Пола Маклейн
Парижката съпруга (26)

25

Исках пъпеш, парче хубаво сирене, кафе, конфитюр и гофрети. Толкова бях огладняла от тези мисли, че не можех да спя.

— Гофрети — изрекох аз призори към извития гръб на Ърнест. — Чудесно ще е, нали?

Когато той не се събуди, повторих по-високо, сложих ръка на гърба му и приятелски го побутнах.

— Стига си викала — каза той и се изтъркаля от леглото. — Ето че отлетяха.

— Кой отлетя?

Той седна на ръба на дюшека и се почеса по коляното.

— Точните думи за есето.

— О, съжалявам тогава — казах аз.

Гледах го как се облича и тръгва към кухнята. Чух как кафето кипна и от миризмата огладнях още повече. Чух го да си налива кафе, после столът изскърца, когато той седна на масата. Тишина.

— Какво ще кажеш за няколко гофрети? — подвикнах аз от леглото.

Той изпъшка и бутна стола назад.

— Пак се започва.

Месеците ни пришпорваха. Чакахме детето в края на октомври, а трябваше да заминем за Канада към края на август. Оставаха ни около шест седмици да намерим квартира и да се подготвим. Ърнест работеше упорито и все повече се тревожеше. Беше изпаднал в паника, че няма да напише навреме останалите миниатюри за Джейн Хийп и „Литъл Ривю“. Работеше над пет нови творби едновременно и всяка описваше един или друг аспект на боя с бикове. Когато се прибираше от ателието, често му трябваха няколко питиета едно след друго, преди да ми разкаже за работата си, която вървеше добре, но тя сякаш го изцеждаше до краен предел.

— Мъча се да предам динамиката — казваше той. — Да следвам действието и да не се изкушавам да вмъквам каквото усещам. Изобщо да не мисля за себе си, а за онова, което стана. Там е истинската емоция.

Това беше една от най-новите му идеи за писането и тъй като миниатюрите щяха да я подложат на изпитание, той се съсипваше, за да ги напише както трябва. Не се съмнявах, че ще бъдат съвършени, но междувременно ми бе трудно да го гледам така преуморен.

Освен това той работеше къртовски над коректурите за Боб Макалмън. Въпреки дрязгите им в Испания Боб удържа на думата си да издаде книга на Ърнест в „Контакт Едишънс“. Книгата щеше да се нарича „Три разказа и десет стихотворения“ и макар че изгаряше от вълнение, Ърнест се боеше, че няма да приключи навреме с коректурите. Работеше на свещ до късно през нощта; когато най-сетне свърши и изпрати всичко на Макалмън, дойде време за сбогуване.

На поредица от печални вечери се срещнахме със семейства Стратър и Паунд, със Силвия, Гъртруд и Алис и всеки път обещавахме, че ще се върнем след година, когато детето бъде готово за пътешествие.

— Гледайте да не е по-дълго — каза злокобно Паунд. — Изгнанието натоварва ума.

— Не е точно изгнание, нали? — каза Ърнест.

— В такъв случай чистилище — отстъпи Паунд.

— Това вече е по-мека дума, стига да нямаш предвид Стария завет — изръмжа Ърнест.

Десет дни по-късно се качихме на кораба.

 

 

В началото на септември пристигнахме в Квебек, а когато се добрахме до Торонто, ни очакваше ентусиазирана бележка от Джон Боун и още една от Грег Кларк, репортер и стар приятел на Ърнест, който сърдечно ни приветстваше в града. Сякаш всички изгледи бяха добри, но когато отиде на работа на 10 септември, Ърнест узна, че прекият му началник няма да бъде Боун, както очакваше, а заместник главният редактор на „Стар“ Хари Хайндмарш. Ърнест знаеше, че отношенията им ще са трудни. Хайндмарш беше тежък — както телесно, така и в делата и думите; обичаше да притиска хората.

