Джули Кагава
Лек за вечност (15)

Глава 15

Не очаквах да сънувам, но сънувах.

Проблясък, миг на объркване. Отварям очи в странна, непозната стая. Различна е от онова, с което съм свикнал: мрак, камък, железни решетки, агония. Много време болката бе целият ми свят; забравил съм какво е да съществувам без нея. А сега съм свободен, просто така. Благодарение на нея.

Само че… още нещо не е наред. Нещо в мен — някакъв мрачен, усукващ се натрапник, когото смътно усещам, се разлива по вените ми. Какво е станало с мен, докато не бях на себе си? И къде е той в цялата тази бъркотия?

Отворих очи и подозренията на Канин отстъпиха пред реалността. Лежах в края на огромното легло, стисках меча до гърдите си и се взирах в тавана. Стаята беше много тъмна; плътните завеси на вратите към балкона спираха светлината, но вътрешният ми часовник казваше, че слънцето току-що е залязло.

Спуснах крака от леглото и станах. Още бях с черното палто и същите дрехи. Бях заключила вратата, дори завлякох тоалетката пред нея, защото не вярвах пито на вампирите в тази кула. Нито на хората. Нещо повече, не исках Лепката да се промъкне отново в стаята ми. Само при мисълта за него гневът и ненавистта ми кипваха. Той вече ми беше враг, или поне така си мислеше. Спомних си враждебното отвращение в очите му. Презрението, сякаш го обиждах със самото си присъствие и с факта, че още бях жива. Не можех да проумея това. Сигурно всъщност никога не сме били приятели.

Тръгнах към банята с меча в ръка. Видях отражението си в огромното огледало на стената зад мивката и изсумтях. Нищо чудно, че вампирите тук така виреха нос — бях мръсна и покрита с пръст, а по кожата и яката ми още имаше засъхнала кръв. Отворих яката си и се вгледах в следите от зъбите на Канин. Бяха се превърнали в бели бучици колкото върха на карфица, точно над ключицата ми. Спомен от него, който вероятно щях да запазя завинаги.

Канин. Трябваше да сляза да го видя, но засега поне ми се струваше, че е в безопасност. Може би все пак беше добре да се приведа в по-приличен вид, не заради мнението на вампирите, а защото нямаше причина да не се възползвам от гостоприемството на Салазар.

Завъртях леко кранчето над мивката, без да храня големи надежди, че работи, но за моя изненада от него потече топла вода. Започнах да плискам лицето и шията си, за да отмия засъхналата кръв, но после спрях.

Дръпнах завесата, наведох се и завъртях кранчето. От душа шурна гореща вода и струйките пара веднага замъглиха огледалото зад мен. Усмихнах се от удоволствие.

Свалих си дрехите и пристъпих под устройството, за което само бях чувала в Покрайнините и дори не вярвах особено в съществуването му. Гореща чиста вода плесна студената ми кожа, намокри косата ми и топлината проникна в костите ми. Затворих очи — благодат. Стоях под силната струя много дълго, за да отмие мръсотията от кожата ми, и се наслаждавах на истинската сапунена пяна, която се стичаше по мен. Значи така живеят във Вътрешния град… е, поне вампирите. Вероятно дори хората. Огромно легло, електричество, топла вода, храна, когато поискаш. Разбирах какво огромно изкушение е всичко това и защо някои хора бяха готови на предателство и дори на убийство заради него. Ако бях вампир от Вътрешния град, щях да имам такъв живот.

Трябваше само да се откажа от човешкото в себе си.

Смръщих се, спрях водата и се подсуших с дебелите червени кърпи, които висяха до душа. Беше ми малко гадно да облека отново старите дрехи, защото нямах чисти, нито време да ги изпера. Наметнах палтото и излязох от банята точно когато някой силно почука на вратата.

Закачих катаната на гърба си и предпазливо тръгнах натам. Ако Принцът идваше да говорим за Канин, бях готова да го изслушам. Ако беше Чакала, щях да го изтърпя, докато му обясня какво се случи предната нощ с нашия създател. А ако пак идваше Лепката, за да ме дразни, щях да затръшна вратата в лицето му и междувременно да му счупя носа.

Когато отворих обаче, не видях нито Лепката, нито Чакала, нито Принца.

На прага стоеше Зийк.

— Здрасти — каза той тихо и колебливо, сякаш се страхуваше, че ще затръшна вратата в лицето му.

Изглеждаше изморен. Явно не беше спал много, а русата му коса бе разрошена. — Може ли да вляза?

Отстъпих, за да го пусна в стаята, и заключих вратата. Забелязах огромното мамете на гърба му над бойната жилетка, на хълбока му висеше пистолет.

— Намерил си си оръжията.

— Да. — Той тръгна плавно през стаята, после се обърна към мен и сви рамене. — Не че ги намерих, донесоха ми ги снощи. Чакала наредил да ми ги върнат.

— Чакала? — зинах смаяна. — Сигурен ли си, че е бил той?

Едното ъгълче на устата му потрепна.

— Абсолютно. Всъщност това дойде с тях.

Той бръкна в джоба на джинсите си и ми подаде бележка. Отворих смачканата хартийка и видях нечетливия остър почерк на Чакала:

Гледай да не ги изгубиш пак, питомецо.

Изсумтях.

— Дори когато помага, пак е голям гадняр.

Смачках бележката и погледнах към Зийк. Очаквах да се усмихне и да се съгласи с мен, но той не се усмихваше. Гледаше ме със сериозните си сини очи и изражението му изричаше премълчаните думи. Притесних се — дали беше ядосан, че го отхвърлих снощи? Може би беше дошъл да се сбогува и да каже, че не е трябвало изобщо да идва, а после да замине за Едем без мен.

— Тръгваш ли си? — Опитах се да скрия горчивината в гласа си и внезапно обзелото ме отчаяние. — Принцът не ни задържа насила тук. Тази нощ ли тръгваш за Едем?

Той сбърчи чело и отвърна тихо:

— Разбира се, че не. Не бих си тръгнал просто така.

— Тогава защо си тук?

Той изсумтя вбесен.

— Не знам. Да поговорим малко, става ли?

Изглеждаше леко объркан. Тръгна към вратите на балкона, отвори ги и излезе навън. Отидох при него и оставих вратата леко открехната. Вятърът развяваше косите и дрехите ни и завърташе малки танцуващи вихрушки. Зийк облегна ръце на покрития с лед парапет и се вгледа мрачно в града. Последвах примера му. Светлините на Вътрешния град просветваха пред мен, а отвъд се простираше мракът на Покрайнините.

— Оттук изглежда различно. — Не знаех защо му казвам това. Но думите сами излязоха от устата ми и се понесоха с вихрушките. — Когато живеех в Покрайнините, често се взирах в тези кули и се чудех какво ли правят обитателите им и що за извратен живот водят. Сега се взирам в града под мен, докато някое хлапе в Покрайнините сигурно гледа насам и си мисли точно същото.

— Мечтае за живот във вампирска кула — каза Зийк тихо, но не обвинително, макар че не ме погледна. — Питала ли си се какво би било?

— Понякога — признах аз. — Не много често.

Спомних си една студена нощ. Взирах се във вампирските кули и мразех хората, които бяха на топло, сити и разглезени, задето са предали своите. Завистта и омразата обаче не могат да те сгреят, а невъзможните желания само изпиват силите ти. И да ти се иска майка ти да е още жива, да те прегръща и да ти чете всяка нощ, това няма да я върне. И да ти се иска приятелите ти да не са умрели пред очите ти от глад, студ или загуба на кръв, и да си мечтаеш поне веднъж да не трябва да търсиш храна, за да оцелееш още един ден, хората продължават да умират, а ти все така гладуваш.

