Джули Кагава
Лек за вечност (8)

Глава 8

Йезекил Крос, осиновеният син на Джебедая Крос — фанатичния проповедник, повел група пилигрими през цялата страна в търсене на митичния град Едем. Зийк, който усилено се бореше хората му да се доберат до заветната безопасност и когото бях оставила зад портите на Едем. Момчето, което смятах, че няма да видя повече, не и тук, на територията на един вампирски Принц, на стотици километри от онзи остров.

Зийк, когото не можех да прогоня от ума си и който вечно витаеше в мислите ми, макар да знаех, че бях права да си тръгна. Момчето, което ме целуна, въпреки че знаеше каква съм, и ми предложи от кръвта си. За да ме спаси, когато умирах. Момчето, което трябваше да е в безопасност в Едем. Стори ми се някак по-възрастен и по-зрял, а не бе минала и година, откакто се разделихме. Светлата му коса беше по-къса и не така рошава и макар че още беше строен и мускулест, ми се стори отслабнал и измършавял като човек, който цял живот е гладувал. И все пак беше здрав, уверен, силен и… болезнено наблизо.

— Али — почти въздъхна той. Едва го чух дори с вампирския си слух. Последва буря от спомени — първата ни среща в мъртвия град, първата ни целувка, горещата му сладка кръв, която се стича по езика ми. Всичко това ме заля и аз се олюлях под вълната на емоциите. Зийк беше тук, а не в Едем с останалите. Стоеше точно пред мен. Гледаше ме, а сините му очи се бяха разширили от изумление, надежда, облекчение… и още нещо.

Тогава обаче се отклониха към вампира до мен… и се промениха.

Видях първо прозрението, последвано от неверие и гняв. Сините очи се втвърдиха като лед, а чертите му застинаха в безизразна маска. Той пристъпи напред и с плавно движение издърпа оръжието от гърба си. Чух как тетивата изсъска, когато я опъна и насочи смъртоносния дървен кол към гърдите на Чакала.

— Зийк, чакай!

Хвърлих се пред Чакала, а той изръмжа и животинският звук отекна в помещението. Хората запищяха от ужас и се пръснаха като птици, осъзнали какво се е промъкнало в малкото им сигурно убежище. Хлебарката се шмугна в сенките и наоколо ни се разрази истински хаос.

— Не мърдайте! — резкият заповеден глас на Зийк се издигна над паниката. Трескавата суматоха поутихна, а той все така се целеше в мен и Чакала. — Да не сте помръднали — продължи Зийк и хвърли мимолетен поглед към помещението. Гласът му отекваше властно, бе сдържан, но твърд. — Успокойте се! Не се движете, докато не ви кажа.

Умно. Зийк познаваше вампирите, донякъде от мен. Знаеше, че са хищници и страхът, паниката и трескавите движения ги възбуждат и ги карат да нападат. Аз самата усещах как демонът се надига в мен, усетил плячка, жаден да ловува и убива. Потиснах го и се опитах да запазя спокойствие, но това беше трудно, особено докато стоях между насочения дървен кол и избухливия вампир-убиец, а въздухът миришеше на кръв и страх. Имах чувството, че балансирам по острието на бръснач и е нужен само един малък тласък, за да се разрази буря от насилие.

Зад мен Чакала се изкикоти тихо, но заплашително.

— О, колко забавно! — пропя той и ми се прищя да го изритам в слабините. — Кажи ми, човече, според теб колко торби с кръв мога да очистя, преди да си стрелял?

Изгледах го свирепо с надеждата Зийк да не отвърне на предизвикателството.

— Млъквай! С нищо не помагаш!

Чакала сви рамене.

— Извинявай. Трудно се мисли, когато са насочили арбалет към теб. Поизнервих се малко.

— Ако не си забелязал — изръмжах аз, като се опитвах да запазя спокойствие, — този арбалет е насочен към мен. Защото бях достатъчно глупава да скоча пред теб. Не ме карай да съжалявам.

— Алисън — рече твърдо Зийк. Сърцето ми се сви и аз се обърнах към студените сини очи. Той поклати глава, а те блестяха от гняв, ужас и разочарование. — Моля те, кажи ми, че имаш основателна причина да си тук с него.

Зийк изплю последната дума като проклятие. Не го винях — Чакала беше отвлякъл семейството му, уби приятеля му Дарън и бе отговорен за смъртта на бащата на Зийк, Джебедая Крос. Беше безмилостен, жесток, студенокръвен убиец и той имаше много причини да го мрази.