— Моментално ми взе мярката — каза Ърнест, когато се върна в стаята ни в хотел „Селби“. — Преди да съм изрекъл и три думи, реши, че се правя на много важен. — Той крачеше напред-назад и се мръщеше. — А какво да кажем за него? Ако не беше женен за дъщерята на издателя, щеше да мете тротоарите.

— Сигурна съм, че ще разбере колко си великолепен — успокоих го аз.

— Надявай се. Изглежда, е решил да ме третира като зелен новобранец. Няма да ми даде рубрика и ме праща извън града.

— Кога?

— Довечера. В Кингстън, да пиша за някакъв избягал затворник. Пътят е само пет-шест часа с влака, но не знам колко ще се задържа там.

— Хайндмарш знае ли, че бебето може да се роди всеки момент?

— Мисля, че това не го интересува.

Изпратих Ърнест с целувки и уверения, че всичко ще бъде наред. Той ме накара да се закълна, че ще потърся подкрепа, и аз наистина го послушах. Грег Кларк имаше прекрасна съпруга на име Хелън, която сърдечно прие да ми помогне в търсенето на квартира. Парите бяха проблем за нас както винаги, дори още повече, защото пестяхме всеки цент за бебето. Не можехме да си позволим най-хубавите квартали, които ми препоръча тя, но на Батхърст стрийт открихме прилично жилище на четвъртия етаж. Беше апартамент с преходни стаи и имаше вана с лъвски крака в банята и легло с подемен механизъм в спалнята, вмъкната между кухнята и хола. Макар че му липсваше топлина и чар, жилището предлагаше изглед към част от имението на Конабъл.

Ърнест се познаваше с Ралф и Хариет Конабъл от времето непосредствено след войната, когато бе дошъл в Торонто да търси работа като журналист. Ралф притежаваше канадската верига магазини за евтини стоки „Улуърт“ и от наша гледна точка беше божествено богат. Щом узнаха, че сме им съседи, той и жена му бяха много мили към мен, а аз се радвах, че ще мога да разчитам на някого, защото датата наближаваше.

Ърнест се върна от Кингстън уморен и раздразнен, после само след няколко дни пак замина да пише за мините в басейна Съдбъри, два пъти по-далеч от Кингстън. Едва му остана време да огледа апартамента.

— Ох, коте, чувствам се ужасно. Няма да съм тук да ти помогна при настаняването.

— Работата не е много. Ще наема някого за пренасянето.

— Започвам да си мисля, че сглупихме с идването си тук. Ти си сама през цялото време. Аз работя като роб и защо? За някоя и друга новина от пущинака. Пълен провал.

— Знам, че си претоварен, но всичко ще се осмисли, когато дойде бебето.

— От сърце се надявам да си права.

— Права съм. Ще видиш — казах аз. И го целунах за сбогом.

Вярно, до голяма степен говорех така за собствено успокоение, но бях убедена, че ще си е струвало да дойдем в студения и самотен Торонто, ако бебето се роди здраво. Междувременно се опитвах да придам уют на новото жилище. От Париж бяхме донесли сандъци с дрехи, съдове и картини. Наех чистачката и стария портиер да ги пренесат до четвъртия етаж. Нямахме много багаж и през първите седмици, докато Ърнест кръстосваше Онтарио като търговски пътник, аз лагерувах върху повдигащото се легло, омотана в одеяла, защото времето застудяваше, и дочитах писмата на Абелар и Елоиза.

Жадувах за каквото и да било развлечение и беше лесно да се потопя в техните думи и тяхната история. През някои дни ставах само за да направя чай или да затисна с одеяла процепите под прозорците и вратите, откъдето се промъкваше студ. Освен това пишех писма до парижките приятели, които ни липсваха, и до роднините в Щатите. Фони се опитваше да изрази радост за бебето, но в много отношения беше на път да рухне. Роланд бе преживял нервна криза и се възстановяваше в психиатрична болница в Масачузетс. Това е много реномирано заведение, пишеше Фони. Но децата са объркани и питат дали той някога ще се прибере у дома. Не знам какво да им кажа. Мъчно ми беше за тях, но станалото не ме изненада. Отношенията им открай време бяха твърде напрегнати, също както между родителите ни. А когато напрежението е тъй силно за толкова продължително време, неизбежно е нещо да се пречупи.

