Пола Маклейн
Парижката съпруга (17)

16

Когато се върнахме в Париж, вече бяха започнали празненствата за Деня на Бастилията и по улиците денонощно имаше песни и танци. Беше горещо и шумно и не си струваше дори да се опитваме да заспим. Виждах в полумрака неспокойните очертания на Ърнест, преметнал ръка върху очите си.

— Скоро правим една година — казах аз.

— Да отидем ли някъде?

— Къде да отидем?

— В Германия. Или може би в Испания.

— Не е необходимо — казах аз. — Можем да си останем у дома, да се напием и да се любим.

Той се разсмя.

— Можем и сега да го направим.

— Можем — казах аз.

Кларнетистът зад прозореца изсвири поредица ниски ноти, очаквайки акомпанимент, после пак замлъкна. Ърнест се извъртя на една страна и посегна да погали голото ми рамо. От докосването ме пронизаха тръпки на удоволствие, после той ме придърпа към себе си, мълчаливо ме преобърна по корем и покри тялото ми със своето. Беше тежък и топъл; усещах устните и челото му върху шията си.

— Не мърдай — каза той.

— Почти не дишам.

— Добре.

— Харесва ми да е бавно.

— Да.

Той се подпираше на ръце, за да не ме смачка съвсем, но аз исках да ме смачка мъничко.

После, докато лежахме в тъмното, от улицата се надигна същият смях, а музиката стана още по-силна и по-хаотична. Ърнест притихна и аз се запитах дали си мисли за Скио, за всичко, което не можа да намери там, и за тъгата, която донесе със себе си.

— Да стана ли да затворя прозореца?

— Много е горещо, а и няма да помогне. Заспивай.

— Нещо те тормози. Искаш ли да ми кажеш какво?

— И от приказките няма да има никаква полза.

По гласа му усещах, че е изпаднал в дълбока депресия, но наивно вярвах, че ще мога да му помогна, ако го накарам да говори. Продължих деликатно да настоявам и накрая той каза:

— Ако наистина искаш да знаеш, всичко е от това, че се любихме. Има нещо, което ме кара после да се чувствам опустошен и самотен.

— Ужасно — казах аз, защото думите му ме жегнаха. Току-що бяхме тъй близки един с друг, или поне аз така го усещах.

— Извинявай. Не е свързано с теб.

— Свързано е и още как! Хайде вече никога да не го правим. Не сме длъжни. На мен няма да ми липсва.

— Длъжни сме обаче. Сама разбираш. Знам, че го искаш.

— Не.

Той ме придърпа към себе си.

— Моля те, недей да се тревожиш, само кажи, че ме обичаш.

— Обичам те — казах аз.

Целунах го по ръцете и клепачите и се опитах да му простя за онова, което каза. Но не можех. Не можех да забравя нито една негова дума. Толкова го обичах.

— Сега заспивай.

— Добре — отвърнах аз.

После той стана и се облече. Трябва да беше три след полунощ, може би четири.

— Нима смяташ да работиш сега?

— Може би не — каза той. — Но ще се опитам.

Чух как излиза, как стъпките му заглъхват надолу по стълбището, после заспах за няколко часа. Когато се събудих, още го нямаше, а в апартамента вече беше горещо и задушно. Изритах чаршафите настрани, наметнах халата и отидох в кухнята да направя кафе. Снощните музиканти все още бяха на улицата и само като ги чух, ме налегна умора. Не знам откъде намираха сили да продължават. Дали спяха прави по входовете? Спяха ли изобщо?

След закуската се измих, облякох се и седнах на пианото за няколко часа, но не останах доволна от себе си. Денят беше прекалено горещ и се чувствах разстроена от снощи. Пак си легнах, после чух Мари Кокот да раздига чиниите в кухнята. Препоръча ни я портиерът на сградата и сега тя идваше всяка сутрин да се грижи за чистенето и готвенето срещу два франка на час. Мари беше бездетна, малко под средната възраст, нисичка и набита, с бързи и сръчни ръце. Беше си спечелила прякора Cocotte, което на френски означава „мома“, заради едно чудесно ястие, което често ни готвеше — poulet en cocotte (пиле по момински). Няколко дни в седмицата тя се връщаше късно следобед да ни приготви вечерята и тъй като всичко беше много вкусно, аз я помолих да ме посвети в тайните на френската кухня. Но сега, в разгара на лятото, не исках да стъпвам в кухнята и се задоволявах да ям плодове или нищо, докато Ърнест приключи с работата. После отивахме за аперитив в някое кафене, когато станеше прохладно и тъмно и човек можеше пак да изпита нормална потребност от хапване и питие.

