Пола Маклейн
Парижката съпруга (40)

39

Следващите няколко дни бяха тъй напрегнати и изпълнени с караници, дори посред бял ден на улицата, че Ърнест си събра багажа и тръгна за Мадрид по-рано. Без него ми беше по-леко. Не знаех какво крие бъдещето, но се нуждаех от почивка и време за размисъл.

Чувствах се като страхливка, но устоях на своето и отмених концерта. Сега трябваше да мина през неудобството да се извинявам на всички. Чувствах се ужасно от лъжата, че го правя от нерви и заради недостатъчна подготовка, но навярно би било по-ужасно да продължа. Особено след като плъзна слух за любовната връзка, както бях предполагала.

Кити ми каза. След като Ърнест замина за Мадрид, тя дойде и невъзмутимо изслуша всичко, остави ме да си излея душата. Когато свърших и в мен останаха само сълзите, тя тихо проговори:

— Бих искала да кажа, че съм изненадана, но не съм. Срещнах Полин на улицата точно преди да замине за Шрунс. Мъкнеше ски на рамо, беше се натоварила с покупки и макар че не спомена нищо, имаше нещо особено в начина, по който говореше за вас. Някаква властност, като че и двамата бяхте нейна собственост.

— Не й липсва нахалство. Това не може да й се отрече.

— Зелда казва, че със Скот били в „Ротонд“, когато Полин се появила и взела да дрънка какво писмо получила от Хем и колко забавно било, че той знае толкова много за женския аромат, и нима никой друг не го намира за забавно? Очевидно хвърляла въдицата. Подклаждала подозрения.

— Или просто не е могла да се удържи. Тя е влюбена в него.

— Да не би да й съчувстваш? — попита смаяно Кити.

— Ни най-малко. Но любовта си е любов. Кара те да вършиш ужасни глупости.

— Бог да ми е на помощ, още обичам Полин, но тя допуска голяма грешка. Свободата е едно, но стигне ли се до съпруг на приятелка, трябва да теглиш чертата. Няма друг начин.

 

 

Настана великолепно време, кремавобелите цветове на дивите кестени изпълваха въздуха със сладкия си аромат, но не можех да изляза да му се порадвам. Бамби се беше разболял. Отначало имаше само хрема, но скоро вдигна температура. Сега беше блед, неспокоен и се бореше с ужасна кашлица, която се усилваше нощем, будейки и двама ни. Стояхме си в апартамента. Аз му четях книжки и измислях смешни песни, за да го разсея, но беше много трудно да забравя поне за броени минути, че животът ми се разпада.

На всеки няколко дни идваше телеграма от Ърнест. Той беше нещастен в Мадрид. Градът бил прекалено студен и прашен, хубавите кориди били малко и на далечни места. Биковете незнайно защо били болнави и слаби; той самият се чувствал като болнав бик. Нямало с кого да пие. Всичките му добри приятели били другаде и той бил много самотен. Но пишел. За един неделен следобед привършил три разказа, които имал само в най-груба чернова, и добрата енергия сякаш не спирала да приижда. Щял да продължи да пише и да изчаква. Няма ли да дойдем и ние с Бамби? Ако да — то нека е час по-скоро. Трябвала му компания, за да не полудее.

Писах му, че Бамби не е добре и не може да пътува. Аз също не бях в състояние. Не знаех как стоят нещата между нас и не бих понесла да чакам развоя в хотелска стая в Испания, особено ако трябва да гледам как всеки ден идват телеграми от Полин. Не, по-добре да запазя това разстояние, а и така писането му ставаше все по-силно. Той винаги работеше най-добре в трудни времена, сякаш болката му помагаше да стигне до дъното на нещо в себе си и раздвижваше истинския механизъм. Не ме изненада също, че се самосъжалява. Има мъже, които обичат да бъдат сами, но Ърнест не беше от тях. Самотата го караше да прекалява с пиенето, то пък му пречеше да заспи, безсъницата разбуждаше лошите гласове и лошите мисли от дълбините и тогава той пиеше още повече, за да ги заглуши. И макар да не ми го признаваше, аз знаех, че страда, защото ме е наранил жестоко. Болеше ме от мисълта за страданието му. Така се объркваш от любовта. Не можех да престана да го обичам и не можех да спра желанието да се грижа за него, но и не бях длъжна да хукна към Мадрид в отговор на писмата му. Аз също страдах и никой не тичаше към мен.

