Пола Маклейн
Парижката съпруга (32)

31

На железопътното депо биковете слизаха от вагоните с мучене и паническо блъскане, очите им се въртяха диво. После запъваха крака, неуверени накъде да тръгнат, а за нас бе трудно да гледаме, защото знаехме, че в края на пътя ще бъдат мъртви. Утрото беше сравнително хладно за юли. Прахът се вдигаше изпод копитата и пареше в очите ни, докато Ърнест сочеше издутото мускулесто място между лопатките, където трябва да се забие шпагата.

— Да, сър — каза Харолд Льоб. — Това е мигът на истината.

Лицето на Ърнест стана кисело.

— Какво знаеш ти?

— Достатъчно, струва ми се — каза Харолд.

Точно тогава Дъф се приближи и хвана Ърнест под ръка.

— Чудесно е, нали? — Тя го погледна като дете, което е постигнало своето, с искрящи очи и широка усмивка. — Но от тези неща се огладнява. Кой ще ме нахрани?

— Добре де. Дадено — все още кисел отвърна Ърнест и двамата тръгнаха към кафенето.

Ърнест беше с барета, моряшки пуловер, бели панталони и черна кърпа на врата. Дъф изглеждаше както винаги съвършено с дългия си памучен пуловер и широката яка от бледозелена коприна. Косата й беше сресана назад и тя крачеше с високо вдигната глава. Той вървеше със същата стъпка, вирнал предизвикателно брадичка. Навярно все още се ядосваше на Харолд, но се опитваше да го преглътне. Отзад двамата изглеждаха като излезли от модно списание и видях, че годеникът на Дъф, Пат Гътри, също го забеляза. Всички забелязваха и горкият Пат страдаше от няколко дни насам.

Съжалявах го, макар че не бих искала да живея с него. Той пиеше прекалено и ставаше ужасно досаден. Всеки следобед се появяваше лъчезарен и доволен от всичко. Обичаше да разговаря за популярна музика и можеше да танцува и пее с голяма енергия и ентусиазъм, но след три-четири коктейла нещо в него се преобръщаше и той ставаше превзет и високомерен. Ако продължеше и Дъф не го отпратеше, идваше нова промяна — изпадаше в униние и започваше да се цупи. Чудех й се как търпи тези негови настроения… и как ги понася самият той. Когато се будеше, дали изпитваше отвращение от своите люшкания ту в една, ту в друга посока? Помнеше ли ги изобщо?

— Какво ще кажеш да седнем и да пием до тъмно? — попита Харолд, приближавайки се до мен.

Усмихнах се и го хванах за ръката. Исках да се почувства по-добре, макар и само за миг. Може би ако се държахме един за друг, и той щеше да ми помогне да се почувствам по-добре. Бог ми е свидетел, нуждаех се от това.

 

 

Пътешествието бе започнало зле още предишната седмица, когато отидохме да ловим риба в Ирати — една от най-любимите реки на Ърнест. Собственичката на хотела се опита да ни предупреди, че с риболова е свършено, но Ърнест й се присмя. Дървосекачите бяха минали да изсекат боровете и буковете, а когато стигнахме до реката, заварихме я пълна с боклуци и плаващи трески. Бентовете се бяха скъсали. Мъртва риба гниеше по брега и задръстваше вировете. Гледката беше непоносима, но ние упорствахме няколко дни, опитвайки се да стигнем до по-малките потоци. Никой не хвана и една риба.

С нас беше Бил Смит, стар приятел от Чикаго. Ърнест го примами с разкази за първокласен риболов и бой с бикове след това. Не го бяхме виждали от времето на купоните в Местожителството. Когато Кенли и Ърнест се скараха, напрежението се просмука чрез всичките ни познати до клана Смит, но впоследствие ние започнахме да водим сравнително редовна кореспонденция с Кейт, която работеше като журналист в Чикаго. А когато Бил пристигна в Париж, с радост открихме, че е същият като преди — пълен със забавни истории и готов за всякакви начинания. Той бе донесъл всичките си изкуствени мухи за пътуването до Испания — всичките стари победители от летния риболов в Хортън Бей — и ми се стори, че Ърнест ще се разплаче, когато Бил отвори кутията да му ги покаже. Бяха безполезни.