— Добро утро, мадам — каза Мари Кокот, влизайки в спалнята, където завесите все още бяха разтворени от предишната нощ.

— Тази музика няма ли да спре? — попитах аз на моя все още недодялан френски.

— Не и днес — отвърна със смях тя.

— Мисля, че Денят на Бастилията никога няма да свърши — казах аз и Мари Кокот пак се разсмя.

— Така го харесваме — каза тя.

 

 

Лятото се проточи, превърна се в няколко лета едно след друго и времето не помръдваше. Стана по-трудно да запълвам дните. Усещах как главоболията ми се завръщат и макар да знаех, че не бива да се сърдя, задето Ърнест работи, нито да се поддавам на желанието да му попреча, винаги бях най-щастлива, когато той се събуждаше и казваше, че днес изобщо няма да се опитва да пише, а вместо това можем да отидем на боксов мач или извън града да гледаме надбягвания с велосипеди.

Един ден Гъртруд и Алис ни поканиха на обяд във вилата си в Мо. Потеглихме всички заедно с форда на Гъртруд и си устроихме разкошен пикник с яйца, картофи и печено пиле. Изпихме няколко бутилки студено вино, после „Хенеси“ три звезди и всичко беше прекрасно — долините и мостовете, очарователната къща и цъфналите дървета около нея. Следобед лежахме в тревата, разговаряхме и се чувствахме свободни.

Ърнест бе започнал да показва на Гъртруд цялото си творчество и да чете нейното. Макар че в началното на дружбата им нейният тежък стил го отблъскваше, той постепенно оцени особеностите му и все повече се интересуваше от нейното писане. Тя дори започна да влияе върху стила му, особено с навика си да назовава и повтаря конкретни предмети, места и хора, без да търси вариации и намирайки наслада в това как всяка дума придобива потресаваща мощ, когато я употребяваш отново и отново. В някои от новите пасажи за Ник Адамс виждах, че той също прави това с най-простичък език и обикновени неща — езеро, пъстърва, дънер, лодка — и така творбата поражда съвсем изчистено, почти мистично усещане.

Връзката на Ърнест с Гъртруд очевидно бе много важна за двамата — и аз се радвах, че ставаме добри, близки приятели, макар че при срещите продължавахме да се делим на две групи. Ърнест и Гъртруд бяха творците и когато разговаряха, привели глави един към друг, приличаха на брат и сестра. Ние с Алис бяхме съпругите, дори и без да ни го напомнят четирите стени на салона, и тя сякаш се задоволяваше с това. А аз? Ърнест изцяло подкрепяше моето свирене на пиано и често го наричаше „работа“, като че и аз бях творец. Обичах да свиря и усещах музиката като важна част от живота си, но далеч не бях убедена, че съм по-особена като Ърнест. Той беше вътре в творческата сфера, а аз отвън и не знаех дали някога нещо ще промени това. Изглежда, Алис се чувстваше по-уютно в ролята на съпруга на творец, заставайки изцяло и всеотдайно зад амбицията на Гъртруд, но може би просто го правеше по-отдавна и умееше да прикрива ревността си. Аз се взирах в моята чаша с бренди — в калейдоскопичната картина на бледото одеяло от ирландска вълна, видяна през нея. Казах си, заедно сме, тук и сега. Всичко беше чудесно. Би трябвало да го знам, да се придържам към него и да бъда щастлива. Непременно щях да го сторя. Или поне да се опитам.

* * *

На другия ден се събудихме късно и все още усещах ефекта от брендито. Ърнест навярно също го усещаше, защото още преди да станем, каза:

— Днес работата няма да ми върви. Не си струва да опитвам.

— Все пак иди да пробваш, поне за няколко часа — предложих аз и сърцето ми леко се сви, защото не бях искрена.

— Не — каза той. — Знам, че нищо няма да излезе. Вече знам.

