи ще отидеш в Лондон?

Халдейн затвори очи и тежко въздъхна. После кимна.

Преди да се оттегли, Нантал още веднъж стисна ръката му. Огледа го колебливо, след което каза:

— Ноа, зная, че едва ли би искал да го чуеш точно сега, но имаме случаи под въпрос и на други места. Все още не са потвърдени микробиологически, но от клинична гледна точка са подозрителни.

— Извън Лондон?

— Доста извън него — усмихна се отпаднало Нантал. — Двама души в Хонконг също са развили класически симптоми.

Усещането за deja vu се стовари върху Халдейн като ненадеен удар. Отново бяха изправени пред ТОРС, само че този път буболечката си я биваше.

— Трябва да се измъкнем оттук, Жан. Още тази вечер!

 

 

Летище „Хийтроу“, Лондон, Англия

Полетът до Лондон му се струваше като далечен, неясен кошмар. Емоционалното изтощение от катастрофалното развитие на нещата и последвалото телефонно обаждане до дома, за да обясни допълнителното си забавяне, се преплитаха с миговете на сън на крак, осемнайсетте часа и трите прехвърляния, които в крайна сметка ги бяха отвели до летище „Хийтроу“ в Лондон.

Всички от екипа бяха разтърсени от новините за по-нататъшното разпространение, но на Дънкън Маклеод това като че ли се беше отразило най-зле.

— Кучият му син е решил да посети и моя мизерен остров. Нямам намерение да оставя нещата така! — произнесе, когато чу новините за пръв път. Оттогава почти не бе проговорил.

На летището в Пекин се разделиха. Нантал, Щрайхер и Юйен се качиха на самолет за Швейцария, докато Халдейн и Маклеод се насочиха директно към Лондон.

Сред множеството, стоящо на портала за посрещачи на „Хийтроу“ — гледка, която изненадващо му напомни за микрокосмос, побиращ в себе си глобалното разнообразие — успя да забележи жена, вдигнала плакат с надпис: „Д-р Халдейн, д-р Маклеод“. Ноа сръчка шотландеца и двамата се отправиха към нея.

— Господа, името ми е Нанси Ливайн, помощник-директор на Лондонската здравна комисия — представи се тя, без следа от усмивка, докато се здрависваха. — Мога да продължа с обясненията, но предлагам да оставим това за из път. Последвайте ме.

Тя се упъти към изхода. Средно висока, но изключително слаба, Ливайн имаше черна, вързана на опашка коса, тънки устни и дълбоко сложени кафяви очи. Не носеше грим. Лишеното й от чувство за хумор изражение съответстваше на очевидната й наклонност да командва. Халдейн имаше силното подозрение, че това едва ли се дължи само на настоящата ситуация.

Навън се сипеше сив ноемврийски дъжд. Докато крачеха към колата, Ноа се запита дали някога отново ще види слънцето. Щом се настаниха в ланд ровъра на Ливайн — Халдейн на предната, а Маклеод на задната седалка — тя започна да им разяснява командната структура на градската обществена здравна система:

— Комисията координира шест различни правителствени агенции в една обща организация — обясни тя с острия си, напомнящ за висшата класа английски акцент. — Ние сме отговорни за наблюдението на всички аспекти от лондонския здравен живот, в това число за справянето с огнища на инфекции и епидемии.

— Изглежда сте невероятно заети — рече Халдейн. — Благодарим, че сте отделили време да ни вземете.

— Въпрос на целесъобразност — сви тесните си рамене тя. — Това ще ни даде удобната възможност лично да ми опишете впечатленията си от щама Гансу на грипния вирус. И по специално да ме осведомите как са успели китайците да се справят с неговото разпространение.

— Нямаше да сме тук, ако бяха „успели“ — изръмжа от задната седалка Маклеод.

— Очевидно — съгласи се Ливайн. — Онова, което имах предвид е, как са успели да го ограничат на местно ниво. Това ще ми кажете вие.

— Доктор Ливайн, Дзяюйгуан е отдалечена общност. Малък град в средата на нищото — каза Халдейн. — Въобще не може да се сравнява с Лондон.

— Като оставим това настрана, доктор Халдейн… — прочисти гърлото си тя.

— Поставиха една част от града под обсада, доктор Ливайн — обясни той. — В условията на демокрация няма да ви се размине, ако опитате студенокръвния милитаристичен подход, който използваха китайците.

За момент Ливайн остана загледана пред себе си.

— Запознати ли сте със Здравния акт за извънредни обстоятелства?

— Не и в детайли — призна Ноа.

— Прилагането му е равнозначно на обявяване на военно положение — поясни тя. — Ще останете изненадани от възможностите, с които разполагаме.

— Военно положение? — повтори като ехо Маклеод. — Точно от това имате нужда.

