Даниел Кала
Пандемия (16)

Глава 14

Хотел „Великата стена“, град Дзяюйгуан, Китай

Бяха си играли на телефонна гоненица в продължение на четири дни. Облегнат на таблата на двойното легло и заслушан в четвъртото позвъняване от другата страна, Халдейн вече решаваше, че и днес няма да успее да чуе гласа на дъщеря си, когато чу изщракване.

— Ало? — обади се гласът на Ана.

— Здравей — сепна се Халдейн. Настъпи пауза. Нямаше как да прецени дали се дължеше на забавянето на сигнала, или на Ана.

— Как си? — попита с неестествен тон тя.

— Чудно — отговори Халдейн. — Как сте двете с Хлои?

— Хлои е доста по-добре. Температурата й спадна. И май успя да дойде на себе си. — Ана отново замълча. — Но баща й й липсва.

Халдейн зачака, но Ана не спомена дали й липсва и на нея.

— Изглежда, нещата тук, в Китай, започват да се стабилизират — каза той. — Надявам се в следващите няколко дни да мога да се прибера у дома.

Още една кратка пауза. Достатъчно дълга, за да може Халдейн да си даде сметка, че причината не се крие в телефонната връзка.

— Това е страхотно, Ноа — каза най-сетне тя, ала гласът й звучеше насилено.

— Да — каза сдържано Халдейн. — Може ли да поговоря с Хлои?

— Разбира се.

Удари няколко пъти слушалката в ухото си, докато чакаше дъщеря му да се обади. Най-сетне от другата страна на линията се чу дишане.

— Хлои? — внезапно настроението му се беше оправило напълно. — Ти ли си?

— Здрасти, тати.

— Хло, толкова се радвам да чуя гласа ти.

— Къде си, татенце?

— В Китай, сладкишче.

— На чаено парти? — попита развълнувано тя.

Отне му само миг да направи връзката. После се разсмя, припомняйки си миниатюрния чаен сервиз от „китайски“ порцелан на Хлои.

— Не, Хло. Не точно. Но съм в страната Китай. Спомняш ли си? Онова място от другата страна на Земята. Там, докъдето искахме да прокопаем дупка миналото лято.

— А ти голяма дупка ли прокопа, татенце? — попита го сериозно тя.

— Не, сладкишче, долетях със самолет.

— Татенце?

Халдейн си представи как дъщеря му едва придържа относително голямата слушалка на телефона до ухото си. Сърцето му кървеше.

— Да, Хлои?

— Утре е рожденият ми ден.

До рождения й ден имаше още десет дни, но в речника на Хлои „утре“ имаше значението на „по всяко време в близкото бъдеще“.

— Много скоро, миличка — увери я той.

— Ще донесеш ли балони?

Предишната година Халдейн бе донесъл за рождения й ден огромен букет разноцветни балони, а Хлои на свой ред беше обявила бойкот на всички останали подаръци, за да си играе с балоните, докато в крайна сметка хелият в тях не спадна, а балоните не останаха да лежат изнемощели по земята в стаята й.

— Обещавам ти, че ще имаш балони — каза той. — Повече балони, отколкото облаци има по небето.

Тя се изкиска радостно.

— И торта?

— И торта — увери я Халдейн.

— Чао, татенце! — След което я чу да крещи на майка си: — Татко каза, че ще си получа балоните и тортата за рождения ден!

— Обичам те, Хло — каза той, ала по звука от удрящата се на масата слушалка му бе ясно, че Хлои отдавна не беше на линията.

След секунда Ана отново се обади:

— Ноа?

— Къде отиде тя? — попита той.

— В стаята си — обясни Ана. — Изглежда, ще ти изпече още една торта.

— Надявам се да не се наложи да я ям — засмя се насилено той. — Тези въображаеми торти вече направо ми съсипват линията.

Ана се покашля.

— Слушай, Ноа, трябва да поговорим…

— Не сега, Ана — прекъсна я Халдейн. — Налага се да присъствам на едно вечерно събиране. Както казах и преди, скоро се прибирам у дома. Тогава можем да поговорим.

— Добре… хубаво — каза тя.