Тогава защо излезе пред него да го защитиш?

— Зийк, моля те…

— Зийк! — изрева Чакала, сякаш току-що се е сетил. — Йезекил! Йезекил Крос! Кучи сине, ти си хлапето, за което говореше старото копеле! Ти си синът му!

По дяволите! Завъртях се, но Чакала ме блъсна встрани и аз паднах на бетонния под точно когато тетивата на арбалета изсвистя и настъпи миг тишина. Чакала се отдръпна с изумителната скорост на нашия вид и смъртоносното копие профуча на сантиметри от лицето му. Изругах и скочих, а той изрева, оголи зъби и хукна към Зийк.

Стрелнах се след него, като се молех да стигна навреме. Зийк хвърли арбалета и извади от бойната си жилетка дълъг дървен кол. Чакала изрева, но той не помръдна и го вдигна, когато вампирът се хвърли към него.

Измъкнах катаната и скочих между тях.

— Престанете!

Насочих меча към Чакала, за да му препреча пътя, като в същото време хванах ръката на Зийк, с която стискаше кола. Чакала спря на сантиметри от острието с пламтящи очи, а Зийк се скова, но не се опита да се освободи.

— Сега няма да се бием! — изсъсках и на двамата. Чакала изръмжа, а Зийк се напрегна за скок, но аз го избутах.

— По дяволите, имаме по-големи проблеми, целият град се разпада! Ако не сте забелязали, доста сме загазили и аз не мисля да стоя и да гледам как си разкъсвате гърлата! — И двамата се втренчиха в мен, но не отстъпих. Не ми пука за омразата ви. Избийте се по-късно точно сега имаме друга работа, така че ще се наложи да го преодолеете, момчета. Временно!

Настъпи напрегната тишина. Усещах как насилието пулсира и от двете страни, усещах как злобата на Чакала и чистият непресторен гняв на Зийк напират към бариерата, която ги удържаше — аз самата. Преглътнах и зачаках, като се надявах, че няма да продължат.

Тогава щях да съм принудена да взема страна, а не знаех кого ще избера.

Колкото и изненадващо да беше, именно Чакала се усмихна и отстъпи с вдигнати ръце.

— Добре, торба с кръв — рече той на Зийк. — Хубаво. Ще се държа прилично, засега. Ще наблюдавам. — Той демонстративно огледа помещението. — Хубаво местенце си имате. Много ми харесва как сте го подредили. Ако знаех, щях да донеса подарък за новодомци. Една парцалива черга щеше да пасне идеално на купчините боклук.

Усетих, че напрежението отслабва и се обърнах към Зийк. Той издърпа ръката си и този път го пуснах.

— Зийк…

Той ме погледна изпепеляващо, с гняв, студ и болка от предателството. Преценяваше ме, сякаш след дългата раздяла вече не бях същата. Накрая прибра кола в жилетката, където имаше още доста такива, и вдигна арбалета от пода.

— Какво правиш тук, Алисън?

Говореше насечено и грубо и не ме поглеждаше. Сърцето ми се сви от болка, гняв и безсилие. Видях го как преметна оръжието на гърба си и провери останалите. Арсеналът му беше впечатляващ, много по-различен от времето, когато се срещнахме. Арбалет, колове, голям пистолет, бронирана жилетка — явно се беше подготвил за вампири. Познато ми беше само мачетето в ножницата на гърба му, под жилетката и арбалета, и малкото сребърно кръстче на шията. Вече не приличаше на скиталец, а по-скоро на боец. Повече, отколкото по времето на Джеб. Приличаше на ловец на глави — вампирски глави.

Но защо беше тук, а не в Едем, където го оставих?

— Търсим някого — казах аз и се взирах в лицето му, търсейки следа от момчето, което познавах. Изражението му си остана студено и непроницаемо, но аз продължих: — Във Вътрешния град е, а портите сега за залостени. Трябва да намерим начин да стигнем дотам през тунелите.

Зийк изгледа Чакала с изпепеляваща омраза, сякаш искаше да измъкне кол от жилетката си и да го забие в сърцето му, а вампирът го съзерцаваше съвсем спокойно с лека подигравателна усмивка. Потиснах отчаянието си. Щеше да ми бъде много трудно да попреча на тези двамата да се избият, но трябваше да опитам. Знаех, че Зийк е бесен; може би дори ме презираше, но се нуждаехме от помощта му и нямаше да позволя нищо да ме спре. Животът на Канин зависеше от това.

