Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Paris Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 7 гласа)
Сканиране
Sunshine (2020)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Пола Маклейн

Заглавие: Парижката съпруга

Преводач: Любомир Николов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 31.08.2011 г.

Редактор: Здравка Славяново

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Getty Images

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-270-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10639

  1. — Добавяне

34

Пфайф слезе от влака румена и бодра. Предишната седмица беше паднал шейсетсантиметров сняг, но времето постепенно се затопляше. Сега снегът беше мек и не ставаше за пързаляне. Ърнест бе обещал да я научи да кара ски и тя несръчно си носеше ските, когато я посрещнахме на перона, но не изглеждаше разочарована, когато й посочихме кишата.

— Стига ми да съм с двамата си любимци — каза тя. — И Бамби, разбира се.

Бамби стоеше до мен и ме стискаше за ръката. Беше със зимно гащеризонче, приличаше на типично австрийско детенце и много храбро гледаше влака, който едновременно го привличаше и ужасяваше.

— Кажи „здрасти“ на леля Пфайф — каза Ърнест на Бамби, който се скри зад полата ми и надникна оттам тъй дяволито, че всички се разсмяхме.

Полин изглеждаше очарована от Шрунс и стаята си в „Таубе“, разположена в края на дългия коридор, точно до мястото, където работеше Ърнест.

— По-малка е от вашата — каза тя, като я видя, — но всъщност и аз не съм много голяма.

Аз седнах на леглото да я гледам как си разопакова багажа, а Бамби коленичи на пода и се заигра с ресните на покривката за легло, припявайки австрийска народна песничка, на която го бе научила Тиди. Полин отвори куфара и започна да вади дълги вълнени поли и красиви чорапи. Вдигна един кашмирен пуловер с цвят на масло, подържа го пред себе си и го сгъна.

— Имаш прекрасни неща — казах аз, гледайки собствените си панталони и дебелия вълнен пуловер. — Но ще притесниш всички ни, ако наистина ги облечеш.

— Най-вече себе си, предполагам — каза тя. — Сигурно съм прекалила. Хем каза, че тук бил цветът на висшето общество.

— Вероятно е имал предвид дивите кози. Или може би дебелите австрийски касапи и дървари, с които играе карти и пуши пури. Ако не внимаваш, току-виж, си се омъжила за някого от компанията.

— Обзалагам се, че с козлите ще ти е по-лесно, отколкото с дърварите — обади се Ърнест от прага. Той запълваше рамката на вратата, а коридорът зад него бе тъмен.

Полин се усмихна.

— Значи ще се постарая да не придирям много.

Всички се разсмяхме, после Ърнест отиде пак да работи и заключи вратата си. Радвах се, че пише отново. През първите ни две седмици в Шрунс бе лежал с ангина и тежка кашлица. Затова беше много хубаво, че сега изглеждаше готов да се захване за работа, и още по-хубаво, че имах приятелка, с която да бъбрим и да се забавляваме, докато той е зает.

След като Полин се настани, облякохме Бамби с топли дрешки, качихме го на шейната и тръгнахме из града, за да й покажа всичко — малкия площад с магазини, залата за боулинг, дъскорезниците и потока Лиц, който делеше градчето на няколко части, но можеше да го прекосиш по няколко здрави дървени моста.

— Вече се влюбих безумно в това място — въздъхна Полин.

Точно тогава шейната се блъсна в заледеното корито на една чешма, килна се настрани и Бамби падна в снега. Той изпищя радостно, стана и бързо се покатери на шейната.

— Пак, мамо, пак!

— Пак, пак! — заприглася му Полин и радостно затропа из снега с красивите си, абсолютно непрактични ботуши.

Когато се върнахме в хотела, тя дойде в стаята ми, докато се преобличах.

— Нищо от дрехите, които донесох, не става за тук — каза тя. — Би ли ми услужила с нещо твое?

— Не говориш сериозно. Аз съм два пъти колкото теб.

Тя се намръщи.

— Не чак два пъти. Ами магазините? Има ли някой наблизо?

