Джули Кагава
Лек за вечност (20)

Глава 20

Сковах се. Когато светлината отслабна, внезапно осъзнах какво става. Нападателят ми стоеше зад мен и притискаше ръката ми, а в гърдите ми бе опрял дървен кол. Той се заби болезнено в кожата ми и ме накара да се скова и да се извия назад, но нямаше къде да бягам.

— На твое място бих пуснал меча — каза спокоен, самодоволен глас в ухото ми и колът се притисна още повече, за да подчертае думите му. Потреперих. — Не ме карай да го използвам, сестричке. Пусни го. Веднага.

Прошепнах проклятие и пуснах катаната, която падна със звън на земята.

— По дяволите, Чакал — извих глава към него и той ми се ухили. — Ти, коварно копеле такова!

— О, стига де — рече той спокойно и ме издърпа на няколко крачки от Канин, който се взираше в него ужасен. — Не се дръж така. Не мърдай, старче — предупреди го Чакала и ме насочи към ъгъла. — Една грешка и може да пробода любимата ти щерка. Не би искал това, нали?

Сарен внезапно се мярна пред очите ми като вихър, изръмжа грозно, удари Канин и той се олюля назад, но бързо възвърна равновесието си и го изрита. Сарен отхвръкна на няколко метра и се удари в едно от болничните легла. Напрегнах се, но Чакала изръмжа, завъртя кола и аз изпъшках. Канин застина.

Чу се смразяващ смях и Сарен се изправи с блеснали очи. Облизваше разцепената си устна и се хилеше.

— За всяка капка кръв, която пролея — рече той и тръгна пак напред, — ще карам твоето малко птиче да пищи цял час. Нейната песен ще проникне в самите стени и ще остане тук завинаги, а всички, които я чуят, ще разберат колко много иска да умре. Колкото по-дълго продължи това, толкова по-дълга ще е и нейната мелодия, докато не започне да ме моли да сложа край. Но край няма да има, докато ти си жив.

— Тогава вземи мен. — Канин свали меча и се обърна към Сарен. Говореше примирено: — Аз ти причиних това, мен искаш да нараниш. Прекара много дни в тази адска дупка заради мен. Аз те измамих и ти обещах по-добър живот. Аз те предадох, Сарен, и още съм тук. Болката, която искаш да причиниш, принадлежи само на мен.

— Канин, не! — прошепнах, но беше твърде късно.

Сарен отново тръгна към него, удари го свирепо с една метална тръба, която беше грабнал от пода, и този път Канин не помръдна. Тръбата се стовари върху ключицата му и се чу ужасен пукот, а той се свлече на колене. Сарен веднага го халоса по главата. Извиках, когато го просна на пода, а безумецът го изрита безмилостно в ребрата и го запрати към стената.

— Ох… — Чакала потрепери зад мен, макар че не отпусна хватката си. — В такива моменти ми се ще да имах камера, та да ги запечатам завинаги. — Напрегнах се, той стисна по-здраво ръката ми и заби кола по-дълбоко. По кожата ми се стече кръв. — Дори не си го помисляй, сестричке. Не бих се поколебал да забия това право в сърцето ти, ако станеш твърде опърничава, а няма да ти бъде приятно, повярвай ми.

— Как можеш да му причиняваш това? — прошепнах през зъби. Дървеният връх в плътта ми пулсираше и аз отчаяно исках да се отдръпна от него. Продължавах да извивам гръб, но така само се притисках още повече към Чакала, който не отпускаше хватката си и натискаше кола. — Той те е спасил. Щеше да си мъртъв, ако не беше Канин!

Чакала се изхили.

— Ти май се опитваш да събудиш съвестта ми. Много сладко. — Отслаби малко натиска, но не достатъчно, за да ми олекне. Видях как Сарен се приближава към Канин, вдига го и го удря с тръбата. Той почти не се защитаваше, само вдигна ръка, за да прикрие главата си, и отново се стовари на земята.