И да ти се иска да има някакъв начин човек и вампир да бъдат заедно, без да се страхуват…

Преглътнах и погледнах крадешком към Зийк. Той още мълчеше и се взираше в мрака, облегнат на парапета. Снежинките кацаха по светлата му коса и раменете му и на мен ми се прищя да ги изтърся оттам. Внезапно болезнено закопнях да го докосна, да усетя ръцете му върху моите. Ръцете и устните му — топли и силни. Разбира се, с това желание дойде и свирепата болка на Глада. Спомних си колко сладка е кръвта му, горещата мощ, която се разливаше из мен, опияняващата й сила. Исках го отчаяно, но не знаех кое е по-силно и се боях да разбера.

Поех глътка леден въздух, за да прочистя главата си. Дъхът ми обаче не излезе на пара.

— Защо си тук, Зийк? — попитах, като се опитвах да не поглеждам пак към него. — Дойде да ми кажеш нещо. Какво е то?

Тон се поколеба, изтръска парченца лед от перилата и си пое дълбоко дъх. Когато издиша, по вятъра се понесе малко бяло облаче.

— Добре — прошепна Зийк сякаш на себе си. — Мога да го направя. — Пак замълча, вгледа се в светлините на града, а после, без да се обръща към мен, попита: — Помниш ли… помниш ли какво ти казах за новото начало?

Говореше тихо, вятърът отнасяше гласа му, а дъхът му се извиваше във въздуха и изчезваше. Кимнах предпазливо.

Той преглътна и се обърна към мен.

— Излъгах. Не искам да започваме отначало.

Не знам дали щеше да ме заболи повече, ако беше забил кол в сърцето ми. Гърлото ми се сви, но успях да запазя неутрално изражение и казах спокойно:

— Така ли?

— Да. — Той се приближи и вече почти се докосвахме. — Искам да бъде както… преди — прошепна Зийк. — Преди Джеб да умре, преди Едем… преди всичко това. Помниш ли онези дни? Какво имаше… между нас?

Никога нямаше да го забравя. Помнех всичко, от първата ни среща в изоставения град до суровия му поглед, когато разбра, че съм вампир, до първата ни целувка в непрогледния мрак. Той беше син на проповедник, а аз чудовище, което бе учен да мрази и убива, но постепенно започнахме да виждаме в другия нещо повече. Когато стигнахме до Едем и аз се сбогувах с него, между нас вече бе разцъфнало нещо, което ужасяваше и двама ни.

— Помня — прошепнах. — И аз искам да е като преди.

Внезапно топлите му длани ме хванаха за ръцете и той ме притеглиха към себе си.

— Спри да бягаш от мен — прошепна Зийк с болка. — Моля те. Държа на теб, Али. Аз… Той замълча и продължи с тих и ясен глас: — Искам да бъдем заедно. Не ме интересува какво ще ми струва. — Погали бузата ми. — Нека ти го докажа. Дай ми още един шанс.

— Зийк… — Затворих очи при мекия му допир и сладката болка потуши Глада само за миг. — Знаеш каква съм — не можех да го погледна, — знаеш, че не може… че вампир и човек…

— Не ме е страх. — Усетих дъха му върху кожата си, чух как сърцето бие в гърдите му и Гладът се размърда отново, вечно неспокоен. — Знам в какво се забърквам — продължи той. — Този път съм съвсем наясно. Ти си вампир, аз съм човек, но на мен вече не ми пука. Освен… освен ако ти не изпитваш същото.

Той замълча и зачака, а аз не можех да му отговоря, не можех дори да го погледна. Зийк опря чело в моето, прокара палци по бузите му и дланите му обхванаха тила ми.

— Али — прошепна той съвсем тихо, — ако не изпитваш нищо, ако е само от моя страна, кажи ми сега и никога повече няма да говоря за това. Но аз се обзалагам, че… означавам нещо за теб и въпреки всичко, което етапа, можем да сме заедно. Искам да опитам. Алисън… — Погали ме отново, очите му ме пронизваха. — Вярвам ти.

Не. Притиснах ръце към гърдите му, но не го отблъснах, а само му попречих да се приближи още повече. Думите му изгаряха сърцето ми. Той ми вярваше — на мен, на един вампир, на едно чудовище. Това беше най-прекрасното нещо, което би могъл да ми предложи и което аз никога нямаше да заслужа.

Зийк чакаше. Сърцето му туптеше под пръстите ми, бързо и тревожно. Усетих как ударите му отекват в тихото местенце в собствените ми гърди. Сърцето на Зийк беше в дланта ми. Той го предлагаше на едно чудовище, което лесно можеше да го смачка — и в буквален, и в преносен смисъл. И аз щях да го направя. Щях да го прекърша в преносния смисъл сега, за да няма никакъв шанс, и да го изтръгна буквално от гърдите му… някой ден.

Но от тази мисъл ми призляваше. Не исках да го нараня, защото онова между нас, чувствата, които се завихряха в мен, когато беше наблизо, принадлежаха на другата ми половина. Човешката ми половина, колкото и малка да беше. Онази част, която във всеки един миг се бореше с демона и е Глад, която искаше и имаше нужда от това. Зийк беше ярка светлина, която проникваше през злото, мрака и жаждата за кръв и достигаше до малката, бореща се за живот частица. Бях се вкопчила в спомена за него и в слабата надежда още откакто напуснах Едем, и не можех да се откажа от нея. Само се молех да не го повлека със себе си в мрака.

— Не изпитваш същото, нали?

Той отстъпи, топлината напусна ръцете ми, пулсът му изчезна изпод пръстите ми. Чувствах се празна без него, куха. Гласът и лицето му бяха безизразни.

— Извинявай. Не трябваше да очаквам… тръгвам си.

— Не! Искам да кажа… — Сграбчих ръката му и той вдигна очи към мен тъжен и съсипан. Заговорих бързо — Не е това Зийк, аз… — приведох се над парапета и най-сетне казах: — И аз го искам, само че не вярвам на себе си.

Той примигна и когато се приближи, очите му отново станаха нежни и изпълнени с надежда.

— Не ме уби онази нощ в кулата на Чакала, а можеше да го направиш. Всъщност аз ти дадох възможност, но ти не го стори.

— Не знаеш колко малко ми оставаше.

Изражението му не се промени.

— Но аз съм още тук.

— Аз съм убивала.

— Да не мислиш, че моите ръце са чисти?

— Зийк. — Погледнах го отчаяно, исках да ме разбере. — Винаги ще бъда заплаха за всички хора край мен. Това не са само думи, и ден не минава, без да си представям как те захапвам. Да, старая се да се контролирам, но това не означава, че винаги ще успявам, а последното, което искам, е… — Замълчах, не исках да го кажа, но знаех, че трябва. — Последното, което искам, е да обезумея за кръв и да видя, че съм убила някой познат. Като Кейлъб. Или Тереза. Или теб.

— Али. — Той ме гледаше напрегнато; виждах отражението си в блещукащите сини ириси, когато хвана ръката ми. — Аз те наблюдавам, още откакто се срещнахме, до деня, в който разбрах каква си, и сега. Винаги си била упорито, гневно момиче, което не се спира пред нищо. Видях как се бориш да не нараниш хората и стоиш далеч, за да не застрашиш никого. — Зийк затвори за миг очи. — И се срамувам, че си помислих най-лошото за теб, когато се появи с Чакала онази нощ, но вече знам, че съм сбъркал. Не си се променила, още си красива, опасна и невероятна и ще го повтарям, докато ми повярваш. Точно сега искам да те целуна, само че ме е страх, че ако опитам, ще ме изхвърлиш през балкона.

Смехът ми бе примесен със стон. Спомних си как се опита да ме целуне за първи път и се оказа по гръб в калта с опрян в гърдите меч.

— Няма да се получи — предупредих го аз, срещайки погледа му. — Вампир и човек? Това е лудост, Зийк.

Той ми се усмихна трогателно.

— И преди така каза. Може би и двамата сме малко…

Не продължи, защото аз се отблъснах от парапета, прегърнах го през врата и го целунах.

Ръцете му се плъзнаха на кръста ми и ме притиснаха здраво. Устните му се движеха заедно с моите — меки, топли, точно каквито ги помнех. Почувствах надигането на Глада, вечният Глад, но го потиснах. Можех да се справя, можех да съм вампир и да бъда със Зийк. Той искаше да опита, да предложи сърцето си на един демон, и аз нямаше да предам доверието му. Без значение какво щеше да ми коства и колко трудна щеше да бъде борбата, аз нямаше да се превърна в чудовище.

