Даниел Кала
Пандемия (25)

Глава 23

Полет на „Еър Канада“ №372

Савард и Халдейн хванаха директния полет за Ванкувър от летище „Хийтроу“, а Маклеод реши да остане в Лондон с обещанието да се погрижи за „шибаната каша“.

Осъзнавайки, че за дълго време напред това вероятно е последният му шанс да поспи поне малко, Халдейн си позволи да задреме на няколко пъти в седалката до прозореца, която му се беше паднала. Сънят му беше неспокоен, прорязан от неясни сънища и един особено ярък кошмар. В него по улиците имаше камари от трупове, почти същите камари, каквито беше виждал в едно заирско село, което бе посетил по време на епидемията от ебола. Само дето улиците не приличаха на заирските, а на онези в собствения му квартал „Глен Еко Хайтс“. Освен това телата принадлежаха на собствените му приятели и съседи. Халдейн бе единственият оцелял и се луташе като полудял между труповете, взирайки се в лицата им, в търсене на индексния случай на собствените си роднини.

Събуди се отведнъж. Огледа се и забеляза, че Гуен говори приглушено и забързано по вътрешния „въздушен телефон“.

Тя окачи слушалката на мястото й и на свой ред го погледна с разсеяна усмивка.

— Обратно от света на мъртвите, а?

Халдейн се надигна в седалката и я изправи с помощта на механизма.

— Просто лека дрямка.

Веждите й се намръщиха.

— Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш току-що си се сблъскал с призрак.

— Индийската храна за вечеря ме довърши. — Той скри лицето си в шепи и разтърси глава, за да прогони и последните остатъци от съня. — Винаги имам ярки сънища, когато ям пикантна храна. — Той посочи телефона и лаптопа. — Строяваш момчетата във Вашингтон?

— Не е лесно да се координират толкова много хора и агенции едновременно. На практика ти гарантира гигантското материално-техническо главоболие.

— Хмм — проточи той. — Има ли още скептици по въпроса?

Савард леко поклати глава.

— Куршумът при последния случай във Ванкувър обори и последните доводи. — Тя го погледна внимателно. — Освен това се появиха и първите случаи във вътрешността на страната.

Макар да очакваше новината, все пак се почувства омерзен, сякаш току-що бе научил, че някой е ровил из вещите в дома му.

— Къде? — попита той.

— Чикаго.

— Колко са?

— Засега четирима — отговори тя.

— Връзката?

— Футбол.

— Футбол?

Тя въздъхна.

— Всички жертви са присъствали на мач на „Мечките“ на стадион „Солджър Фийлд“ преди три дни.

— Футболен мач — изсумтя той. — Имам познати сред ИБ-персонала в Чикаго — прибави, имайки предвид специалисти по инфекциозни болести. — Бива си ги, направо са от световна класа. Не се съмнявам, че ще се справят подобаващо със ситуацията.

— А има ли изобщо подобаващ начин?

Халдейн не отговори. Лекото бучене на самолетните двигатели внезапно изпълни паузата в разговора. В крайна сметка той отново се обади:

— Имаш ли деца, Гуен?

— Не. Съпругът ми… моят бивш съпруг… Съпругът, с когото се отчуждихме. — Тя се разсмя от неудобство. — Разделени сме, така и не успявам да се справя с цялата терминология. Известно време правихме опити, но не беше писано да сполучим. — Савард замълча. — Изглежда истината е, че винаги слагахме кариерата преди семейството. Шокиращо е, че в крайна сметка свършихме разделени, нали? — разсмя се още веднъж. — А ти?

— Имам малко момиченце, казва се Хлои. — По лицето му се изписа ненадейна усмивка.

Тя посочи към джинсите му:

— Може ли да видя снимката?

— Откъде знаеш, че нося снимка със себе си? — попита той, посягайки за портфейла си.

— Обзалагам се и че носиш повече от една.

— Mea culpa — призна той и отвори портфейла, за да й покаже фотографиите. Първата беше уловила Хлои в момент, когато се заливаше от смях, а другата — в момент, в който беше свела скромно очи към земята, за да я снимат за албума в детската градина. — Скоро ще навърши четири години — обясни той.

— Сладурана. — Савард взе портфейла от ръката му. Изучи двете снимки, след което вдигна портфейла така, че да сравни лицето на Ноа с това на дъщеря му. — Взела е доста от теб. Особено в ей тази, когато се е усмихнала до уши. — Тя посочи смеещата се Хлои.