— Много ни улесни, знаеш ли, сестричке? — отбеляза Чакала, като гледаше безнадеждната схватка без капка интерес. — Не се ли сети да използваш кръвната връзка, за да ме намериш. Знаех точно къде сте. Канин го болеше прекадено много, за да може да направи нещо, но ти ме разочарова. Все ти повтарям, че си прекалено доверчива.

— Чакал, не го прави. Канин е…

— Какво? Нашето семейство? — изсумтя той. — Всички ние сме демони, скъпа малка сестричке, и в нашия свят оцеляват само силните и умните. Ти и Канин сте губещият отбор, а мен не ме бива да губя. Не го приемай лично — всеки истински вампир би постъпил така.

Сарен отново вдигна Канин на крака и го блъсна в стената, като притисна с предмишница гърлото му. Приличаше на звяр. Канин се вгледа спокойно в него, отворените рани на лицето му чернееха на бледата кожа. Извиках и се стегнах, защото бях сигурна, че ще видя как създателят ми умира.

Но тогава Сарен се усмихна ужасяващо, издърпа Канин от стената и го хвърли в една от отворените килии. Той падна на пода и се претърколи към стената, а Сарен затръшна вратата с трясък, който отекна в цялата стая.

— Не, стари приятелю — рече той, докато слагаше тежкото резе, а Канин се изправяше. — Твоята болка все още предстои. Искам да видиш това, искам да знаеш какво ни причиняваха всяка нощ в тези стаи, а твоята малка птичка е идеална за демонстрацията.

— Не! — изхриптя Канин. Докуцука до решетките и се вкопчи в тях, а аз застинах до Чакала. — Това е нашата война, сега имаш възможност да сложиш край. Тя няма нищо общо. Сарен!

Сарен се обърна, тръгна към центъра на стаята и вдигна леглото, което беше преобърнал. Изглеждаше спокоен, когато заговори, но не се обърна назад:

— Нашата война приключи, стари приятелю. Ти вече си само прогнила душа, затворена в гниещо тяло. Никаква болка, която мога да причиня на плътта ти, не би се сравнявала с това, което предстои. Ти просто ще изгниеш в тази килия и за огромно мое съжаление, аз няма да съм тук, за да го видя. Когато най-сетне се разпаднеш в този затвор и се отправиш към ада, аз отдавна ще съм заминал.

Той се обърна и помаха на Чакала с бледата си кокалеста ръка.

Изръмжах и опитах да се боря с него, но той заби кола още по-дълбоко в тялото ми и аз се сгърчих от болка. После Чакала ме повлече към Сарен, който чакаше до леглото.

— Не знаех, че си… безмозъчен идиот — прошепнах през зъби, като отчаяно се опитвах да го спра и се борех с болката. Кога се превърна… в кученцето на Сарен?

— Аз съм отборен играч — отвърна Чакала, щом се озовахме ужасно близо до безумеца. — Просто винаги се оказвам в печелившия отбор. Предай се, сестричке, ти губиш. Опитай се да се държиш достойно, докато ти сваля кожата.

Отчаянието и страхът заплашваха да ме удавят, докато Чакала ме влачеше към Сарен. С празните очи и бездушната си усмивка той приличаше на череп. Треперех силно, но преглътнах ужаса, вирнах брадичка и срещнах демоничната му усмивка.

— Здравей отново, мила. — Сарен посегна да погали лицето ми и аз трепнах от отвращение. — Все налитаме един на друг, нали?

Внезапно ръката му се плъзна по шията ми, сграбчи ме за гърлото и ме вдигна от земята. Преди дори да успея да ахна, той се обърна, стовари ме на леглото и ме притисна към него. Осъзнах какво става, заръмжах и започнах диво да се извивам, но не можех да се меря със Сарен и Чакала; те ме притиснаха към леглото и закопчаха кожените каиши на китките ми. После пристегнаха и гърдите, краката и врата ми и ме обездвижиха напълно. Оголих зъби и започнах да вия. Борех се с всички сили, опъвах каишите и не можех да помръдна.