— Трудна работа — каза накрая Зийк и се обърна към мен, но лицето и гласът му останаха студени и делови. — Не знам път към Вътрешния град през тунелите. Ако знаех, щяхме ли да сме още в Покрайнините? Ако можех, бих отвел всички във Вътрешния град, но дори да знаех пътя, ще трябва да минем през хората къртици.

— Те заплашват ли ви?

Той кимна рязко.

— Имахме няколко сблъсъка и нещата… загрубяха. Един от моите хора ми каза, че са събират на големи групи, а не са го правили досега. Искат да ни прогонят.

Страхотно. Горе кървящи, долу къртици и… Зийк. Който, макар че изглеждаше съвсем у дома си в ролята си на водач, не знаеше път към Вътрешния град, както се бях надявала. Търсенето на Канин ставаше все по-трудно, дори невъзможно. А трябваше да се справим и със Сарен.

Зийк още се взираше безизразно в нас.

— Зийк. — Погледнах го умоляващо, надявах се, че приятелството ни и фактът, че всеки от нас е спасявал другия и сме се били рамо до рамо с Бесни, бандити и вампири, все още означават нещо за него. — Трябва да се доберем до Вътрешния град. Моля те, не можеш ли да ни помогнеш? Много е важно.

Той се вгледа в мен с присвити очи. Чувствах как колелцата в ума му се завъртат, как обмисля всичко и подрежда парченцата.

— При Принца ли отивате? — попита той накрая.

Примигвах. Не това очаквах да каже.

— Да. Поне ще се опитаме да се доближим до него. Открихме нещо за вируса — смятаме, че знаем как се е появил тук, и се надяваме Салазар да ни помогне. Това е неговият град. Сигурно е притеснен, че храната му измира.

Изражението на Зийк стана още по-твърдо и аз съжалих за последното изречение. По дяволите, май че Чакала ми е повлиял.

— Ако успеем да стигнем до Принца, той може да ни помогне да открием виновника за всичко това и да го спрем.

И да спасим Канин.

Зийк мълча още малко. Бореше се със себе си, но накрая въздъхна.

— Не знам път към Вътрешния град — повтори той. — С това не мога да ви помогна, но има една група, която познава тези тунели по-добре от всеки друг.

Зад мен Чакала изсумтя с отвращение.

— О, мамка му! Да не говориш за гнусните канибали?

— Хората къртици имат леговище недалече оттук — продължи Зийк, без да му обърне внимание. — Мога да ви заведа, но ще се наложи да ги убедите да ви прекарат под Вътрешната стена. Мен няма да послушат, но двама вампири… — Сви рамене. — Ако ги убедите да ви отведат до Вътрешния град, ще дойда с вас.

Това ме смая. Зийк мразеше вампирите, а Вътрешният град беше пълен с тях.

— Защо?

Посочи към останалите.

— Защото трябва да се направи нещо. Камионите с храна вече не идват, а тук долу няма ресурси и никой не може да се качи горе, без да се натъкне на кървящи. Ако продължава така, хората ще гладуват до смърт. Искам да разбера какво смятат да направят вампирите по въпроса и дали изобщо ще правят нещо, или просто възнамеряват да оставят всички да измрат.

Зийк, поклатих глава с тъга. Не си се променил. Все още се грижиш за всички, без значение какви са. Дори да са група Нерегистрирани, които могат да те предадат още щом им обърнеш гръб.

Чакала се изсмя и попита подигравателно:

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? Да минеш отвъд стената, където живеят страшните вампири? Защо не се залееш първо с малко мед и сос за барбекю?

Обърнах се към него, преди Зийк да успее да отговори, и изревах:

— Може ли поне за малко да не се държиш като задник?! Престани да се заяждаш с единствения ни водач! Искаш ли да стигнем до Салазар, или не?

— Няма проблем — каза Зийк изненадващо спокойно. — Той не ме плаши. Никой от тях не ме плаши вече. — Изгледа ни сурово и отстъпи назад. — Чакайте тук. Трябва да кажа на останалите какво става и да се погрижа да не излизат, освен при спешни случаи. — Той задържа поглед на Чакала и присви очи. — Мога ли да ти се доверя, че няма да изядеш никого, докато ме няма?