— Благодаря… струва ми се. — Той взе портфейла и го пъхна обратно в джоба си.

— Ноа, може ли да ти задам един личен въпрос?

— Давай.

— Семейството значи ужасно много за теб, нали?

— Подготвях се за далеч по-труден въпрос от този. — Той се намръщи. — Да, значи.

Изражението й не потрепна.

— Сигурно доста пътуваш покрай работата си за СЗО?

— Невинаги. През последните две години с ТОРС, птичият грип, а сега и грипът Гансу, отсъствах за дълги периоди от време. Но знам накъде биеш. Всеки път става все по-трудно да бъда далеч от семейството си… от Хлои. — Халдейн се поколеба. За момент обмисли възможността да сподели с нея за собственото си скорошно отчуждаване, но реши, че не познава достатъчно добре Савард, за да я товари с проблемите си. — Съмнявам се, че бих могъл да издържа още дълго по този начин, но едно от хубавите неща на това да си експерт по нововъзникнали патогени е, че се налага да оглеждаш местата, където гадинките живеят и убиват, което пък, за мое щастие, неизменно води към някое далечно и екзотично място. — Помълча, след което прибави: — Или поне по-рано винаги беше така.

Тя отметна един кичур от очите си.

— Не си очаквал някоя от буболечките да се промъкне толкова близо до дома ти?

Той облиза устни.

— Никога не съм очаквал някой да си създаде толкова неприятности, за да се появят пред вратата ми, да.

Очите й не изпускаха неговите.

— Изненадва ли те това наистина, Ноа?

— Не съм сигурен дали ме изненадва, но със сигурност ме вбесява. — Халдейн замълча, след което тихо каза: — Освен това ме плаши до смърт.

 

 

Ванкувър, Канада

На летището ги посрещнаха четирима полицаи, представители на Кралската канадска конна полиция. Халдейн до последно хранеше наивната си вяра, че всички служители на това подразделение носят червено-черни униформи, съставени от съответните бричове за езда и шапки с широка периферия, познати от известния мюзикъл, ала вместо това хората пред него бяха облечени в стандартни сиво-зелени, с нищо неотличаващи се полицейски униформи. Старшият офицер между тях се представи като Моник Трамблай, следовател от отдел „Убийства“. Трамблай беше висока, слаба и изглеждаше в края на четиридесетте. Произнасяше думите с ясен оттенък на френско-канадски акцент, а пригладената напред с гел коса и подрънкващите обеци от цветно стъкло все пак придаваха на безличната й униформа неповторимо усещане за празничност.

— Parlez-vous français?^[1] — попита Савард Трамблай, когато чу фамилията й.

— Un pue, mais il y a personne ici avec qui je peut parler en français^[2] — отговори Гуен, след което премина на английски: — Баща ми е роден в Щатите. Не говореше френски. Унаследената вина обаче ме накара да изкарам няколко семестъра в колежа.

— D’accord^[3]. Аз съм от Монреал, но и във Ванкувър никой не говори френски. — Трамблай се усмихна и ги поведе към необозначения си полицейски седан, паркиран отпред. Халдейн се качи отзад, отстъпвайки предната седалка на Савард. Когато вече бяха потеглили, Трамблай обясни: — Тялото е изплувало на южния бряг на река Фрейзър.

— Къде се намира тя? — осведоми се Савард.

Трамблай посочи напред, към един приближаващ мост.

— След малко ще преминем над нея по моста Артър Ленг. Реката отбелязва южната граница на Ванкувър и го отделя от предградията като Ричмънд, където се намираме в момента. Ако беше изплувала откъм Ванкувър, Кралската канадска конна полиция нямаше въобще да се занимава със случая, а щеше да бъде ред на Ванкувърския полицейски департамент — обясни тя.

— Голям късмет сте извадили — вметна Халдейн.

— Смятате ли? — отвърна през смях Трамблай. Щом се озоваха на моста, тя посочи вдясно. — Тялото е било намерено на около шест и половина километра източно оттук от човек, който разхождал кучето си по изгрев.

— И е била застреляна? — попита Савард.

Трамблай кимна.

— Куршум малък калибър в челото. Изходната рана се намира в задната част на черепа. Нито следа от самия куршум.