Ливайн хвърли бърз поглед на Халдейн.

— Бихте ли описали клиничните си наблюдения, моля? — произнесе тя. Беше заповед, а не молба.

Загледан през прозореца към лондонските предградия, които постепенно отстъпваха място на по-гъсто населената метрополия, Халдейн обрисува в общи линии огнището в Гансу, като тук-там допълваше фактите с лични впечатления. Маклеод пригласяше с допълнителни разяснения или хумористични подмятания.

След като Халдейн приключи, д-р Ливайн зададе няколко уместни и справедливи въпроса. Попълнила празнотите в познанията си, тя потъна в мълчание. Халдейн имаше натрапчивото усещане, че след като беше изстискала цялата полезна информация от тях, Ливайн вероятно обмисля възможността да отбие и да ги остави по средата на пътя.

— Накъде ни водите? — попита той.

— В главния център на Комисията — отговори тя. — Останалите ни очакват.

— Ще се наложи да почакат още малко — произнесе Халдейн.

— Не ви разбрах…? — попита, изпълнена с достойнство тя.

— Искам да поговоря с оцелелите жертви.

— Всичко с времето си, доктор Халдейн.

— Не, доктор Ливайн. Още сега.

— Доктор Халдейн, това не ви е Китай — произнесе тихо тя. Не гледаше към него, а право напред. Тонът й с лекота можеше да замрази предното стъкло на колата. — Тук сте по молба на СЗО. Ние не сме ви викали. Ерго, вие сте тук в качеството си на наблюдатели, а не да ръководите процеса.

— Добре дошъл в Лондон, Халдейн — подметна Маклеод от задната седалка.

Ноа умишлено отправи към Ливайн снизходителна усмивка.

— Доктор Маклеод и аз прекарахме последните няколко седмици в епицентъра на тази епидемия. Познаваме я както отвътре, така и отвън. Мисля, че е безопасно да допуснем, че имаме повече опит със зараждащите се патогени и горещите вирусни зони, отколкото цялата ви Комисия накуп. — Остави забележката да увисне за миг във въздуха. — Но, разбира се, докторе, ако не виждате смисъл да се вслушате в нашите препоръки, тогава може би вашият началник ще прояви по-голям интерес.

Главата й не помръдна, но ъгълчето на устата й за момент потрепери.

— По-близо сме до „Роял Фрий Хоспитал“, където е педиатричният пациент — произнесе с равен тон. — Ще започнем оттам.

 

 

Д-р Нанси Ливайн вече беше обяснила присъствието им на администрацията на „Роял Фрий Хоспитал“. Наложи се само да покаже личната си карта на главната рецепция, за да могат тримата лекари да продължат по пътя си към педиатричното спешно отделение на десетия етаж.

Пред вратите на отделението ги посрещна внушителна жена на средна възраст с бяла униформа и шапка, която Халдейн по-скоро би свързал с някой черно-бял филм, и се представи само като „сестра“.

— Сестро, търсим пациент на име Алиса Матюз.

Жената поклати глава.

— Съжалявам, доктор Ливайн, но момиченцето вече го няма.

— О — издиша Халдейн, допускайки най-лошото. — Кога се случи?

— Се случи…? — За момент лицето на сестрата се сгърчи от объркване. — О, не, не! — Тя отново поклати глава. — Алиса не е починала. Дори напротив, тази сутрин показа признаци на подобрение. Днес е първият ден, в който лекарите решиха, че се е стабилизирала достатъчно, за да направят компютърна томография на гръдния й кош.

По времето, когато Халдейн, Ливайн и Маклеод стигнаха до отдела по радиология, Алиса вече беше на масата за процедури и сканирането бе започнало.

Един от техниците ги отведе при Вероника Матюз, която кръстосваше нервно чакалнята. Вероника носеше зелени болнични дрехи. Дългата й черна коса бе започнала да се къдри по върховете, а от синята й очна линия бяха останали само разпокъсани останки, заменени от дълбоки кръгове. Дори и по този начин Халдейн нямаше как да не си я представи на модния подиум някъде из Париж или Ню Йорк. Острите черти и високото, грациозно тяло буквално омагьосваха.

Четиримата се настаниха на столовете в далечния край на чакалнята. Халдейн седна точно срещу нея, а Ливайн и Маклеод — от двете му страни. По време на взаимното им представяне, Вероника остана загледана някъде над главата на Халдейн. Помисли, че му прилича на седиран постоперативен пациент. Чак когато й обясни, че току-що пристига от Китай и вече е запознат с редица други случаи на Грипа Гансу, вниманието й рязко се фокусира върху него.

В очите й се виждаше молба.

— Виждали сте хора, които са се възстановявали от това нещо, нали? — попита тя с акцент, който, изглежда се колебаеше между нюйоркско и британско произношение на всяка втора сричка.

