Пола Маклейн
Парижката съпруга (36)

35

Февруари в Шрунс беше един малък ад. Навън валеше и вееше. Вътре не беше по-добре, защото същината на моя живот бе заминала за Париж, после за Ню Йорк, а аз оставах сама със съмненията си.

Вечерта преди заминаването на Ърнест аз му помогнах да си приготви багажа, но атмосферата беше напрегната.

— Можеш да дойдеш до Хавър и да се сбогуваме там.

— Много е трудно с бебе във влака.

— Остави го тук, при Тиди. Само за няколко дни.

— Може би — казах аз, но вече знаех, че няма да го направя, защото това не решаваше нищо. Нямаше да разсее тревогите ми, че между нас се разтваря пропаст, че той е спрял да чува гласа ми и да му се доверява. Нямаше да успокои страха ми от начина, по който се обръщаше към Полин. Тя го привличаше, това бе очевидно, но не вярвах да прекрачи границата. Не си го позволи с Дъф, а тя бе далеч по-малко обвързана със семейния ни живот. Полин беше моя приятелка. Той нямаше да съсипе това, нито пък тя. Откакто я качихме на влака за Париж, писмата й идваха почти всеки ден. Винаги бяха адресирани до двама ни, нейните любими същества, както обичаше да казва, нейните скъпи съкровища. Тонът им беше жизнерадостен, сърдечен и безметежен — като самата Полин — и от тях ми ставаше по-добре. Освен това те ми помагаха да си напомням, че тя иска истинска романтична любов като в голямата литература. Нямаше да се задоволи с евтина имитация. Не беше в нейния стил.

— В Париж ще се видиш с Полин, разбира се — казах аз, докато Ърнест прибираше последните вещи в куфара.

— Ако има време. Сега тя е много заета с пролетните модни ревюта и има цял куп други приятели. Значи няма да дойдеш?

— Не, мисля, че тук ще ми е по-добре.

— Както искаш — каза той и щракна капака на куфара.

 

 

Десет дни Ърнест беше в морето и нямахме връзка. През това време ние с Бамби продължавахме с обичайното ежедневие, доколкото бе възможно, защото така се чувствах по-сигурна и стабилна. Ядяхме почти същите неща по същото време. Лягахме си рано и ставахме рано. Следобед аз се разхождах из селото или пишех писма, докато Тиди се грижеше за детето. Сутрин обикновено репетирах една чакона на Бах-Бузони, докато останех без пръсти. Подготвях я за концерта, който най-сетне бях решила да организирам. Отсъствието на Ърнест и нарастващите тревоги ми помогнаха да осъзная, че се нуждая от този концерт повече от когато и да било. В писмо до управителя на Сал Плейел, малка концертна зала на улица „Рошешуар“, изразих интерес относно възможността да свиря там и дадох подробности за квалификацията си. Чаках отговора със свито сърце, но тревогите ми се оказаха напразни. Той отговори бързо и много любезно, предлагайки датата 13 май. Подробностите щяхме да уредим, когато се върнех в Париж към началото на април.

Когато Ърнест най-сетне ми писа, научих, че още щом слязъл в Ню Йорк, поел право към кантората на Хорас Ливрайт. Срещата минала добре. Ливрайт се държал културно и всичко приключило в рамките на любезния тон. Нямало да му се сърдят и което е по-важно, Максуел Пъркинс смятал „Пролетни потоци“ за „велика книга“. Предложил хиляда и петстотин долара аванс срещу приходите от нея и новата книга, която Ърнест наскоро бе озаглавил „Слънце изгрява“ — много повече, отколкото били предлагали на друг автор. В края на седмицата трябвало да напусне Ню Йорк, но в последния момент размислил и удължил престоя си. В края на краищата, чувствал се победител и наоколо имало толкова много интересни хора. Срещнал се с Робърт Бенчли, Дороти Паркър и Елинор Уайли и всичко било от хубаво по-хубаво. Защо да избързвал с връщането?

Времето в Шрунс се пооправи. Натрупа цял метър сняг и за да не полудея от чакането, карах ски и се катерех нагоре, докато краката ми укрепнаха както никога и дробовете ми почти не пареха от разредения въздух. Високо над града можех да погледна надолу и да видя хотела в миниатюра. От това разстояние сякаш можех да го поема в шепа, но същевременно той изглеждаше солиден и надежден. От всички места, които бях посещавала с Ърнест, тук се чувствах най-защитена и силна. Щом трябваше да се преборя със седмици неувереност, радвах се, че ще е тук.