— Някакъв шанс да е било самоубийство? — поинтересува се Савард.

— Съмнително е — отговори Трамблай. — Момчетата от медицинския отдел казаха, че раната не съответства на опит за самоубийство. По-убедителни в случая са дълбоките бразди около глезените й.

Савард кимна:

— Връзвали са я?

— Да — отвърна Трамблай. — Вярваме, че към краката й е било привързано нещо тежко, но глезените й са се изплъзнали.

Гуен погледна следователката.

— Можете ли да ми я опишете?

— Била е с по-тъмна кожа… централноазиатски, персийски тип, може би дори от арабски произход. Вероятно в средата на двайсетте. Под метър и петдесет и пет, с дълга, къдрава черна коса. В нея не са намерени документи. Носила е джинси и обикновена блуза. Дрехите й нямаха никакви етикети, така че едва ли ще ни помогнат много за идентификацията. — Трамблай въздъхна. — Описанието й съвпада с даденото от свидетели във Ванкувърския аквариум. Предполага се, че се е разхождала от представление на представление и е кашляла върху хората. — Тя удари веднъж с юмрук по волана. — Вече е успяла да убие деветнайсетгодишно момиче, служител на Аквариума. Кой знае кой ще бъде следващият? Не виждам какво й е пречило просто да изпразни цял пълнител срещу тълпата!

— Някакви следи? — попита Савард.

— Засега нищо. Нямаме представа къде е умряла, нито кога са се отървали от тялото. Възможно е да се е случило по̀ на изток, някъде около Ню Уестминстър, след което просто е доплавала дотук. Освен това нямаме сведения за липсващи хора с нейното описание. — Тя въздъхна. — В този случай отчаяно се нуждаем от голямо разкритие.

Халдейн се наведе напред и подпря лактите си на облегалките за глава на предните седалки.

— Мисля, че голямото ви разкритие е именно това, че тялото й се е появило — каза той. — Не ни остава нищо друго, освен да извлечем максимална изгода от него.

Постепенно разговорът изгуби острота. Халдейн гледаше през прозореца към заснежените планини и сочната зеленина, обвиваща изумително красивия град около тях. Ванкувър беше слабото му място. Разнообразните възможности за спортуване на открито в града, където „планината целува морето“ навремето го бяха привличали толкова силно, че за известно време дори сериозно обмисляше дали да не се премести да живее тук, за да работи над едно изследване върху HIV. Ана така и не бе пожелала да се отдалечи прекалено много от родителите си.

Когато пристигнаха във ванкувърската болница, Моник Трамблай ги отведе в подземната морга. Прекосиха плетеницата от вити коридори и влязоха в кабинета на доктор Джейк Магучи, който на секундата скочи, за да ги посрещне. В очите на Халдейн нисичкият патолог от японско-канадски произход беше като учебен пример за културните различия. Магучи носеше косата си на конска опашка, а на едното му ухо се забелязваше диамантена обеца, но когато ги представиха един на друг, се поклони. След това се усмихна широко:

— Никога не са ни посещавали големи клечки от международно значение.

Халдейн откри, че произношението на патолога — мързелива смесица от японски акцент и изговор, свойствен за Западния бряг — му се стори не по-малко странно от външния му вид.

— Благодаря, че ни приехте, д-р Магучи — отговори Гуен, докато се настаняваше на мястото си. — Впечатлени сме от бързината, с която сте диагностицирали вируса Гансу.

Патологът избърса потното си чело с ръкава на лабораторната си престилка.

— Няма шоколадче за мен. Екипът от Спешното вече беше заподозрял диагнозата още при първата жертва. А щом отворих гръдния кош на втората…

— Извинете ме — прекъсна го Гуен. — Може ли да се върнем малко назад?

— Нямате грижи — кимна през усмивка Магучи. — Първият труп дойде от спешното ни отделение. Деветнайсетгодишна студентка в университета. Никол Кадуло. Била открита полумъртва от една от съквартирантките си, след като изкашляла цяла кофа от собствените си кървави храчки. В Спешното моментално им станало ясно, че има нещо гнило във внезапното й заболяване. А след последните новини, които се носят във въздуха… — пръстът му описа полукръг, — просто събрали две и две. Поставили пациентката в пълна изолация и изпратили изследванията й по надлежния ред. За съжаление не могли да направят нищо, за да спасят бедната девойка. Деветнайсет! Вирусът я е изял за закуска. — Той посегна към една чаша с вода на бюрото си и жадно отпи. — По времето, когато приключих с аутопсията, първоначалният доклад от вирусната лаборатория беше пристигнал и в него се твърдеше, че си имаме вземане-даване с щама Гансу на инфлуенцата.