 

 

Към края на май кашлицата на Бамби поотслабна. Събрах багажа и заминахме за Кап д’Антиб при Джералд и Сара Мърфи в тяхната Вила Америка, където бяхме поканени да отседнем в къщичката за гости. Заварихме мнозина от нашия кръг. Скот и Зелда бяха наблизо, във Вила Пакита в Жуан-ле-Пен, а Арчи и Ейда Маклийш — край едно заливче на няколко километра от нас. Щеше да има много слънце, плуване и добра храна и макар да знаех, че може да е притеснително за мен, след като мълвата обикаляше от известно време, не бях чак толкова задръстена, та да си въобразявам, че нашата история ще задържи за дълго интереса на компанията. В края на краищата заради Зелда умираха мъже и тя се хвалеше с това. Погледнати от такъв ъгъл, нашите неприятности бяха не повече от един залък за клюкарите. Какъвто и да бе рискът, нуждаех се от почивка. Ърнест щеше да дойде, когато приключеше в Мадрид, и се надявах дотогава да съм се съвзела достатъчно, за да се изправя срещу него.

Джералд ни посрещна на гарата и ни откара до Вила Америка с потресаващо бърза лимонено жълта спортна кола. Нямаше как да не се впечатля. Мърфи и жена му бяха строили и подреждали вилата повече от година, живеейки на хотел в града. Преди да дойдат на местната сцена, в Антиб всъщност не бе имало никаква сцена. Градчето било малко и сънливо, със съвсем кратък пролетен сезон. Никой не идвал на Ривиерата през лятото, но семейство Мърфи обичаха лятото и Антиб; трябвало да намерят начин да преобразят мястото според желанията си. Платили на един хотелиер в градчето да остане отворен през цялата година само за тях. Не след дълго другите хотели също престанали да затварят и започнал строеж на нови. Плажът някога тънел в купища водорасли, но Джералд лично го почистил метър по метър и сега брегът беше безупречно чист. Преди семейство Мърфи на никого не му хрумвало да се пече на плажа. Те изобретили слънчевите бани, а ако човек останеше, макар и за малко, започваше да си мисли, че са изобретили всичко хубаво, приятно и цивилизовано.

Имението им заемаше около трийсет декара терасирани градини, където навсякъде растеше хелиотроп. Имаше лимонови, финикови и маслинови дръвчета, черни и бели смокини и екзотичен арабски ясен с чисто бели листа. Освен къщата за гости имаше малка ферма и конюшня, къщички за шофьора и градинаря, къщичка за игра на трите деца на Мърфи и отделно студио за Джералд. Преди да се отправим към главната сграда, той ни отведе по една камениста пътечка до ослепително белия пясък на частния им плаж. Там, полегнали на широки тръстикови постелки, Скот и Зелда пиеха шери от изящни кристални чаши. Скоти играеше наблизо в прибоя с децата на Мърфи — всичките много руси и почернели от слънцето.

— Ела да изпиеш едно, Хадли — покани ме Зелда, ставайки да ме целуне по бузите. — Сигурно ти е нужно след карането на Джералд.

— Доста е парализиращо с тази скорост по крайбрежния път — казах аз.

— Коктейлите на Скот също са парализиращи, но точно това им е хубавото — каза тя и всички се разсмяха.

— Как я кара Хем? — попита Скот и засенчи очи да ме погледне.

— Добре, предполагам. Писането му върви.

— Да го вземат дяволите — каза весело Скот. — На него винаги му върви, нали?

— Така ли разправя? Не му вярвай.

— Видя ли? — каза Зелда, сякаш уреждаха някакъв стар спор.

— Да, скъпа, чух я.

Двамата подадоха чашите си на Джералд за презареждане.

Главната къща имаше черен мраморен под, мебели с тапицерия от черен сатен и снежнобели стени. Навсякъде тази строгост на цветовете се смекчаваше с току-що набрани цветя от градината — жасмин, гардении, олеандри, рози и камелии. Гледката бе потресаваща и аз се почувствах не на място още когато застанах на прага с протрития си летен жакет. Всъщност нищо от дрехите ми нямаше да подхожда тук.