 

 

Ърнест остана в Ню Йорк общо три седмици, после пътува още десет дни по море. Корабът стигна до Хавър в началото на март, но той не се върна веднага в Шрунс. Имаше да се види с приятели в Париж. Успя да хване Скот и Зелда за една много приятна вечеря, преди да заминат за Ница, където щяха да прекарат пролетта. Срещна се с Джералд и Сара Мърфи, със семейство Маклийш и разбира се, с Полин. Уреди банковите въпроси, погрижи се за апартамента и тъй минаха дните. Когато най-сетне пристигна в един ясен слънчев ден, ние с Бамби го чакахме на гарата.

— Ти да видиш! — възкликна той още на перона. — Изглеждаш чудесно, красива и загоряла.

Усмихнах се и го целунах.

— И тия бузки на мистър Бамби — добави той. — Трябва да кажа, че имам най-прекрасното семейство. Какъв невероятен късмет.

Докато вечеряхме, той непрестанно разказваше вълнуващи истории от Ню Йорк. Едва когато си легнахме, му казах за концерта в Сал Плейел и той се развълнува почти колкото мен.

— Винаги съм искал това за теб, Тети. Да имаш в живота си музика както преди. И тя да означава много за теб. — Той плъзна ръка из косата ми, която бе станала буйна и съвсем изрусяла от слънцето. — Не знаех колко ми липсваш, докато не те видях днес.

— Не знаеше ли?

— В завръщането у дома има нещо, което ти напомня какво притежаваш.

— Ти ми липсваше през цялото време.

— И това е хубаво — каза той. — Всичко е хубаво.

Целунах го, после легнах на пухения дюшек и го гледах как заспива. Очите му се отпуснаха напълно и наоколо им нямаше нито бръчки, нито умора. Когато спеше добре, той приличаше на момче. Виждах някогашното дете под образа на мъжа и обичах и двамата просто, напълно и необратимо. Пъхнах се под ръката му, усетих как дъхът му трепти навън-навътре и постепенно заспах.

* * *

През март над Шрунс налетяха катастрофални лавини. Хер Лент водеше група германци, когато бедствието взе първите жертви. Имаше много слънце, условията бяха опасни и макар че Лент казал на германците да не идват, те все пак дойдоха и настояха да се пързалят, независимо дали той ще ги води, или не. Затова той ги отвел на най-безопасния склон, който познаваше, и за по-сигурно първо го прекосил сам. После потеглила групата от тринайсет души и тъкмо достигнали средата на склона, когато планината се сгромолясала. Убийствена снежна стена плъзнала надолу, погребвайки и тринайсетимата. Докато пристигнат спасителите да ги изровят, девет от тях били мъртви.

Когато една вечер Лент и хубавата му асистентка фройлайн Глазер дойдоха при нас в „Таубе“, научихме цялата история от първа ръка.

— Един попадна в тежък стар сняг, особено влажен и дълбок — разказа Лент. — Открихме го чак след два дни. Спасителите дълбаха, дълбаха и накрая го намерихме по кървавата следа. Почти си беше откъснал главата, търсейки начин да диша.

— До кост — добави фройлайн Глазер. Тя бе тъй свежа и хубава със стегнатата си на кок коса и загоряло от слънцето лице, че беше истински шок да чуем от нея тези ужасни подробности. — Преди години един друг човек загина от лавина. Обърнал се да помаха на своя приятел и двамата така загинали, усмихнати, с вдигнати ръце.

— Не ми се вярва за усмивките — обадих се аз.

— Аз пък вярвам — каза Ърнест. Огънят тихо пращеше и всички замълчахме. — Може би е като при бикоборците — добави накрая той, като се взираше в чашата си с греяно вино. — Може би има начин да опознаеш лавината, да изучиш условията, какво я предизвиква и как да оцелееш, ако те затрупа.

— Може би — съгласи се Лент. — Във всеки случай можеш да подобриш шансовете си, но лавините винаги ще останат опасни.

— Мислиш ли, че пак ще се качим горе този сезон? — попита Ърнест.