Зърнах Канин зад решетките. Лицето му изглеждаше спокойно, но изпълнените с болка очи срещнаха погледа ми. После Сарен се наведе ухилен над мен и аз забравих за всичко, когато осеяното му е белези лице се доближи до моето.

— Знаеш ли колко пъти съм се будил така? — прошепна той. Виждах отражението на ужасеното си лице в здравото му око. — Колко нощи съм се будил вързан за това легло, умиращ от глад и изтръпнал, докато хората се мотаеха наоколо, бодяха ме с проклетите си игли и вкарваха в мен отрова? Рязаха ме, пускаха ми кръв, понякога ме изцеждаха почти напълно. Крещях им да спрат, молех ги да спрат, но не спираха. И всичко това заради твоя създател. — Той се изправи и се озърна към Канин. — На него трябва да благодариш за всичко, което ще ти сторя тази нощ.

— Сарен. — Едва разпознах гласа на Канин. Беше толкова отчаян, че приличаше на тихо стържене. — Ти не искаш това. Отмъсти на мен, момичето няма нищо общо.

Сарен поклати глава.

— Вече не става дума за отмъщение — каза той и се извърна. Отиде до един ъгъл и се върна с метална количка, покрита с кърпа, върху която блещукаха игли, скалпели и други остри инструменти. Страхът ме прободе и аз отново опънах диво каишите, но напразно. — Става дума за нещо много повече. Става дума за изкупление. За спасение. — Той ми се ухили със зловеща сърдечност, очите му светеха свирепо. — А ти, птиченце, ще го вкусиш първа.

Озъбих се и заговорих, но гласът ми трепереше:

— За какво говориш, психопат такъв?

— Искаш ли да ти разкрия една тайна, пиленце? — Без да дочака отговор, той се наведе и студените му устни докоснаха ухото ми: — Няма лекарство — прошепна Сарен и стомахът ми се сви. — Никакво лекарство. Болестта вече се разпространи твърде много, за да бъде излекувана, но тя не е онова, което си мислите ти, Канин или онзи глупак Салазар. Вирусът е лекарството и ще излекува целия свят.

Изстинах.

— Какво… какво говориш?

Сарен се отдръпна. Изглеждаше почти печален.

— Ще разбереш. — Той взе една спринцовка от металната количка и я огледа безстрастно. — Ню Ковингтън беше само проба, пиленце. Място, където да усъвършенствам вируса. Сега вече знам какво причинява и следващия път, когато го пусна някъде, ще бъде непобедим.

— Следващия път? — попитах отвратена. — Това не ти ли беше достатъчно? Изби цял град вампири и хора, но не ти стига? Ако го пуснеш пак, ще унищожиш цялото население…

Спрях. Втренчих се в него. Изкупление. Спасение. Изцеление на целия свят. Не, не можеше да е толкова луд…

Сарен се вгледа в мен, очите и лицето му бяха напълно безизразни и аз изтръпнах. Да, толкова луд беше.

— Господи — прошепнах аз и ме обзе ужас, какъвто никога не бях изпитвала. — Ти точно това искаш. Искаш да избиеш всички, не само хората, но и вампирите. Искаш да изличиш всичко!

Сарен заби иглата в ръката ми и аз стиснах зъби и се стегнах. Когато я извади, спринцовката беше пълна с кръв.

— Развалата се е разпространила твърде много, пиленце — каза той и вдигна спринцовката към светлината. — Време е за ново начало. Изличаваме всичко и светът най-сетне ще се излекува. Ново начало, без хора, без вампири, без Бесни. Имаше само една неизвестна в това уравнение — ти самата.