— Стига да не си много придирчива. На стотици километри околовръст няма да откриеш нищо подобно на бутиците от Десния бряг.

— Точно от това бягам. Възнамерявам да бъда изцяло практична, с благоразумни, удобни панталони и мъжка риза, досущ като теб.

Неволно се разсмях.

— Сигурна ли си, че знаеш какво те чака?

— Абсолютно. Искам и пантофи като твоите. Просто трябва да бъдат същите.

— Забавна си. Вземи тези. — Събух пантофите си и й ги подадох. — Аз ще нося тези на Ърнест. Между другото, дотам те докарва бракът. По някое време откриваш, че имаш крака като съпруга си.

Тя се усмихна.

— Не бих имала нищо против.

— Не ми казвай, че си омекнала по въпроса за брака. Да не се е появил някой?

— Не, не. Просто се влюбих в начина, по който си живеете с Дръм. По-рано не бях забелязвала някои неща, например колко е хубаво да имаш човек до себе си. Не бял рицар с блестящи доспехи, а мъжът, който сяда с теб на масата всяка вечер и ти казва какво си мисли.

Невинаги го правят, ще знаеш. Дори невинаги говорят.

Тя пак се усмихна и каза, че това не я плаши, после обу пантофите ми. Те бяха стандартен алпийски модел, големи и топли, с вълнена подплата, но Полин се кълнеше, че въпреки всичко ги обича.

— Искам да умра с тях — каза тя. — И насила няма да ми ги свалиш.

 

 

Времето оставаше твърде топло и влажно за ски, но все пак си създадохме чудесно всекидневие. Полин бе моя сянка и тъй като ми се случваше за пръв път, аз се радвах на нейното внимание и компания. Всеки следобед тя ме гледаше как свиря на пиано, запълвайки паузите между песните с насърчения и похвали. Беше станала мой най-важен сътрудник, откакто започна да ме подтиква към идеята за концерт, и аз с изненада открих, че ми е приятно да слушам как защитава каузата ми пред Ърнест, който бе планирал да отдели част от аванса си за наемане на пиано, когато се върнем в Париж. Не знаех, че се нуждая от нейната помощ, докато тя не се появи и можех да разчитам на нея — а тогава се зачудих как съм се справяла преди.

Може би се дължеше на близостта, на непрестанното всекидневно общуване, но в Шрунс Полин пое ролята на кръстоносец и за творчеството на Ърнест. Тя открай време му се възхищаваше и го смяташе за голям талант, но сега нещата станаха по-лични. Той тъкмо бе започнал да работи отново над романа за Памплона и един ден, докато двете с Полин обядвахме, слезе от кабинета с бистър и въодушевен поглед.

— Работата ти е потръгнала — отбелязах аз. — Много се радвам.

— Но тръгна много добре. Прехвърлих ги в Бургете.

— Сигурно няма да ми дадеш да почета — обади се Полин.

— Още не става за четене. Така или иначе, питаш само от любезност.

— Ни най-малко. Сигурна съм, че е гениално. Гениално е, нали, Хадли?

— Разбира се — казах аз.

И наистина мислех така. Но не смятах, че мога да споделя, поне засега, целия спектър на сложните си чувства към книгата. Дори молбата на Полин да я прочете надигна у мен вълна от притеснение. Тя беше умно момиче. Какво щеше да си помисли, когато откриеше, че не присъствам дори като незначителен образ? Щеше ли да реши, че с Ърнест сме на нестабилен терен? Щеше ли да види нещо, което аз не можех или не исках да видя?

— Романът за Памплона ще почака — каза Ърнест. — Имам си друга работа. — Той се зае енергично с надениците и картофите, спирайки само за да добави: — Имам нещо друго, което можеш да прочетеш, ако говориш сериозно.

Винаги говоря сериозно — каза тя. — Нима не знаеш?

След обяда Ърнест донесе страниците и ги подаде на Полин.

— Това е огромна чест — промълви тя.