— Сара лежи горе, малко е понастинала — обясни Джералд. — Сигурен съм, че скоро ще се съвземе и ще слезе.

Ние с Бамби се преоблякохме и отидохме на плажа да чакаме Сара, но този ден тя не дойде. Започвах да се чудя дали да се обидя, когато вечерта семейният лекар дойде да я прегледа.

— Най-добре да прегледа и Бамби — предложи Джералд. — Сара го чува как кашля чак горе. Наистина си е за тревога.

— Нали? Надявах се средиземноморският въздух да му подейства добре.

— Може, но защо не се консултираш с лекар? За всеки случай.

Аз се съгласих и след един много задълбочен преглед, през който Бамби изтърпя кротко да го разсъблекат на леглото в къщата за гости, лекарят констатира коклюш.

— Коклюш? — повторих аз с нарастваща тревога. — Това е сериозно, нали?

Мина ми през ума думата смъртоносно, но не си позволих да я употребя пред Бамби.

— Моля ви, успокойте се, мисис Хемингуей — каза лекарят. — Ако съдя по симптомите, детето вероятно е с тази болест от месеци. Най-лошото е отминало, но за пълно възстановяване се нуждае от много отдих и не бива да общува с другите деца. Ще трябва да го поставим под карантина поне за две седмици.

Той предписа сироп за кашлица и евкалиптов мехлем за разтриване, но въпреки уверенията му аз продължавах да се тревожа за Бамби. Освен това се чувствах ужасно, че в Париж не съм се сетила да го заведа на лекар.

Щом получихме диагнозата, Сара много се развълнува и започна да крои планове как да ни прехвърли на хотел в града.

— Пак ще сте наши гости — настояваше тя. — Просто не можем да го оставим тук. Разбираш, нали?

Разбирах, естествено. Всъщност много се притеснявах, че създаваме толкова грижи на всички. Докато събирах багажа, не спирах да се извинявам.

Поръчаха на шофьора да ни откара на новото място, а на другия ден го пратиха пак с провизии, пресни плодове и зеленчуци от тяхната градина. Бяха много щедри. Не знам какво бихме правили, ако нямаше кой да ни окаже помощ. Но те не можеха да ме отменят в грижите за детето или да прогонят самотата, а аз знаех, че сама няма да издържа. Пратих на Мари Кокот в Париж телеграма с молба да дойде да ми помогне за Бамби и още една на Ърнест в Мадрид, за да му обясня положението. Но не го помолих да дойде; исках да дойде по своя воля или изобщо да не идва.

Много скоро след като стана ясно, че трябва да бъдем поставени под карантина, Скот и Зелда предложиха тяхната вила в Жуан-ле-Пен. Те щяха да се преместят в по-голяма вила близо до казиното, която имаше собствен плаж. Това бе истински Божи дар. Мястото беше чудесно, с красиви ръчно изрисувани плочки навсякъде. Имаше малка градина с макове и портокалови дръвчета и Бамби можеше да играе там в безопасност, без риск да зарази други деца. Но аз се чувствах много потисната и самотна и се тревожех от рецидив на болестта. По цял ден разтривах гръбчето и гърдите му с евкалиптов мехлем и измислях начини да го накарам да си пие горчивото лекарство. Нощем се събуждах през няколко часа да пипна челото му. Лекарят идваше всеки ден, идваха и телеграми от Париж и Мадрид. Полин ми писа колко й е мъчно за мен, но и за Ърнест, който още бил самотен в Испания и се чувствал много отчаян. Като прочетох това, толкова се ядосах, че едва не й писах да си го прибере, но в крайна сметка само сгънах телеграмата на три и я накъсах на парчета.

Една вечер, докато четях в малката градина, чух клаксон и по алеята се зададоха семейства Мърфи, Фицджералд и Маклийш в три отделни коли. Спряха точно пред терасата зад желязната ограда и жените изплуваха от колите с дългите си прекрасни рокли, напомнящи произведения на изкуството. Мъжете изглеждаха великолепно в костюмите си и всички бяха в отлично настроение. Джералд държеше кана много студено мартини и ми подаде чаша, щом стигнах до оградата.