— Дочуване, Ана — произнесе той, като прекъсна връзката, без да дочака отговора й.

Остави слушалката, седна на леглото и започна да масажира слепоочията си. Беше я излъгал за събирането — за тази вечер нямаха нищо за обсъждане — но не беше готов да говори с нея за раздялата им или каквото там имаше наум точно в този момент, и то по телефона.

„Как успяхме да стигнем дотук?“, запита се той. Несъзнателно увеличи натиска върху скалпа си, въпреки че започваше да го боли, тъй като много добре знаеше каква беше по-голямата част от причините.

Никога нямаше да забрави деня, в който се бяха срещнали — два дни преди тридесетия му рожден ден — на някакво домашно празненство, където приятелите и на двамата ги бяха завели против волята им. В крайна сметка всичко се разви така, че прекараха следващите два дни, както и доста дни след това, когато графикът им го позволяваше, в леглото. Халдейн току-що беше приключил специализацията си върху инфекциозните болести, а Ана току-що бе започнала да учи за магистърска степен по лингвистика на италианския език. Година по-късно се ожениха. През следващите шест години бяха останали най-добри приятели, споделяйки общите си амбиции и ненаситната страст един към друг. След раждането на Хлои, семейният им живот заприлича по-скоро на идилия. Както и при повечето двойки, сексуалният им живот се позабави основно в дните на лишаване от сън и кърмене, но интимността помежду им се усили още повече, защото в лицето на Хлои споделяха нещо далеч по-важно от обикновената романтика.

Една сутрин, по времето, когато Хлои навършваше две години, Халдейн се събуди, обгърнат от черен облак. В началото нямаше представа какво се случва с него. Отдаваше умората си на постоянната преумора и задълженията, свързани с клиничните и академичните му задължения, работата му за СЗО, отдадеността на дъщеря му… Смятайки, че всичко скоро ще отмине, реши да си вземе няколко седмици почивка, но отпуската не реши проблема.

Решен да не позволи на паниката да се отрази на отношенията с дъщеря му, той започна да й отделя дори още повече време. Не се откъсваше от нея, сигурно заедно бяха посетили всяка една детска площадка в града. Само че постепенно започваше да разбира, че е неспособен да се вмести в ролята на съвършения баща, лекар и съпруг. Все нещо трябваше да бъде пожертвано и основния удар понесе Ана. Не че не беше край нея колкото и преди, ала времето им заедно вече не бе изпълнено с толкова близост. Халдейн стана странно раздразнителен. Споделяше с нея все по-малко от онова, върху което работеше. Престана да я извежда толкова често. А минималните му усилия в спалнята стигнаха дотам, че постепенно някога фантастичният им сексуален живот почти напълно изгуби своята притегателност.

В продължение на осем дълги месеца Ана търпеше неговата незаинтересованост в мълчание, докато един ден не го бе принудила да седнат във всекидневната и да поговорят. Скръстила ръце на гърдите си и със сълзи в големите кафяви очи, тя съвсем справедливо бе посочила, че е престанал да бъде съпруг и сега е просто един от родителите на Хлои. Освен това му каза, че не може и няма да продължи да живее по този начин.

Това беше и аларменият сигнал, от който Халдейн се нуждаеше. Макар и наясно, че се е оттеглил от брака им, никога не си бе давал сметка колко лошо я е наранил по този начин. Заплахата за семейството му го обля като ледена вода и го накара да предприеме решителни действия, за да поправи грешките си. Знаеше, че няма лесен път назад, но поне можеше да подобри връзката помежду им. През последвалите месеци Ана и Ноа бавно, но сигурно възвръщаха загубените територии. После избухна ТОРС и Халдейн бе принуден да замине за Китай, за да помогне с разрешаването на кризата.

Не беше прекарал и няколко месеца у дома, когато Птичият грип се появи на хоризонта на Далечния изток, а той отново бе изпратен да разследва случая.

Някъде по това време, през дългите му отсъствия, Ана се беше влюбила в Джули.

 

 

С пръснати навсякъде около себе си документи и с разтворен лаптоп в скута, Халдейн неусетно бе потънал в сън. Телефонният звън го накара да скочи стреснато. Отхвърли компютъра и вдигна слушалката с надеждата да чуе помирителния глас на Ана:

— Да? — каза задъхано.