— Да видим дали ще смяташ така и след като прочетеш проклетия текст. — И той се приготви да играе билярд с хер Лент.

Едва когато заобиколих да надникна през рамото й, осъзнах, че това е ръкописът на „Пролетни потоци“. Леко ми призля, като разбрах, че не е спирал да обмисля проекта. Само бе изчаквал да се появи подходящ читател.

След като Ърнест отиде да играе, Полин се сгуши на удобното червено кресло пред огъня, а аз се върнах на пианото. Беше ми трудно да се съсредоточа, защото тя се смееше гръмогласно, докато четеше. Накрая реших, че ми трябва една дълга разходка, и се срещнахме пак едва на вечерята няколко часа по-късно.

— Толкова е смешно — каза тя още преди Ърнест да се настани удобно на масата. — Адски остроумно и много забавно. Имаш пълната ми подкрепа.

— И аз си мислех, че е забавно — отвърна той. — Но изглежда, най-добрите ми приятели са на друго мнение.

И ме изгледа втренчено.

— Просто мисля, че е злобничко спрямо Шъруд — казах аз.

Полин вече ясно виждаше каузата си.

— Ако книгата е добра, не се ли превръща по-скоро в знак на почит към Андерсън? — каза тя. — Няма лоша реклама, нали така?

— Точно това си мислех — повтори Ърнест и двамата продължиха да се насърчават взаимно, подчертавайки все по-разпалено колко са единодушни.

— Няма начин да го възприеме по друг начин, нали? — каза тя. — В крайна сметка ще бъде поласкан.

— Никой достоен човек не може да бъде засегнат от сатирата — заяви Ърнест.

— Е, аз мисля, че това е велико. Адски е добро и трябва веднага да го предложиш за издаване.

Едва в този момент осъзнах напълно колко е бил наранен, когато всички, включително аз, отхвърлиха ръкописа. Той обичаше да го хвалят. Обичаше и се нуждаеше да бъде обичан, дори обожаван. Но ме тревожеше, че Полин го подтиква в тази посока точно сега. Насърчаван от нея, той щеше да прати „Пролетни потоци“ на новите си американски издатели „Бони енд Ливрайт“ и от това едва ли щеше да излезе нещо добро. Андерсън беше най-важният им автор и тъй като Ърнест сключи договор с тях благодарение на неговата подкрепа, нямаше начин книгата да не ги засегне. А когато и Андерсън научеше за нея, щеше да бъде повече от засегнат. Предполагах, че Ърнест ще го загуби като приятел, както очевидно губеше Гъртруд. Толкова трудно бе да го гледам как отблъсква наставниците си, сякаш жестоките удари бяха единственият начин да докаже на себе си (и на всички останали), че всъщност никога не се е нуждаел от тях. Но чувствах, че спрямо тази творба съм с вързани ръце. Не можех да кажа нищо повече против нея.

На другия ден Ърнест пакетира ръкописа и го изпрати на Хорас Ливрайт. В пространно писмо заявяваше, че могат да получат книгата срещу аванс от петстотин долара и че новият му роман за бикоборците, който го изпълва с основателно вълнение и гордост, вече е почти напълно завършен.

Докато чакахме отговор, налетя нова дъждовна буря. Стояхме си в хотела, четяхме и се хранехме по-добре от когато и да било. Ърнест и Полин започнаха да излизат на дълги следобедни разходки по склоновете зад хотела или бавно да кръстосват градчето, увлечени в разговор.

— Тя чете толкова много — каза ми той една вечер, докато се готвехме да си лягаме. — И умее чудесно да разговаря за книги.

— По-добре от Хенри Джеймс?

— Да — усмихна се той.

Хенри Джеймс си оставаше наша лична шега — писателят, който стоеше като разделителна линия между нас и показваше доколко съм вкоренена в миналото, независимо какво ми показват другите или откривам сама.

— Много е умна — казах аз, усещайки тръпка на ревност към нарастващата им близост.