Вятърът се засили и затекли косите и дрехите ни, а той се отдръпна да ме погледне. Снежни вихрушки се въртяха около нас, залепваха се за студената ми кожа и се стапяха върху Зийк. Примигнах, срещнах настойчивия поглед на сапфирените му очи и наклоних глава:

— Какво има?

Вятърът отнесе думите ми, а Зийк се усмихна.

— Ти — отвърна той тихо и ме прегърна. — Не съм и предполагал, че ще стоя тук с теб. От целия свят и двамата се озовахме точно на това място, по едно и също време. Като че ли ни е писано.

— Писано ли? — Не се сдържах и се изсмях тихо. — По-скоро е много щастливо съвпадение. Не вярвам в съдбата.

— И аз не вярвам. — Той отметна от лицето ми един кичур. — Но някой ни е чул, някой е искал да се намерим. Как иначе ще го обясниш?

— Бях останала с впечатлението, че Бог мрази вампирите — отвърнах уж лековато и сключих ръце около кръста му. — Те са зли, бездушни дяволски изчадия, нали така?

— Ти не си зла — отвърна той с абсолютна убеденост. — Може и да вярвах в това преди, но вече не вярвам. — Отново сложи длан на бузата ми и ме погали. — Никой, който така усилено се бори да постъпва правилно, не може да е зъл.

Странно, но точно това простичко и искрено заявление се оказа достатъчно, за да ме изкара от релси. Гърлото ми пак се сви и очите ми запариха от сълзи. Сведох глава, не исках да вижда, че плача и да се отврати от червените струйки по бузите ми. Зийк хвана леко брадичката ми и внимателно повдигна лицето ми. В първия миг се възпротивих, но после го погледнах дръзко — усещах как кръвта се стича от очите ми. Очаквах да се отдръпне, но той се усмихна и леко докосна лицето ми, за да избърше една сълза.

— Отвори очи — прошепна той и приближи устни до моите. Издадох тих гърлен звук, отпуснах се на гърдите му и се вкопчих в ризата на гърба му. Не можех да мисля, не можех да помръдна. Само се притисках към Зийк, обзета от истинска буря от емоции, които се блъскаха в мен и ме караха да искам да се скрия от тях и да ги приема едновременно. Не знаех как ще се нареди всичко, ако изобщо се получеше. Знаех само едно: не можех да го изгубя. Зийк бе видял чудовището в мен и още беше тук. Осмели се да се доближи до демона ми, макар да знаеше, че той още е гладен за него, че копнее за кръвта и живота му. До края на съществуването ми, дори да доживеех края на света, нямаше да има друг като Йезекил Крос. Никога нямаше да има друга тъй ярка душа, а това ме ужасяваше и ме караше да искам свирепо — и може би егоистично — да го задържа. Зийк беше мой сега. Завинаги.

Някой почука на вратата на стаята и ние се разделихме. Зийк неохотно ме пусна, но още няколко секунди аз усещах топлината на ръката му върху кожата си. Сетивата ми жужаха от Глад и страст, като два вкопчени в битка урагана, но тръгнах спокойно към другия край на стаята, следвана от Зийк, и отворих вратата.

— Добрутро, слънчице! — изрева Чакала. Златните му очи се втренчиха в Зийк и той заядливо изви вежди. — Да не прекъсвам нещо?

— Да, както винаги — прошепнах аз и той се ухили. — Какво искаш, Чакал?

— Салазар ни вика — отвърна той с иронична тържественост. — Чака ни в болничното крило при Канин. Май прекалихме с гостоприемството му.

Слязохме заедно с асансьора — аз в средата, Чакала и Зийк от двете ми страни. Този път нямахме вампирски ескорт, нямаше дори човеци при вратите или в коридорите. Видях жената, с която бе говорил Чакала вечерта, и тя му се усмихна прелъстително с блеснали очи, когато се разминахме. Чакала й смигна и завихме зад ъгъла.

В скърцащата метална кутия Зийк стоеше близо до мен, а Чакала се облягаше отегчен на стената. Още стисках зъби всеки път щом асансьорът се разклатеше или потрепереше и Зийк вероятно усети притеснението ми, защото хвана пръстите ми. Отпуснах се, съвсем мъничко, и стиснах ръката му. Чух как Чакала изсумтя, но не го погледнах.

Зийк. Все още свиквах с тази откачена идея: човек и вампир. Може би бях наивна, може би — умишлено сляпа. Най-вероятно бях просто невъобразимо глупава и застрашавах живота му. Какво щеше да каже Канин, ако — когато — разбереше? Дали щеше да ми се скара, да поклати глава и да ме погледне с познатото раздразнение, и просто да се ядоса, отвратен, че съм пренебрегнала най-важното основно правило: не се привързвай към човешки същества.

Асансьорът потрепери доста силно и нададе ръждиво скърцане, от което настръхнах. Затворих очи и стиснах силно ръката на Зийк, преди да осъзная, че сигурно му причинявам болка. Виновно опитах да се отдръпна, но той само преплете пръсти в моите и ги стисна.

Знаеш ли какво? Майната му — казах си. — Вече не съм протеже на Канин. От много време се грижа сама за себе си. Аз съм онази, която преброди половината страна, за да го намери. Той няма право да ми казва как и с кого да живея.

Асансьорът звънна и щом вратите се отвориха, Зийк пусна ръката ми. Салазар и няколко вампира от елита му ни чакаха в края на коридора със студени и безизразни лица.

— Той е буден — информира ме Принцът, докато вървяхме през пълната със стенещи и гърчещи се хора стая, но край стената, по-далеч от леглата. Видях как погледът на Зийк се задържа върху човешките „пациенти“ и ръцете му се свиха в юмруци, щом осъзна какво става, но той не каза нищо. Чакала хвърли само един мимолетен поглед на хората и сбърчи нос.

— Той ви чака — обяви Салазар, когато застанахме пред стая, много подобна на онази, в която бях видяла гниещия умиращ вампир. Тук обаче пазеха двама въоръжени вампири от елита. Принцът продължи: — Ще идете при Канин и ще му кажете какво трябва да се направи. След това ще напуснете кулата ми и няма да се връщате, докато не намерите Сарен или лекарство за тази лудост. Ясно ли е?

Кимнах и се вгледах в затворената врата. Усещах присъствието на създателя ми зад нея. Бях нервна, защото щях да го видя само след секунди. Толкова много неща се бяха случили. Какво щеше да ми каже? Какво да му кажа аз? И двамата вече бяхме различни.

— Върви — рече Чакала и махна с ръка. — Още не горя от желание да видя старото копеле. Сигурен съм, че ще е много по-склонен да говори с теб.

Изгледах го остро.

— Измина толкова път да го намериш, а сега определено не бързаш да скъсиш дистанцията. Снощи също май не ти пукаше особено за него, сякаш го избягваш.

— Ами, какво да ти кажа. — Чакала се облегна пак на стената. — Аз не съм любимият син.

— Какво означава това, по дяволите?

— Върви — повтори Принцът. — Не ме интересува кой ще иде при него и ще го изведе от кулата ми. Искам само да се махне. Искам всички да се махнете.

— Принц Салазар — обади се тихо Зийк и сепна всички ни. Примигнах и се втренчих в него, а Принцът се извърна и се вгледа смаяно в лицето му. Без съмнение се чудеше как някакъв си нисш смъртен дръзва да го заговаря. — Сър — продължи Зийк спокойно и любезно. — Преди да си тръгнем, трябва да ви информирам, че все още има незаразени хора в Покрайнините. Ако… — Той замълча и си пое дъх, сякаш му беше трудно да изрече следващите думи. — Ако сте загрижен за запасите от кръв, може би трябва да ги приемете във Вътрешния град. Или поне да им изпратите храна и припаси. Знам къде са, а ми се струва, че имате нужда от всеки здрав човек. Ще обмислите ли възможността да ги приемете в града? Трябва да се измъкнат от Покрайнините възможно най-скоро.