В Памплона пак усетихме нещо нередно. Бяхме заобиколени от приятели и трябваше да е весело, но не беше. В Париж Ърнест и Дъф кръжаха един около друг, но танцът им беше в общи линии безобиден. Нещо обаче бе предизвикало промяна — и това нещо се наричаше Харолд. Той отчаяно хлътна по Дъф и я отмъкна за една седмица в Сен Жан дьо Люз. Когато ми разправи за забежката, Кити сподели, че напоследък Харолд се държал много странно и тя очаквала нещо подобно. Пак бяха скъсали. Така и не разбрах представите на Харолд и Кити за любовта, а сега се чувствах също тъй озадачена от пресилената реакция на Ърнест. За него не би трябвало да има значение — той нямаше право да ревнува Дъф, — но реакцията му го издаде и изведнъж всички узнаха.

 

 

Дойде утрото на боевете и всички се събудихме призори да видим бягането на биковете по улиците. Предишния път бях бременна с Бамби и стадото сякаш мина толкова бързо, че не помнех какво съм видяла. Сега Бамби беше на сигурно място в Париж с Мари Кокот и макар че се нуждаех да си почина от денонощните майчински грижи, не знаех точно как да се чувствам като свободна от задължения.

Тази сутрин улиците бяха хлъзгави. Преди разсъмване преръмя и личеше как биковете се напрягат, търсейки опора върху паважа. Един падна и се бореше да стане, изпъвайки шия и въртейки бялото на очите си, и като че ли всичко ставаше на забавен каданс.

Ние стояхме зад една ниска стена, толкова близо, че подушвахме животинската пот и вълнението на зяпачите. Някои обаче не можеха да гледат и извръщаха глави.

— Биковете са почти праисторически — каза Ърнест на Бил в кафенето предишната вечер. — Вече шестстотин години ги отглеждат точно за тази цел — да изскочат на арената и да намушкат каквото могат на път към неминуемата си смърт. Адски е красиво. Само чакай да видиш.

— Готов съм — заяви Бил, но на улицата, в непосредствена близост, твърдостта му сякаш се поразклати. Пред очите ни един младеж притича твърде близо до грамаден бик и бе запратен към стената само на пет-шест метра от нас. Чухме как ръката му изпращя и се изви под неестествен ъгъл зад гърба. Той изкрещя, потърси опора в стената, за да се изкатери, и страхът по лицето му бе грозна гледка.

— Много ли ти идва, мой човек? — попита Ърнест, като видя Бил да извръща очи.

— Може би — каза Бил.

Ърнест стоеше до Дъф и лицето му пламтеше.

— Виждаш ли го сега? — Той посочи как бикът връхлита срещу младежа с ниско приведена масивна глава. — Бикът има много лошо зрение, но го надушва и не бърза. Гледай сега. Бога ми, напада.

— Не мога да повярвам, че за теб това е спорт — тихо му каза Бил.

— Какво друго да бъде? Това е живот и смърт, братко, същото като всеки ден.

Бикът се втурна с десния рог напред, извил мощната си глава настрани, тъй че приличаше на самия дявол, дошъл да погуби слисания кабайеро. Но в този момент иззад стената изникна ръка. Не видяхме кой предложи помощ, но това бе достатъчно. Кабайерото намери опора, за да се изкатери по стената, и рухна отвъд в безопасност. Тълпата нададе възторжен вик.

— Сигурно си разочарован — каза Бил, гледайки втренчено Ърнест.

— Ни най-малко.

— Много зле ли щеше да пострада? — попита Дъф.

— Може би. Случва се. Виждал съм го.

— Ужасно е вълнуващо, нали? — каза тя.

— Най-хубавото представление на света, дявол да го вземе.

Последният бик притича край нас, зададоха се и говедарите с тояги в ръце и накрая подадоха с ракета сигнал, че всички животни са затворени на арената.

— Прекрасно — възкликна Дъф.