— Доктор Халдейн? — чу женски глас.

— Да… — Той се покашля и се опита да прочисти ужасния вкус в устата си. — Кой е на телефона?

— Гуен Савард. Служба „Гражданска сигурност“.

Халдейн вдигна компютъра и го остави на нощната масичка.

— Разбира се, веднага си спомних. Срещнахме се на една конференция на тема края на света.

Савард се засмя.

— Вие бяхте единственият, който твърдеше, че краят на света е близо.

— А не е ли? — Той облиза сухите си устни.

— Тъкмо това исках да ви попитам, но сте доста труден за откриване.

— Едно от неудобствата да си в отдалечена китайска провинция. Предполагам… А може би е предимство? — После добави: — Не се обиждайте, доктор Савард.

— Гуен — каза тя. — Ни най-малко. На мен също няма да ми се отрази зле, ако можех да се скрия някъде за месец. Може би тогава щях да наваксам поне малко с работата. Имате ли няколко минути?

Той се загледа в часовника. Показваше 22:18. Разполагаше с остатъка от нощта.

— Какво ви тревожи, Гуен?

— Грипът Гансу.

Той се намръщи на слушалката.

— Кой гений измисли това название?

— Някакъв репортер — отговори тя. — По-добре звучи от другото им предложение: „Грипът убиец“. Не знам дали сте забелязали, но този вирус получи доста сериозно внимание в светлината на ТОРС и Птичия грип.

— За щастие нямам достъп и до по-голямата част от световните медии, но мярнах това-онова в Интернет — каза той. — Ние го наричаме Синдром на острия респираторен колапс, или СОРК, понеже синдромът беше идентифициран преди самия вирус.

— Какво представлява точно, Ноа?

Халдейн изпусна една въздишка, докато обмисляше въпроса.

— Зле е, Гуен.

— По-зле от ТОРС?

— И да, и не.

— В смисъл?

Тази жена говореше толкова самоуверено и с такъв авторитет, че Халдейн почувства известна благодарност от факта, че може да сподели привилегированата информация с нея. Сякаш се разтоварваше от тайна, която повече не искаше да пази сам.

— Клиничният синдром е по-страшен от ТОРС — произнесе той. — Инфектираните пациенти развиват внезапна тежка пневмония, която често води до увреждане на всички органи и смърт в рамките на два дни. Понякога и по-бързо. Освен това е грозна смърт. Не е толкова различен от ебола, само дето нямаме така масивна хеморагия. Смъртността от СОРК е поне четири-пет пъти по-голяма от тази при ТОРС.

За момент тя остана безмълвна. Халдейн си помисли, че чува как зъбите й изтракват.

— И с какво това е по-добре от ТОРС? — попита с равен глас Савард.

— Доста по-бързо е. Инкубационният период е само няколко дни, максимум пет. Щом се разболеят, пациентите или умират, или се възстановяват напълно до седмица.

Отново мълчание. Поредното изтракване.

— На мен не ми звучи много по-добре.

— От епидемиологична гледна точка е голямо предимство. Ще осигури по-къс карантинен срок в сравнение с ТОРС — изтъкна той. — Пет дни срещу дванайсет. Освен, разбира се, ако вирусът не мутира отново.

— Предполагам — каза Савард. Не звучеше убедено.

— Но най-голямото предимство е относително слабата заразност на този вирус — продължи Халдейн. — За разлика от ТОРС, наблюдаваме минимално разпространение сред здравните работници. Ако си имахме работа с обикновен щам на инфлуенцата, досега щеше да се е измъкнал от Гансу. Така и нямаше да успеем да го ограничим.

— Значи сте го ограничили? — попита остро тя.

Той не отговори веднага.

— Изглежда ограничен в град Дзяюйгуан — произнесе предпазливо. — В последните четиридесет и осем часа не сме имали съобщения за нови случаи. Твърде рано е да се твърди каквото и да е за положението в предимно селскостопанските райони.

— Това е чудесна новина, Ноа.

— Може би за вас — сви рамене той. — Не сте видели какво е тук.