Принцът вдигна вежди.

— Аз не съм неразумен. — Салазар звучеше подозрително развеселен от този смъртен, който не се страхуваше да го заговори. — Ако наистина има незаразени хора там, предпочитам да са зад Вътрешната стена, но няма да рискувам безопасността на хората си, като ги изпратя в Покрайнините. Затова се опасявам, че не мога да направя нищо за тях. По-скоро ще оставя неколцина човеци да умрат, отколкото да вкарам заразата в моя град. — Зийк стисна юмруци, Принцът забеляза гнева му и присви очи. — Намери Сарен и лекарството, така ще помогнеш на оцелелите. Не мога да предложа нищо повече, човече. А сега — продължи той и се извърна пренебрежително от Зийк. Аз го погледнах извинително, но той само скръсти ръце с мрачно изражение. — Дъще на Канин — каза Салазар, за да привлече вниманието ми. — Губим време. Ще говориш ли със създателя си, или трябва да изпратя някой да го изкара оттам?

Прехапах устна и пристъпих между пазачите, после стиснах студената метална дръжка. Бързо я завъртях, влязох в стаята и затворих вратата след себе си.

Стаята беше малка и тъмна, единствената светлина идваше от цепнатината под вратата и малкото прозорче в центъра й. Всичко друго пред вампирските ми очи тънеше в сиви сенки, напълно лишено от цветове. За секунда се зачудих дали да не натисна ключа до стената. Знаех, че на този етаж има електричество, но ми се стори грубо и дори жестоко да излагам създателя си на силна светлина. Откакто го познавах, той предпочиташе мрака.

Вече го виждах — седеше на стол в отсрещния ъгъл с преплетени под брадичката пръсти. Изглеждаше по-добре. Кожата му още беше много бледа, но не като предишната нощ. Беше облечен в черно, обичайния за него цвят, и освен лицето и силните ръце, силуетът му изглеждаше като тъмна сянка до стената. Не ме погледна веднага, взираше се в пода, дълбоко замислен. Когато вратата се затвори и стаята потъна в пълен мрак, той вдигна пронизващите си черни очи и срещна погледа ми.

— Алисън.

Тихият дълбок глас отекна в мен. Тонът му не беше гневен или недоволен, нито облекчен. Канин просто изрече името ми, без да издава с нищо мислите и чувствата си. Внезапно не знаех какво да кажа. Всъщност не си бях представяла, че ще стигна толкова далеч, до момента, в който ще стоя пред него, лице в лице, а и бях съвсем различна от онази Алисън, която той познаваше.

Избрах безопасен и неутрален отговор.

— Здравей.

Нищо. Очите не потрепнаха, той не помръдна и нищо не показваше, че ме е чул. Преглътнах и останах на мястото си.

— Аз… ъъъ… радвам се, че си добре.

Канин сведе глава и прошепна:

— Да. — В гласа му вече се долавяше неудобство. — Макар че…

Той отпусна ръце, изправи се и ме стресна с това внезапно плавно движение. Не помръднах, докато прекосяваше стаята и застана пред мен. Още беше невероятно могъщ, с внушително присъствие. Трябваше да наклоня глава назад, за да срещна погледа му, който бе тъмен и дирещ. В спокойната маска за миг проблесна болка.

Той бавно вдигна ръка и отметна косата от рамото ми с решително и все пак нежно движение. Потреперих, когато пръстите му докоснаха яката ми и я разтвориха, за да разкрият белезите, които ми беше оставил.

Канин затвори очи и болката и вината ясно се изписаха на лицето му.

— Това не беше ти — казах му съвсем тихо. — Не се обвинявай, Канин. Не беше на себе си.

— Така е — съгласи се той задавено, — но това не ме извинява. Ти си вампир отскоро и не можеш да разбереш. Само като си помисля, че… — Канин ме пусна, извърна се и прегърби широките си рамене. Отново си спомних думите му в болницата, докато ми обясняваше вампирската история и порядки.

Вампирите не се хранят един от друг. Изключително жестоко е към себеподобните ни и се смята за варварско и ненужно.

— И все пак ти дойде. — Гласът му вече беше малко по-силен, а осанката — по-изправена, по все още не ме поглеждаше. — Намери начин. Не смеех да се надявам.

— Разбира се, че ще намеря. — Смръщих се засегната. — Канин, не бих те оставила, не и с онзи психопат, не и след всичко, което направи за мен. Да не мислиш, че можех просто да пренебрегна сънищата, като знам какво прави Сарен? Да не мислиш, че щях да те изоставя?

— Нямаше да си първата — каза той и най-сетне се обърна. Очите му, толкова тъмни и изпълнени със сенки, срещнаха моите и не се извърнаха. — Рядко изпадам в подобно положение — призна той и аз зърнах старата му увереност. — Но… благодаря ти. От всичките ми създания единствено за теб не съжалявам.

Не издържах пронизващия му поглед и начина, по който се взираше в мен. Бях объркана и имах нужда да разсея напрежението. Усмихнах се леко и казах:

— Не се размеквай. — Канин вдигна вежди, а аз се ухилих още по-широко. — Още не сме се измъкнали. — Взирах се в лицето му. — Нуждаем се от теб, за да намерим Сарен.

— Сарен. — Той присви очи, вероятно си спомни дългите ужасни нощи, в които Сарен то бе измъчвал безмилостно. Гласът му прозвуча опасно спокоен, когато нареди: — Кажи ми какво се е случило.

И така, аз започнах с първите сънища, как съм следвала дирята му до Стар Вашингтон, където вместо него намерих Чакала. После му казах как двамата открихме другата лаборатория и го проследихме до Ню Ковингтън, където предателството на Сарен бе разкрито, как безумецът устрои касапница и после избяга.

— Дори не знаем дали е още в града — завърших аз и махнах безпомощно с ръка. — Но трябва да го открием и или да изтръгнем от него лекарство, или да го върнем на Принца, за да се заеме той.

— Още е тук — каза Канин. Аз примигнах и той поклати намръщен глава. — Каквото и да крои, ще остане да види как ще приключи всичко. Така работи умът му, няма да си тръгне, преди да види резултатите, не и след като положи толкова усилия, за да постигне всичко това. — Канин погледна към вратата. — Той е някъде в града.

— Отлично — чу се нечий глас, вратата изскърца в стаята влезе Салазар. — Така е по-лесно за вас, нали? Поне няма да ви е нужно много време.

Извъртях се и се озовах между Канин и Принца. Стори ми се, че температурата в стаята падна с няколко градуса, докато двамата вампири Господари се взираха един в друг, а ледените им фасади не прикриваха яростта и омразата им.

— Би трябвало да си много горд с протежето си, Канин. — Гласът на Салазар беше спокоен — тънък слой преструвка над безмерната омраза. — Никой друг не би направил онова, което стори тя, нито би вложил нейните усилия, за да те спаси, когато всички други биха те оставили да изгниеш долу. Лично аз точно това бих направил. — Горната му устна потрепна, а очите гледаха студено и жестоко. — И сега не е късно, разбира се.

— Какво си ми направил? — попита Канин спокойно, но нещо в победоносния поглед на Салазар накара стомаха ми да се свие от страх. — Не би ме пуснал просто така, без се осигуриш някак. Какво ще ми попречи да напусна Ню Ковингтън и никога да не се върна?

Нямаше да избяга, знаех, че няма. Канин не беше такъв. Въпросът му се отнасяше до Салазар, до мисленето му. Злата усмивка, която се бе разляла тъй бавно по лицето му, ми подсказа, че Канин е прав и кръвта ми се смрази. Той се чувстваше зле, когато се бе събудил тази нощ. Не биваше да се доверявам на Принца, който го мразеше и искаше да го види да страда, макар че го освободи.

Нещо мрачно се усуква в мен и се разлива по вените ми.

— Копеле — прошепнах аз и се втренчих в Салазар, а той изви вежда към мен. — Снощи си му дал заразена кръв!