— Стига де! — Чакала вдигна ръце помирително. — Не се тревожи за това, мръвко. Тази нощ ще бъда добро вампирче. Имам чувството, че другият кръвопиец тук няма да е много доволен, ако ти откъсна хубавата главица.

Мрачното изражение на Зийк не се промени. Без да каже нищо повече, той се обърна и извика на останалите да се съберат до отсрещната стена. Гледах го как се отдалечава и стомахът ми отново се сви. Искаше ми се да поговоря с него насаме, имах толкова въпроси. Какво търсеше тук? Защо бе напуснал Едем? Къде бяха останалите от първата група, живи ли са още, в безопасност ли са? Как изобщо се бе добрал дотук? И защо трябваше да се появява точно сега. Когато бях с Чакала — вампирът, който бе избил семейството му?

Моят кръвен брат се приближи. Той също наблюдаваше как Зийк говори тихо и спокойно с хората си въпреки объркването и страха им.

— Става все по-интересно — рече Чакала и скръсти ръце. — Значи това било палето на упорития старец. Йезекил. Кажи ми, сестричке, той какво точно знае за лекарството?

Погледнах го предпазливо.

— Защо мислиш, че знае нещо?

— О, я стига. Не се прави на глупава пред мен. — Той продължаваше да се взира в Зийк, но някак свирепо и напрегнато. Не ми харесваше този поглед. — След като ти и тази торба с кръв подпалихте града ми и унищожихте всичко, за което се бях трудил толкова усърдно, ти ги поведе към Едем. Поне така ми каза. Обзалагам се, че старецът е оставил на него всичките си изследвания и онова, което знае за лекарството и експериментите с вампири преди шейсет години. Така че не ми разправяй, че хлапето било в неведение. Явно знае не по-малко от дъртия.

— Няма лекарство, Чакал — казах аз. Зийк ми беше обяснил това, когато разбрах истинската причина да търсят Едем. — Дори да знае за изследванията, той не може да направи нищо.

— Но той идва от Едем — продължи Чакала със същия пресметлив зловещ тон, който толкова ме изнервяше. — Погледни го, сестричке. Броня, колове, арбалет… — Той изсумтя и поклати глава. — Хлапето е дошло от Едем с конкретна цел и е знаело, че ще се натъкне на вампири. Не е тук случайно, в това съм сигурен. Какво ли търси?

Не знаех какво търси, а и не беше важно. Важен (и тревожен) беше внезапният интерес на Чакала към Зийк и лекарството.

— Остави го на мира — тихо го предупредих аз. — Вече изби семейството му и той ще търси възможност да ти върне жеста.

Чакай малко, защо предупреждавах Чакала за Зийк? Защо изобщо го защитавах? Преди исках вампирът да си плати за стореното, а ето ме сега — негова спътница. Дори се изправих пред насочен арбалет, за да го защитя, а най-лошото беше, че на другия му край бе не кой да е, а Зийк, който имаше всички основания да го убие и вероятно сега си мислеше, че съм го предала. Е, не можех да ги оставя да се избият. Макар и по различни причини, имах нужда и от двамата, дори да се налагаше да ги разтървавам постоянно.

По дяволите, кога всичко стана толкова сложно?

Чакала само се изхили.

— Знам, сестричке — прошепна той и се усмихна злобно. — Знам, че малкият ще се опита да ме очисти, не е първият, когото съм вбесил. — Изгледах го и усмивката му стана още по-широка. — Не се тревожи, нямам намерение да изям малкия ти любимец, освен ако не се опита да ме убие, разбира се. Това е по-скоро предупреждение към теб, сестричке — ако искаш хлапето да живее, погрижи се да не ми скача. Направи ли го още веднъж, ще му видя сметка.

— Така — рече Зийк. Беше се върнал и нямаше представа за напрежението между мен и Чакала. — Готов съм.

— Зийк, чакай! — Хлебарката изпълзя от сенките, като се озърташе със страх към мен и Чакала, а после се вгледа отчаяно в Зийк и започна да го моли: — Не можеш да отидеш! Само заради теб къртиците не ни нападат. Ами ако нещо се случи? Нали каза, че ще се грижиш за нас.