Не можех да отговоря, още бях зашеметена от признанието му. Това беше абсурдно, немислимо. Истински край на всичко? Нямаше начин да иска подобно нещо. Защо? Трябваше да го накарам да продължи да говори и да привлека вниманието му, но не знаех какво да направя. Знаех само, че имам нужда от отговори.

— Защо аз? — попитах и той ме погледна изненадан.

— Защото, пиленце — свали ръка Сарен и ми се усмихна, — чух много интересна история за теб и мястото, наречено Едем. Говори се, че учените там разполагат със същото проучване като онова, което взех от другата лаборатория. Сигурно можеш да си представиш, че леко се притесних.

Изтръпнах. Помислих си за Зийк и нарочно не поглеждах към Чакала, който се облягаше небрежно на стената, скръстил ръце на гърдите си.

— Не знам за какво говориш.

Сарен поклати глава.

— О, пиленце… Песента ти е твърде искрена, за да ме заблуждаваш с лъжи. — Погали ме по бузата, ноктите му ме одраскаха и аз настръхнах. — Няма значение, скоро ще запееш. О, да, ще попееш на всички ни.

Той се обърна, вдигна пак спринцовката и тръгна към апарата на плота. Не знаех какво прави, но той капна малко кръв върху квадратно стъкълце, покри го е друго и ги плъзна под странната, подобна на тръба машина близо до компютъра. После се наведе и погледна през върха на тръбата.

Скоро след като се обърна, аз отново опънах каишите, защото знаех, че това е последният ми шанс, преди Сарен да се върне и да… не исках дори да мисля какво ще направи. Металните инструменти върху количката проблясваха зловещо до мен и аз дръпнах по-силно, в отчаян опит да се освободя и да избегна ужасните мъчения, които беше намислил.

Чакала внезапно се отдели от стената и аз застинах. Явно виждаше, че опитвам да разхлабя каишите, и или щеше да каже нещо, за да привлече вниманието на Сарен, или да ме спре лично. Озъбих се неволно — мразех го. Задето ни предаде на този безумец, който искаше да унищожи всичко. Отворих уста да му го кажа, но той сложи пръст на устните си, за да ме накара да замълча.

После се приближи небрежно до мен, отпусна ръка и видях, че в нея проблясва скалпел. Той преряза каиша на едната ми китка с бързо движение — не напълно, но достатъчно. Вгледах се изумена в него, а той ми смигна.

— Е, пиленце — изправи се Сарен. Чакала отстъпи назад и скалпелът изчезна така бързо, както се беше появил. — Трябва да кажа, че съм леко разочарован. Кръвта ти не е замърсена или променена по някакъв начин, явно си съвсем обикновена. — Той се върна усмихнат и се извиси над мен. Напрегнах се — очите му за миг се спряха на халката около едната ми китка и на полусрязания каиш, но празният му поглед се плъзна към лицето ми. — Е, какво е видял в теб Канин? — попита той. — Какво лежи под тази обвивка от плът, кости и кръв, а? Нещо специално ли е? Вероятно ще разбера, щом те отворя. Вероятно писъците ти ще ми кажат всичко, което искам да знам.

Изглеждаше нетърпелив и гладен, сякаш мисълта, че ще причини болка, му носеше радост. Потреперих и опитах да овладея ужаса си, когато той се обърна, взе един нож от количката и го вдигна срещу светлината. Нямаше да се моля, нямаше да му кажа каквото иска да чуе. Може би щях да крещя, да плача и да желая смъртта, преди всичко това да приключи, но нямаше да му кажа за Едем, за Зийк или за лекарството.

— Знам какво си мислиш, мила — прошепна той, преди да прокара острието по езика си и да ме накара да потръпна. — Мислиш си: Няма да пея. Няма да му кажа нищо. Болката обаче разтваря и най-силно стиснатите устни, а тялото може да изпита много болка при толкова много нервни окончания. Милиони са и всички ще те карат да пищиш. Смаян съм колко безличен става светът, когато започнеш да копнееш за смъртта.