Гуен кимна.

— А вторият случай?

— Тук вече става забавно — щракна с пръсти патологът. — Тъкмо се бях изхлузил от космическия си скафандър — продължи той, говорейки за осигурителния си костюм, — и кой мислите, пристига за аутопсия? Джейн Доу от реката! — Той отново избърса потното си чело. — Еха, днес явно са усилили отоплението. — Пак отпи от чашата. — Дупката между очите й, разбира се, не представляваше мистерия. Но когато отворих гръдния й кош, просто не можах да повярвам на онова, което видях вътре. Дробовете й буквално преливаха!

— Това не е ли свойствено при удавянията? — поинтересува се Гуен.

Магучи поклати глава.

— Има два вида удавяния — мокро и сухо. Мокрото възниква, когато хората вдишат водата и тя изпълни дробовете им. Сухото удавяне, което е по-често срещано, настъпва, когато ларинксът получи спазъм и прекъсне достъпа до белите дробове, преди водата да е успяла да нахлуе в тях. Това ви защитава за около пет минути, след което и бездруго си заминавате заради недостиг на кислород. И двата случая обаче са без значение, защото нашата Джейн Доу не се беше удавила. Била е вече мъртва, когато се е оказала във водата, тъй че едва ли беше вдишала каквото и да било. В дробовете й не открихме вода.

— Гной? — предположи Халдейн.

— Нещо повече, имахме си работа с хеморагичен гноен ексудат. Същият окървавен отпадъчен материал, който бях намерил и в дробовете на онази Кадуло. Бях поразен. Дробовете им изглеждаха напълно идентично. — Магучи се изправи на крака. — Елате, трябва да го видите с очите си.

Трамблай застана на пътя му.

— Джейк, какво стана с моята снимка?

— А, да, да. Тук е. — Магучи се обърна и започна да преравя купищата документи на бюрото си.

Халдейн и Савард погледнаха въпросително Трамблай.

— Доктор Джейк е истински магьосник във връщането на мъртвите към живот — особено с неидентифицирани жертви. Използва компютър, за да обработва снимките им — обясни тя.

Магучи почервеня.

— Е, човек трябва да има все някакво хоби. — Той най-после грабна един кафяв плик и извади от него няколко фотографии с размер трийсет на двайсет. — В този случай задачата ми беше проста. Дори не се наложи да я пускам през някакъв специален софтуер. — След което подаде на Трамблай първата снимка.

Халдейн и Савард се наведоха през раменете й, за да разгледат фотографията. Ако питаха Халдейн, въпреки отворените си очи, жената с ангелско лице и къдрави черни коси беше точно толкова мъртва, колкото му я бяха описали, дори и да успееше някак си да игнорира малката дупка на около два сантиметра от вътрешния край на лявата й вежда.

Следващата снимка обаче, която Магучи им подаде със сигурност връщаше Джейн Доу към живот.

— Просто я пипнах тук-там с фоторедактора — призна скромно той.

Не само че по челото й нямаше и следа от куршума, но и бузите и устните й бяха възвърнали естествения си цвят. Магучи бе вложил във фотографията и някакво друго качество, което Халдейн така и не успяваше да идентифицира, но каквото и да беше, то насищаше и оживяваше жената до такава степен, че тя изглеждаше така, сякаш бе позирала пред фотоапарата. Не беше красива, но имаше хубаво, младо лице, изпълнено с надежда и обещание. Това не беше лицето на убиец, който не подбира жертвите си.

— Ти си гений, Джейк! — обобщи Трамблай, взе фотографията и я пъхна в плика с останалите.

Магучи взе един компактдиск от бюрото си и й го подаде:

— Вътре съм записал електронните копия.

— Какво ще правите с тях? — посочи към плика Савард.

— Ще ги раздам — сви рамене Трамблай. — Телевизионни репортери, Интернет… навсякъде, където мога.

— Така всички ще разберат, че някой разпространява болестта умишлено — посочи Гуен.