— Ами разкажете ми.

— Правителството се е разпоредило за налагане на карантинна зона, която прилича по-скоро на гето. Принудили са хиляди хора да живеят зад насочени оръжия и опъната бодлива тел. До този момент са починали 276 души, повечето от тях млади хора или деца. Прилича повече на нещо, изскочило от кошмарите ми. Постоянно пристигат линейки, а потокът от торби с трупове не спира. Страхът е толкова осезаем, че почти може да се помирише. Ужасно е.

— Звучи ужасно — каза с искрено съчувствие Гуен. — Но и необходимо. Представете си какво щеше да е, ако не бяхте успели да спрете заразата навреме. Същите гета щяха да се появят навсякъде по света.

Халдейн се изсмя безрадостно.

— Не че имам кой знае колко общо със ставащото.

— Жан Нантал беше на друго мнение. — Похвалата в думите й бе очевидна. — Твърди, че сте убедили местните да пожертват селскостопанските животни. И че това е бил ключът към спирането на вируса.

— Иска ми се да бях толкова уверен, колкото сте и вие — въздъхна Халдейн. — Все още не съм сигурен, че СОРК, Грипът Гансу, Грипът убиец, или както там го наричат, е казал последната си дума.

— Защо? — попита Савард.

— Може би просто преигравам… — Той потърка очи, за да прогони от тях остатъците от съня. — Но май сме големи щастливци, щом още не сме видели реално разпространение отвъд границите на провинцията. Може би прекалено големи щастливци. Разбирате какво искам да кажа, нали?

— Не е задължително — каза тя. — Може би китайците са си научили урока от ТОРС.

— Съвсем очевидно е така. — Той се изправи, без да изпуска слушалката и се протегна. — Но по начина, по който управляват фермите наоколо, ще им се наложи да понаучат още едно-друго, ако не искат да бъдат лично отговорни за настъпването на Армагедон.

Тя преглътна.

— Ноа, най-големите ми притеснения са свързани с потенциалната опасност от използването на вируса като оръжие.

— Не бих го препоръчал.

Тя не обърна внимание на остроумната забележка.

— Колко лесно според вас би могъл да се добере някой до него?

— Искате да кажете чрез лаборатория? — попита той.

— По какъвто и да е път — отговори Савард.

— Мисля, че едва ли ще бъде чак толкова трудно — отново сви рамене Халдейн. — Но кой би опитал нещо подобно? Не. Не отговаряйте. И без друго имам проблеми със съня. — Той въздъхна. — Е, добре, на въпроса ви най-лесно би отговорил нашият микробиолог, Мили Юйен, но мога да опитам и аз. Този вирус е далеч по-капризен от обикновения грип, което и обяснява забавянето при идентифицирането му. Но в основата си е член на същото семейство. Инфлуенцата се отглежда най-лесно в кокоши яйца или в животни, като прасето и определени примати. Бих казал, че човек може да използва кръв или други флуиди от инфектиран пациент, за да размножи вируса. Оттам нататък…

Тя не коментира, така че Халдейн добави:

— Ако от това ще се почувствате по-добре, все още не съм се сблъсквал с Осама бен Ладен из улиците на града.

— Това е голямо облекчение — изпъшка Гуен. — Кога ще знаете със сигурност дали вирусът е ограничен само в Гансу?

— Ако не получим информация за нови случаи където и да е другаде, ще спя по-спокойно.

— Аз също.

Двамата се сбогуваха, обещавайки да се държат в течение на събитията, но Халдейн имаше силното подозрение, че и тя, подобно на него, едва ли възнамерява да настоява за по-нататъшни разговори.

 

 

След като се отказа от идеята да поспи, Халдейн реши да се разходи до неголемия тъмен бар във фоайето на хотела. Някой свиреше доста поносима мелодийка от Елтън Джон на малкия роял, но съсипваше думите с ужасния си акцент и носов глас.

Халдейн зърна Дънкън Маклеод, седнал самичък в едно от отдалечените сепарета. Шотландецът пиеше водка. На масата пред него имаше още една празна чаша. Веднага щом го забеляза, Маклеод ентусиазирано му махна да се приближи.