— Да, знам — Зийк прокара ръка през косата си, изглеждаше разстроен. — Съжалявам. Трябва да го направя, но ще се върна възможно най-скоро. — Хлебарката го изгледа като предател и Зийк въздъхна. — Ето — той извади от колана си малко правоъгълно устройство с антена от едната страна. — Вземи, това е радиостанция. Ако стане нещо, натисни този бутон и говори в микрофона. Ако не съм твърде далеч, ще те чуя. — Хлебарката пое колебливо устройството и го заразглежда смръщен, а Зийк сложи ръка на рамото му. — Само че го използвай само при спешни случаи, ясно ли е? Батерията ще се изтощи.

Без да каже нищо, Хлебарката се отдалечи с придобивката си и изчезна в сенките. Зийк поклати глава и се обърна към нас. Погледът му пак бе станал твърд и студен.

— Да вървим — рече рязко той. — Леговището на къртиците не е далеч, но предполагам, че искате да стигнем преди изгрев.

— О, дай му бонбонче — рече Чакала, когато Зийк мина покрай нас и се насочи към изхода. Вампирът се обърна към мен и се ухили. — Сигурно след малко ще ни информира, че вампирите могат да пият кръв.

Потиснах един стон. Вече се ужасявах от това пътуване, защото вероятно щях да ги разтървавам на всяка крачка.

— Откога си тук, Зийк?

Той се озърна предпазливо към мен. Няколко минути мълчахме напрегнато — чуваха се само стъпките ни по бетона, а от време на време и шумоленето на някой плъх в мрака. Около нас Подземният град — лабиринт от тунели, проходи и объркани коридори — се простираше като истинска плетеница и криеше множество тайни. Зийк държеше фенерче, чийто тънък лъч прорязваше тъмнината и осветяваше мръсотията наоколо. Той вървеше няколко крачки пред нас, без да поглежда назад и тишината вече започваше да ми лази по нервите.

Затова след няколко минути вътрешна борба и колебания дали да го настигна, ускорих крачка и се изравних с него. Все някога трябваше да поговори с мен, а имах твърде много въпроси.

Мислех, че няма да ми обърне внимание и просто щях да настоявам, докато каже нещо, но след един подозрителен поглед той въздъхна и отново се загледа напред.

— От около месец. — Тихият му глас леко изкънтя, защото навлязохме в огромна бетонна тръба и продължихме приведени. — Пристигнах две седмици преди да се разрази болестта и вампирите да запечатат града. Беше пълна лудост.

— Но как се озова тук?

— Минах през тунелите, вероятно като вас. — Той ме изгледа за миг. — Отидох в Четвърти район на Покрайнините и срещнах бандата на Кайл. Отначало бяха много подозрителни — все пак се появих отникъде, при това въоръжен, и определено не бях тукашен. Решиха, че съм питомец, пазач или нещо подобно. Никой не вярваше, че съм дошъл отвъд Стената. Само че после — продължи Зийк — хората започнаха да се разболяват, полудяваха и нападаха останалите. Отначало бяха само неколцина, изолирани случаи тук-там, но за няколко дни в секторите се разрази истинска епидемия. Тогава Кайл полудя и се опита да убие Хлебарката. — Лицето му помръкна. — Наложи се да го застрелям. Нямаше какво друго да направя.

Трепнах от съчувствие. Зийк мразеше да убива дори когато се налагаше.

— А след това — продължи той — всички започнаха да разчитат на мен, искаха да ги водя и да им казвам какво да правят. Може би защото Кайл умря и се паникьосаха, или защото бях въоръжен. Не можех да им откажа, имаха нужда от помощ. — Той въздъхна. — Спомних си за това място, открих го, когато минах през тунелите. Стори ми се по-безопасно от улиците, но тогава не знаех, че е близо до територията на хората къртици. — Зийк сбърчи чело и поклати глава. — Така или иначе слязохме тук, а после дойдоха и други. Това се превърна в нещо като бежански лагер, защото всички се опитват да избягат от лудостта горе. Нещата обаче се влошават. Няма храна, а хората къртици стават все по-дръзки. Нещо трябва да се направи или всички ще измрат.

А ти не можеш да позволиш това, помислих си. Нищо че са непознати, нищо че ще се обърнат срещу теб в мига, в който се появи нещо по-добро — ти пак не можеш да си тръгнеш и да ги изоставиш. Наистина не си се променил.

Все пак още не бях получила отговор на най-важния въпрос.

— Зийк — започнах аз, а той се напрегна, сякаш знаеше какво предстои. — Защо си тук? Защо не си в Едем с останалите? Защо дойде в Ню Ковингтън?

