Пола Маклейн
Парижката съпруга (42)

41

В крайбрежните канари покрай залива Жуан се врязваше бял път. Там можеше да караш велосипед десет, петнайсет или двайсет километра, гледайки пъстрите корабчета в пристанищата, скалните брегове и каменистите плажове и понякога ивици невероятно мек на вид пясък. Летовници дремеха под весели червено-бели чадъри. Всичко изглеждаше като на картина — рибарите с черни барети, хвърлящи мрежите, скалните възвишения, които защитаваха Антиб от лошото време, и червените покриви на селото, струпани един над друг на склона.

Двете с Полин често излизахме с велосипедите след закуска, докато Ърнест работеше. Идеята не бе моя, но в края на краищата нали бяхме в рая, трябваше нещо да вършим. Наемът на Вила Пакита изтече в началото на юни и ние наехме две стаи в Отел дьо ла Пинед в Жуан-ле-Пен. Бамби и Мари Кокот бяха наблизо, в малко бунгало, обкръжено от борове. Лекарството най-сетне започваше да му действа и всеки ден той се чувстваше мъничко по-добре. Лицето му поруменя, спеше добре и тревогите ни за него почти отминаха. Срокът на карантината бе изтекъл, но ние продължавахме денем да страним от другите, създавайки свое собствено островче, докато само на няколко километра от нас във Вила Америка семействата Мърфи, Фицджералд и Маклийш продължаваха както преди да пият шери с бисквити точно в десет и трийсет, „розе“ с хайвер и препечени филийки в един и половина и да играят бридж на разкошна синьо-зелена мозаечна маса, поставена на плажа точно за тази цел. На плота беше изобразена сирена с развята коса. Изправена на скала, тя се взираше в далечината. Във Вила Америка всички обичаха сирената, защото приемаха, че тя символизира нещо. Обичаха я както обичаха своето шери, препечените филийки и всеки миг от всеки ритуал, който ги навиваше като часовникови пружини.

В Отел дьо ла Пинед ние имахме свои ритуали. Закусвахме късно, после Ърнест отиваше да работи в малък кабинет до терасата, а ние с Полин карахме велосипеди или се къпехме и лежахме на нашия малък плаж с Бамби. След обяда си поспивахме, после се къпехме и се обличахме за коктейлите в някоя терасирана градина на Вила Америка или в градското казино и никой не повдигаше вежди при появата ни, никой не казваше нищо извън добрия тон, защото такова беше споразумението.

Един външен наблюдател би решил, че аз и Полин сме приятелки. Тя самата беше готова да повярва в това. Аз не знаех. Тя определено полагаше големи усилия да остава в добро настроение, вечно намираше за какво да слезем до селото — ту за пресни смокини, ту за най-добрите консервирани сардини.

— Чакайте само да опитате — казваше тя и сочеше каквото беше донесла — маслини, силно кафе, сладкиш или конфитюр. — Божествено е.

През това лято навярно я чух хиляда пъти да казва „божествено“ и накрая ми се искаше да закрещя. Но не крещях и това щеше да е едно от нещата, за които да съжалявам.

В хотела имахме две стаи, всяка с двойно легло, масивно писалище и прозорци с капаци откъм морето. Ърнест и аз заемахме едната стая, Полин другата — поне отначало. Около седмица или десетина дни, когато с Полин се връщахме от колоездене или плуване, тя отиваше уж да се преоблече за обяд, но всъщност се качваше в кабинета на Ърнест минавайки през хотела до мястото, където имаше втори вход, незабележим и невзрачен като килер за метли. Сигурно имаха тайно почукване. Представях си това и още много неща, макар да ми прилошаваше от мисълта. Когато слизаше за обяд след около час, тя винаги беше току-що изкъпана и безупречно облечена. Сядаше с усмивка и започваше многословно да възхвалява обяда или деня. Всичко бе тъй приглушено и дискретно, че се чудех дали не изпитва известно удоволствие от ролята си, сякаш в ума й се разиграваше филм, а тя беше велика актриса, която никога не пропуска и ред от сценария.

Аз далеч не бях толкова умна. Все по-често оставах безмълвна и не исках да слушам другите. Техните разговори ми се струваха фалшиви и празни. Предпочитах да гледам морето, което не казваше нищо и никога не ме караше да се чувствам самотна. От велосипеда можех да гледам как корабчетата порят сините вълни или да се съсредоточа върху яркозелените храсти, вкопчени упорито в отвесните канари. Както и да ги атакуваха вятърът и вълните, те някак се изхитряваха да останат вкоренени, неподвижни като тъмния мъх по скалите долу.

Една сутрин, след като цяла нощ бе бушувала буря, Полин взе да сочи всички признаци на разруха — преобърнати лодки, прекършени борови клони, разхвърляни чадъри по плажа. Опитах се да се отърва от нейното бъбрене, като натиснах по-силно педалите и накрая чувах само шума на вятъра и свистенето на гумите по пътя. Но тя не мирясваше.

— Опитвам се да уговоря Дръм да отидем наесен в Щатите. Нали знаеш, родителите ми имат земи в Арканзас. Животът е толкова евтин, че можеш да спестиш цяло състояние.