Тя наистина беше умна и сякаш й доставяше удоволствие да си съперничи с Ърнест по интелект. Аз можех безрезервно да го подкрепям и правех това още от онази вечер в Чикаго, когато ми връчи смачканите и зацапани страници. Но не бях литературен критик. Не можех да му кажа защо творбата е хубава и защо има значение за литературата — този прастар разговор между писателите и любителите на книги. Полин умееше да го прави, а той реагираше както можеше да се очаква. Кипеше от нова енергия, особено вечер, когато слизаше долу след цял ден работа, защото имаше с кого да говори надълго и нашироко. Имаше ли нещо по-вълнуващо? Аз можех да го обичам безумно и да полагам огромни усилия да го разбирам и подкрепям, но след пет години не можех да му предложа свеж поглед и свежа усмивка. Не можех да бъда нова.

 

 

Два дни след Коледа пристигна отговор от „Бони енд Ливрайт“. Отхвърляха „Пролетни потоци“. Освен че смятаха книгата за излишно злобна сатира, насочена към Андерсън, те не вярваха, че ще се продава добре. Била твърде дълбокомислена и не особено забавна. Към романа за испанската фиеста обаче проявили голям интерес и чакали с нетърпение да бъде завършен.

— Значи съм волна птица — кисело заключи Ърнест, след като ни прочете на глас телеграмата. — Скот е разговарял за мен с Макс Пъркинс от „Скрибнър“, а винаги мога да разчитам и на „Харкорт“. Мога да ида където си искам.

— Все някой трябва да види гениалното — каза Полин, удряйки с юмруче по креслото, за да подчертае думите си.

— Не знам — казах аз. — Наистина ли искаш да прекъснеш връзките с „Ливрайт“? Те свършиха чудесна работа с „В наше време“.

— Защо вечно трябва да бъдеш тъй адски благоразумна? Вече не искам да играя на сигурно. Освен това те трябва да са ми благодарни. Докарах им добри пари.

— Със сигурност не са единствените издатели — намеси се Полин. — Скот извади страхотен късмет със „Скрибнър“. Може би там ще е най-добре.

— Непременно ще се случи нещо хубаво — въодушеви се той. — Книгата е адски добра.

— О, така е! — възкликна тя. — Лично ще отида в Ню Йорк да кажа на Макс Пъркинс колко е забавна, ако още не го е разбрал.

Ърнест се разсмя, после се замисли.

— Знаеш ли, може би не е лоша идея да ида сам в Ню Йорк и да се срещна с Пъркинс. Скот казва, че той е най-добрият, но си струва да го видя очи в очи и така да сключим договора, ако изобщо ще работим заедно.

— Страхотен си, че го разбираш! — възкликна Полин и аз се поразих колко бързо и този замисъл се превърна в свършен факт. Тя бе спечелила цялото му внимание. Изричаше онова, което най-много желаеше да чува, и двамата очевидно черпеха енергия от факта на единомислието. Сега оставах сама срещу „Пролетни потоци“ и целия план.

— Сигурно можеш да свършиш всичко това по пощата — предложих аз. — Или да отидеш напролет, когато привършиш корекциите на новата книга, и тогава ще имаш какво да покажеш на Пъркинс.

— Но „Пролетни потоци“ е завършена. Знам, че мразиш книгата, но ще кова желязото, докато е горещо.

— Не я мразя — възпротивих се аз.

Но той вече бе станал да си налее ново питие и в главата му кипяха планове.

— Така е най-правилно, ще видиш — продължи да настоява Полин.

— Дано — отвърнах аз.

По-късно тази вечер, докато се готвехме да си легнем, аз казах:

— Не съм само благоразумна, знаеш го. Ти харесваше моята откровеност.

— Да — отвърна той с тиха въздишка. — Ти си много добра и много вярна. Но ще го направя. На моя страна ли си?

Колко пъти ми бе задавал този въпрос през брачния ни живот? Сто? Хиляда?

— Винаги съм на твоя страна — отвърнах и се запитах дали само аз усещам сложната истина на тези думи, увиснали над нас в тъмната стая.