Той се изсмя горчиво и ми се сопна:

— Не е ли очевидно? — Примигнах от прикритата болка в гласа му, не разбирах откъде се е взела. Той спря и се обърна, а сините му очи светеха. — Заради теб, Али — рече той почти обвинително. — Дойдох да те търся.

— О…

Зийк се обърна и продължи да върви, а Чакала се изхили зад гърба ми.

— О-о, младите се обичат! — присмя ни се той и на мен ми се прииска да се обърна и да го изритам. — Направо ми сгряхте душата.

— Млъквай, Чакал! — сопнах се аз и тръгнах след Зийк. Сега се чувствах още по-зле. Той беше дошъл… заради мен? Защо? Едва ли заради… онова, което каза Чакала. Със сигурност не, та това беше лудост. Не би ме последвал през цялата страна заради… онова.

Както и да е, нямаше значение. Бях се сбогувала със Зийк, когато си тръгнах от Едем. Не бях и помисляла, че ще го видя отново и вече дори свиквах с тази мисъл. Толкова усилия беше положил да отведе хората си там — защо ще изоставя всичко, за да тръгне да търси вампир, който би могъл да е къде ли не? Положително беше наясно, че между вампир и човек не може да се получи нищо. Дори сега, докато го следвах през тунелите и гледах раменете и тила му, аз жадувах да го ухапя, да забия зъби в гърлото му и да изпия същността му. Освен това вече познавах вкуса му — беше ми дал от кръвта си, за да ме спаси, а тя бе гореща и опияняваща. Исках още.

Сепнах се, защо то усетих, че зъбите ми са се издължили и опират в долната устна. Прибрах ги и потреперих.

— Знаеш ли… — каза Чакала, докато вървяхме по тесния метален мост над един порутен улей. Вероятно по него преди бе текла вода, но сега беше сух и покрит с отломки, счупени бутилки и други опасни неща. — Това ми напомня за едно кученце. Много сладко, беше на един от бандитите ми. Държеше се приятелски с всички и не правеше разлика. Един ден обаче се приближи до едно куче — кучка — която пазеше мотора на друг бандит. Кученцето размахваше опашка и искаше да си играе, а тя го разкъса на парчета.

— Благодаря ти много за тази извратена и никому ненужна история — казах аз, пренебрегвайки очевидната препратка. — Може би няма да е зле да се придържаш към смъртните заплахи, а най-добре изобщо не говори.

Стигнахме до края на тунела, където ни чакаше Зийк с изключено фенерче. И да беше чул разказа на Чакала, не каза нищо.

— Тук трябва да внимаваме — прошепна той и кимна към сенките. — Точно отгоре има голямо помещение, където спят хората къртици. Няма обиколен път, така че ще трябва да минем през тях.

— О, чудесно! — усмихна се Чакала. — И без това ужасно се отегчих. Нищо не може да се сравни с едно хубаво кръвопролитие.

— Не сме тук да се бием с тях — припомни му Зийк и присви очи. — Трябва да ни покажат пътя през тунелите към Вътрешния град. Освен ако не предпочиташ да бродиш безцелно, докато слънцето изгрее!

Чакала изсумтя.

— Имаш право, разбира се. Тези свирепи канибали ще ни услужат, ако ги помолим учтиво.

— Обикновено не нападат големи групи — настоя Зийк. — И се ужасяват от вампири. Не е нужно да се стига до кръвопролитие.

— Знам, мръвко — оголи зъби Чакала в свирепа усмивка. — Просто се надявах.

Продължихме, но по-бавно. Зийк изключи фенерчето и всичко потъна в мрак. За мен и Чакала това не беше проблем — с вампирското си зрение виждахме дори в непрогледна тъмнина, но той едва ли се справяше. Все пак не искахме къртиците да ни усетят и да избягат в лабиринта от тунели, преди да сме говорили с тях.

Когато излязохме от прохода, видяхме високия извит таван на огромно помещение с тунели от всяка страна. В ъглите имаше купчини отломки и боклуци, а около едно огнище бяха нахвърляни лекьосани дюшеци и черги. Въглените бяха изгаснали, не се виждаше никой.

— Странно — прошепна Зийк и освети помещението с фенерчето си. Лъчът пробяга по купчините боклуци, сред които проблеснаха бели кости. Някои определено бяха животински, от плъхове и кучета, но имаше и няколко… съмнителни.

— Преди няколко дни бяха тук. Какво ли ги е прогонило?

