Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Paris Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 7 гласа)
Сканиране
Sunshine (2020)
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Пола Маклейн

Заглавие: Парижката съпруга

Преводач: Любомир Николов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 31.08.2011 г.

Редактор: Здравка Славяново

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Getty Images

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-270-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10639

  1. — Добавяне

40

Той не разбираше как любовта може да бъде в един миг градина, а в следващия — война. Сега бушуваше война и всеки ход подлагаше верността му на изпитание. А предишното болезнено и безумно щастие да си отново влюбен бе станало недостъпно и вече не знаеше дали някога наистина го е изпитвал. Сега имаше само лъжи и компромиси. Той лъжеше всички, започвайки от себе си, защото на война вършиш каквото трябва, за да не бъдеш повален. И все пак усещаше, че губи власт над положението, ако изобщо някога я бе имал. Лъжите ставаха все по-тромави и по-трудни. И тъй като понякога болката нарастваше до непоносимост, той посягаше към дебелия черен бележник с кремави страници, където записваше как смята да се самоубие, ако някой ден стигне дотам.

Можеш да пуснеш газта и да чакаш бавната мъгла, синевата и задушливата полудрямка. Можеш да си прережеш вените, бръснач винаги се намира, а има и други места по тялото, където става още по-бързо — шията под ухото или вътрешната страна на бедрото. Виждал бе нож в корема, но това не е за него. Напомня му за изкормените коне в Испания с лилави гроздове провиснали вътрешности. Значи това отпада, освен ако няма алтернатива. Има скок през прозореца на някой небостъргач. Мислил е за това в Ню Йорк, когато беше пиян и щастлив след срещата с Макс Пъркинс и видя сградата „Улуърт“. Дори и щастлив мислеше за това. Има и дълбини насред морето, скок от презокеански лайнер нощем, когато гледат само звездите. Но това е ужасно романтично, а и трябва предварително да си вземеш билет. Има плуване където и да било, стига твърдо да си решил. Можеш да се гмурнеш дълбоко и да останеш там, да изпуснеш въздуха и просто да си стоиш долу, а ако някой те иска — е, нека дойде да те прибере. Но щом стига до тази идея, той знае, че единственият начин, по който би го направил, ще е с пушка.

Когато за пръв път погледна сериозно оръжието и си помисли да дръпне спусъка, беше на осемнайсет години и лежеше ранен във Фосалта. Усети как го обгръща мълния от чиста болка, повече болка, отколкото бе предполагал, че съществува. Беше загубил съзнание, а когато се свести, краката му приличаха на кървава каша и не бяха негови. Главата също. Лежеше на носилка сред мъртвите и умиращите и чакаше санитарите да го отнесат. Горе небето побеляваше, тресеше се от светлина и жега. Крясъци. Кръв навсякъде. Той лежа там два часа и всеки път щом чуваше канонадата, неволно започваше да се моли. Дори не знаеше откъде идват думите, защото никога не се молеше.

Беше окървавен, открит под небето, а небето беше открито за смъртта. Изведнъж видя офицерския пистолет до крака си. Стига да можеше да го достигне. Всички умираха и това бе толкова по-нормално и естествено, отколкото тази болка. Тази грозна откритост. Той посегна към пистолета. Пак посегна и не успя. А после санитарите дойдоха и го отнесоха жив.

Винаги се бе смятал за смел, но през онази нощ на канонадата не получи възможността да провери. И сега не беше по-близо до знанието. Наесен си бе обещал, че ще го направи, ако положението с Пфайф не намери решение до Коледа, а решението не дойде и той не го направи. Казваше си, че това е, защото я обича твърде много, Хадли също, и не може да причини страдание нито на едната, нито на другата, но те все пак страдаха жестоко.

Сега беше лято и нещата ставаха все по-невъзможни. Не можеше и не искаше да си представи живот без Хадли, но Пфайф стягаше все по-здраво обръча около сърцето му. Тя говореше за „брак“ с нарастваща настойчивост.

Той искаше да задържи и двете, но човек не може да има всичко, а любовта вече не можеше да му помогне. Нищо не можеше да помогне, освен смелостта… а какво всъщност представляваше тя? Да посегнеш към пушката или да търпиш болката, треперенето и ужасния страх? Той не знаеше, но след онзи пръв пистолет бе посягал към много оръжия. Знаеше, че когато дойде времето, ще избере пушка и просто ще дръпне спусъка с палеца на крака си. Не искаше да го прави, но ако станеше твърде зле — ако станеше наистина много зле, — тогава самоубийството би било позволено. Трябваше да бъде.