Пола Маклейн
Парижката съпруга (34)

33

В края на август Париж беше буквално безлюден. Всички, които можеха, бяха заминали някъде, но Полин Пфайфър и Кити продължаваха да работят в града. Трите често се срещахме на вечеря, понякога заедно с Бамби, друг път, след като той вече спеше под грижите на Мари Кокот. Макар първоначално да се притеснявах от Полин и Кити като двойка — тези елегантни, независими и демонстративно модерни момичета, — отблизо те се оказаха удивително откровени и непосредствени. Твърдяха, че точно затова харесват и мен, и аз започнах да им вярвам.

Понякога засичахме в някое кафене и Джини и двете сестри ми се струваха много забавни, сякаш разиграваха сценки от много изискан водевил, изпъстрени с кратки и хапливи шеги. Те носеха на пиене, тъй че не изпадаха в неловко положение, нито притесняваха околните, и винаги имаха нещо интересно да разкажат. Джини беше необвързана, но това изглеждаше логично, ако можеше да се вярва на Кити, че тя предпочита жени. Не разбирах обаче защо Полин още не се е омъжила.

— Всичко беше почти уредено с братовчед ми Мат Херолд — призна веднъж тя, след като я притиснах за подробности. — Дори бях приготвила модели за роклята и опитах половин дузина торти. — Тя потръпна. — Всички имаха вкус на торта, разбира се.

— Да не се е случило нещо ужасно? — попитах аз.

— Не. Всъщност така би ми било по-леко. Просто не смятах, че го обичам достатъчно. Той щеше да бъде чудесен глава на семейство и добър баща. Разбирах всичко, но не го чувствах. Не истински. Исках нещо голямо и разтърсващо.

— Любов като в романите?

— Може би. Сигурно съм невероятно глупава.

— Ни най-малко. Аз обичам романтиката. В днешно време жените сякаш смятат, че са прекалено напредничави за подобно чувство.

— Много е объркващо да знаеш какво искаш, когато има толкова много възможности за избор. Понякога си мисля, че трябва просто да зарежа всякаква мисъл за брак и да работя. Искам да бъда полезна. — Тя помълча и се разсмя на думите си. — Мисля, че и това съм го чела в някой роман.

— Може би ще намериш начин да получиш всичко, което искаш. Ти ми се струваш много умна.

— Ще видим — каза тя. — А междувременно ще бъдем две неомъжени момичета.

— Свободни като риби във вода?

— Защо не?

Странно беше да мисля за себе си по такъв начин. Ърнест със сигурност нямаше да одобри и се питах какво би казал, ако знаеше, че прекарвам толкова време с Полин. Щом смяташе Кити за прекалено изкуствена, то и Полин щеше да му се стори такава. Тя беше типична професионална красавица — от онези, които той по принцип презираше. Не само говореше непрестанно за мода, но и вечно си проправяше път към най-интересните хора, за да прецени с какво могат да й бъдат полезни; тъмните й очи прещракваха като фотографски обективи, а колелцата в главата й се въртяха, щом се озовеш в нейната компания. У Полин сякаш нямаше и капка спонтанност. Ако се виждаше с теб, значи тя така бе поискала. Ако разговаряше с теб, вече беше решила какво да каже, тъй че да прозвучи съвършено. Възхищавах се на нейната самоувереност, може би дори изпитвах мъничко страхопочитание. Тя създаваше онова усещане за лекота, което всъщност изисква огромни усилия. И макар че никога не знаех как точно да говоря пред другите жени като нея — например Зелда, — под елегантните си дрехи и хубавата прическа Полин беше откровена и разумна. Знаех, че никога няма да ми обърне гръб, и скоро почувствах, че мога да разчитам на нея.

 

 

В средата на септември Ърнест се прибра от Мадрид изтощен и възторжен едновременно. Гледах го как си разопакова багажа и неволно се чувствах поразена от онова, което бе постигнал. Седем пълни бележника, стотици и стотици страници само за шест седмици.

— Да не би да си свършил, Тети?

— Почти. Толкова съм близо, че не ми се иска да напиша края. Логично ли ти звучи?

— Може ли да го прочета сега?