Принцът ме гледаше без капка разкаяние и попита спокойно:

— Изненадана ли си? Обещах да го освободя, но трябва да се уверя, че ще тръгнете след Сарен и няма да изчезнете безследно. — Усмихна се отново и показа зъбите си. — Това ще ви мотивира.

Спомних си за умиращия вампир, чиято плът окапваше от костите му, чернееше и гниеше, а очите му ме молеха да сложа край на мъките му. Вбесена и внезапно ужасена, аз се озъбих на Принца и изръмжах:

— Проклет да си, Салазар! Нямаше нужда да го правиш! Знаеш, че и без това щяхме да тръгнем след Сарен!

— Алисън.

Спокойният глас на Канин ме възпря да не сторя някоя глупост, която вероятно щеше да ми коства главата. Почти не ми пукаше. Салазар знаеше, че Капин не би напуснал града, знаеше, че ние също искаме да спрем Сарен и да намерим лекарство. По дяволите, как иначе — при тази чума, която застрашаваше и двете раси? Беше го направил просто от злоба и жестокост. Изминах толкова път, за да спася Канин, гледах го как се изтръгва с мъка от лудостта, изтърпях ужасните сънища и мъчителните видения, а сега… сега той сигурно щеше…

— Колко време имам? — попита Капин. Гласът му все още звучеше неестествено спокойно.

Принцът ме гледаше със студен страховит поглед, но се обърна към него и отвърна небрежно:

— Около седемдесет и два часа, след като се проявят първите симптоми, плюс-минус няколко часа. След това вирусът достига до мозъка и започва да го изключва малко по малко. Разбира се, дотогава тялото ти също ще бъде поразено и ще се разпада.

Три дни. Три дни, за да открием Сарен и лекарство — ако такова изобщо съществуваше — и да го занесем на Принца, преди вирусът да опустоши и унищожи тялото на Канин!

— Не е достатъчно! — възкликнах аз и Принцът извърна безмилостния си поглед към мен.

— Ще трябва да бъде. Нямате друг избор.

Не, нямахме. Заслушах се изтръпнала в разговора между Канин и Салазар. Обсъждаха положението в Покрайнините, какво да очакваме, когато излезем от кулата, и как да минем през Вътрешния град. Говореха съвсем нормално, сякаш единият не умираше заради предателството и коварството на другия.

— Откъде ще започнете? — попита Салазар.

— От Покрайнините отговори веднага Канин и Принцът вдигна вежда.

— Не мислиш, че Сарен е още във Вътрешния град, така ли? Смяташ, че се крие сред заразените, без да може да се храни от тях?

Канин се усмихна студено.

— Няма значение къде е сега, той сам ще дойде при нас, защото знам къде са всичките му проучвания. Знам къде е отишъл, за да отприщи тази лудост.

— Така ли? — попита Салазар тихо, аз се взирах смръщена в Канин. Наистина ли знаеше? Аз със сигурност не знаех, а бях следвала Сарен по целия път от Стар Вашингтон през разрушения град, тунелите и скритата лаборатория.

О… Ама разбира се. Канин наистина знаеше къде Сарен е създал вируса. Аз също знаех. Беше толкова очевидно — защо не се бях сетила? Първите си няколко седмици като вампир прекарах именно там!

Лабораторията под старата болница, където Канин ме учеше какво е да си безсмъртен.

— Добре тогава. Тръгвате тази нощ. — Салазар ме погледна за миг и отвори вратата. — Щом сте готови, пазачите ми ще ви изпратят до портите. — Лека усмивка прекоси лицето му. — Наистина се надявам да се видим отново.

После останахме сами.

Взирах се известно време в затворената врата, после се обърнах към вампира зад гърба ми.

— Канин, нямах представа. Не предполагах, че Салазар ще…

Той вдигна ръка, за да замълча.

— Няма нищо, Алисън. Свършено е вече. — За миг лицето му помръкна и аз видях в очите му съжаление, преди да го прогони. — Имаме работа. Да намерим Сарен и да се опитаме да спрем тази лудост за времето, което ми остава.

Салазар го нямаше в коридора, когато излязохме, което беше добре, защото още кипях от гняв и може би щях да кажа или направя нещо, което да ме вкара в големи неприятности. Зийк и Чакала обаче бяха там — единият се облягаше небрежно на стената, а другият стоеше на няколко крачки от него със скръстени на гърдите ръце и сините му очи не изпускаха нищо. И двамата се изправиха, когато вратата се отвори и аз излязох в коридора, следвана от Канин.

— Сигурна съм, че вие двамата се познавате — казах аз и отстъпих встрани, за да наблюдавам и Чакала, и Канин. Исках да видя как ще реагират и дали ще издадат с нещо общото си минало и случилото се между тях.

— Да — рече Канин с равен глас и се вгледа безизразно в Чакала. — Познаваме се. — Чакала също се взираше в него, гадно ухилен и Канин леко се усмихна. — Здравей, Джеймс.

Чакала затвори очи, а моите едва не изскочиха от орбитите си.

— Джеймс? — попитах смаяна и на лицето ми се разля злобна усмивчица. — Значи се казваш Джеймс!

Чакала въздъхна и изгледа Канин е отвращение.

— Браво, старче, добре го изигра. Не можа да се сдържиш, нали?

— Освен това мисля, че се зарекох да те убия, ако те срещна отново.

— Да, така е… Чакала сви рамене и кимна към Зийк. — Нареди се на опашката зад тая торба е кръв. Макар че именно ти трябва да си първи в неговия списък. Много забавно, нали? Няма представа кой си и какво си направил.

Канин погледна за миг към Зийк, който следеше разговора им, застанал няколко крачки встрани.

— Канин — побързах да се намеся, преди Чакала да е направил още някоя глупост, — това е Зийк. Дойде да ни помогне да те открием. Ще дойде и да намерим Сарен.

Мислех си, че ще започне да задава въпроси, но Канин само кимна и на мен ми олекна. Чакала обаче явно не беше приключил.

— Имам интересна новина за теб, Канин — добави тихо Кралят на бандитите и очите му просветнаха опасно. — Помниш ли онези учени, които работеха по лекарство преди шейсет години? Онези, заради които ловеше и предаваше своите? Как се казваше главният? О, да, Малахия. Малахия Крос.

Зийк потрепна, а Канин се напрегна. Обърнах се към Чакала, за да му изкрещя да млъкне, но беше твърде късно.

— Кажи здрасти — продължи той и кимна към Зийк — на неговия внук, Йезекил Крос.

Канин се скова. Обърна се бавно и се вгледа в Зийк, сякаш го виждаше за първи път, после тръгна към него.

Зийк не отстъпи пред вампира и втренчените му тъмни очи.

— Канин — понечих да пристъпя напред, но създателят ми не ми обърна внимание, беше изцяло съсредоточен в човека пред него.

— Твоят баща — изрече той тихо и дрезгаво — е Джебедая Крос?

— Беше — отвърна спокойно Зийк. За миг погледна към Чакала, който ги наблюдаваше с усмивка. Гняв набразди чертите на Зийк и очите му просветнаха, но той бързо се овладя. — Той умря. Преди няколко месеца.

— Съжалявам — каза Канин, но по тона му личеше, че е забелязал размяната на погледи между тях и се досеща какво е станало. — А изследването? — попита той почти отчаяно и ме накара да примигна. Не го бях виждала толкова притеснен. — Експериментите с вампири, знаеш ли за тях? Данните у теб ли са?

Зийк поклати глава.

— Вече не.

Канин сведе рамене. В този миг повече от всякога приличаше на изгубен, сякаш ужасното бреме, което носеше, най-сетне го беше прекършило и той нямаше сили и воля да се бори повече. Зийк ме погледна въпросително и аз му кимнах да продължи.

— Не са у мен — каза той тихо, — но са на сигурно място. В Едем.

— Едем — прошепна Канин и вдигна глава. — Значи съществува.

— Не ме питайте къде е — рече твърдо Зийк. — Няма да ви кажа.