— Да, госпожо Матюз — кимна той, — виждали сме хора, които са били на прага на смъртта, но са се връщали оттам. По времето, когато разговаряхме с тях, бяха в добро здраве.

Тя се протегна и улови ръката му.

— А деца?

— Да, и деца. Повечето от децата в Китай преживяха вируса.

Тя стисна ръката му, а на устните й се оформи нерешителна усмивка.

— Но Алиса беше толкова болна…

— Но е успяла да остане с вас през последните четири дни.

Матюз сви безпомощно рамене и поклати глава:

— Е, и?

— Четири дни, изглежда, беше магическото число в Китай — обясни Халдейн. — Всички пациенти, които оцеляваха за повече от четири дни, след това се възстановяваха напълно.

Пръстите на Матюз се забиха в ръката му.

— Алиса ще се възстанови ли? — попита тя настоятелно.

Халдейн насили усмивката по лицето си в опит да я успокои.

— Точно такива очаквания имам, госпожо Матюз.

Тя най-после отпусна хватката си. От очите й започнаха да се стичат сълзи.

— Благодаря ви, доктор Халдейн. Много ви благодаря.

— Не на мен — поправи я Ноа. — А на болничния персонал.

— Разбира се — успя да си поеме въздух тя, като все още не пускаше ръката му.

Халдейн й даде още няколко секунди, след което попита:

— Госпожо Матюз, имате ли някаква представа откъде може да е прихванала вируса Алиса?

Сънливостта отново я заливаше. Очите й се отнасяха. Тя махна безгрижно с ръка, показвайки празната стая.

— Бактериите са навсякъде. Хората кашлят и кихат. Лудост е човек да пътува…

— Вероника — прекъсна я той. — Уверени сме, че Алиса се е заразила в хотела ви. Вероятно преди пет до седем дни, там някъде. Спомняте ли си да ви е направил впечатление някой особено болен по това време?

Тя уморено поклати глава.

— Виждала съм толкова зачервени и течащи носове, че…

— Помислете, Вероника, моля ви. Извънредно важно е.

Молбата на Халдейн очевидно не успя да проникне през пелената пред очите й.

— Опитвах се да пазя момичетата, но те са навсякъде. Във фоайето, из ресторантите, в басейна. На някои места е по-лесно, но какво можеш да направиш, когато си затворен в асансьор с някой, който… — Тя спря насред изречението. Очите й се присвиха. Започна да кима сама на себе си.

Той се наведе по-близо към нея.

— Какво, Вероника?

— Преди около седмица се возехме в асансьора точно преди вечеря. С момичетата тъкмо се връщахме от басейна. Обожават го… — Матюз за пръв път се усмихна, разкривайки два реда съвършено бели зъби. — В асансьора имаше жена. Беше застанала близо до бутоните. Кашляше.

Ливайн се намеси:

— Как изглеждаше, госпожо Матюз?

— Не изглеждаше добре — поклати глава Вероника. — Сякаш само стените на асансьора й помагаха да се удържа на крака. Когато момичетата се насочиха към бутоните… много обичат да ги натискат… тя се отдръпна от тях като попарена.

— Можете ли да ни дадете малко по-точно описание? — попита отново Ливайн, но с една нотка критичност в гласа си.

— Беше по-млада от мен. Някъде около началото на двайсетте. Косата й беше гъста, песъчливокафява… в ужасно състояние… но иначе беше красива. Големи очи. Изглеждаше бледа, но май се дължеше на болестта. Приличаше ми по-скоро на средиземноморски тип, може би италианка? Испанка? Дори гъркиня, но е по-слабо вероятно. Най-вероятно испанка.

— Нещо друго?

Вероника се замисли.

— Беше облечена малко… — тя затърси думата — … предизвикателно, като се вземе предвид…

— Като се вземе предвид какво? — попита Халдейн.

— Че очевидно не беше добре — каза Вероника. — Носеше тясна блуза и джинси, както и доста грим. Стори ми се не на място за някой, който се бори с настинка. Особено през ноември.

— Тя разговаря ли с вас?

— Не — отговори Матюз. — Когато се извиних, задето момичетата я притиснаха така до панела с бутоните, се усмихна изнервено и отстъпи надалеч от тях. — Клепачите на Вероника отново започнаха да се отпускат от изтощение. Тя погледна тъжно към Халдейн. — Бедната жена. Направо се топеше пред очите ми.

— И това беше единственият път, когато сте я виждали? — попита той.

Преди Вероника да може да отговори, от отделението по радиология излезе мъж с престилка, маска и ръкавици. Щом затвори вратата след себе си, той свали маската и приближи до столовете.

Щом го видя, Вероника скочи на крака и се затича срещу него.

— Какво показа, доктор Майер? Как е детенцето ми?