Пола Маклейн
Парижката съпруга (8)

7

Когато се прибрах в Сейнт Луис, Фони ме чакаше с дълъг списък от въпроси и предупреждения. Кой е този Ърнест Хемингуей? Какви перспективи има? Какво може да ми предложи? И още неприключила с разпита, започна да дрънка за собствените ми недостатъци. Знае ли Хемингуей за нервните ми пристъпи и изобщо за крехкото ми здраве? А за болестите ми? Ако някой я чуеше, би си помислил, че описва престаряла кранта, но аз не се притесних особено. Знаех наизуст тактиките на Фони и умеех да изключвам гласа й почти напълно. За жалост не бе тъй лесно да контролирам собствения си глас. При Ърнест в Чикаго се чувствах силна и способна да устоя на страха от бъдещето. Но извън кръга на неговата прегръдка, далеч от обсега на мощното му физическо излъчване, трябваше да се боря, за да запазя спокойствие.

Отгоре на всичко потокът от негови писма отслабваше и придобиваше все по-мрачно настроение. Той мразеше работата си и се бореше с Кенли, който искаше да му вдигне наема. Кенли отлично знае, че се мъча да пестя всеки цент за Рим, но упорито ме притиска, пишеше той. И това ми било приятел. Исках да му съчувствам, но изпитвах егоистична радост за всяка отсрочка в плановете му.

По това време вече разполагах с цяла съкровищница от писма — над сто, които държах скрити на рафта в гардероба. Препрочитах ги в дните, когато не бях получила нов смачкан плик, а това се случваше все по-често. Марката струваше десет цента, а Ърнест пестеше, за да закупи лири. Терзаех се от мисълта, че той поставя на първо място Джим Гамбъл, приключенията и работата си. Освен това не можех да забравя колко по-млад е от мен. Девет години можеха да не изглеждат чак толкова много, ако доживеехме заедно до средна възраст, но Ърнест бе тъй младолик, буен и вечно изпълнен с планове, че просто не си го представях на средна възраст. Приличаше на бързоног юноша от рисунка върху гръцка ваза, преследващ истината и красотата. Какво общо имах аз с него?

— Понякога си мисля, че съм твърде стара, за да се влюбя — казах един ден на Рут. Бяхме седнали на леглото с чай и бисквити върху поднос между нас, а навън упорито валеше сняг.

— Ти ли си твърде стара… или той твърде млад?

— И двете — отвърнах аз. — В известен смисъл той е живял повече от мен и със сигурност по-вълнуващо. Но понякога става ужасно романтичен и наивен. Като онази история с Агнес. Вярвам, че му е разбила сърцето, но той се държи като обидено дете.

— Не си честна, Хадли. Ти също страда заради Харисън Уилямс, нали?

— Страдах, наистина. О, Рут. — Отпуснах лице в дланите си. — Не знам какво ми става. Мисля, че просто се страхувам.

— Естествено — тихо отвърна тя. — Ако искрено смяташ, че е твърде млад за теб, тогава вземи решение и не отстъпвай.

— Дали ще престана да се тревожа, когато узная със сигурност, че ме обича?

— Чуй се какви ги говориш.

— Имам толкова много за губене.

— Винаги е така — каза тя.

Въздъхнах и си взех още една бисквита.

— Винаги ли си толкова мъдра, Рут?

— Само когато давам съвети на другите.

На следващия ден нямаше писмо от Ърнест. И на последващия. Ставаше все по-ясно, че той или започва да ме забравя, или съзнателно ме изтласква настрани, избирайки Рим и надеждата да пробие в писането. Чувствах се засегната, но и ужасно ревнива. Той имаше нещо реално, на което да заложи, нещо, към което да устреми живота си. Моите мечти бяха по-простички и честно казано, все по-здраво свързани с него. Исках да имаме някъде обикновена къща и Ърнест да се задава, подсвирквайки, по тротоара, с шапка в ръка. Нищо от думите или постъпките му не подсказваше, че това може някога да се сбъдне. Тогава кой от двама ни беше наивен и романтичен?

— Край. Мога да бъда храбра — заявих аз на Рут и Бърта вечерта на третия ден, усещайки как в гърлото ми се стяга и разпуска някаква тежка буца. — Ще запретна ръкави да си потърся някой друг.

— О, мила — каза Рут. — Развяла си бялото знаме, нали?

Когато си легнахме, аз дълго се мятах в леглото и едва някъде към два след полунощ се унесох в неспокойна дрямка. После, все още по тъмно, се събудих с ясното чувство, че долу на верандата има писмо от Ърнест. Почти усещах мириса на черно мастило, виждах плика, смачкан от силните му ръце. Игра на въображението навярно, но видението бе тъй силно, че трябваше да отида и да проверя. Наметнах халата, слязох през мрака и отворих вратата. На изтривалката имаше не едно, а две писма — и двете дебели и многообещаващи. Подпрях се на рамката на вратата и очите ми се замъглиха от сълзи на облекчение.

Върнах се горе и с жадно нетърпение отворих писмата. Първото сипеше обичайните вести за работата и веселбите в квартирата на Кенли, наричана напоследък „Местожителството“. Предишната вечер в хола имало боксов мач, в който Ърнест играл ролята на Джон Съливан и излязъл на ринга по дълги долни гащи, препасани с кафяв копринен шал. Много се смях, като си го представих, и все още се смеех, докато посягах към второто писмо. Продължавам да мисля за Рим, започваше то, но не ти ли се иска да дойдеш — като съпруга?

Съпруга. Тази дума ме вцепени. Не бях срещала нито майка му, нито някой друг негов роднина. Той дори не бе идвал в Сейнт Луис да поседи във всекидневната под неодобрителния поглед на Фони. И все пак може би говореше сериозно. Това бе тъкмо в неговия стил — да направи предложението изневиделица, веднага след шегите за бокса. По-късно същата сутрин му писах: Ако си готов да се хвърлиш с главата напред, аз съм с теб.

В Рим. Заедно. Мисълта беше невероятна. Когато си позволявах фантазии за един брак с Ърнест, ни виждах да живеем в Сейнт Луис или Чикаго, на място, наподобяващо Местожителството — с веселба и приятни разговори по всяко време. Да живея с Ърнест в Италия бе вълнуваща, ужасяваща и напълно революционна идея. Когато бях на седемнайсет години, пътувах до Флоренция и Рим заедно с майка си и двете ми сестри. Цялото пътешествие мина мизерно и не помнех почти никакви красоти — само жега, припадъци и комари. Да съм в Рим с Ърнест щеше да бъде различно. Аз щях да бъда различна. Как иначе? Виждах как бродим край Тибър, хванати под ръка, и пресичаме всички мостове един след друг. Да вървим, написах му аз, поруменяла от вълнение и надежда. Вече съм си събрала багажа.

После излязох навън без шал и палто. От ниското сиво небе се сипеха едри снежинки. Вдигнах очи към него, отворих уста и усетих вкуса на снега.