— Няма да питам — отстъпи Канин. — Нямаш причина да ми вярваш. — Той говореше на Зийк, но погледът му изглеждаше много далечен. — Добре е да знам, че е на сигурно място. Значи още има надежда…

Замълча с такова изражение, че изпитах съчувствие. Понечих да кажа нещо, но стъпки по коридора оповестиха появата на доктор Емерсън. Изглеждаше отегчен, в едната си ръка държеше раница, а в другата — малък охладител.

— Принцът нареди да ви дам провизии, преди да тръгнете към Покрайнините — рече безизразно той, сякаш това бяха ненужни подробности, за които трябваше да се погрижи, преди да се върне на работа. — Ето, провизии за питомци… — Емерсън хвърли раницата на Зийк, който я хвана смръщен, и докторът вдигна охладителя. — Провизии за вампири. Макар че ви предлагам да ги използвате скоро. Няма да успеете да ги задържите дълго.

— Забрави — изръмжах аз и огледах с подозрение охладителя. Спомних си торбата с кръв, която бях погълнала предната нощ, и стомахът ми се сви. Дали и тя е била отровна? Дали щях да се разболея? Канин беше усетил, че нещо не е наред, но той бе Господар, много стар вампир. Дали след няколко часа тялото ми щеше да започне да гние, дали вирусът щеше да започне да го поглъща отвътре? Озъбих се при тази мисъл. — Няма да се докоснем до кръвта, която ни давате. Никога. Особено след…

Замълчах, защото Канин ме изгледа остро — предупреждаваше ме да не казвам нищо. Явно. Не искаше никой да знае, че е болен. Вбесих се и млъкнах, а Чакала ме изгледа развеселено, сякаш смяташе, че върша глупости.

Докторът сви рамене.

— Както искате. Досега трябва да сте разбрали, че не можете да се храните от хората в Покрайнините. Ако кръвта име заразена, вирусът ще ви унищожи.

— Знаем — отвърнах ледено. — Твоят Принц ни го показа много ясно.

— Е, добре. Тогава пазачите ще ги изведат.

И те го направиха. Слязохме до първия етаж с асансьора — седмина вампири и един човек, натъпкани в малка метална кутия. Беше ми странно и нереално — аз, създателят ми, кръвният ми брат и Зийк. При обичайни обстоятелства никога нямаше да бъдем заедно, вероятно дори щяхме да сме врагове… но ето ни тук.

На улицата пред кулата чакаха две коли — четвъртити машини с огромни гуми и фарове върху предния капак. Един униформен човек ни кимна, щом се приближихме.

— Принцът нареди да ви отведем до портата към Втори сектор — каза той и кимна към Капин и Чакала. Друг войник стоеше до ревящата кола и отвори задната врата, щом пазачът им направи знак да се качат. — По двама в кола, ако обичате. Момичето и човекът ще са в другата.

— Защо не пътуваме заедно? — попитах аз.

— Съжалявам, мадам — отвърна войникът любезно, но категорично, — но трябва да ви ескортираме така.

Бях готова да споря, но Канин и Чакала не изглеждаха притеснени, само дето Чакала го изгледа самодоволно, а Канин не му обърна никакво внимание. Предположих, че ако ни искаше мъртви, Принцът щеше вече да ни е убил.

— Добре — измърморих аз и се обърнах към втората кола. — Да вървим, Зийк.

Щом се качихме, осъзнах защо сме разделени. Все пак не беше по заповед на Принца.

Лепката и вечните му охранители седяха срещу нас с насочени към сърцето ми оръжия. Усетих как Зийк се напрегна, но вратите се затвориха и ключалките изщракаха. Лепката се усмихна, кръстоса крака и посочи към седалките отсреща.

— Сядай, Али.

Седнахме, колата изръмжа и потегли.

Светлините на града хвърляха подвижни сенки по лицето на Лепката, който се взираше в мен, сплел пръсти под брадичката си. Ако се опитваше да ме впечатли или сплаши, не му се получаваше.

— Какво искаш, Лепка? — попитах, преди да е казал и дума.

Той присви очи, сякаш му бях отнела първата реплика и това беше някаква тъпа игра.

— Казвам се Стивън. Господин Стивън, първи помощник на самия Принц Салазар. Лепката беше име на едно безполезно хлапе от Покрайнините, име, което всички смятаха, че ми отива. Вие с Лукас ми го измислихте, защото това представлявах за вас — нещо, което може да бъде откъснато и захвърлено. — Плъзна поглед към Зийк, който гледаше объркан, а очите му просветваха. — Навремето бях най-добрият й приятел. Казвала ли ти е? И двамата бяхме улични хлапета в Покрайнините. Споменавала ли ме е?

— Не — спокойно отвърна Зийк. Седеше със скръстени ръце и се взираше в Лепката. Явно усещаше напрежението между нас, но гласът му остана неутрален. — Не съм я питал.

— Може би трябва да я попиташ някой ден — продължи Лепката, без да обръща внимание на предупредителното ми ръмжене. — Може би трябва да я попиташ как умря Лукас, водачът на бандата. Тя го харесваше, макар че се опитваше да го скрие. Горкият Лукас. — Лепката поклати глава. — Мислеше си, че я обича, и Бесните му видяха сметката заради нея.

— Лепка! — озъбих се аз, а пазачите до него вдигнаха арбалетите си. Кипях от гняв и отчаяно исках да замълчи. Моят демон, разбира се, ме подтикваше да му затворя устата, като му разпоря гърлото, и в този миг изкушението наистина беше огромно.

Спокойният глас на Зийк обаче проникна през надигащия се гняв и го укроти, засега.

— Защо ми казваш това? — попита той тихо и аз долових неодобрение в тона му. — Мислех, че сте били приятели.

— Приятели — повтори Лепката с горчива усмивка. — Някога може би. Мислех, че ми е приятелка, но само се е преструвала, като всички. Много я бива в това. — Той ме погледна засегнат и за миг видях на лицето му истинска болка. — Преструва се, че й пука за теб, преструва се, че иска да си наблизо, но това е само игра. Нищо от онова, което показва, не е истина, нали, Али? — Вгледа се в мен и аз с изумление видях сълзи в очите му, но той премигна и те изчезнаха. — Исках да ми се довериш, исках да ти покажа, че мога повече, но ти така и не ми даде шанс. Все мислеше, че съм безполезен. Е, вече не съм безполезен, нали?

— Никога не съм те мислила за безполезен — прошепнах през зъби. — Не те допусках до себе си, защото нямаше да мога да понеса смъртта ти. Нямаше да понеса да видя как умираш.

Лепката се засмя. Грозен звук.

— Голяма полза имаше от това. — Обърна се към Зийк и устата му леко се изкриви в подигравателна усмивка. — Просто те предупреждавам — рече той, взирайки се с презрение в него. — Не се приближавай прекалено. Тя не вярва на никого и няма да те допусне до себе си. Освен това всеки, който се приближи твърде много, изчезва.

— Благодаря за предупреждението — отвърна Зийк и, пред очите на Лепката и на пазачите, нарочно хвана ръката ми и преплете пръсти в моите. — Но мисля, че ще се справя.

Не бях виждала Лепката толкова вбесен — изгледа Зийк с поглед, който можеше да обели боя от стената. Чиста омраза, гняв и… ревност?… помрачаваха лицето му, но Зийк не извърна очи. Спокойно ме погали с палец и по ръката ми пробяга тръпка. Стоях вцепенена и гледах Лепката, виждах как лицето му става алено, а той стиска зъби, докато се взира в момчето до мен.

Внезапно се извърна, грабна пистолета от колана на пазача и го вдигна към Зийк.

— Не мърдай, Али! — извика Лепката и аз подскочих. Гледаше ме ококорен, с трескави очи. — Ако помръднеш, трябва само да натисна спусъка и мозъкът му ще залепне на задното стъкло. Продължавай! — извика той на войника отпред, който изпсува, но не спря колата. — Видя ли… — рече Лепката задъхан и свирепо ухилен. — Видя ли как ме слушат? Всички ме слушат, освен теб! Но сега ще ме изслушаш, защото силата е в мен. Мога да го убия… — Той пак се втренчи в Зийк и вдигна пистолета. — Мога да го убия и на Принца няма да му пука. На кого му пука за един човек? Така че ще ме слушаш, Али, или, кълна се, ще го застрелям!

