Пола Маклейн
Парижката съпруга (39)

38

— Просто ме остави да се погрижа за нея — каза Джини и последва Полин към края на градината, където се издигаше малък зелен насип, обкръжен от върби.

Не чух какво си казаха, но видях как Полин захлупи лицето си с длани и заклати глава напред-назад. Точно тогава ми хрумна, че е много смело от страна на Полин да ме покани да бъдем заедно дни наред, когато е толкова влюбена в съпруга ми. Щом мисълта се оформи в ума ми, осъзнах, че не съм просто ревнива съпруга. Беше истина и не можеше да се промени. Крачейки по алеята, тя бе чула градината да й говори от колко щастие е лишена. Ние с Ърнест бяхме градината, но можехме само да я унищожим и това вече се случваше.

Върху насипа Джини се приведе към нея, прошепна нещо нежно и Полин като че се поуспокои. Но когато Джини се опита да я поведе обратно към мен, тя се дръпна. Накрая Джини дойде сама.

— Не знам какво да кажа. Тя е като кутията на Пандора с тези пристъпи на меланхолия. Всъщност винаги е била такава. Още откакто бяхме малки.

— Джини, моля те, бъди откровена с мен. Ърнест има ли нещо общо? Да не би Полин да се е влюбила в него?

Джини ме погледна с изненада. Очите й бяха много кафяви и много бистри под чертата на черния бретон.

— Мисля, че двамата много държат един на друг.

Точно тогава прозрях каквото не бях забелязвала преди и се почувствах ужасно глупава, че съм го пропуснала.

— О! — казах аз и не ми хрумна нищо повече.

 

 

Останалата част от пътуването за мен мина като в мъгла. Имаше още един безкраен ден и аз едва го понесох. Не можех да загърбя станалото и да се преструвам, че всичко върви чудесно. Едва успявах да говоря учтиво с Полин и Джини. Прекалено очевидно бе, че щом тайната на Полин излезе наяве, двете изпитаха облекчение и сякаш дори се радваха. Започнах да си мисля, че са нагласили пътуването специално за да науча по един или друг начин за връзката.

На връщане зърнахме в далечината още много подобни замъци, огрени от слънцето или зареяни из мъглите, като че бяха изградени от хелий. Но сега не можех да почувствам красотата на нито един от тях. Главата ми също се рееше високо над тялото, докато се питах докъде са стигнали нещата между Ърнест и Полин и докъде могат да стигнат тепърва за всички нас. Дали бяха станали любовници в Париж, докато Ърнест пътуваше до Ню Йорк и обратно, или още по-рано, в Шрунс? Призляваше ми, като си ги представях там. Шрунс беше нашата градина. Нашето най-хубаво и любимо място. Но може би вече нищо не бе в безопасност.

В Париж двете ме откараха до апартамента и ме оставиха. Не поискаха да се качат и аз не им предложих. Може би Полин искаше да погледне прозорците на втория етаж, за да види дали Ърнест я гледа, но се удържа. Седеше вдървено и гледаше право напред под бледосивата си шапка. Сбогувахме се почти като непознати.

Горе Ърнест четеше в леглото, а детето беше навън с Мари Кокот. Когато влязох, той остави книгата и с нарастващо разбиране ме загледа как стоя, треперя и нямам сили да си сваля шапката и палтото.

— Ти си влюбен в Полин.

Заставих се да срещна погледа му, докато изричах думите.

Раменете му се напрегнаха, после провиснаха. Той стисна юмруци, разпусна ги, но мълчеше.

— Е?

— Какво „е“? Не мога да ти отговоря. Няма да отговоря.

— Защо не, ако е вярно?

Задъхвах се и ми ставаше все по-трудно да го гледам отвисоко и да се преструвам, че владея положението.

— На кого му пука кое е вярно? Има неща, които не бива да се говорят.

— Ами нещата, които не бива да се правят? — Гласът ми бе изтънял и много висок. — Ами обещанията, които даде?

— Вината не върши работа, знаеш го. Ако си мислиш, че можеш да ме накараш да се почувствам още по-зле, ще трябва доста да се постараеш.

— Проклет да си.

— Добре де. Това със сигурност ми е гарантирано.

И после, докато го гледах с посърнало лице, зяпнала като идиотка, той грабна палтото и шапката си и излезе да скита под дъжда.