Опитах се да си припомня дали ми се сториха прекрасни първия път, когато Ърнест ме учеше, както сега учеше Дъф. Животът ми се бе променил толкова много за двете кратки години оттогава, но помнех, че бях развълнувана и същевременно странно спокойна, защото бях бременна и се чувствах в безопасност, защитена от всичко по най-добрия начин. Тялото ми вършеше онова, за което бе предназначено, а тези животни също изживяваха своята съдба. Можех да гледам, без да се чувствам притисната или травматизирана, а просто да седя и да шия дрешки и завивки за бебето, което щеше да дойде след три месеца, каквото и да се случеше през онзи ден. И помнех как се чувствах много доволна от всичко в нощта, от танците и фойерверките, макар че шумът ми пречеше да заспя.

През онази първа година ми се струваше, че сме единствените американци в Памплона. Ърнест нарече града „Райската градина“ — но това също се бе променило. Лимузини докарваха изискани гости от Биариц. Униформени шофьори отваряха вратите по цяла нощ и после чакаха до колите кога гуляещите им господари ще се изморят и пак ще се пъхнат в кожените пашкули, вмирисани на шампанско. Но дори идването на богаташите не можеше да съсипе всичко — то вече беше съсипано.

Харолд все още бе луд по Дъф. Пролича си на обяд, когато той ту ставаше блед и викториански сдържан към нея, ту започваше да се разправя с келнера да побърза с питието й.

— О, няма нищо, скъпи — каза тя. — Още съм жива, поне засега.

Всички се бяхме струпали около една маса на открито — Дъф, Ърнест и Харолд от едната страна, Пат, Бил и аз от другата. Пат бе облякъл красив летен костюм с тъмносиньо ленено сако. По някое време беше излязъл да си намери барета точно като тази на Ърнест и когато се появи, беше си я сложил дръзко килната назад. И все пак въпреки цялото си цивилизовано лустро, щом Харолд взе твърде демонстративно да се суети около Дъф, Пат не издържа и стана войнствен.

— Стига толкова, Харолд — кресна той. — Върви да се поразтъпчеш из квартала.

— Я млъквай — отвърна Харолд. — Всъщност знаеш ли какво? Просто си поръчай още едно питие. — Той се завъртя и се провикна: — Донесете питие на този човек!

Точно тогава се зададе Дон Стюарт, елегантен и чист, със сив костюм и бяла риза. Той огледа масата и веднага долови напрежението.

— Кой е умрял, приятели?

— Никой, за когото да плачем — отвърна Ърнест.

— Изведнъж ме хвана ужасно главоболие — казах аз. — Надявам се да ме извините.

Заобиколих масата и застанах до Дон.

— Защо не помогнеш на горкото дете да се прибере, Доналд? — подхвърли Ърнест.

— Добре съм — казах аз. — Ще ми мине.

— Глупости — възрази Дон. — Бледа си като призрак.

Още преди да стигнем до вратата, празнотата около масата се запълни и вече не личеше, че съм била там. Сега Ърнест се бе присламчил до Дъф и Пат също бе успял да се приближи до нея. Дъф седеше сред мъжете като съблазнителен сладкиш и дори не ги забелязваше.

Бях благодарна, че Дон предложи да ме изпрати. Всъщност се чувствах ужасно самотна, а той беше приятен спътник. Откакто се запознахме предишното лято, търсеше компанията ми, когато се случеше да се засечем. Чувствах го като сродна душа, защото и той не си намираше място в Париж. Беше умен и опитен писател, завършил Йейл, но в много отношения си оставаше момчето, израснало във ферма край Кълъмбъс, Охайо. В Париж всички изпадаха в крайности и драматизъм, разиграваха бурни страсти.

— Разбирам защо никой не си прави труда да спазва установените правила — каза ми веднъж той. — Знаеш ли, и аз бях на война. Вече нищо не е същото, тъй че какъв е смисълът? — Лицето му стана сериозно. — И все пак ми липсват добрите старомодни почтени хора, които просто се мъчат да постигнат нещо в живота. Хей така, без да наранят някого. Знам, че това ме прави мухльо.

