Пола Маклейн
Парижката съпруга (5)

4

През 1904 г., когато навърших тринайсет, Сейнт Луис бе домакин на Световното изложение. Теренът на изложението заемаше почти пет хиляди декара в района на Форест Парк и Вашингтонския университет; сто и двайсет километра пътеки и пътища свързваха отделните сгради, павилиони, театри и дворци. Много постройки представляваха покрити с гипсова замазка дървени конструкции, предвидени да изтраят само няколко месеца, но изглеждаха като пищни неокласически палати. Звездата на изложението, Дворецът на изящните изкуства, гордо представяше скулптурна градина, изградена по подобие на римските терми на Каракала. Имаше лагуни, из които можеше да се возиш на лодка, огромни изкуствени водопади и английски дворове, менажерии с екзотични животни и менажерии с хора — пигмеи, диваци, момчета с грамадни глави и брадати момичета. Стотици атракции, игри и сергии с лакомства примамваха минувачите по централната алея. Там за пръв път опитах сладолед във фунийка и не можех да се начудя как тъй захарното цилиндърче не е студено в ръката ми. И ягодовият сладолед вътре изглеждаше някак различен. По-хубав. Може би най-вкусното нещо, което съм опитвала през живота си.

През онзи ден Фони беше с мен, но не искаше сладолед. Не искаше захарен памук, пшенични пуканки, студен чай или някое друго непознато лакомство. Искаше да се прибере у дома, където майка ни се приготвяше за седмичната сбирка на суфражетките, която щеше да е у нас.

Така и не разбрах защо групата на мама толкова привличаше Фони. Тези жени винаги ми изглеждаха нещастни. Ако се вярваше на техните приказки, бракът бе най-ужасното нещо, което може да сполети една жена. Майка ми винаги беше най-шумната и най-приказливата в стаята, кимайки енергично с широкополата си шапка с пера, докато Фони разнасяше чинии с чаени сладки и сандвичи с кресон, полагайки усилия да се хареса на всички.

— Само още половин час — опитах се аз да се спазаря с Фони. — Не искаш ли да видиш Двореца на електричеството?

— Остани, ако искаш. Изненадана съм, че ти е забавно.

Наистина се забавлявах, поне докато тя не ми напомни, че е редно да бъда печална. Сигурно беше много егоистично желанието ми да остана, да вдишвам соления мирис на пуканки и да слушам рева на животни откъм менажериите. Но беше април и вишните около езерцата цъфтяха. Можех да затворя очи и да чуя фонтаните. Можех да ги отворя и да си представя, че съм в Рим или във Версай. Фони се смаляваше сред тълпата, пъстротата на цветовете засенчваше черната й рокля. Исках да я пусна да си върви, без да се интересувам какво мисли за мен или какво ще каже на майка ни, но не можех. Хвърлих един последен унил поглед на фунийката сладолед, после я пуснах в близката кофа за смет и затичах след сестра си към къщи, където от много време насам завесите бяха спуснати, а лампите затъмнени. Бяхме в траур. Баща ми бе починал преди два месеца.

* * *

Ние бяхме типичното добро семейство, с потекло от първопреселниците и по бащина, и по майчина линия, а твърдото придържане към викторианските нрави правеше живота ни надежден и безопасен. Бащата на баща ми бе основал Общинската библиотека в Сейнт Луис и лекарствената компания „Ричардсън“, която бе станала най-големият фармацевтичен производител западно от Мисисипи. Бащата на майка ми беше учител, създал академията „Хилсбъро“ в Илинойс, а по-късно и частна гимназия в Сейнт Луис, наречена Градски университет. Аз и Фони посещавахме най-добрите училища, носехме колосани бели якички, копринени панделки и високи боти с копчета. Учехме се да свирим на роял „Стейнуей“ и летувахме в плажната ни вила в Ипсуич, Масачузетс. И всичко беше чудесно, докато изведнъж престана да бъде.