Станахме и закусихме, после решихме да отидем на конните състезания в Отьой. Извън града щеше да е по-хладно. Мари Кокот щеше да ни приготви кошница със сандвичи и вино, после щяхме да вземем таблицата за надбягванията и да я прегледаме във влака. Щом всичко беше решено, усетих как натискът напуска главата ми с тихичко свистене — като призрак, прогонен от изоставена къща. Чувствах се виновна, че съм щастлива, задето поне днес няма да го деля с никого — виновна и щастлива едновременно.

И двамата обичахме Отьой. Всичко там очароваше Ърнест — красивите тръпки по конската плът, дребничките жокеи с елегантни униформи, треньорите край парапета, които сякаш знаеха нещо тайнствено, жаргона на конярчетата и миризмата на конска урина. Нямахме много пари за харчене на състезанията, но редовно отделяхме по нещичко и ни беше приятно да сме заедно под слънцето. Ърнест разстилаше шлифера си на тревата и обядвахме там, после лягах да дремна или просто да гледам облаците и да чакам следващата гонка. Когато печелехме, си поръчвахме шампанско, а понякога и когато губехме, защото бяхме щастливи да бъдем там, а и какво ни вълнуваха парите? Никога нямахме чак толкова, че да има значение, ако ги загубим.

През онзи ден фаворитът беше лъскав черен красавец, пъргав и добър в скоковете. Изпънатата му фигура за миг увисваше над препятствията и човек се питаше дали изобщо е успял да го зърне. Ние обаче не заложихме на фаворита, а на друг, по-лек кон, наречен Шевър д’Ор, което на френски означаваше Златна коза. Залозите за него бяха сто и двайсет към едно. Понякога избирахме коня заедно, след като бяхме минали през конюшните или докато стояхме край парапета, гледахме как се движат животните и чакахме да ни осени предчувствие. Друг път Ърнест намираше някой познат да му подскаже едно-две имена с добри шансове. Този ден аз последвах собствената си интуиция и сама избрах коня. По този начин можех да донеса късмет и за двама ни. Беше се случвало и преди, а този ден бях уверена, че ще се случи пак. Шевър д’Ор не беше черен и стремителен, но се движеше като бренди в чаша. Погледнах стройните му крака и казах на Ърнест, че това е нашият кон.

— Дай наистина да заложим на него — предложих аз. — Имаме ли достатъчно?

— Може би — отвърна той.

— Дай да ги похарчим, дори и да нямаме.

Той се разсмя и отиде да направи залога, продължавайки да ми се усмихва. Харесваше му, когато съм дръзка.

— Още ли държиш на онзи кон? — попита той, когато се върна.

— Да.

— Добре. Заложили сме на него издръжката си за шест месеца.

— Шегуваш се!

— Ни най-малко — каза той и ние побързахме към тълпата край парапета, изтръпнали от вълнението на риска.

Моят кон поведе още от старта. На второто препятствие остави всички зад себе си. На четвъртото имаше четири дължини преднина и летеше като вихрушка с цвят на бренди.

— Справя се — казах аз и се изчервих. Стомахът ми се бе свил като камък.

— Чудесно се справя — съгласи се Ърнест, гледайки как другите коне ускоряват темпото. Но за всички тях вече бе твърде късно, защото Шевър д’Ор беше много бърз и много напред — прекалено добър, с десет дължини преднина, после още повече. Фаворитът ускори и задмина останалите, жокеят му бясно размахваше камшика, но моят кон се надбягваше само със себе си.

Той имаше двайсет дължини преднина и до финиша му оставаха двайсет крачки, когато се случи страшното. Колкото красиво бе дотогава, толкова грозно стана, когато той падна на последния скок. Ако преди беше като бренди, сега заприлича на строшена ръчна количка. Канап и пръчки, детска играчка, която се чупи с пукот. Беше тъй страшно, че не можех да гледам. Зарових лице в рамото на Ърнест и не видях края на състезанието — как конете се разделят около падналото животно и фаворитът получава всичко, което не беше заслужил.

На връщане плаках през половината път, докато влакът пресичаше мрачни квартали с висящо пране, кофи за боклук и парцаливи деца. Мъчех се да забравя деня и онова, което видяхме.