— Няма да ти кажа нищо! — извиках аз. — Така че ме убий още сега.

— Всеки си има предел, пиленце. — Той опря плоската страна на ножа в бузата ми и острието се притисна към кожата. Прииска ми се да затворя очи, по не го направих, а се втренчих предизвикателно в него, макар че челюстта вече ме болеше, толкова силно бях стиснала зъби. — Да видим какъв е твоят.

Стегнах се и опитах да отделя съзнанието си от болката, която щеше да последва. За няколко секунди сякаш видях цялата стая и всичко, което се случваше около мен. Канин се извърна с приведени рамене, сякаш и той опитваше да събере сили. Мускулите на Сарен се изопнаха, когато се приготви да забие острието в плътта ми, а Чакала стоеше зад него с твърд и студен поглед.

В едната си ръка стискаше кол и го вдигна над главата си.

Жилеща болка се вряза в бузата ми и аз изстенах, а светът отново се раздвижи. Сарен извади ножа, завъртя се и го заби в корема на Чакала.

Той зяпна и оголи зъби, но успя само да изхърка задавено. Кокалестите пръсти на Сарен се сключиха около китката на ръката, стиснала кола.

— Почти ме заблуди — каза Сарен и се усмихна на смайването му. — Повярвах, че ще предадеш спътниците си без да се замислиш, защото това беше истина. Но ти не искаш изкупление, нали? Не, твърде много си привързан към живота.

Издърпа ножа нагоре, разпори го и Чакала зави. Сарен го блъсна към плота. Трясъкът на счупено стъкло и дрънченето на метал бяха оглушителни.

Колкото и странно да беше, Чакала се изправи, като притискаше с ръка корема си, а в другата още държеше кола.

— Шибано откачено копеле! — изрева той на Сарен. Който спокойно взе една тръба и тръгна към него. — Значи през цялото време, докато си се занимавал с проучвания, си си мислел: „Защо, вместо да излекувам Беса, не взема да забъркам една супер чума, която ще затрие всичко живо! Че да им покажа!“ — Изхили се и изви устни в болезнена гримаса. — Извини ме тогава, че не искам да се включа в игричката „Да унищожим света“. На мен той ми харесва, благодаря много!

Сарен скочи. Чакала избегна първия удар и замахна с кола, но лудият блокира ръката му, приближи се и стовари тръбата в челюстта му. Чакала се олюля, изръмжа и заби юмрук в лицето на Сарен. По дяволите, Алисън, какво ги зяпаш! Ставай! Откъснах очи от схватката и дръпнах разрязания каиш, за да го доразкъсам. Той ми се опъна упорито, но аз дръпнах отново. На третия път той най-сетне се разкъса и освободи китката ми. Трескаво започнах да свалям каишите от врата и гърдите си, после посегнах към другата си китка.

Слязох от леглото и щом се обърнах, видях как Сарен блъска Чакала в решетката на една от килиите. Прозорчето на вратата беше строшено и две от ръждивите пречки бяха счупени. Спрях, не знаех дали да помогна на Чакала, или да ида за меча си. Сарен издърпа брат ми от вратата, вдигна го и набучи на една от счупените пречки. Ръждивото желязо щръкна право през корема му и той изкрещя.

Страх се стрелна през мен. Катаната. Хукнах към меча, който лежеше на пода, но точно когато стиснах дръжката, нещо ме сграбчи за косата, вдигна ме от пода, аз полетях през стаята и се ударих в едно легло. Изправих се и стиснах меча с треперещи пръсти. Сарен вървеше към мен с тръбата, а лицето и ръцете му бяха опръскани с кръвта на Чакала. Зад мен брат ми изкрещя от болка, а Капии гледаше безпомощен от затвора си. Сега бяхме само аз и Сарен, който сякаш се наслаждаваше на това.