Баща ми Джеймс Ричардсън беше директор на семейната фармацевтична компания. Сутрин излизаше с бомбе и черна вратовръзка, ухаещ на крем за бръснене и кафе плюс едва доловим дъх на уиски. В джоба на халата си винаги имаше плоско шишенце. Всички знаехме, че държи още едно, скрито в чекмеджето на писалището си, което заключваше с мъничък сребърен ключ. Трето чакаше зад бурканите с консервирани плодове в килера, където готвачката Марта се преструваше, че не го забелязва. Той се стараеше да не е у дома много често, а когато все пак се прибираше, изглеждаше тих и разсеян. Но и мил. Майка ми Флорънс беше негова абсолютна противоположност — с чепат характер, вечно раздаваща съвети и мнения. Вероятно баща ми бе твърде мекушав и плах в нейно присъствие, склонен да се оттегля в кабинета или навън, вместо да й възрази за каквото и да било, но аз не го упреквах за това.

Майка ми винаги предпочиташе Фони, която бе с двайсет и два месеца по-голяма от мен. По-възрастният ни брат Джейми отиде в колеж още преди да тръгна на детска градина; имахме и още една сестра, Доротея, с единайсет години по-голяма от мен, но въпреки това я обичах. Тя се омъжи млада и живееше наблизо със съпруга си Дъдли. Като дете най-често общувах с Фони заради близката ни възраст, но двете бяхме безкрайно различни. Тя беше послушна, отстъпчива и добра по начин, който майка ми лесно можеше да разбере и похвали. Аз бях своенравна, приказлива и любопитна към всичко — прекалено любопитна според майка ми. Най-много обичах да си изнеса столче до края на наклонената алея пред къщата ни и да седя часове наред с лакти върху коленете, гледайки как светът минава край мен. В някакъв момент майка ми ме повикваше и ме отпращаше в детската стая, но аз и там зяпах през прозореца, мечтаех и размишлявах.

— За какво ли те бива? — често казваше тя. — Вечно витаеш из облаците.

Навярно имаше право. Тревожеше се за мен, защото изобщо не ме разбираше. А после се случи нещо ужасно. Когато бях шестгодишна, с тия мои мечти просто изхвръкнах през прозореца.

През един пролетен ден не отидох на училище, защото бях болна. Когато детската стая ми омръзна — а това обикновено ставаше много бързо, — започнах да зяпам как слугата ни Майк бута ръчна количка през двора. Аз бях луда по Майк и го намирах безкрайно по-интересен от когото и да било в семейството. Той имаше квадратни нащърбени нокти. Подсвиркваше си и от джоба му се подаваше небесносиня кърпа.

— Какво ще правиш, Майк? — подвикнах аз от прозореца на детската стая и се изпънах над перваза, за да го виждам по-добре.

Той вдигна глава тъкмо когато загубих равновесие и се сгромолясах на плочника долу.

* * *

Месеци лежах неподвижно, докато лекарите се чудеха дали някога пак ще проходя. Възстанових се бавно и когато станах от леглото, майка ми поръча да пригодят бебешка количка специално за мен. Обичаше да ме вози из квартала, спирайки при всяка съседка, за да ахкат и да се възхищават на чудодейното ми оцеляване.

— Клетата Хадли — казваше майка ми. — Клетата ми кокошчица.

Повтаряше го отново и отново, докато думите й се запечатаха в мозъка ми, измествайки всяко друго определение за мен, както и всеки друг възможен резултат от злополуката.

Нямаше значение, че оздравях напълно и се научих да ходя дори без да накуцвам. Крехкото ми здраве си остана повод за големи домашни тревоги. Смяташе се, че и най-леката хрема ще ме увреди още повече. Не се научих да плувам, не тичах и не играех в парка като приятелките ми. Вместо това четях книги, сгушена на креслото до прозореца във всекидневната, обкръжена от цветни стъкла и виненочервени завеси. А след време престанах да се боря дори вътрешно срещу наложения ми покой. Книгите можеха да бъдат невероятно приключение. Лежах под завивките почти без да помръдвам и никой не би се досетил как препуска умът ми и как се извисява сърцето ми от прочетените истории. Можех да отлетя към всеки въображаем свят и да изчезна незабелязано, докато майка ми крещеше по слугите или забавляваше досадните си приятелки в предната стая.