— Подкрепленията пристигат — заяви той, явно много доволен, че му е хрумнала тази идея. Всички, освен Скот се събраха наоколо да вдигнат чаши.

— Аз карам и полагам големи усилия да се държа примерно — каза той.

Зелда се намръщи.

— Толкова е досадно да говориш така, скъпи.

— Вярно — съгласи се той. — Но, така или иначе, днес съм добро момче. Ще ми се усмихнеш ли, Хадли?

Няколко минути побъбрихме край оградата, после те със смях се оттеглиха в колите и поеха към градското казино. Гледах след тях и се питах дали не съм ги сънувала, после влязох да си легна с книга в ръка.

Десет дни след началото на карантината Ърнест най-сетне пристигна от Мадрид и семейство Мърфи му устроиха в казиното празненство с шампанско и хайвер. Мари Кокот бе дошла да се грижи за Бамби и аз се чувствах страхотно облекчена и свободна да напусна вилата за пръв път.

Ърнест изглеждаше блед и уморен, когато пристигна в къщата. В Мадрид било студено и през повечето дни той работел упорито, до късна нощ. Аз все още бях изтощена от тревогите за Бамби, освен това отначало изобщо не знаех какви са чувствата му към мен, но той ме поздрави с дълга целувка и каза, че съм му липсвала. Оставих го да ме целуне и не попитах какво е решил за Полин. Не смятах за безопасно да споменавам името й и заради това премълчаване на най-съществената заплаха в живота ни се чувствах абсолютно безсилна.

— И ти ми липсваше — казах аз, после отидох да се преоблека за празненството.

Джералд не бе жалил парите за посрещането на Ърнест в града. А и защо да ги жали? Богатството им беше наследствено и никога не бяха оставали без пари. Имаше камелии, плаващи в стъклени купи, купища стриди и млечна царевица, посипана със стръкчета босилек. Изглеждаше напълно възможно да са поръчали и тъмнолилавото средиземноморско небе, и рояците славеи в живия плет, които лееха пронизителни трели. Това започваше да ме дразни. Нима всичко трябваше да е тъй нагласено и цивилизовано? Кой щеше да му повярва?

Докато чакахме идването на Скот и Зелда, Ърнест започна да разказва на гостите около масата за текущата си кореспонденция с Шъруд Андерсън относно книгата „Пролетни потоци“, която току-що бе излязла в Щатите.

— Трябваше да му пиша — каза той. — Щеше да се разчуе всеки момент и се чувствах длъжен да му кажа как стана и защо трябва да бъда такова гадно копеле, след като той ми помогна толкова много.

— Браво, Хем — поздрави го Джералд.

— Е, да. И ти така мислиш, нали?

— Зле ли го прие? — попита Сара.

— Отговори ми, че това е най-оскърбителното и надменно писмо, което някога е получавал, а самата книга е отвратителна.

— Не може да се е изразил така — обадих се аз.

— Не, каза, че можело да е смешна, ако били дванайсет страници вместо сто.

— На мен ми се стори ужасно смешна, Хем — каза Джералд.

— Ти не си чел книгата, Джералд.

— Да, но като те слушах какво говориш за нея, очевидно е много, много смешна.

Ърнест му обърна гръб с кисела физиономия и се залепи за чашата уиски.

— Стайн също добре ме нагласи — каза той, когато спря да си поеме дъх. — Нарече ме боклук и много непослушен Хемингщайн и ме прати да вървя по дяволите.

— Олеле — ахна Сара. — Много неприятно.

— Да пукне дано.

— Стига, Тети, не говориш сериозно. Все пак тя е кръстница на Бамби.

— Значи си има кучка кръстница, нали?

Знаех, че дързостта на Ърнест е само поза, но ми бе неприятно да си мисля колко добри приятели загубихме заради гордостта и избухливия му нрав, започвайки от Кенли в Чикаго. Луис Галантиър, нашият пръв приятел в Париж, престана да разговаря с Ърнест, когато той нарече годеницата му свадлива гадина. На Боб Макалмън накрая му писна от самохвалството и грубостта на Ърнест и сега той минаваше на другия тротоар, ако случайно се срещнехме в Париж. Харолд Льоб така и не се възстанови след Памплона, а Шъруд и Гъртруд, двамата най-големи поддръжници на Ърнест, стояха начело на дългия и болезнен списък. Колко още ще паднат, питах се аз, докато оглеждах масата в светлината на свещите.