— Не си тръгвай още, птиченце! — пропя той и облиза кръвта от дългия си кокалест пръст. — Тъкмо взе да става интересно. Не може да отлетиш, не още.

— Не си тръгвам! — изръмжах аз. — Няма да те оставя да разпространиш супер чумата, вируса или както там го наричаш. На теб може и да ти е писнало от този свят, но аз не съм готова да умра. Не ми трябва твоето спасение. — Катаната трепереше, когато я вдигнах пред себе си, но стиснах здраво дръжката и успях да успокоя ръцете си. — Е, давай, психопат такъв! Хайде, вече не съм вързана за масата.

Усмивката му стана още по-широка, а той — още по-страховит.

— Длъжница си ми за това, мила — каза той и посочи ослепеното си око. — Око за око, зъб за зъб. Вероятно ще ти извадя и двете очи, после всичките зъби и ще си направя огърлица от тях. Може и вятърни звънчета. Много обичам вятърни звънчета, а ти, птиченце?

Преди да отговоря, той скочи към мен. Едва успях да избегна първия удар — тръбата мина на сантиметри от главата ми — и замахнах нагоре с меча. Усетих как върхът му се удря в нещо, а Сарен отскочи назад и вдигна ръка към лицето си.

Отстъпих, вдигнах оръжието и зачаках следващия му ход. Той свали ръка и погледна изненадан кръвта по пръстите си. Стичаше се към брадичката му, от една дълбока резка на грапавата му буза. Примигнах смаяна.

Аз… го бях ранила.

— Добра работа, пиленце — почти гордо кимна той. — Виждам, че си станала по-силна от последната ни среща насам. Май вече разбирам какво е видял Канин в теб. Добре тогава. — Той тръгна към мен. Усмивката му избледняваше и лудостта пак излизаше на повърхността. Дори гласът му се промени и стана тих и демоничен: — Няма да си играя повече с теб.

Този път изобщо не го видях. Зърнах смътно, че ме връхлита, после нещо ме халоса по главата и черепът ми сякаш се взриви. Рухнах зашеметена на земята и единствената ми свързана мисъл беше. Че трябва да удържа меча. Нещо пак ме удари, този път по гърба. Усетих, че се отделям от пода и светът се завърта диво, преди да се блъсна в стената и да се свлека на пода, но пръстите ми още стискаха катаната. Нямаше да я пусна. Макар че всичко пламтеше от болката и не знаех къде е горе и къде долу, нямаше да пусна меча си.

Чух стъпки и някой ме сграбчи за тила. Полетях нагоре, ръцете на Сарен ме обгърнаха изотзад и кокалестите му пръсти се сключиха около китката на ръката, с която държах катаната. Сухите му студени устни докоснаха бузата ми, а другата му ръка ме стисна за гърлото.

— Е, птиченце — прошепна той и зъбите му ме одраскаха, — какво е да умреш?

— Сарен! — отекна зад нас. Мъжки глас, ясен и невъзможен. Сарен се скова за миг, преди да се извърти заедно с мен към вратата.

На прага стоеше Зийк с насочен пистолет, а сините му очи блестяха от гняв.

— Няма да е този път! — изрева той и натисна спусъка.

Изстрелът отекна силно в стените и просветна в оранжево в мрака. Усетих как нещо профуча през косата ми. На сантиметри от лицето, и се заби във вампира зад мен. Сарен изрева, олюля се и от шията му шурна кръв.

Завъртях се, вдигнах меча и замахнах с всички сили. Сарен видя смъртоносното острие и вдигна ръка, за да го блокира, но този път не беше достатъчно бърз. Катаната се вряза в ръката му точно над лакътя, като посече плът, сухожилия и кости; предмишницата му отхвръкна сред дъжд от кръв и падна на земята на няколко метра от нас, а писъкът му разтърси стените.