Писах и на родителите на Ърнест. Той беше твърде зает, за да отговаря на писмата им, но неприязненото им отношение към тях имаше дълбоки корени. Не искаше те да се месят в живота му, особено Грейс. Мисля, че когато заминахме за Париж, той за пръв път се почувства свободен да преоткрие себе си. Неговите родители му напомняха откъде е започнал — нещо, което той би желал да отхвърли напълно. Разбирах тази потребност от независимост, но до идването на бебето оставаха само няколко седмици, а Ърнест не им бе казал и дума. Чувствах, че имат право да знаят, и продължавах да му го напомням, когато се прибираше за кратко между две командировки.

— Ще го направя, щом настояваш — съгласи се накрая той. — Но това е грешка. Те просто ще дойдат да душат наоколо като вълци.

— Не говориш сериозно.

— И още как! Можеш ли да си представиш, че майка ми няма да се наложи във всичко, свързано с бебето, и няма да ни обсипва с мнения и съвети? Не се нуждаем от нея. От никого не се нуждаем.

— Тя и Кларънс ще се радват на най-малката възможност да ни помогнат.

— Нека помагат тогава, но няма сам да си търся белята.

— Добре — съгласих се аз, но бях благодарна, когато те реагираха на телеграмата му бързо и екстравагантно, изпращайки сандъци, пълни със сватбените подаръци, които бяхме оставили при тях, както и мебели от нашия някогашен апартамент на Диърборн стрийт. Не бяха особено хубави, но като имахме свои вещи наоколо, жилището ни на Батхърст стрийт не приличаше толкова на временна квартира. И всичко пристигна в най-подходящия момент.

 

 

През първата седмица на октомври Хайндмарш отново прати Ърнест в командировка, този път да отразява пристигането на британския премиер Дейвид Лойд Джордж в Ню Йорк.

— Това ми прилича на отмъщение — казах аз, докато го гледах как си приготвя багажа.

— Мисля, че мога да го понеса — отвърна Ърнест. — А ти?

— Според лекаря имаме време до края на месеца, може би до началото на ноември. Дотогава ще се върнеш.

— Това е последното пътуване — отсече той и затръшна капака на куфара. — Ще помоля Джон Боун да вразуми Хайндмарш.

— Ако Боун се намеси лично, той ще трябва да отстъпи, нали?

— Това е идеята. И да се грижиш добре за малкото котенце.

— Обещавам.

— И за мама котка също.

— Да, но побързай. Влакът няма да те чака.

Няколко дни по-късно, на 9 октомври, Хариет Конабъл се обади да ме покани на вечеря.

— Бих дошла с радост — отговорих аз. — Но напоследък съм толкова наедряла, че нищо не ми става. Ще трябва да се омотая с покривки за маса.

— Сигурна съм, че много ще ти отиват, скъпа — засмя се тя. — Ще пратим кола да те вземе в осем.

В крайна сметка останах доволна, че тя настоя. През целия следобед бях усещала нещо, което наричах „лошо храносмилане“. Разбира се, беше много повече от това. Тялото ми се подготвяше, но аз се опитвах да не му обръщам внимание. Мислех си, че ако запазя спокойствие и не се претоварвам, бебето ще изчака до завръщането на Ърнест. Изядох си вкусната супа тихичко като мишка, после седях на разкошното кадифено канапе на семейство Конабъл и слушах как Хариет свири „Ще те върна у дома, Катлийн“, без дори да потропвам с крак. Но, разбира се, бебето идваше, независимо дали бях готова, или не, и с напредването на вечерта това ставаше все по-очевидно.

— Хадли, скъпа, мисля, че не се чувстваш добре — каза Ралф Конабъл, когато вече не можеше да си затваря очите за моето напрегнато и сериозно изражение.