— Скоро — обеща той. Придърпа ме в дълга мечешка прегръдка. — Имам чувството, че мога да спя цяла вечност.

— Спи тогава — казах аз, но той ме дръпна към леглото и започна да смъква дрехите ми.

— Мислех, че си уморен — ахнах аз, но той ме целуна грубо и аз замълчах.

Една седмица по-късно Ърнест завърши първия вариант и отидохме да отпразнуваме с приятели. Срещнахме се в „Негр дьо Тулуз“ и всички бяхме въодушевени. Появиха се Скот и Зелда, Форд и Стела, Дон Стюарт, Харолд и Кити. Имаше един кратък момент на притеснение, докато всички чакаха да се ориентират каква е ситуацията. Памплона бе завършила много болезнено, но след като ни донесоха питиетата и няколко чаши бяха пресушени набързо като лекарство, настроението се разведри. Ърнест попрекали с уискито, но се държа прилично до самия край на вечерта, когато на излизане срещна Кити.

— Добро представяне на книгата ти, Хем.

— Благодаря — каза той. — Пълна е с действие, драматизъм и всички са вътре. — Той махна с ръка към Бил и Харолд. — На тия копелета им разкатавам фамилията, но не и на теб, Кити. Ти си свястно момиче.

Гласът му беше тъй пронизващ и хладен, че Кити пребледня. Сграбчих ръката му и възмутено го измъкнах навън.

— Какво? — дръпна се той. — Какво направих?

— Пиян си — отвърнах аз. — Утре ще поговорим.

— Възнамерявам и утре да се напия — заяви той.

Аз просто продължих да го водя към къщи. Знаех, че на сутринта ще го мъчат угризения и чудовищно главоболие.

Оказах се права.

— Не се засягай от онова, което изтърсих пред Кити — помоли той, когато най-сетне се събуди около пладне с позеленяла физиономия. — Аз съм глупак.

— Беше важна вечер. Можеше да си позволиш известна волност.

— Каквото и да съм казал, книгата си е книга. Не е истинският живот.

— Знам — уверих го аз, но когато ми даде да прочета страниците, за нула време осъзнах, че всичко е както се случи в Испания, всеки мизерен разговор и напрегнат сблъсък. Беше почти буквален преразказ, с едно изключение — аз не присъствах.

Героинята беше Дъф. Знаех и очаквах това, но все пак бе болезнено да виждам нейното име отново и отново. Той още не го бе променил на лейди Брет. Дъф беше Дъф, Харолд беше Харолд, а Пат беше пиян глупак и всички, освен бикоборците бяха в ужасно състояние. Кити също участваше в книгата — той явно я бе излъгал — в много отрицателна роля. Ърнест описваше себе си като Джейк Барне и бе направил Джейк импотентен. Какво трябваше да мисля за това? Така ли виждаше собствения си морал, или страх, или благоразумие, или каквото там го възпираше да спи с Дъф — като импотентност?

Но когато успявах поне малко да заглуша тези съмнения и въпроси, аз виждах колко забележителна е творбата, по-вълнуваща и жива от всичко, което бе писал. Той бе забелязал в Памплона хубавия сюжет, докато аз усещах само нещастие и объркани човешки отношения. Беше го оформил и превърнал в нещо повече; в нещо, което да трае вечно. Невероятно се гордеех с него и в същото време се чувствах наранена и прогонена от книгата. Тези чувства съществуваха в сложен възел, но нито едно не бе по-истинско от другите.

Четях страниците в състояние на нетърпеливост и страх и често трябваше да спирам и да оставям ръкописа, за да се опомня. Ърнест бе работил тъй напрегнато и в такава самота, че всяка отсрочка в получаването на мнение го съсипваше.

— Добър ли е? — попита той, когато най-сетне свърших. — Трябва да знам.

— Повече от добър, Тети. Друг такъв няма никъде.

Той се усмихна от облекчение и възторг, после нададе възторжен възглас и възкликна:

— Гръм да ме удари!

Бамби седеше на пода до нас и дъвчеше дървеното локомотивче, подарък от Алис и Гъртруд. Ърнест го грабна и го вдигна до тавана, а Бамби изпищя радостно и румените му бузки се напълниха с въздух.

— Папа — каза той.