— Не си ли го заслужават? — стегна се Трамблай. — Освен това как иначе ще успеем да проследим самоличността й и да открием убиеца? — Тя разклати плика. — Ключът е в тази снимка.

Халдейн кимна.

— Сержант Трамблай е права, Гуен. Колкото по-широка гласност получат тези снимки, толкова по-добре. Те едва ли са предвидили точно това. Възможно е по този начин да се доберем до източника.

Савард кимна. Трамблай им даде по една визитка.

— Ще се видим по-късно, но ако имате въпроси или някакви притеснения, винаги можете да ме намерите на мобилния.

Магучи посегна към чашата си с вода. Отпи поредната голяма глътка, задави се и започна да кашля.

— Съжалявам, това пиене ме съсипва. — Когато най-сетне успя да си поеме дъх, той се усмихна широко на собствената си уморена шега.

Той отведе Халдейн и Савард в отделението за дисекции. Спряха пред редица от врати. На една от тях висеше пластмасова табелка със знака за биологична заплаха. Лекарят посочи към нея и масата в непосредствена близост, където имаше престилки, маски, плексигласови предпазни наличници и ръкавици:

— Няма съмнение, че вирусът отдавна е умрял, но не можем да си позволим да поемаме излишни рискове — произнесе, докато нахлузваше собствената си престилка и спускаше наличника.

Щом се преоблякоха, патологът разтвори двойната врата и влезе в помещението, последван от останалите. Освен мивката, кофата за боклук и подноса за дисекция, мебелировката на облепената с бели плочки стая включваше единствено масивна метална количка.

Жената от снимката лежеше гола, с очи, втренчени в тавана. Беше ниска и пълна. Имаше мургава кожа и беше силно окосмена в областта на лонната кост, което отговаряше на предполагаемо семитския й произход. Дългата й коса бе разпиляна назад върху количката, разкривайки разреза в основата на скалпа, където патологът бе използвал трион, за да извлече мозъка. От областта над гърдите й започваше дълъг вилкообразен белег, който стигаше доста под пъпа. Краищата на разреза бяха подгънати заедно и сякаш всеки момент заплашваха да се разтворят като разкопчан от вятъра цип.

Крехката възраст на момичето тревожеше Халдейн далеч повече от грозния резултат от работата на хирурга. Определено едва наскоро беше излязла от юношеските си години. Също така силно се съмняваше, че изобщо си е давала сметка за собствените си пагубни действия. „Каква загуба, по дяволите!“, помисли си той.

Застанал в началото на масата, Магучи взе къса метална сонда от подноса за дисекции и я поднесе към дупката от куршум над лявата вежда на трупа.

— Ако погледнете по-отблизо, ще забележите черния нагар около входящата рана.

Халдейн се наведе и наистина видя петънцата, приличащи на бълхи, разбягващи се радиално от центъра на раната.

— Остатъци от барут — обясни Магучи. — Това показва, че с оръжието е стреляно от не повече от шейсет сантиметра от главата на момичето. — Той пъхна облечената си в ръкавица ръка под тила на жертвата и повдигна главата. След това промуши сондата през дупката на челото и я насочи по посока на изходната рана, така че тя остана да стърчи под четиридесет и пет градуса. — Виждате ли ъгъла, под който е влязъл куршумът?

— Стояли са над нея? — предположи Савард.

— Именно — кимна Магучи. — Освен ако убиецът не е бил покачен на стол, момичето е било на колене, когато са го застреляли.

— Молило се е?

Магучи се изкиска.

— Това никоя аутопсия не може да потвърди, но съм сигурен, че е била наясно какво я очаква.

Патологът извади сондата и я остави обратно на подноса.

— А сега да хвърлим един поглед в гръдния кош.

Той се завъртя, препъна се и едва не падна.

Халдейн посегна, за да го подкрепи.

— Добре ли сте?

— Просто съм малко несръчен — изкиска се отново Магучи. — Това беше причината, поради която ме изритаха от неврохирургията. — Той се изправи и пристъпи към централната област на трупа. Отметна кожата около разреза, сякаш разтваряше входа на палатка. Вътрешностите на момичето бяха извадени. Гръдният кош беше напълно изпразнен; виждаха се дори издатините на гръбначния стълб. Посочи към лъскавата повърхност, разделяща гърдите от абдомена: — Разгледайте диафрагмата и стената на гръдния й кош. — По диафрагмата и по вътрешната стена на гърдите — основно вляво — се забелязваха образувания от кръв и жълто-зелена слуз, приличащи на засъхналата повърхност на престояла кутия с боя. — Развила е сериозна емпиема^[4], което означава, че гнойта се е задържала между препълнените й дробове и стените на гръдния кош — разясни Магучи. — Когато направих първия разрез, чудесията избликна навън и оля престилката ми като градински маркуч. В нея трябва да е имало най-малко четири-пет литра, което, повярвайте ми, е колосално количество.