— Може би са чули слухове за вампири в каналите — предположи Чакала и сви рамене. — Жалко. С такова нетърпение очаквах касапницата! Е… — Той взе един жълт котешки череп от някаква ниша, обърна го към мен и започна да движи челюстите му: — Какво ще правим сега?

Не му обърнах внимание и бавно се извърнах, като си поех дъх дълбоко и предпазливо. Миришеше на мръсотия, човешки изпражнения и на гнилото месо, с което се хранеха хората къртици. Сред всичко това обаче долових и следа от нещо друго, нещо познато.

Последвах миризмата около голяма ръждива тръба и открих източника й. Приклекнах и огледах единия матрак, в чийто ъгъл имаше тъмно петно. Миризмата на прясна кръв ме удари силно в носа и изпълни устата ми, а Гладът реагира веднага. Потиснах го и се вгледах в дирята по пода, която тръгваше от матрака и изчезваше под една тръба на отсрещната стена.

Чакала надникна над рамото ми.

— Е, браво. Явно някой ни е оставил следа. Колко небрежно от негова страна, особено когато из тунелите бродят вампири! — Той пое дълбоко дъх и се изкикоти. — Скорошна е. Вероятно ще успеем да го настигнем, преди да умре от загуба на кръв. Би било жалко, нали?

Изправих се и се отдалечих към тръбата.

— Къде ли са отишли, Зийк?

— Не зная. — Той прескочи купчина камъни и пръснати кости, за да се присъедини към нас. — Доколкото разбрах, те са нещо като помади, постоянно се местят из Долния град, но отделни семейства си имат постоянни леговища като това и странят от другите кланове. Не навлизат в чужда територия. Нямам представа къде може да са отишли.

— Е… — Приближих се към входа на тръбата и усетих леката миризма на кръв дори през плесента, ръждата и останалата воня. — Мисля, че скоро ще разберем.

Зийк изгледа ледено Чакала, който тъкмо се приближаваше.

— След теб — махнах с ръка на вампира. — Освен ако не се страхуваш, че вътре чакат хора къртици.

Той ме възнагради със злобна самодоволна усмивка и влезе в тръбата. Разбираше какво правя: исках да се окажа между него и Зийк. Знаех, че Зийк не би пробол или застрелял врага си в гръб — не беше такъв човек, за разлика от садистичния Чакал, който спокойно би казал нещо отвратително само за да го вбеси. И „нямаше да има друг избор“, освен да се защити, когато Зийк го нападне.

Надявах се и двамата да кротуват, поне докато намерим Канин. Не можех да ги надзиравам всяка секунда.

Тръбата беше тясна и клаустрофобична и се наложи да вървим наведени. Чакала водеше, като пристъпваше леко и плавно като котка, а коженото палто се развяваше зад гърба му. Усещах Зийк зад гърба си и чувах равномерното му дишане. Макар да знаех, че е невъзможно, не спирах да си представям колко лесно би било да извади един кол от колана си и да го забие в гърба ми, чак до сърцето. После, след като ми види сметката, би могъл да застреля и вампира, който беше убил баща му.

Прогоних тези мисли. Зийк не би сторил това, познавах го. Той мразеше страстно вампирите и беше яростен боец, когато се наложи, но освен това бе един от малкото истински добри хора, останали на този свят. Не би ме пробол хладнокръвно в гърба.

Или пък…? Осъзнах, че съм наивна. Това, че се познавахме, не беше причина да свалям гарда. Бяха изминали месеци, може би бе решил, че съм просто бездушно чудовище и всичко, което се е случило между нас, е гнусно и погрешно. Ако не бе стигнал до това заключение досега, то появата ми с Чакала — въплъщението на всичко, което плашеше хората у вампирите — определено му беше помогнала.

При това Зийк дори не знаеше за нашата… роднинска връзка. Какво ли щеше да каже, когато разбере, че Чакала ми е брат? Може би щеше да ме прободе само заради принципа.

Стига, Алисън. Прогоних тези мисли от главата си. Станалото — станало. Зийк или ще го приеме, или няма, но ти не бива да се тормозиш повече за това.

Важното е да намериш Канин.

Тунелите продължаваха и ние следвахме кървавата диря. Точно когато реших, че сме я изгубили, Чакала кимваше към някое тъмно петно на стената или една-едничка кървава капка на камъните. Онзи, който беше минал оттук, бе ранен зле и аз се надявах да не се натъкнем на труп насред този безкраен лабиринт.