— Добре! — вдигнах ръка и се опитах да го успокоя. Зийк се напрегна и се втренчи в пистолета. Бях бърза, но не знаех дали ще успея да стигна до Лепката, преди да е стрелял, а при такова близко разстояние Зийк със сигурност щеше да умре. — Слушам те, Лепка. Какво, по дяволите, искаш от мен?

Той се ухили и очите му светнаха.

— Искам да му кажеш… — Пистолетът пак отскочи към Зийк, който се скова. — Искам да му кажеш какво стана с Лукас онази нощ. И с Плъха. Давай, Али. Кажи му. Кажи му какво се случи с останалите.

— Те умряха — отговорих аз. Не разбирах какво цели, исках само да изтръгна пистолета от ръцете му, но дулото беше толкова близо до Зийк, че не можех да рискувам.

— Защо? — попита Лепката.

— Защото ги убиха Бесни.

— Защо? — пак попита той, а аз се намръщих. Какво искаше да кажа? Какво изобщо искаше да докаже? — Защо бяхме там? Защо излязохме извън Стената?

Внезапно разбрах какво цели. Отпуснах рамене, не исках да го изричам и да си спомням онази нощ. Но трябваше.

— Бяхме извън Стената, защото аз ви заведох там.

— А защо умря Лукас?

Лукас. Втренчих се в Лепката и той вдигна леко пистолета към лицето на Зийк, втренчен твърдо в мен. Стиснах юмруци и прошепнах:

— Защото… го изоставих.

— Да умре — повтори Лепката.

Майната ти, Лепка.

— Да.

Изгаряха ме гняв, съжаление и вина. Опитвах се да не мисля за онази нощ и да не си спомням ужаса, когато Бесните ме обградиха, отвлякоха Плъха във високите треви и издърпаха Лукас над оградата, но спомените още бяха болезнено ясни, сякаш се бе случило вчера. Помнех как Лукас се втренчи в мен и очите му ме умоляваха да го спася точно преди Бесните да го завлекат в мрака. Нямаше нужда Лепката да ми го припомня, аз вече го знаех. Аз бях виновна за смъртта им, за смъртта на всички ни.

Усещах, че Зийк се опитва да улови погледа ми и се озърнах към него. Лицето му беше мрачно, той се взираше в мен, опитваше се да ми каже нещо. Бъди готова. Погледнах крадешком към пазачите. Изглеждаха смутени, арбалетите им още сочеха към мен, но те току поглеждаха Лепката с гняв и отвращение. Явно странното поведение на шефа им ги притесняваше.

Лепката размаха пистолета пред Зийк и аз се стегнах.

— Виждаш ли? Не й пука. Остави другите да умрат, за да се спаси. Не е ли така, Али? Кажи му. Кажи му, че не ти пука и само го използваш, също като Лукас!

— Аз… — Думите заседнаха в гърлото ми. Преглътнах и се принудих да ги изрека и да накарам Лепката да си мисли, че играя гадната му игричка. — Не ми пука за теб, Зийк. Лепката е прав. Бих те оставила на Бесните, ако се наложи, както оставих Лукас. — Присвих очи. — Всъщност дори сега съм готова да те оставя да умреш само за да се добера до него и да му откъсна ръчичките.

Лепката трепна, извърна се към мен и Зийк направи своя ход.

Хвърли се встрани, после напред и го сграбчи през кръста с две ръце. Лепката изпищя и се сбори с него, а пистолетът просветваше между двама им. Пазачите също се разкрещяха и се обърнаха към тях. Забих юмрук в носа на единия и главата му се люшна назад. Вторият седеше от другата страна на Лепката и Зийк и опитваше да докопа пистолета. Посегна към него, но прогърмя изстрел и той падна назад. Половината му лице беше покрито с кръв, а арбалетът издрънча на пода.

Всичко стана за части от секундата. Щом чу изстрела, шофьорът изви волана, изгуби контрол и се заби в една кола, паркирана на тротоара. Силата на удара ни завъртя, тялото на единия пазач се стовари отгоре ми и главата му се удари в моята. Когато колата най-сетне спря, избутах трупа, за да погледна Лепката. Беше замаян, но още стискаше пистолета. Отвори вратата и излезе навън, а Зийк избута втория пазач и изскочи от колата, за да го последва.

Аз също излязох и посегнах да издърпам меча си, но беше ясно, че Зийк няма нужда от помощ. Лепката преплиташе крака и пак вдигна пистолета, а Зийк се хвърли към него и заби юмрук в челюстта му. Главата на Лепката се извъртя, тялото му се разтресе, сякаш някой дръпна невидими конци, и той се стовари безжизнен на земята.

Задъхан, Зийк се наведе и изтръгна пистолета от пръстите му. С лекота извади пълнителя и го прибра в един джоб на жилетката си, после дръпна затвора, за да извади и последния патрон. И той бе прибран в жилетката, преди Зийк да захвърли пистолета с отвращение. Когато се приближих, той ми подаде ръка и аз пристъпих колебливо към него. Усетих как лудо бие сърцето му, когато ме прегърна.

— Добре ли си? — прошепна той, щом се отдръпнах. Кимнах и се вгледах в Лепката — лежеше проснат на бетона и по тялото му кацаха снежинки. Гневът ми пак се разгоря и едва се сдържах да не скоча към него, да забия юмрук в гърдите му и да му изтръгна сърцето. Зийк може би разбра какво си мисля, защото ме прегърна по-силно.

— Добре съм, Али — прошепна той. — Всичко свърши.

Първата кола с Канин и Чакала беше обърнала и сега летеше към нас, а фаровете й светеха ослепително през снега. Вдигнах ръка, за да заслоня очите си, когато тя рязко спря и пазачите изскочиха с насочени към нас автомати и арбалети.

— Какво става тук?!

Канин и Чакала също слязоха и огледаха тялото в снега, любопитни и леко развеселени. Никой не тръгна към Лепката, за да провери дали е добре. Когато пазачът пак ми кресна да кажа какво става, Лепката изстена и се размърда. Надуших кръвта, която се стичаше от сцепената му устна и обагряше снега, и изпитах огромно задоволство. Надявах се да боли, надявах се да ходи подут със седмици. Този път се отърва много леко.

— Питай него — казах на пазача, когато тялото в снега понечи да се изправи. — Той се опита да ни убие.

Всички погледнаха към Лепката, който най-сетне стана задъхан и се втренчи в мен и Зийк. Лицето му се изкриви от гняв и омраза.

— Убийте го! — изкрещя и посочи с пръст към Зийк. Аз изревах и се напрегнах, а Зийк само ме хвана за ръката. Никой не помръдна. — Какво чакате? — сопна се Лепката на капитана на стражата. — Застреляйте го!

Пазачът пристъпи смутено от крак на крак.

— Сър, това не е възможно.

— Какво? — Лепката присви очи. — Какво каза, капитане?

— Принцът нареди да ги ескортираме до портата, сър — отвърна капитанът сковано. Всички. Не можем да пренебрегнем заповедите му дори заради вас.

— Той е само човек! — избухна Лепката. Очите му светеха със стъклен блясък, една вена на слепоочието му пулсираше. — Не е вампир! На Принца не му пука за някакъв си човек! Изпълнявай!

— На твое място бих си помислил много добре — чу се нисък, дълбок глас. Гласът на Канин. Той стоеше пред колата, а Чакала се облягаше небрежно на предния капак и наблюдаваше развеселен. Макар че не помръдваха, и двамата се взираха заплашително в хората и очите на Чакала светеха в сенките. — Много хубаво бих си помислил в какво положение съм в момента — продължи Канин. — Сам, далече от кулата на Принца и обграден от трима вампири. Ако се стигне до схватка, според теб кой ще победи?