Сарен стисна осакатената си ръка и хукна към вратата и към Зийк, който стоеше на прага й. Напрегнах се, но той бързо отскочи встрани и Сарен се блъсна в касата, спря за миг и се втренчи в човека, извил устни в грозна гримаса, пълна с болка и омраза. После излезе в коридора и остави касапницата зад себе си.

— Зийк!

Прекосих стаята като насън, без да се питам нито как е още жив, нито как се е озовал тук, нито как аз съм още жива. Прогоних тези мисли някъде дълбоко в ума си, за да се оправя с тях по-късно, пуснах меча и се хвърлих в прегръдките му.

Той ме притисна към себе си, дъхът му опари кожата ми. Усещах как сърцето му препуска в гърдите и колко напрегнати са мускулите под жилетката му. Почувствах, че се отпускам. Той беше жив. Как — не знаех, но беше жив.

— Али. — Той се отдръпна от мен и ме погледна със сините си очи. — Добре ли си? Къде е Канин?

Канин. Чакала!

— Там — кимнах към килията. Вече не можех да видя учителя си, но се надявах да е добре. — И Чакала — добавих, а Зийк се напрегна.

— И той ли е тук?

— Всичко е наред, всъщност не е помагал на Сарен. Той… пак е на наша страна. Струва ми се. — Отдръпнах се. Имаше толкова много въпроси, но се налагаше да почакат. — Върви да видиш как е Канин. — Посегнах да взема катаната. — Увери се, че е добре, аз ще се оправя с Чакала.

Той кимна, макар че погледът му отново стана студен, когато споменах омразния вампир. Тръгна към килията, а аз се отправих към другия край на стаята.

Отново потреперих, когато го видях набучен на ръждивата метална пръчка. Лицето му беше разкривено от болка и стискаше пръчката с две ръце, а когато вдигна глава към мен, по устата му имаше кървава пяна.

— Ако се… чудиш… нека ти кажа… че е много по-гадно… отколкото… изглежда.

Поклатих глава. Беше смъртно ранен и пак не млъкваше.

— Какво да направя? — попитах го аз.

Чакала изкриви лице.

— Отзад… в десния ъгъл — изхриптя той. — Охладител. Торби с кръв.

Открих охладителя, който беше пълен до половината. Сарен явно се беше запасил за известно време. Грабнах три и се върнах при ранения си брат, който вече едва издържаше, вкопчен в кола, забит в корема му. Вдигна глава и погледът му се спря жадно върху кръвта.

Спрях извън обхвата му, все още стиснала катаната в другата си ръка.

— Защо го направи? — попитах, когато той ме погледна смаяно. — Наистина ли искаше да преметнеш Сарен?

— Съжалявам, сестричке. Трудно мисля… в момента. Боли ме… корем.

— А, да… — присвих очи аз и продължих безмилостно. — Само че без моята помощ няма къде да отидеш, затова говори.

Той се озъби.

— Майната ти… — изпъшка Чакала и стисна зъби от болка. — Трябваше… да изглежда… истинско. Иначе Сарен… щеше да се усети. Трябваше да… те накарам да мислиш… че съм ви предал. Нямаше да се получи… без да ме мразиш.

Отпуснах се.

— Значи не си ни предал.

Той се изсмя задавено.

— Не бъди… толкова сигурна. Бих направил всичко… за лекарството. Ако Сарен… наистина имаше… лекарство… още щеше да си вързана… за леглото.

— Защо да ти помагам? — вдигнах катаната и доближих острието до гърлото му. — Откъде да знам дали няма да ни предадеш пак?

Чакала се опита да свие рамене.

— Ами… ще трябва… да рискуваш — изпъшка той и затвори очи, като отчаяно се опитваше да се задържи прав. — По дяволите! Или ми помогни… или ме убий! Но… реши нещо!