Халдейн си го представяше съвсем ясно. Беше се натъквал на съвсем същата реакция при опитите си да облекчи състоянието на живи пациенти, но все пак погледна въпросително към патолога:

— Емпиема? Доста необичайно за вирусна пневмония?

— Зная — кимна Магучи. — Само че положението на предния труп беше сходно.

— Доктор Магучи — каза Гуен, — можете ли да ни кажете колко дълго е престоял трупът под водата?

— Не много — отговори той и прокара пръст по ръцете и краката. — Виждате ли крайниците й? Кожата не е започнала да се лющи. При тези температури ефектът би настъпил след дванадесет до двадесет и четири часа. Освен това не се забелязват охлузвания и нахапвания, с каквито се сблъскваме при по-дълъг престой във вода.

— Нахапвания? — сви рамене Савард.

— От риби — поясни равнодушно патологът.

Изражението на Гуен не се промени.

— Значи е била открита вчера по изгрев? — произнесе тя. — Което означава, че е била убита и хвърлена във водата рано същата сутрин или късно предната вечер.

— Аха. Вписал съм времето на смъртта между полунощ и два сутринта. — Той обърна гръб на трупа и тръгна към вратата. — Хайде, искам да ви покажа дробовете й. Оставих ги в съседната стая.

Магучи се препъна малко преди да достигне до вратата. Успя да залитне на няколко крачки към стената, когато краката му отказаха да го държат изправен. Падна на колене. Патологът посегна към мивката на стената, ала ръката му не се оказа достатъчно дълга, за да я достигне. Падна ничком, а главата му се удари в пода с ясен и отчетлив звук.

Ноа вече беше скочил към него, ала го достигна прекалено късно, за да предотврати удара. Преобърна Магучи странично. От раната над лявото око на патолога се стичаше кръв, която скоро избликна изпод наличника му и закапа по пода.

Когато постави ръка върху челото на Магучи, усети, че кожата му гори.

— Джейк, добре ли сте?

Патологът обърна замъглен поглед към него.

— Не е възможно. Взех предпазни мерки.

— Какво има? — клекна от другата страна на Магучи Гуен.

— Горещи и ледени вълни — отговори Магучи. — И болката. Толкова съм глупав! Въобще не ми мина през ума. Заразил съм се, нали?

— Знаете ли къде сте? — попита Халдейн.

— Там, където неприятностите са безброй — отвърна със слаба усмивка патологът.

— Как сте с дишането? — настоя Ноа.

— Никакъв проблем. Само гърлото леко ме дращи. — Той се облещи към Халдейн с нарастващ страх в очите. — Взех всички предпазни мерки.

Ноа бавно поклати глава.

— Как бяхте облечен, когато започнахте аутопсията на Джейн Доу?

— Престилка, маска, ръкавици и всичкото му там — отговори Магучи.

— Но не сте носили наличник? — попита Халдейн. — Все още не сте знаели, че е била заразена с вируса Гансу.

— Да, но все пак…

— Емпиемата, Джейк. Спомняте ли си? — каза бързо Ноа. — Казахте, че ви е изпръскала по гърдите. Капките навярно са достигнали до очите и лицето и са се промъкнали под маската. Или по-късно просто сте потъркали очи, а вирусът е бил по ръцете ви.

Магучи кимна. След това ги огледа настойчиво.

— Махнете се от мен! Можете да се заразите.

— Всичко е наред, Джейк — отговори хладнокръвно Халдейн. — Носим универсални предпазни средства.

— Само че в кабинета ми бяхте без тях! — каза обезпокоено патологът.

— Тогава не кашляхте — поклати уверено глава Ноа.

Ала когато вдигна поглед и срещна загрижените очи на Гуен, той усети как по гърба му полазват ледени тръпки. Беше си спомнил как Магучи се задави и започна да кашля, отпивайки от чашата си с вода.