Пазачите бяха пребледнели, сякаш едва сега осъзнаха в каква опасност се намират.

— Сър — обърна се тихо капитанът към Лепката. — Трябва да вървим. Нека ви отведем в кулата и да кажем на Принца какво стана. — Той посочи към него с пистолета си и продължи любезно, но категорично: — да вървим, сър. Веднага.

— И къде точно си мислите, че отивате? — пропя Чакала и се отлепи от капака на колата. В гласа му се долавяше зловеща нотка, а очите му светеха. — Ще изтичате при Принца, така ли? Не мисля.

Лепката се ококори, страхът най-сетне проникна през лудостта и той осъзна, че пазачите му са мъртви, а оцелелите не могат да го защитят. Не и от трима разгневени вампири, далече от сигурността на кулата.

Озърнах се към Канин — очаквах да направи нещо, но той мълчеше. Лицето му беше безизразно. Пазачите вдигнаха оръжията си и бързо заотстъпваха, като прикриваха Лепката, но се озоваха между мен и още двама вампири. Нямаше къде да бягат.

Златните очи на Чакала се плъзнаха към мен и той се ухили злобно и нетърпеливо.

— Хайде, сестричке. Да го направим двамата, дори ще ти оставя малкия паразит. Можеш да му изтръгнеш сърцето и да го изядеш пред очите му, ако искаш.

Изръмжах и се извърнах към хората. Голямо изкушение — можех да убия Лепката тук и сега, нямаше да липсва на никого. Принцът нямаше да се трогне, стига да успеехме да намерим Сарен и лекарство. За колкото и велик да се мислеше, Лепката бе просто още един човек в свят, доминиран от вампири. Питомец. А питомците лесно се заменяха.

— Али, не! — чух гласа му иззад стражите. — Не му позволявай да ме нарани. Някога бяхме приятели. Това означава нещо, нали? Ти не си такава.

Изръмжах и демонът в мен зарева с пълна сила. Освобождаваше гнева, болката, яростта и мъката, които бях потискала толкова дълго.

— Нямаш право да ми говориш за приятелство! — изкрещях аз и той се сви. Отново се беше превърнал в Лепката, когото познавах. Пристъпих към него и оголих зъби. Вече го мразех. — Да не си посмял, не и след онова, което направи! Не ми пука за омразата ти, гнева и откачената вендета, с която искаш да докажеш, че сега си по-добър от мен. Не ми пука дори за това, че си ме продал на Принца в замяна на лесен живот. Добре, ти винаги си бил такъв и аз го знаех. Винаги съм го знаела — неочаквано гърлото ми се сви и преглътнах с мъка, — но не се опитвай сега да се обръщаш към човещината ми — изхриптях аз, а гласът ми беше тих, студен и непознат. — Не и когато ме принуди да призная, че съм чудовище. Не и когато се опита да ми отнемеш единственото хубаво нещо, което съм имала. Ако той беше умрял, щях да ти покажа какво е истинско чудовище.

— Да — окуражи ме Чакала и се приближи ухилен. — Точно така, сестричке. Давай. Такива сме си ние, а и не съм убивал както трябва от векове. Да изпратим на Принца съобщение, че това се случва с питомци, които не се страхуват от вампирите.

Демонът ми се съгласи с него. Поддавах му се и не ми пукаше. Посегнах и издърпах със звън меча. Пазачите насочиха оръжията си към нас, но те бяха просто незначителна, крехка стена от плът и кръв. Щяха да паднат и после нищо нямаше да стои на пътя ми към врага.

— Значи искаш да разбереш каква съм сега, така ли? — казах на Лепката, който сякаш бе пред припадък. — В какво съм се превърнала, когато ти спасих живота? Е, добре! Ще ти покажа!

Стиснах меча и се напрегнах за скок.

— Алисън, не!

Някой сграбчи ръката ми. Озъбих се и се извъртях към Зийк, като едва се сдържах да не скоча и да забия зъби в шията му. Той срещна твърдо погледа ми, макар че се виждах отразена в очите му — яростна, демонична и озъбена.

— Не го прави — прошепна той. Стискаше здраво ръката ми, въпреки че можех да го отблъсна без усилие. — Али, не си струва.

Изсъсках неволно. Чудовището вилнееше в мен и Гладът изгаряше стомаха ми.

— Защо?

Зийк вдигна ръка и прокара пръсти през косата ми, гледаше ме умоляващо. Това ме шокира — той галеше един развилнял се озъбен вампир.

— Защото те познавам — рече ми нежно. — Защото когато всичко свърши, ще съжаляваш цял живот. — Пръстите му се спуснаха по шията ми. — Завинаги, Алисън.

Затворих очи. Демонът още виеше в мен, искаше кръв и жадуваше за насилие. Но… Зийк ме умоляваше да не го правя, да не се поддавам на чудовището. Усещах погледа му, който молеше за живота на онзи, който се бе опитал да го убие.

Гневът ми поутихна, аз се отпуснах и скрих зъбите си.

— Махай се оттук, Лепка — извиках, без да се обръщам. — Не искам да те виждам повече. Не искам да говоря повече с теб. Върви при твоя Принц и забрави, че съществувам.

Чакала изсумтя отвратено.

— Майтапиш ли се? — прошепна той с въздишка. — Е, торби с кръв, чухте я. Явно това е щастливата ви нощ. По-добре побързайте — аз не съм мекушав като скъпата ми сестричка. Имате пет секунди да се ометете, престана ли да броя, първият човек, който ми се мерне пред очите, няма да стигне до края на улицата.

Чух как хората се отдалечават възможно най-бързо, без да тичат презглава. Вампирът в мен още ревеше възмутен и ме подтикваше да ги настигна и разкъсам. Да пролея горещата им кръв в снега и да гледам как угасват очите им. Неговите очи. Но аз го овладях, съсредоточих се върху биещото сърце на Зийк и докосването му, докато стъпките им заглъхнаха и миризмата на страх изчезна в нощта.

Зийк пристъпи още по-близо и опря чело в моето.

— Правилно постъпи — прошепна той и аз кимнах. Още се опитвах да потискам вихъра от емоции. — Добре ли си?

— Дай ми секунда — казах сковано, а той не помръдна. Ръцете му останаха върху кожата ми, докато мускулите ми бавно се отпуснаха, а Гладът най-сетне отстъпи неохотно като черен разгневен звяр.

Когато най-сетне се овладях напълно, се отдръпнах от Зийк и той ме пусна. Чакала клатеше глава от погнуса и съжаление, ясно изписани върху острите му черти, но аз търсех Канин. Той стоеше до колата и тъмната му фигура сякаш трептеше на светлината на фаровете. Лицето му не издаваше нищо, а когато тръгнах към него, дълбоките черни очи ме гледаха безизразно.

— Защо не ни спря? — попитах го аз. Не бях ядосана, а изненадана. — Едва не убих онези хора. Ако Зийк го нямаше, с Чакала щяхме да ги разкъсаме. Защо не каза нищо?

Канин се вгледа в мен и погледът му поомекна.

— Вече не съм твой учител, Алисън — рече той тихо. — От доста време ти си една от нас. Ловувала си и си убивала. Не е моя отговорност да обуздавам демона ти. — Той погледна покрай мен, към мястото, където бяха стояли Лепката и пазачите. — А и исках да видя в какво чудовище си се превърнала.

— О — прошепнах, когато и последната искрица гняв припламна и умря, а на нейно място дойде острието на съжалението. Внезапно пак се почувствах като новосъздаден вампир, отново бях с ментора си и току-що се бях провалила на едно от изпитанията. Заговорих предизвикателно: — Е, надявам се да ти е харесало това, което видя, защото няма да се промени.

Канин отвърна толкова тихо, че не бях сигурна дали не съм си въобразила:

— На това се надявам.

— Страхотно — рече Чакала, докато вървеше бавно към нас. Огледа изоставената кола, която лежеше разбитата на няколко метра от нас, и въздъхна. — Май ще вървим пеша до Покрайнините.