— Обзалагам се, че искаш да намериш момиче като майна си.

— Може би. Искам нещата отново да придобият смисъл.

Тогава вярвах, че го разбирам, но сега, докато ме изпращаше до хотела, усетих връзката помежду ни още по-силно. И аз исках нещата да придобият смисъл. Исках го повече от каквото и да било.

— Как си, драга? — попита той.

— По-добре от някои хора, предполагам. Горкият Харолд.

— Горкият Харолд? Ами Пат? Ако някой може да има претенции към Дъф, това е той.

— Доколкото знам, връзката им е доста свободна. Тя отмъква Харолд на Ривиерата за две седмици, а после се чуди, че той въздиша по нея като тъжно теле, и още повече се изненадва, че Пат се е побъркал. Това е жестоко.

— Не мисля, че иска да бъде жестока. Струва ми се ужасно печална.

Бяхме стигнали до ъгъла, където вече разтуряха пазара за деня. Една жена раздигаше кошници, друга събираше в чувал куп кървавочервени сушени чушки. Наблизо малко момиченце седеше в праха с пиле в ръцете и му пееше. Забавих крачка, за да погледам детето. Удивително черна коса обрамчваше сърцевидното личице. Пилето изглеждаше хипнотизирано от песента и ритмичното побутване.

— Гледаш това дете, сякаш си готова да го изядеш — отбеляза Дон. — Сигурно Бамби ти липсва.

— Безумно. По-лесно е, когато не мисля за него. Понякога ми се струва, че в мен има две личности. При Бамби съм негова майка, а когато съм тук, ставам съвсем различна.

— Хадли на Хем.

— Може би. Или своя собствена Хадли. — Вече виждахме раираната арка на хотел „Ла Перла“ и живия плет от бугенвилии. Спрях и се обърнах към него. — Ти защо не си падаш по Дъф? Всички други са луди по нея.

— Да, Дъф хваща окото и би било лесно да хлътна. Знаеш ли, тя ме помоли да уредя сметката й в хотела, защото сега не може да го поиска от Харолд. Може би е молила и Хем.

— Не бих се изненадала.

— Наред ли е всичко при вас с Хем? Той едва ли е толкова глупав да те зареже заради една аристократка с прилепнал пуловер.

Аз трепнах.

— Дали да не пийнем по нещо?

— Извинявай. Не биваше да го казвам. Възхищавам се и от двама ви. Ако вие не успеете да се справите, то какъв шанс имаме ние, останалите?

— Ти си чудесен, Дон — казах аз и пристъпих да го целуна по бузата. Гладко избръснатата му кожа беше чиста като на бебе и ухаеше на тоник.

— А ти си може би най-доброто момиче на света — каза искрено той и ми върна целувката. Устните му бяха сухи и целомъдрени върху бузата ми, но после той се измести леко и ме целуна по устните. Когато се отдръпна, очите му бяха влажни и въпросителни. — Не вярвам да ме обичаш и ти, поне мъничко.

— Де да можех. Това би изравнило нещата. — Метнах ръце на врата му и за момент се притиснах към него, усещайки изпълващата го смес от печал и объркване. — Това място ще ни побърка.

— Не ми ли се сърдиш?

— Не — уверих го аз. — Мисля, че сега сме още по-добри приятели.

— Колко мило го каза. Знаех си, че не греша за теб. — Той се отдръпна и отметна косата от очите ми. — Надявам се Хем да знае какво съкровище има.

— Аз също — казах аз и влязох в хотела.

Вътре сеньората слагаше одеяло върху клетката на канарчето си.

— То не обича ракетите — каза тя, приглаждайки покривалото около решетките. — Карат го да си скубе перата. Видяхте ли?

— Видях сеньора. — Минах край нея и се отправих към стълбището. — Бихте ли ми донесли бренди в стаята?

Тя погледна зад мен да види дали има още някой, затова добавих:

— Само една чаша.

— Добре ли е сеньората?

— Не много — отвърнах аз. — Но брендито ще помогне.