Когато баща ми бе жив, аз често го гледах как се прибира, преди жените да са си тръгнали. Щом ги чуеше, той застиваше на място, после отстъпваше назад и тихичко изчезваше през вратата. Къде ли отива, питах се аз. Колко път трябваше да измине и колко уиски да изпие, за да стихне в главата му гласът на майка ми? Помнеше ли колко обичаше велосипеда си? Някога го караше навсякъде и във всякакво време. Веднъж прикачи отзад количка за мен и Фони и тръгна да ни вози из Форест Парк, пеейки „Валс с Матилда“. Имаше чудесен баритон и докато го слушах как отново и отново подхваща тази песен, в онзи ден неговата радост ми се струваше тъй истинска и непозната. Не смеех да помръдна, за да не я подплаша.

 

 

През едно ранно февруарско утро в дома ни отекна изстрел. Майка ми го чу първа и подскочи в леглото, разбирайки моментално какво е станало. Тя не си позволи дори мислено да употреби думата „самоубийство“ — това би било твърде ужасно и вулгарно, — но все пак го очакваше. Долу, зад заключената врата на кабинета, откри баща ми да лежи на килима с раздробен череп сред локва кръв.

Отзвуците от смъртта на баща ми кънтяха из къщата седмици наред. Научихме, че е загубил на борсата трийсет хиляди долара, че взел още пари назаем и загубил и тях. Отдавна знаехме, че пие, но не знаехме, че през последните седмици е вършил само това, измъчван от безсъница и ужасна мигрена. Плащаше луди пари на някакъв шарлатанин за лекарство, което беше по-безполезно от чешмяна вода. То не помогна; нищо не можеше да му помогне.

След смъртта му майка ми се затвори в стаята си разплакана и объркана зад спуснатите завеси, а слугите поеха командването. За пръв път виждах такъв хаос в дома ни и не знаех какво да правя, освен да свиря ноктюрните на Шопен, да плача за баща си и да съжалявам, че не го опознах по-добре.

Вратата на кабинета остана задълго затворена, но не заключена. Килимите бяха изпрани, но не и сменени, револверът бе изпразнен, почистен и върнат в бюрото — и тези подробности бяха тъй страшни, че ме хипнотизираха. Отново и отново си представях последните мигове от живота му. Колко самотен трябва да се е чувствал. Колко смазан и колко отчаян, за да стигне дотам да вдигне цевта и да натисне спусъка.

Изпаднах в такова униние, че близките ми започнаха да се тревожат да не посегна на себе си. Всички знаеха, че децата на самоубийци са много по-склонни да тръгнат по същия път. Бях ли като него? Не знаех, но бях наследила мигрените. Всеки пристъп приличаше на страховито наказание, с гадене и тъпа, но упорита пулсираща болка в основата на черепа, докато лежах абсолютно неподвижна в задушната си стая. Ако останех по-дълго така, майка ми идваше, погалваше ме по ръката и казваше:

— Ти си добро момиче, Хадли.

Нямаше как да не забележа, че тя се отнася по-топло към мен, когато съм зле, затова често боледувах или си мислех, че боледувам. Толкова много отсъствах от училище, че се наложи да остана в гимназията още една година, докато приятелките ми отидоха да учат в колеж. Сякаш гледах от перона как някакъв влак заминава към далечно, вълнуващо място, а аз нямам билет, нито пари да си го купя. Когато започнаха да пристигат писма от „Барнард“, „Смит“ и „Маунт Холиоук“, изведнъж ме обзе болезнена завист към вълненията и надеждите на моите приятелки.

— Искам да кандидатствам в „Брин Мар“ — казах на майка ми. Сестра й Мери живееше във Филаделфия и си мислех, че тя ще е по-спокойна, ако близо до мен има роднини.

— О, Хадли. Защо вечно си поставяш непосилни цели? Бъди реалистка.

Фони влезе в стаята и седна до майка ни.

— Ами главоболията? — попита тя.

— Все някога ще престанат.

Фони скептично сбърчи чело.

— Ако се случи да се разболея, Мери ще се погрижи за мен. Знаете колко е компетентна.

Натъртих на компетентна, защото майка ми харесваше тази дума и често я приемаше за аргумент. Сега обаче тя само въздъхна и заяви, че ще помисли сериозно, което означаваше, че ще потърси съвет от съседката мисис Къран и дъската за спиритични сеанси.