— Хеми, момчето ми! — викна Скот, докато двамата със Зелда изкачваха стъпалата откъм плажа. Скот беше бос, със запретнати крачоли, разхлабена вратовръзка и смачкано сако. Изглеждаше доста наквасен.

— Да не си ходил да плуваш, Скот? — попита Ърнест.

— Не, не. Сух съм като барут.

Зелда изпръхтя развеселено.

— Да, да, Скот. Много си сух, затова току-що рецитира целия Лонгфелоу на онзи клетник на кея.

Тя бе изпънала косата си назад и носеше зад ухото си огромен бял божур. Гримът й беше безупречен, но очите й изглеждаха напрегнати и уморени.

— Че кой не харесва Лонгфелоу? — рече Скот, докато се настаняваше театрално на стола си, и всички се разсмяхме малко насила. — Ела, скъпа — обърна се той към Зелда, която все още стоеше права. — Да пием с всички тия чудесни, обични хора. Има хайвер. Дявол да го вземе, какво ли щяхме да правим без хайвер?

— Ако обичаш, млъкни, скъпи — каза тя и седна. Усмихна се широко и фалшиво на всички ни. — Вече ще се държи прилично, обещавам.

Келнерът донесе още напитки, после отиде да обслужва съседната маса, където красиво момиче бе седнало на вечеря с възрастен мъж, вероятно баща й.

— Я какво котенце е хванал старецът — каза Скот, гледайки похотливо момичето.

Ърнест го смушка, но той не млъкваше.

— Вие не сте джентълмен — каза най-сетне бащата на френски и отведе момичето вътре, далеч от нас.

— Джентълмен е само едно от нещата, които не съм — каза Скот и се обърна към нашата маса. — Освен това не съм добре, не съм умен и не съм толкова пиян, че да си губя времето с пасмина като вас.

Джералд пребледня и се обърна да прошепне нещо на Сара.

— Джералд, старче. Няма ли да метнеш на приятеля си една стрида? Умирам от глад.

Джералд го изгледа хладно и пак се обърна да каже нещо на Сара.

— Сара — възкликна Скот, опитвайки се да отвлече вниманието й. — Сара, моля те, погледни ме. Моля те.

Но тя не го погледна, тогава Скот грабна, пепелника от кристално стъкло и го метна през рамото на Джералд към празната маса отзад. Сара трепна. Джералд се приведе и кресна на Скот да престане. Скот грабна друг пепелник, който улучи масата точно в средата и рикошира с оглушителен трясък.

Зелда изглеждаше твърдо решена да не му обръща внимание, но всички ние бяхме смаяни и притеснени.

— Хайде, чаровни принце — каза накрая Ърнест. Отиде до Скот, хвана го за лакътя и му помогна да се изправи. — Ела да потанцуваме.

И той поведе Скот надолу по стъпалата към плажа. Всички гледаха след тях, само Зелда се взираше съсредоточено в живия плет.

— Славей — каза тя. — Видение ли беше или сън наяве?

Арчи Маклийш се изкашля и каза:

— Ами… добре.

Ейда докосваше накъдрената си коса предпазливо, като че беше стъклена, а аз гледах към морето, което беше черно като небето и невидимо. Мина цяла вечност, докато келнерът донесе сметката.

 

 

На другата сутрин спах до късно, защото знаех, че Бамби е под грижите на Мари Кокот. Когато слязох долу, Скот и Ърнест седяха край дългата маса в столовата с купчина машинописни листове пред тях.

— На Скот току-що му хрумна грандиозна идея — каза Ърнест.

— Добро утро, Хадли — каза Скот. — Много съжалявам за снощи и тъй нататък. Голямо съм магаре, нали?

— Да — казах аз, после се засмях леко от искрена обич към него.

Трезвен като сега, той беше кротък и благоразумен — по-възпитан познат никой не би могъл да си пожелае. Отидох да си налея кафе и се върнах при масата да чуя замисъла им.