Това беше първата му дума и той обичаше да я повтаря колкото се може по-често. Ърнест също обичаше да я чува.

— Папа написа страхотно добра книга — каза Ърнест и се усмихна на Бамби, който с всеки миг ставаше все по-розов.

— Дай целувка на папа — казах аз и Бамби, който вече бе долу в прегръдката на Ърнест, щастливо се извъртя и млясна лицето на баща си.

Беше толкова хубав момент — идеално подравнени, тримата гледахме една и съща ярка звезда, но по-късно тази вечер, когато лежах в леглото и отчаяно се мъчех да заспя, тревогите отново кръжаха наоколо и не ми даваха покой. Аз бях изтрита от книгата още от първата страница, от първата дума. Защо Ърнест не изглеждаше разтревожен, че може да се засегна или да ревнувам? Нима очакваше да разбера, че историята се нуждае от привлекателна героиня и това не съм аз? Той определено не тичаше с бележника след мен, записвайки всяко мое остроумие, както правеше с Дъф. Изкуството си е изкуство, но какво мислеше самият Ърнест? Трябваше да знам.

— Тети — казах аз в тъмното, донякъде с надеждата да е заспал. — Имаше ли ме изобщо в книгата?

След няколко секунди мълчание той отговори съвсем тихо:

— Не, Тети. Съжалявам, ако съм те наранил.

— Можеш ли да ми кажеш защо?

— Не съвсем. Идеите идват при мен, а не обратното. Но мисля, че така се получи може би защото ти никога не си била в калта. Ти всъщност не беше в тази история, ако разбираш какво искам да кажа, а някак над нея, по-добра и по-чиста от всички нас.

— Не го усетих така, но е приятна мисъл. Иска ми се да повярвам.

— Вярвай тогава. — Той се завъртя и отворените му очи потърсиха моите. — Обичам те, Тети. Ти си най-доброто, което имам.

Въздъхнах, усещайки съвсем леко парване на съмнение.

— И аз те обичам.

 

 

През следващите седмици Ърнест продължи да работи над романа, като опростяваше езика и задраскваше цели сцени. За нищо друго не мислеше и тъй като беше ужасно разсеян, аз много се радвах, че имам приятелки, които да ми правят компания. Накрая той сякаш престана да се дразни от Полин и това също ме радваше.

— Прекалено много бъбри за Шанел — призна той, — но разбира от книги. Знае какво харесва и нещо повече, знае защо. Това е много рядко, особено в днешно време, когато все повече хора са въздух под налягане. Никога не знаеш на кого да се довериш.

С негово одобрение Полин започна да идва у дома следобед, за да ми прави компания. Пиехме чай, докато Бамби си играеше или спеше, и понякога тя идваше с мен до музикалния магазин, където свирех на пиано.

— Наистина свириш прекрасно — каза ми тя един ден. — Особено творбата на Бузони. Бях готова да се разплача. Всъщност защо никога не си свирила пред публика?

— Не успях да пробия. Просто не бях достатъчно добра.

— Все още можеш. Трябва да го направиш.

— Много си мила, но не е вярно. — Аз раздвижих пръсти и затворих нотния албум. — Така или иначе, това е моят живот. Друг не искам.

— Да, на твое място и аз не бих искала — каза тя, но по-късно, докато се прибирахме към къщи, идеята продължаваше да я вълнува. — Може би не е необходимо да се откажеш от всичко, за да се занимаваш с музика по-сериозно. Един концерт едва ли ще те травмира ужасно. Всички те обичат. Искат да видят успеха ти.

— Ще трябва много повече от време и усилия — казах аз. — И ще се нуждая от собствено пиано.

— При всяко положение трябва да имаш собствено. Хем несъмнено разбира това. Ако искаш, мога да поговоря с него.

— Ще видим — казах аз. — Ще си помисля.

Тревогата от изпълнение пред публика не ме напускаше, но все по-често започвах да се питам дали в крайна сметка един концерт няма да ми се отрази добре — особено сега, когато Ърнест бе тъй погълнат от своя роман. Книгата засенчваше всяка друга мисъл и се вмъкваше между нас дори когато се любехме. Усещах как в един миг е с мен, вътре в мен, а сетне изчезва, просто потъва в света, който създава.