Бях зашеметена. През цялото дълго пътуване до Париж си мислех какво да кажа, за да го подтикна към откровеност и да разбера какво става. Ако имаше да знам нещо ужасно, исках го прямо и чисто, без усукване и недомлъвки. Какво, за бога, можех да направя сега? Мълчанието му бе равносилно на признание, че е влюбен в нея, но той някак успя да отбие всичко към мен и излизаше, че най-лошото не е самата връзка, а моята отвратителна проява на лош вкус да споменавам за нея.

Когато Мари Кокот се върна с Бамби, аз плачех тъй жално, че и двамата се стреснаха. Мари остана и ми помогна да нахраня детето и да го сложа да спи, защото личеше, че не ставам за нищо. На излизане тя каза:

— Моля ви, мадам, мога ли да помогна с нещо?

Поклатих глава.

— Опитайте се да не бъдете толкова тъжна.

— Ще се помъча.

Навън сивият дъжд валеше и валеше. Къде бе изчезнала пролетта? Когато потеглях към долината на Лоара, дърветата се раззеленяваха и цветята разцъфваха, но сега всичко беше подгизнало. Пролетта беше фалшива, лъжа като всички други, и аз неволно се запитах дали изобщо някога ще дойде наистина.

 

 

Полунощ отдавна минаваше, когато Ърнест се прибра пиян. Аз все още не спях и многократно се бях люшкала между печал и ярост.

— Не те искам тук — казах му, когато седна на леглото да си събуе обувките. — Върви при любовницата си, ако това искаш.

— Тя е в Болоня — каза той. — И откъде знаеш какво искам?

Бързо се надигнах и го зашлевих с всичка сила, после още веднъж.

Той почти не трепна.

— Играй си на жертва, ако искаш, но тук никой не е жертва. Трябваше да си затваряш проклетата уста. Сега всичко отиде по дяволите.

— Да не би да ми казваш, че щеше да бъдеш напълно щастлив просто да продължиш така, да си влюбен в нея и да си мълчиш?

— Нещо такова — отвърна той.

— Не мога да повярвам — проплаках аз. — Не мога да повярвам, че всичко това е истина.

Точно тогава детето се събуди в съседната стая и започна да хленчи.

— Идеално — промърмори той, гледайки към стената. — Сега сигурно и то ще се разциври.

Отиде в кухнята и след няколко минути, когато излязох по халат да се погрижа за Бамби, вече си беше сипал уиски и посягаше към сифона.

 

 

Тази нощ Ърнест не си легна, а на сутринта, когато станах да приготвя закуска, вече бе излязъл. Късно следобед се прибра и когато свали сакото си, с изненада го видях тъкмо през този ден да вади от джобовете моливи и бележници.

— Работил си днес?

— Като дявол — каза той. — Написах черновата на нов разказ. Изскочи цял-целеничък, като пъстърва от потока.

Можех само да клатя глава, докато слагах върху чинията студено печено, сирене и хляб. Докато Ърнест се хранеше, Бамби дойде, покатери се на коленете му и започна да чупи от хляба. Дълго ги гледах, после казах:

— Какво ще стане сега?

— Не знам. Не съм написал това. Нямам представа какво следва.

— Ще отидеш ли все пак в Испания?

— Защо не? Плановете са готови. Потеглям на дванайсети. Нито ден по-късно, ако не искам да изпусна коридата в Мадрид. Ще се върна за твоя концерт, разбира се. Няма да е проблем.

— Вече не мога да го направя — казах аз.

Съвсем бях забравила за представлението. Как можех да го осъществя, без да избухна в сълзи пред всичките ни познати?

— Защо не, по дяволите? Местата са продадени. Не можеш да се откажеш.

— Мога и ще се откажа.

— Хората ще говорят, знаеш това.

— Вероятно вече говорят. Не бих се изненадала, ако в момента клюката обикаля кафенетата.

— Да вървят по дяволите. Нищо не може да те нарани, ако не му позволиш.

— Нима наистина вярваш в това?

— Налага се — каза той.

— Каза ли на Полин?

— Че знаеш? Не още.

— Добре, нека да я попитаме как ще продължим занапред. Сигурно вече има някакъв гениален план.

— Внимавай.

— Защо? Боиш се, че ставам кучка? Ако е тъй, знаем чия е вината.

Ърнест стана и се върна с бутилка бренди и две чаши.

— Изпий това — каза той, напълни едната и ми я подаде през масата. — Ще ти дойде добре.

— Да, хайде да се напием до припадък.

— Добре. В това винаги ни е бивало.