Ърнест започна:

— В първите петнайсет страници на „Слънце изгрява“ имаме автобиографията на Джейк, научаваме миналото на Брет и Майк, но всичко това го получаваме и по-късно, или поне ни се обяснява по някакъв начин. Скот казва да отрежем всичко до живо месо.

— Мисля, че ще стане — каза Скот много сериозно и кимна над кафето си.

— Винаги съм казвал това за историите, че трябва да се справяш с колкото се може по-малко обяснения. Или всичко вече го има, или не. Коментарите забавят действието и го съсипват. Сега имам шанса да видя дали ще се получи при нещо по-дълго, например повест. Ти как мислиш, Тети?

Очите му блестяха. Изглеждаше тъй млад и толкова напомняше онова момче, което бях срещнала в Чикаго, че каквото и да изпитвах, не можех да не се усмихна.

— Мисля, че звучи гениално. Ти ще се справиш чудесно. Хващай ножа.

— Браво, моето момиче.

Не забравяй това, исках да кажа аз. Все още съм твоето най-добро момиче.

Излязох с кафето на терасата и се загледах над покривите на градчето към далечината, където морето се разстилаше яркосиньо и незасенчено от нищо. Нито от чайка, нито от облак. Зад мен мъжете пак бяха навели глави и продължаваха работата, обсъждайки педантично всеки ход, защото това бе сърдечна операция, а те бяха хирурзи и вършеха нещо по-важно от всичко в живота си досега. Скот можеше да е ужасно противен пияница. Ърнест можеше да нанесе жесток удар на всеки, който го е обичал и подпомагал, но това нямаше значение, когато стояха над пациента. В крайна сметка сега за двамата съществуваше само онова тяло на операционната маса и работа, работа, работа.

* * *

Цяла седмица след завръщането на Ърнест от Мадрид следвахме рутина, която изглеждаше почти поносима. Всяка сутрин пиехме шери с бисквити на терасата в Жуан-ле-Пен, точно както правеха във Вила Америка. В два следобед отивахме да обядваме със семейства Мърфи и Маклийш, докато Бамби спеше или си играеше с Мари Кокот. Щом дойдеше време за коктейли, алеята отпред се запълваше с три коли и много смях, а ние се мъчехме да спазваме карантината, като си подавахме храна и напитки през решетките на оградата.

През първите няколко дни Ърнест пишеше много упорито, но после осъзна, че му е невъзможно да се усамоти — и че може би не иска. Скот направи опит да се върне към въздържанието, но претърпя жалък провал. Двамата с Ърнест непрекъснато говореха за работа, но не вършеха нищо. Излежаваха се на плажа и жадно попиваха възхвалите на Мърфи, сякаш никога нямаше да се наситят.

Сара беше красавица — с гъста, късо подстригана кестенява коса и проницателни светли очи. Скот и Ърнест копнееха за вниманието й, а Зелда не можеше да търпи конкуренция. От ден на ден ставаше все по-раздразнителна и дръзка, но не можеше да насочи яростта си към Сара. В края на краищата те бяха приятелки и съюзнички — затова пазеше най-отровните си стрели за Ърнест.

Зелда и Ърнест не се обичаха открай време. Той смяташе, че тя има прекалена власт над Скот, че е разрушителна сила и отгоре на това почти луда. Тя го смяташе за измамник, който се прави на мачо, за да прикрие женствената си същност.

— Мисля, че си влюбен в съпруга ми — каза му тя една вечер долу на плажа, когато всички бяхме пили твърде много.

— Значи със Скот сме пеперудки? — рече Ърнест. — Страхотна фантазия.

Очите на Зелда бяха тъмни и втренчени.

— Не — каза тя. — Само ти.

Помислих, че Ърнест ще я удари, но тя се изсмя пискливо, обърна се и започна да сваля дрехите си. Скот беше увлечен в разговор със Сара, но изведнъж цялото му внимание се насочи към Зелда.

— За бога, какво правиш, миличка?

— Проверявам ти куража — отвърна тя.

