Пола Маклейн
Парижката съпруга (2)

1

Когато вдигам поглед от клавишите, виждам, че е приковал в мен онези свои вълшебни кафяви очи, и го чувам да казва:

— Сигурно и алкохолът ми влияе, но определено съм заинтригуван.

През октомври 1920 г. джазът е навсякъде. Аз не знам джаз, затова свиря Рахманинов. Усещам как по бузите ми избива руменина от силния сайдер, с който ме напои скъпата ми приятелка Кейт Смит, за да се поотпусна. И наистина се отпускам с всяка секунда. Опиянението започва от пръстите ми, топли и омекнали, плъзва по нервите и ме обгръща. Не съм се напивала повече от година — откакто майка ми заболя тежко — и ми липсва начинът, по който опиянението посяга със своята съвършена ръкавица от мъгла, за да се настани уютно и приятно в мозъка ми. Не искам нито да мисля, нито да чувствам, освен ако става дума за нещо простичко като коляното на този красив младеж само на сантиметри от моето.

Коляното действа почти на автопилот, но към него е прикрепен цял мъж — висок, слаб, с буйна черна коса и толкова дълбока трапчинка на лявата буза, че спокойно мога да хлътна в нея. Приятелите му го наричат Хемингщайн, Стария кокал, Пилето, Несто, Уемидж или каквото им хрумне в момента. Той пък нарича Кейт с прякора Пелтечето или Дупенщайн (което не е много любезно), на друг приятел вика Малката треска, а на трети — Голямата рогата стока. Имам чувството, че познава всички и че всички знаят едни и същи шеги и истории. Светкавично си телеграфират остроумни ключови фрази. Аз не успявам да разбера и половината, но всъщност не ми пука. Самото присъствие сред тези щастливи непознати е като мощно вливане на добро настроение.

Когато Кейт се задава откъм кухнята, той ме посочва със съвършената си брадичка и пита:

— Как да наречем новата си приятелка?

— Хаш — казва Кейт.

— По-добре Хашедад — възразява той. — Хасович.

— А ти си Пилето, нали? — питам аз.

— Уем — казва Кейт.

— Аз съм онзи, който смята, че всички трябва да потанцуваме.

Той се усмихва сърдечно и само след миг Кенли, братът на Кейт, вече е изритал настрани килима в хола и навива грамофона. Всички се впускаме в танц, плочите се сменят една след друга. Той не е танцьор по рождение, но ръцете и краката му се движат съвсем свободно; личи, че обича да чувства тялото си. Впрочем не се притеснява да почувства и моето. За нула време дланите ни са влажни и здраво стиснати, бузите ни тъй близо, че съвсем ясно усещам топлината му. И тогава най-сетне ми казва, че името му е Ърнест.

— Мисля обаче да го сменя. Ърнест е страшно тъпо, а Хемингуей… На кого му е притрябвал някой си Хемингуей?

Сигурно на всяко момиче от тук до Мичиган авеню, мисля си аз и забивам поглед в краката си, за да не се изчервя. Когато отново вдигам глава, кафявите му очи са втренчени в мен.

— Е? Как мислиш? Да го сменя ли?

— Може би все още не. Знае ли човек? Такова име може да привлече вниманието.

— Добре казано. Ще го имам предвид.

Започва бавно парче и без да пита, той посяга към кръста ми и ме притиска до своето тяло, което отблизо се оказва още по-приятно. Гърдите му са силни и твърди, ръцете също. Аз лекичко отпускам ръце върху тях, докато той ме води заднешком из стаята — покрай Кенли, който възторжено навива грамофона, покрай Кейт, която ни хвърля любопитен поглед. Затварям очи и се облягам на Ърнест, вдъхвайки мирис на бърбън, сапун, тютюн и влажен памучен плат, и в този миг всичко е тъй отчетливо и прекрасно, че върша нещо съвършено нетипично за мен. Просто се отдавам на момента.