— Халдейн, насам! Ела да послушаме „Някой спаси зивота ми тази вецер“ по начина, по който сър Елтън Джон е искал да звучи.

Халдейн се настани срещу него.

— Водка с лед? — попита шотландецът.

Халдейн кимна. Маклеод размаха три пръста във въздуха, докато привлече вниманието на техния сервитьор.

— Имам да догонвам — кимна Ноа към чашите на масата.

— Нямам никакво намерение да ти позволявам да ме догониш — произнесе леко завалено Маклеод.

Никога дотогава не беше виждал шотландеца толкова пиян. Обикновено Маклеод изглеждаше десетина-петнайсет години по-млад за четиридесет и петте си години. Но не и тази вечер. Бръчките около очите и устата му бяха по-дълбоки. Червеникавата му коса бе дори още по-разрошена от нормалното за него. И в асиметрично разположените му очи имаше нещо дълбоко меланхолично.

— Какво има, Дънкън?

— Не зная дали си забелязал, но прекарах последната си седмица, попаднал в капана на столица На Ни Къ Де, Китай. Домът на Оная с косата.

— Скоро се прибираме.

— Може би да, а може би не. — Маклеод помести цялата горна част на тялото си, за да свие рамене. — Няма особено значение. Вече дори не си спомням как изглежда домът ми.

Сервитьорът с бяло сако приближи масата им. Взе празните чаши на Маклеод и ги замени с две водки за него и една за Халдейн.

— Човек може да умре от жажда по тези места, докато си чака второто питие — обясни с несигурен пръст двойната поръчка шотландецът.

— Значи си останал без дом? — попита Халдейн.

— Така да се каже. — Дънкън отпи огромна глътка от първата чаша. — Имаме си една прилична къщурка в Глазгоу, но мен почти не сме свърта там. С тази работа за СЗО съм започнал да живея в пътнически куфар. — Той въздъхна тежко. — Знаеш ли, че не съм виждал момчетата си вече почти три месеца?

Халдейн знаеше, че Маклеод има двама близнаци тийнейджъри, за които почти не говореше. Всъщност шотландецът говореше дори още по-рядко за личния си живот.

— На колко са, Дънкън?

— Четиринайсет. Очаква ги голямото бъдеще. Нещо, което ти вероятно би нарекъл гимназия. Освен това хич не са глупави. — Той поклати глава, сякаш възрастта им го беше изненадала. — Четиринайсет!

— Приличат ли на баща си?

— Исусе, не! И слава богу! Нищо чудно жената да си е попалувала, преди да се намеся аз. Но дори и да са прихванали част от моите гени, за тяхно щастие приличат на нея.

— Това си е голям късмет — съгласи се Халдейн и за пръв път отпи от питието си.

Маклеод го изгледа подозрително:

— Ти никога не си виждал жена ми.

— Няма значение.

Шотландецът изрева от удоволствие и удари силно по масата.

— Халдейн, слава богу, че си заедно с мен на това мизерно приключение. — Той отпи още по-настойчиво от чашата си. — Тази вечер се чух с Алистър, но Камерън беше прекалено зает да поговори със своя старец.

Халдейн кимна с разбиране.

— Тийнейджъри, а?

— Нее. — Шотландецът засмука съдържанието на първата празна чаша, сякаш ледът на дъното й съдържаше ценни капчици полезен материал. — Не мога да ги виня. Техният старец и без друго не ги навестява много често. Твърде е зает да гони малки буболечки по света. Вече съм нещо като далечен познат за тях. Също като онзи баща от песента „Котки в люлката“. — Той се обърна към пианиста и изрева: — Ей, Елтън, знаеш ли онази песен, „Кучето на булката“?

— Все пак си оставаш техен баща — каза Халдейн.

Маклеод сви рамене, насочил вниманието си към втората чаша пред себе си.

— Когато приключим тук, защо не си вземеш малко отпуск, за да се реваншираш на хлапетата? Да се поопознаете малко по-добре — предложи Халдейн. — Сигурен съм, че от СЗО ти дължат доста месеци почивка.

Маклеод остана вгледан в продължение на няколко секунди в него. После бавно кимна.