Колко мразех да го нарича с прякори тъй небрежно. Това бе нашият език. Нашият танц.

— Спести си усилията — казах аз. — Той по-скоро ще си отреже ръката, отколкото да се прибере у дома.

— Всъщност смята, че е чудесна идея.

— В Арканзас?

— В Пигът. Малко е селско, разбира се, но ти харесваш такива места.

— Харесвам живота ни тук. Какво се опитваш да направиш?

— Извинявай. Мисля само за вас. В Париж скоро ще останете без пари. Той трябва да започне втори роман и да не се тревожи за нищо друго. В Пигът ще можеш да си позволиш хубави нови дрехи. Сигурно това означава нещо за теб.

— Не — казах аз. — Не означава.

През останалата част на излета се борех с изумлението и сълзите. Не исках Полин да забележи, затова карах пред нея, все по-бързо и по-бързо. Ако бях загубила равновесие дори за миг, щях да изхвръкна през каменния ръб към назъбените скали долу. На моменти залитах, но продължавах упорито напред и ме изпълваше някакъв свиреп възторг, че се връщам за сблъсък с Ърнест. Сърцето ми преливаше от адреналин, умът ми работеше трескаво. Какво щях да кажа? Какво би казал той в своя защита?

Когато стигнах до хотела, бях в такова състояние, че захвърлих велосипеда на чакъла и изтичах вътре задъхана и обляна в пот. Смятах да нахълтам в кабинета, но, разбира се, вратата беше заключена.

— Кой е? — попита той, когато почуках.

— Жена ти — отвърнах аз с набъбнал от ярост език.

Когато той отвори вратата, видях колко е изненадан, че съм аз. Наближаваше времето на Полин. Навярно бе започнал да я очаква с нарастващо желание.

— Не вярвам да си въобразяваш, че ще отида в Арканзас — изсъсках аз още преди да е затворил вратата.

— О! — каза той. — Канех се да ти кажа. Ако го обмислиш разумно, ще видиш, че идеята съвсем не е лоша.

Изсмях се пискливо.

— Значи ще живеем с родителите й?

— Не, тя ще намери къща за всички нас, може би в града.

Не вярвах на ушите си.

— Искаш да живеем заедно?

— Правим го и сега, нали?

— Да, и е ужасно. Призлява ми, като знам, че се любиш с нея.

— Съжалявам, Тети. Но може би причината е, че попаднахме в нова ситуация и не знаем как да се справим.

— Наистина ли си мислиш, че можем да се справим?

— Не знам. Не искам да те загубя.

— А ако не се съглася?

— Моля те, Тети — изрече той с глух, тревожен глас. — Само опитай. Ако потръгне и всички се почувстваме по-добре, през септември ще заминем за Пигът. Ако не, ще се върнем в Париж.

— Сами?

— Да — каза той, макар че долавях в гласа му някаква колебливост или уклончивост. Не беше сигурен в нищо.

— Мисля, че е грешка. Всичко това.

— Може би, но вече е късно за връщане. Остава ни само пътят напред.

— Да — казах печално аз и си тръгнах както дойдох.

През следващите дни взех да се чудя дали предложението на Ърнест е нова идея, опит да намери изход от кашата, или го е обмислял през цялото време. От години ни обкръжаваха триъгълници — свободомислещи волни любовници, готови да прекършат всяко правило, за да налучкат нещо достатъчно приемливо или рисковано, или освобождаващо. Не знаех какво изпитва Ърнест, гледайки техните щуротии, но на мен ми се струваха тъжни и дори измъчени. Според последните новини от Паунд любовницата му Олга Ръдж бе родила момиченце, но се разбрали да не го гледат. В живота на Паунд нямало място за дете, а явно и двамата не искали да се чувстват обременени. Дали детето на някаква селянка в болницата, където родила Олга. Жената била загубила своето и с радост приела.

Бях потресена, че някой може тъй лесно да зареже детето си, но два пъти повече се изненадах, когато узнахме от друго писмо, че Шекспир е бременна. Детето не беше от Паунд; всъщност тя не споменаваше нито дума за бащата — само че ще задържи бебето. Очевидно си отмъщаваше. Дотам те докарват ужасните, мизерни ситуации — да действаш безумно, против своите истини, против самата си същност.

Един следобед, докато с Ърнест дремехме в нашата стая, Полин влезе на пръсти, без никакъв шум. Аз сънувах, че съм погребана под тонове пясък. Задушавах се, но колкото и да е странно, не беше кошмар. Усещах пясъка топъл и сладък и докато бавно ме смазваше, аз все си мислех: Това е божествено. Това е божествено. Чувствах се тъй замаяна и блажена, че дори не усетих Полин в стаята, докато тя не се пъхна под завивката откъм страната на Ърнест. Следобедите бяха горещи и спяхме голи. Знаех какво става и същевременно не исках да се събудя достатъчно, за да го почувствам. Не отварях очи. Тялото ми не беше съвсем мое. Никой не проговори, нито прошумоля, за да ме изтръгне от унеса. Леглото е пясък, казах си аз. Завивките са пясък. Все още съм в съня.