Свиренето ми нямаше да промени нищо в навиците му — не бях чак толкова наивна, та да си въобразявам нещо подобно, — но си мислех, че може да ми даде целенасоченост и средство за самоизява извън подробностите около храненето и дневния режим на Бамби. Обичах да бъда майка, но това не значеше, че не мога да имам други интереси. Стела се справяше чудесно. Всъщност тя беше новият образец за съпруга, а аз олицетворявах старомодната и провинциална разновидност.

По ирония на съдбата почти всичките ми познати жени сякаш бяха пряко облагодетелствани от движението на суфражетките, за което майка ми работеше преди десетилетия в нашата всекидневна, докато аз се свивах в някое ъгълче с книга в ръка и се мъчех да бъда невидима. Може би никога нямаше да догоня истински съвременната жена, но трябваше ли тъй старателно да заравям глава в пясъка? Не можех ли да експериментирам поне мъничко, за да видя какво още би ми подхождало, особено след като имах добри приятели, които ме обичаха и искаха да успея, както изтъкна Полин?

 

 

След време Полин ни запозна с мнозина от своята изискана компания на Десния бряг, например с Джералд и Сара Мърфи. Джералд беше художник и което е по-важно, смятаха го за икона на добрия вкус и хубавия живот. Двамата със Сара бяха пристигнали в Париж през 1921 г. и макар че имаха чудесен апартамент на Ке де Гранд Огюстен, те постепенно мигрираха към Южна Франция, където си строяха имение на Ривиерата в Антиб. Джералд бе учил архитектура и имението, наречено Вила Америка, щеше да бъде общ опус на семейство Мърфи, най-красивото нещо, което можеха да си представят и позволят, а те можеха да си позволят много. Полин ни запозна и с поета Арчибалд Маклийш и красивата му съпруга Ейда, която пееше много добре, дори професионално, и носеше най-чудесните мънистени рокли, които бях виждала.

Изненадвах се колко толерантен изглежда Ърнест към тези нови познати. Насаме той язвително ги наричаше „богатите“, но въпреки това не можеше да устои на вниманието им. „В наше време“ излезе в Щатите през първите дни на октомври и не след дълго книгата можеше да бъде открита в книжарниците из целия град. Всички рецензии бяха повече от положителни, авторите наричаха Ърнест „най-ярката млада звезда“. Перспективите му изглеждаха все по-светли, но тези нови приятели не се водеха само от празното любопитство. Те не се задоволяваха да стоплят длани покрай успеха на Ърнест; искаха да раздухат огъня.

Междувременно Полин започна да идва на вечеря при нас по няколко пъти седмично, а понякога се срещаха с Ърнест в някое кафене. Бях много облекчена, че дружбата им изглежда естествена и взаимна. Не обичах да се карам с Ърнест заради Кити, но спрямо нея той си остана непоклатим. За него тя беше и винаги щеше да бъде „онази позлатена кучка“, но към Полин проявяваше по-любезната, почти братска страна на характера си. Започна да я нарича Пфайф, аз също. За Бамби тя стана леля Пфайф, а ние също получихме прякори. Ърнест беше Папа или Дръм, а аз Хаш или Дула. Двамата заедно бяхме нейните прелестни създания.

 

 

Докато есента преминаваше в зима и парижката влага се процеждаше през прозорците и под вратите, Ърнест взе решение да остави настрани романа за Памплона.

— Вече изобщо не го виждам. Не знам кое е добро и къде се провалям. Трябва да поотлежи известно време. — Той въздъхна и се почеса по мустаците, които напоследък бяха станали гъсти, непокорни и великолепно дивашки. — Мислех си да започна нещо съвсем различно. Нещо забавно.

— Забавното приляга на хора като Дон и Харолд, но не съм сигурна, че е за теб.

— Първото мое нещо, което видя, беше забавно. Да не би да не струваше?

— Ни най-малко. Казвам само, че в творбите ти има повече жар, когато са драматични.

— Не знам — каза той и незабавно се хвана на работа.