— А всички твърдят, че си тъп като трафопост. — Той отново кимна. — Ако си говорим истината, мислил съм по този въпрос. Може би ще го направя, Халдейн. Доста време мина, откакто за последно зърнах стария грозен Глазгоу. А и от години подмятам, че ще заведа семейството на ски.

— Няма да навреди — съгласи се Ноа.

— Явно защото не си ме виждал да карам ски — изхълца Маклеод. — Ами ти, Халдейн? Ти също изоставяш малката за дълго.

Ноа отпи по-голяма глътка от водката си.

— За доста дълго.

— Е, не се тревожи. На нейната възраст едва ли ще си спомня чак такива детайли.

На Халдейн не му се искаше да говори за Хлои.

— Дънкън, как се справя жена ти с дългите периоди, през които отсъстваш от дома?

— Просто чудесно — сви рамене шотландецът. — Да си го кажем направо, Халдейн, Маги никога не ме е харесвала чак толкова по начало. — Дяволитата му усмивка не успя да прикрие очевидната му привързаност към нея. Той се загледа надолу и разклати леда в чашата си. — Знаеш ли какво? Днес с нея имаме годишнина.

— Поздравления.

— Страхотно. А ето ме мен в жабунясалата китайска провинция, за чието съществуване председателят Мао сигурно дори си е нямал идея, да свинствам сам.

Халдейн игриво го удари по рамото.

— Можеш да разчиташ на мен, приятел.

— Шибано прекрасно, Халдейн! Но за разлика от онези безизразни, слабохарактерни девойки в Женева, при мен външността ти на филмова звезда не отключва никакви врати — избърбори той. — Бих разменил десетина като теб само срещу една секунда с Маги.

Халдейн се смееше от сърце.

— Колко години? — попита той.

— Двадесет и четири. Бяхме просто деца, Халдейн — погледна го шотландецът. — Но още не съм усетил и най-малко съжаление. Чудна жена е тя, моята Маргарет. Отгледа момчета и се примири с това тук — почука се по гърдите той, — без дори да се оплаче. И още се понасяме. Не можеш да искаш повече от това в един брак.

Халдейн сви рамене.

— Аз поне не мога. — Маклеод примижа срещу него, след което го посочи с несигурен пръст: — Но ти и жена ти си живеете като в приказка, нали?

Халдейн не отговори. Вместо това посегна към чашата си.

— Какво? — Широките очи на шотландеца се разшириха още повече. — Неприятности в Камелот?

— Може би — отвърна уклончиво Ноа.

— Друг мъж? — попита Маклеод.

— Горе-долу — отговори Халдейн, решавайки да не се впуска в подробности.

— Мамка му, случва се — махна с ръка Дънкън. — Обикновено не аферите са проблемът.

— А, така ли? — Беше му се изплъзнало, без да осъзнава, че е задал въпроса сякаш да се защити.

— Това е симптом, Халдейн. Като лошо кихане от вирус — каза Маклеод, като закима с разбиране сам на себе си. — Не лекувай симптома, а заболяването.

Халдейн поклати глава. Сравнението на изневярата на жена му с кихавица или обикновена настинка някак не му допадаше. Той пресуши останалата водка и смени темата:

— Дънкън, знаеш ли, че вече му викат „Грипа Гансу“.

— Помни се лесно.

— Преди малко ми звъня една от големите клечки в Щатите. Искаше да знае дали сме го ограничили.

Маклеод остави чашата си.

— Какво й отговори?

— Казах й, че е твърде рано, за да бъдем сигурни, но ми се струва, че разпространението е пресечено. Поне в този град.

— Знаеш ли какво, Халдейн? — произнесе Маклеод, като надигна още три пръста към сервитьора. — Вярно че трябва да изчакаме още няколко дни, но усещам, че сме го ограничили.

Ноа го изгледа сериозно:

— Значи вярваш, че сме ликвидирали СОРК?

— Халдейн… — Шотландецът прокара пръсти през оплетените си червени кичури, след което остави чашата на масата и се вторачи в него със смъртоносно трезвен поглед: — Господ да ни е на помощ, ако не сме!