— Едва ли — отвърна Лент. — Ако уговориш някого да те изведе в планината, няма да съм аз. Не бих го понесъл, ако нещо подобно се случи за втори път.

Фройлайн Глазер кимна съчувствено, но Ърнест не изглеждаше ни най-малко отрезвен от преживяното от Лент. Продължаваше да си мисли как да го направи. По искриците в очите му винаги разбирах кога е приел предизвикателството. Той искаше да изпробва както уменията, така и страха си, а в това време аз си мислех: Загинаха хора. Изобщо не трябва да бъдем тук.

Тъй като Лент остана непоклатим в решението си да ни възпре от карането на ски, ние се зарадвахме, когато в края на март получихме писмо от Дос Пасос, че идва заедно със семейство Мърфи. Щом пристигнаха, всичко в Шрунс се преобрази, както ставаше и другаде в компанията на богаташите. По всяко време на денонощието се вихреше лудешки купон и всички бяха много весели.

— Влюбих се във вашето малко скривалище — каза Сара Мърфи, когато слезе на закуска с чисто нов скиорски костюм, макар че шансовете за ски бяха нулеви.

— Няма по-хубаво място — съгласих се аз.

— Но вече не е скривалище — добави Ърнест с лукава усмивка.

Ърнест често се оплакваше от прекалено добрия вкус и купищата пари на семейство Мърфи. Повече търпимост проявяваше към Сара, защото тя беше много красива и ни доставяше удоволствие да я гледаме. С Джералд нещата бяха по-сложни. Той беше твърде лъскав, твърде изискан за Ърнест. Обличаше се превъзходно и говореше тъй добре, че човек неволно си го представяше като създание, което е започнало от нулата и постепенно се е превърнало в чиста сплав от чар и елегантност. Но освен това изглеждаше странно готов на всичко, за да впечатли Ърнест и да спечели неговото приятелство и одобрение. Не можехме да се изкачим до склоновете, но Ърнест му даваше уроци по ски на хълма зад „Таубе“ и точно там Джералд започна да го нарича „Папа“, защото Ърнест харесваше ролята на опитен учител. Казваше му: „Покажи ми пак как да направя онзи остър завой в подножието на склона, Папа. Беше страшно красиво“.

Ърнест оставаше нащрек.

— Ако си наумят, могат да купят цялата скапана Ривиера — каза той една вечер в леглото. — И биха я заселили със сума ти интересни екземпляри като нас, за да ги забавляват по всяко време. Всички ние сме латернаджийски маймунки, но Дос е най-зле. Толкова се старае да им угоди, че се е превърнал в мекотело.

— Но понякога е приятно, а и те са много щедри, нали?

— Ето я пак моята добра и вярна съпруга. Какво толкова ще ти стане, ако поне веднъж се съгласиш с мен?

— А на теб какво ще ти стане, ако видиш доброто в тях? Те ти се възхищават безкрайно.

— Богаташите се възхищават само на себе си.

Полежахме неподвижно и в тишината чувахме сухата кашлица на Бамби в съседната стая. Колкото повече растеше, толкова по-рядко се будеше нощем и вече наемахме Тиди само за през деня. Но докато слушах как кашлицата се засилва, си помислих, че не би било зле тя да е тук в подобни моменти.

— Ще се погрижиш ли? — попита Ърнест. — Нали не искаш да събуди нашите добри и щедри гости.

— Трябва ли да бъдеш такъв съвършен простак? — отвърнах аз, после станах уморено и посегнах за халата.

— Да, трябва. Това ме поддържа във форма.

Той се обърна на другата страна и демонстративно се настани удобно за сън, а аз отидох да видя Бамби, който дори не се беше събудил. Кашляше със затворени очи, продължавайки да сънува, и когато пристъпът най-сетне отмина, той изглеждаше съвсем здрав и дишаше дълбоко. Върнах се и тихичко пролазих в леглото, предполагайки, че Ърнест вече е заспал, но той беше буден.

— Извинявай, че съм такъв заядлив простак — каза той в тъмното. — Ти винаги си била по-доброто момче.

— Не съм — казах аз и се завъртях към него. — Ние сме едно и също момче, нали?

— Разбира се. — Той разроши косата ми и ме целуна по носа. — Лека нощ, Тети.

— Лека нощ, Тети — отвърнах аз.