— Нищо ми няма — отвърнах аз, упорита докрай, но веднага след това се разплаках. Емоциите ми изведнъж бликнаха през бента, който бях изграждала тъй усърдно. Болката ставаше непоносима. Превих се на две и затреперих.

— О, горкото ми момиче! — каза Хариет. — Недей да се тревожиш за нищо. Ще ти осигурим най-добрите грижи.

Откараха ме до болницата. Хариет галеше ръката ми и шепнеше утешително, а Ралф караше като бесен. Над улиците се разливаше бледото сияние на газовите фенери.

— Ще се опитате ли да се свържете с някого в „Стар“? Сигурно има начин да съобщят на Ърнест.

— Ако трябва, ще преобърнем света — увери ме Хариет. — Мисля, че все още има малко време.

Не, нямаше време. Половин час по-късно бях облечена с болнична престилка и лежах на хирургическата маса, а лекарят и няколко медицински сестри ме насърчаваха да напъвам. Затова бяхме дошли в Торонто — за да мине всичко под надзора на тези способни и добре обучени професионалисти. В Париж щях да имам акушерка, която изварява инструментите си на собствената ми печка. Дори в Щатите лекарите едва започваха да осигуряват болнични раждания. В Мичиган бащата на Ърнест все още ставаше посред нощ за спешни повиквания и макар да знаех, че жените открай време са раждали у дома — моята майка със сигурност, както и майката на Ърнест, — тук се чувствах много по-сигурна. Особено когато напъването не даде никакъв резултат.

Напрягах се два часа, докато шията ме заболя и краката ми затрепериха от усилието. Накрая ми дадоха етер. Вдъхнах миризмата на прясна боя от маската върху носа и устата ми. След това вече не чувствах нищо, докато не се събудих от мъглата и не видях сестрата да държи добре омотано вързопче. Това бе моят син, увит в слоеве син вълнен плат. Гледах го със сълзи на радост. Беше съвършен от розовите раковини на добре оформените уши и плътно затворените очи до тъмнокестенявата косица с пухкави бакенбарди. Чувствах се отчаяна, че Ърнест е изпуснал раждането, но тук беше неговият син — жив, здрав и неописуемо прекрасен. Нищо друго нямаше значение.

Когато рано на другата сутрин Ърнест най-сетне пристигна задъхан и обезумял, аз седях в леглото и кърмех бебето.

— О, господи — проплака Ърнест още на прага. — Щях да умра от тревога, Мъниче. Получих телеграма, че бебето се е родило и е добре, но нямаше нито дума за теб.

— Миличкият ми! Виждаш, че съм добре. Всичко мина като по вода и ела да видиш този юнак. Не е ли чудесен?

Ърнест пристъпи към мен и внимателно седна на ръба на дюшека.

— Вижда ми се ужасно малък. Не те ли е страх, че можеш да сбъркаш нещо?

Той докосна с пръст ръчичката на детето, нашарена с тънички вени.

— Отначало се страхувах, но то всъщност е много здраво. Мисля, че все пак боят с бикове му се отрази. Изскочи като същински тореро.

— Джон Хадли Никанор Хемингуей. Прекрасен е. А ти си невероятна, че се справи тъй добре.

— Чувствам се изненадващо бодра, но ти изглеждаш ужасно. Не спа ли във влака?

— Опитах се, но имах ужасното чувство, че си в опасност.

— Бях в добри ръце. Семейство Конабъл положиха толкова грижи. Много сме им задължени.

— Може би все пак не сбъркахме, че дойдохме в Торонто.

— Разбира се, че не сбъркахме. Казах ти, всичко ще придобие смисъл.

— Толкова съм уморен, че заспивам прав.

Посочих му стола в ъгъла.

— Спи тогава.

— Хайндмарш ще се чуди къде съм.

— Нека се чуди. Сега си татко.

— Можеш ли да повярваш?

Усмихнах се и не казах нищо, а той се сгуши на стола, наметнат с одеяло, и заспа дълбоко. Вече са двама мъже, помислих аз с дълбоко задоволство. И двамата мои.