Нямах представа какво си е наумил и колко бързо ще го напише. След две седмици разполагаше с цялостен пръв вариант на „Пролетни потоци“ — сатирична пародия на последната книга на Шъруд Андерсън „Мрачен смях“. Но това, че я беше написал, не правеше следващата стъпка по-лека. Той не бе сигурен какво е създал и на кого да го покаже. Някой можеше да изтълкува творбата погрешно и да реши, че е злонамерена.

— С удоволствие ще я прочета — казах аз. — Мога да бъда безпристрастна.

— Съжалявам, Тети. Не съм сигурен, че можеш.

— Толкова ли е зле?

— Не знам. Ще я покажа на Скот, може би и на Дос.

За беда приятелите му изобщо не харесаха проекта и го посъветваха да се откаже. Книгата на Андерсън може да е смешна и сантиментална, смятаха единодушно те, но човекът е голям талант и е направил толкова много за бъдещето на Ърнест, че не би било честно да го тормози. Какъв е смисълът?

— Смисълът — заяви Ърнест — е там, че книгата е скапана и си заслужава секирата, а щом ще го прави някой, защо да не е приятел?

— Адски странно разбиране за приятелството — гласеше отговорът на Скот. — Казвам ти, зарежи.

Ърнест невъзмутимо отнесе ръкописа в апартамента на Мърфи и го прочете на глас. Джералд полагаше усилия да не бъде потресен, а Сара заспа, както си седеше по розов халат на канапето. Аз слушах с бавно нарастващ ужас. Когато Ърнест свърши, Джералд се изкашля няколко пъти и заяви с типичната си дипломатичност:

— Не е за мен, но някой може да реши, че е точно каквото трябва.

— Убиваш ме — каза Ърнест.

Джералд се обърна към мен.

— Какво мислиш, Хадли? Ти имаш глава на раменете.

Опитах се да се измъкна.

— Ами… не е съвсем любезно.

— Точно така — кимна Джералд.

— Целта не беше да е любезно — каза Ърнест. — Целта беше да е забавно.

— Точно така — повтори Джералд.

Имах тайната теория, че всъщност Ърнест е написал книгата, за да се дистанцира от Шъруд и да излезе от сянката му. Приятели и рецензенти често сравняваха неговата проза с тази на Андерсън и това го влудяваше. Той не искаше да го мерят с когото и да било, особено ако това е добър приятел и поддръжник на творчеството му. Кълнеше се, че е благодарен за помощта на Шъруд, но не смяташе, че му е задължен. Още по-малко обвързан. Смяташе творчеството си за лично свое и бе решен да го докаже веднъж завинаги.

В отчаяния си стремеж да открие нечие съгласие за „Пролетни потоци“, Ърнест накрая отиде при Гъртруд, но от известно време отношенията им не вървяха и това се оказа последната капка. Когато ми разказваше как е минала срещата, сърцето ми се късаше. Тя едва не го изхвърлила от апартамента си с думите:

— Отвратително е, Хем, опомни се.

Той се опитал да го обърне на шега.

— Това ли ме съветваш?

— Някога мислех, че нямаш нужда от съвети. Беше се посветил на творчеството. Сега си зъл и груб и се интересуваш единствено от парите и собственото си положение.

— Не ставай лицемерка. Ти би се радвала да бъдеш богата.

— Бих се радвала — потвърдила тя. — Но не бих направила всичко, за да стигна дотам.

— Например да забиеш нож в гърба на приятел, искаш да кажеш?

Тогава тя млъкнала.

— Разбрах. Няма що, хубавичко ме изрисува.

Той изхвръкнал навън и когато се прибра, отначало дори не искаше да говори за това. Но пъхна книгата в едно чекмедже и аз изпитах облекчение, като видях, че е приключил с нея.

Вече наближаваше Коледа. Смятахме отново да отидем в Шрунс и да останем там до пролетта и Ърнест влагаше цялата си енергия в кроежа на планове.

— Защо не поканим Полин да дойде с нас? — предложи той. — Ще ти бъде далеч по-приятно, ако и тя е там.

— Много ще се радвам. Колко си мил, че мислиш за мен.

Поканихме и Джини, защото двете сестри често вървяха в комплект, но Полин ни увери, че Джини ще ходи в Ним с други приятели. Тя самата прие на драго сърце да дойде. Нямаше търпение да настъпи денят.