Докато го следвахме по тръбите и коридорите, Чакала не спираше да сипе злобни забележки. Постоянно шепнеше и много от коментарите му целяха да уязвят именно човека в групата. Трябва да призная на Зийк, че успяваше да го игнорира и когато Чакала му задаваше очевидно предизвикателни въпроси, си оставаше спокоен и делови. Накрая изритах брат ми в пищяла и му изръмжах да престане.

— Стига де, просто си говорим — ухили ми се той и ми се прииска да му разбия острите зъбки. — Любопитно ми е какво е преживяла мръвката, след като изпепели града ми и изчезна с лекарството ми. То в Едем ли е, торба с кръв? — Гласът му вече не звучеше саркастично или любопитно, а на ръба на заплахата. — Там има ли нов екип от учени, които са се захванали с изследванията? С провалените експерименти с вампири? Докъде са стигнали с лекарството?

— Защо да ти казвам? — попита тихо Зийк.

Чакала се озъби, но в този миг някакъв шум отпред привлече вниманието ми. За миг ми се стори, че чувам тътрене на крака по камъните и тихи гласове.

— Тихо — прошепнах. — Там има някой.

Те замълчаха и тримата тръгнахме бавно през тунелите, като внимавахме да не вдигаме никакъв шум. Дочухме отдалечаващи се стъпки и заглъхващ разговор, но вече знаех, че се приближаваме към нещо.

— Насам — прошепна Зийк и сви по друга тръба в тухлената стена. В нея отекваха тихи гласове, които все повече се засилваха. Поех си дъх и надуших кръв, дим и миризма на хора. Много хора.

Тръбата свършваше на пет метра над земята, а в краката ни течеше тънка струя вода, която се изливаше в огромното помещение оттатък. Въздухът беше влажен и вонеше на метал, дим и застояла вода, ръждиви тръби се извиваха по стените и тавана, а от няколко стоманени варела в ъглите се вдигаха гъсти валма мазен дим.

Из помещението се мотаеха бледи, сгърбени хора къртици и тихите им дрезгави гласове долитаха в тръбата. Неколцина се бяха скупчили до по-малките огньове по пода и дъвчеха парчета месо, други лежаха увити с черги, прокъсани одеяла или сврени един в друг, и спяха или опитваха да се стоплят. Една жена с опадала на кичури коса извади от огъня шиш с плъхове и подаде един на кльощаво дете с безумен поглед. То сграбчи почернелия гризач и хукна към един ъгъл. Скоро се чу хрупане.

Зад мен Зийк тихо издиша.

— Толкова са много! — прошепна той, когато се отдръпнахме в мрака на тръбата. — Никога не съм виждал толкова къртици на едно място. Защо ли са се събрали… — Той замълча и продължи мрачно: — Базата. Заплашиха, че ще ни прогонят пак на улиците. Ако са решили да нападнат лагера ни, няма да можем да ги спрем, не и при тази численост. Ще избият всички.

— По-спокойно — отвърнах и сложих длан на коляното му. Той ме погледна изненадан, но аз се престорих, че не забелязвам. — Ще поговорим с тях. Сигурно има начин да ги накараме да ни изслушат без кръвопролития.

Чакала изсумтя презрително зад нас.

— Надеждата умира последна — измърмори той, но не каза нищо повече, когато се върнахме по тръбата, за да намерим вход към леговището им.

Открихме го на стотина крачки от нея — част от стената беше паднала и през пролуките блещукаше светлината на огньовете. Никой не пазеше входа; предположих, че в техния заплетен като лабиринт свят няма много натрапници, със сигурност не и вампири.

Щом приближихме входа, се обърнах към Чакала.

— Не сме дошли да убиваме — припомних му аз и той извъртя очи. — Опитай се да не го забравяш, става ли? Не искам да се бия с цялата къртича популация на Ню Ковингтън. А и ако ги изколим до крак, кой ще ни заведе до Вътрешния град?

— Нямаш ми никакво доверие, нали? — отвърна той и поклати глава. — Управлявах цял град дълго преди да се родите, знам как да се оправям с тълпи от убийци. Затова не се тревожи, няма да застраша кръвожадните канибали. — Ухили се и добави: — Но ако си мислиш, че ще се размине без кръв, значи си по-наивна, отколкото си мислех.

Не отговорих, защото бяхме прескочили купчината камъни пред срутената стена и вече влизахме в леговището на хората къртици.