Майка ми отдавна се увличаше по окултизма. Понякога организираше сеанси у нас, но повечето се провеждаха отсреща, у мисис Къран. Майка ми я смяташе за познавачка на свръхестественото и майсторка на спиритизма. Не ме поканиха да участвам, но когато се върна от мисис Къран, майка ми каза, че мога да постъпя в „Брин Мар“ и че всичко ще бъде наред.

По-късно неведнъж размишлявах над пророчеството на мисис Къран, защото то ми се струваше очевадно фалшиво. Отидох да уча през 1911 г., но цялото начинание беше обречено още преди да започне. Лятото, преди да замина за „Брин Мар“, най-голямата ми сестра Доротея получи тежки изгаряния от пожар. Макар че рядко се мяркаше у дома, докато растях, Доротея беше най-мила и добродушна към мен и аз чувствах, че ме разбира както никой друг. Когато мрачната атмосфера у дома започваше да ме задушава, отивах при нея и откривах покой и прилив на сили, гледайки как двете й момчета лудуват наоколо.

През онова лято Доротея беше в напреднала бременност. Често оставаше сама със синовете си и един ден тримата били отвън на верандата, когато Доротея видяла, че на съседния празен терен е пламнала купчина автомобилни гуми. Момчетата гледали любопитно, но Доротея се изплашила, че огънят може да се прехвърли в собствения им двор. Изтичала и се опитала да стъпче пламъците, но дългото й лятно кимоно веднага се запалило. Чорапите й също пламнали и тя обгоряла зле чак до кръста, преди да се затъркаля по земята и да ги изгаси.

Когато съпругът й Дъдли се обади да ни съобщи за бедата, бяхме на почивка във вилата край Ипсуич. Всички ужасно се разтревожихме за Доротея, но Дъдли ни увери, че тя е в болница под непрестанни лекарски грижи. Нямала температура и лекарите вярвали, че ще се възстанови напълно. На другия ден родила мъртво момиченце. Доротея и Дъдли били съсипани, но лекарите продължавали да ги уверяват, че тя ще оздравее. Повтаряли го, докато умряла осем дни след пожара. Майка ми замина с влака за погребението, а ние останахме в Ипсуич, съсипани от скръб.

Помня как чувствах, че няма да понеса загубата на Доротея, а може би и не исках да я надживея. Майка ми се върна от Сейнт Луис заедно с Дъдли и момчетата. Когато слязоха от влака, те изглеждаха безкрайно нещастни, а с какво можех да ги утеша аз? Те нямат майка, само това си повтарях.

Един следобед скоро след погребението над залива се развихри свирепа буря и аз помолих едно момче от съседната вила да излезем в морето с лодка. Вълните се разбиваха в носа, връхлитаха отстрани и брулеха лицата ни. Аз не можех да плувам, но той не обърна назад дори когато началникът на фара ни даде сигнал да се връщаме. Облаците бяха ниски и страховити, из въздуха тегнеше солена влага. Имах чувството, че се давя през цялото време, отново и отново. Дори когато се добрахме до брега, усещането, че още съм в залива и потъвам все по-дълбоко, остана с мен до края на лятото и дълго след това.

Както беше планирано, през септември се качих на влака за „Брин Мар“, но съученичките ми изглеждаха настроени на съвсем различна вълна. Момичетата от моето общежитие прекарваха следобедите си в салона, заети да пият чай и пенест горещ шоколад, да разговарят за танци и сърдечни завоевания. Чувствах се безкрайно чужда сред тях. Като малка знаех, че съм хубава, с блестяща червена коса и бяла кожа, но сега не давах пет пари дали момчетата ме забелязват, или не. Загубих интерес както към облеклото си, така и към учението. Започнах да се провалям на изпитите, което бе изненадващо за мен, тъй като въпреки непрестанните ми отсъствия винаги бях добра ученичка. Сега не можех да се съсредоточа или поне да проявя някакъв интерес.

През следващата есен оставих Фони и майка ми да ме убедят да се прибера у дома. Не бих казала, че там се почувствах по-добре. В къщата нямаше къде да избягам от мрачните мисли. Не можех да спя, а когато все пак заспивах, ме мъчеха ужасни натрапчиви сънища за последните мигове от живота на Доротея и баща ми. Събуждах се, обзета от паника, и знаех, че ме чакат още много безрадостни дни и нощи. Ако ви кажа, че останах в тази своеобразна кома цели осем години, ще разберете как бях зажадняла за живот точно когато майка ми започна да умира.