Отдясно на малкия плаж имаше скален риф. Най-високата точка се издигаше на десетина метра над вълните, а течението отдолу беше винаги бурно и вихрено над острите подводни скали. Зелда енергично заплува натам, а ние всички я гледахме с ужас и любопитство. Какво щеше да прави? Какво нямаше да направи?

Когато стигна до основата, тя пъргаво се изкатери по скалите. Скот се съблече и я последва, но едва бе стигнал до нея, когато тя нададе индиански вик и се хвърли надолу. В един страшен миг, преди да изплува, ние се питахме дали не се е убила, но тя изскочи на повърхността и избухна в лудешки смях. Тази вечер луната бе много ярка и виждахме съвсем ясно очертанията на телата им. Чухме нов буен смях, докато Зелда се катереше нагоре за повторен скок. Скот също опита. Бяха толкова пияни, че можеха да се удавят.

— Нагледах се — заяви Ърнест и се прибрахме.

На другия ден по време на обяда над терасата тегнеше тихо напрежение. Най-сетне Сара не издържа.

— Моля те, недей повече да ни плашиш така, Зелда. Много е опасно.

— Но, Сара — отвърна Зелда, пърхайки невинно с мигли като ученичка, — не знаеш ли, че ние не вярваме в самосъхранението?

* * *

През следващите дни, докато Полин ни обсипваше с писма първо от Болоня, а после от Париж, започнах да се питам дали ние с Ърнест вярваме в самосъхранението — дали ни е по силите да се борим за онова, което имаме. Може би Полин беше по-жилава от нас. Тя си просеше път за завръщане, като се жалваше, че се чувства безкрайно далеч от всички приятни събития, и молеше някак да й помогнем. Пишеше, че не се страхува от коклюш, защото го е преболедувала като малка, затова не може ли да дойде да сподели карантината ни? Всичко това се съдържаше в писмо до мен, а не до Ърнест и аз бях поразена от нейната настойчивост и целенасоченост. Тя не изоставяше преструвката, че все още сме приятелки. Не отстъпваше нито на сантиметър от позицията си.

През един ослепително ясен следобед Полин пристигна в Антиб. Носеше бяла рокля и бяла сламена шапка и изглеждаше невероятно свежа и чиста. Като купичка сладолед. Като слънчево зайче. Друга жена би се притеснила да се появи на сцената по такъв начин, когато всички знаят или поне подозират за ролята й на любовница, но у Полин нямаше и грам притеснение. В това отношение тя бе като Зелда. Двете знаеха какво искат и намираха начин да го получат или отнемат. Бяха плашещо хитри и модерни, а аз бях точно обратното.

— Колко е хубаво за Хем, че ти винаги си тъй отстъпчива — рече Зелда една вечер. — Искам да кажа, че той командва парада, нали?

Аз прехапах устни и премълчах, предполагайки, че го казва от ревност заради близостта на мъжете ни, но тя имаше право. Ърнест наистина командваше парада и често прегазваше волята ми. И това не беше случайно. Двамата с него бяхме израснали в семейства, където жените управляваха с желязна ръка, превръщайки съпрузите и децата си в мекотели. Знаех, че никога, за нищо на света няма да бъда такава. Сама бях избрала ролята на безусловен поддръжник на Ърнест, но напоследък светът се сгромоляса и изборът ми бе изгубил смисъл. Когато се озърташе, Ърнест вече виждаше различен живот и гледката му харесваше. Богатите имаха по-хубави дни и по-волни нощи. Те носеха със себе си слънцето и командваха приливите. Полин беше нов тип жена и защо да не я притежава? Защо да не посегне и да вземе всичко, което иска? Нали така беше прието?

Колкото до мен, аз се чувствах безсилна и обкръжена от заговорници. Това не беше моят свят. Това не бяха моите хора, но те поглъщаха Ърнест с всеки изминал ден. Какво можех да сторя или да кажа? В крайна сметка той можеше да разлюби Полин и да се върне изцяло при мен — все още беше възможно, — но аз нямах власт над нищо. Ако му поставех ултиматум, че тя не може да остане, щях да го загубя. Ако изпаднех в истерия и започнех да правя публични сцени, това би му дало оправдание да ме напусне. Оставаше ми само ужасната парализа и тази съсипваща игра на изчакване.