 

 

Майка ми отдавна страдаше от болестта на Брайт, но през лятото на 1920 г. състоянието й бързо се влоши. През най-горещите седмици на юли и август аз почти не напусках апартамента й на горния етаж, а когато все пак излизах, тя се тревожеше непрестанно.

— Елизабет, ти ли си? — подвикна немощно тя, щом чу стъпките ми по стълбището. Не знаех защо използва кръщелното ми име след толкова много години, но по онова време много неща у нея ме озадачаваха. Тя вече не приличаше на онази непреклонна и строга жена, която можеше да ме смачка с една-единствена дума. Беше крехка и плаха и докато тичах нагоре по стъпалата, пак подвикна:

— Елизабет?

— Тук съм, мамо. — Влязох във всекидневната, където тя почиваше на канапето с протрита тапицерия от розово кадифе. — Топло ли ти е? Да отворя ли прозореца?

— Да ми е топло? — Тя тревожно опипа плетеното одеяло върху коленете си. — Замръзнала съм до кости.

Придърпах стол до канапето и разтрих ръцете й, за да възстановя кръвообращението, но при всяко докосване пръстите ми оставяха дълбоки отпечатъци, сякаш кожата й се бе превърнала в тесто. Щом я пуснах, тя започна да хленчи.

— Как да ти помогна?

— Доведи сестра си. Искам Фони да е тук.

Кимнах и станах от стола, но разширените й очи ме спряха.

— Не си тръгвай, моля те, не ме оставяй сама.

Пак седнах и продължихме така през цялата дълга нощ. Тя хапваше малко бульон и задрямваше неспокойно за няколко часа. Към полунощ изведнъж се успокои.

— Много се тревожа, Елизабет. Какво ще стане с теб, когато си отида?

— Не съм малка, мамо. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти.

— Не. — Тя поклати глава. — Преди години аз и мисис Къран разговаряхме с Доротея за теб.

Дишаше тежко и не исках да я гледам как се мъчи.

— Шшшт. Няма значение.

— Има. Питахме я за теб няколко пъти, а тя все отказваше. Нямала какво да ни каже.

Винаги се отнасях скептично към окултизма — мълчаливите спиритични сбирки на запалени свещи и сеансите с автоматично писане в затъмнени стаи с червени шалове върху абажурите, — но сега усетих как ме побиват студени тръпки. Възможно ли бе майка ми наистина да е влязла във връзка с Доротея? И ако да, то защо покойната ми сестра не бе пожелала да говори за мен? Дали знаеше нещо жестоко и тъжно за моята участ? Не можех да помоля майка ми да разкаже по-подробно за сеанса; тя беше изтощена и по-разтревожена от друг път. А и не бях сигурна защо искам да знам. Ами ако бъдещето се окажеше по-лошо от настоящето? Ами ако изобщо не съществуваше?

През цялата онази августовска нощ седях на стола до канапето. Бършех челото на майка ми с влажна кърпа и гледах през прозореца към лятната нощ. Зад стъклото щурците издаваха звуци, които не можех да чуя. Дърветата приличаха на мастилени петна, а луната грееше ярко и знаех, че и аз мога да умра в тази стая. Това бе една от посоките, в които можеше да се завърти колелото на живота ми.

Няколко часа по-късно, малко преди разсъмване, майка ми спря да диша. Докато всички други спяха на долния етаж, гледах лицето, което понякога мразех, а друг път съжалявах. Ръцете й лежаха от двете страни на измършавялото тяло и аз плъзнах пръст по едната, изпитвайки ужасяваща и сложна обич към нея. След това слязох да събудя Фони и Роланд и да извикам доктора. Приготвих закуска, изкъпах се, после седнах с Фони във всекидневната да обсъдим подробностите около погребението. Горе тялото на майка ми все още чакаше смъртния акт и аз я усещах как продължава да ме притиска дори оттам. Тя сякаш винаги се радваше на тихия ми живот, като че бях станала точно такава, каквато е очаквала — тоест невзрачна. Този натиск бе много стар и мощен; знаех, че лесно мога да му се поддам и да потъна в нищото. Или пък да се отблъсквам с всички сили в обратна посока.