Стиснах зъби, свалих меча и ударих с него по металния кол. Вампирската ми сила и невероятно острото оръжие разрязаха ръждивото желязо на две и сега от корема на Чакала стърчаха само няколко сантиметра. Протегнах ръка, той я сграбчи и аз го издърпах. Брат ми изкрещя от болка, когато желязото се измъкна от корема му, и се стовари на четири крака пред килията — треперещ, но свободен.

Хвърлих торбите пред него и отстъпих назад. Знаех, че умира от глад и може да изгуби контрол.

— Трябва да отида при Канин. — Не знаех дали ме чува. — Стой тук, ще се върна след малко.

— Чакай.

Обърнах се. Чакала още беше на колене пред килията и притискаше с ръка корема си. Беше взел една торбичка, но златните му очи се взираха в мен.

— Няма… да забравя това — каза той и аз се втренчих изумена в него, зачудих се дали загубата на кръв не му е размътила главата. — Благодаря ти.

— А, няма нищо.

— Алисън.

Обърнах се. Зийк стоеше на няколко крачки от отворената килия на Канин. Гледаше ме тъжно и кимна да се приближа.

— Мисля, че трябва да дойдеш, веднага.

Прималя ми от ужас. Забързах натам, минах покрай Зийк и влязох в малката килия. Канин се беше свил в ъгъла под прозореца със сведена глава. Юмрукът, който стискаше вътрешностите ми, стегна хватката си, когато се приближих и коленичих до него.

— Канин?

Той вдигна глава, но като че ли самото движение беше свръх силите му. Прехапах устни. Черните рани бяха покрили лицето му; имаше и нови по врата, които пълзяха към гърдите и ръцете му. Тъмните очи блестяха от болка, макар че той се опита да заговори спокойно:

— Къде е… Сарен?

— Отиде си. Не мисля, че ще се върне. — Той кимна, затвори очи и облегна глава на стената. — Канин…?

— Мисля — каза той много бавно, — че съм в последния стадий на болестта. — Лицето му се напрегна. — Не съм имал главоболие от векове. Забравил бях колко е неприятно.

— Чакай тук — продължих аз и понечих да стана. — Ще огледам, може би Сарен е оставил информация за лекарство някъде из…

— Алисън — каза той немощно, когато ме погледна.

— Няма лекарство. Никога не е имало лекарство. Сарен не иска това да приключи, сама го чу.

— Все трябва да има нещо! — възразих аз. Не исках да приема истината — Сарен се беше измъкнал. Нямаше лекарство, нямаше надежда за Ню Ковингтън, за болните хора и вампири, за Канин. Очите ми запариха и аз примигнах гневно. — Няма да се откажа. По дяволите, Канин! Няма да умреш!

— Смърт. — Канин затвори пак очи. — Живял съм толкова дълго, вероятно прекалено дълго. Може би… вече съм изкупил греховете си. Сигурно вече мога да бъда опростен.

— Не! — извиках задавено. Горещи сълзи от гняв се стекоха по бузите ми. — Трябва да има начин. Стигнахме толкова далеч, победихме Сарен… Не можеш да умреш сега.

Смътно усещах, че Зийк стои на прага и ни гледа мрачно. Измъчените очи на Канин се извърнаха към него и иззад агонията му различих объркване.

— Йезекил, ти си жив. — Звучеше изненадан. — Ти… не си се поддал на болестта.

Точно така! Зийк е още жив.

Ахнах и се обърнах рязко, вкопчена в малката безумна надежда, в единствения лъч светлина в целия този мрак.

— Зийк, ти оцеля — прошепнах и той ме погледна. Приближих се до него, хванах го за ръцете и го издърпах към килията. — Ти оцеля. — Вгледах се напрегнато в лицето му. Беше бледо и малко изпито, но кожата беше суха, а лепкавата жега, която се излъчваше от него, вече я нямаше. — Преборил си се. Как?

— Не зная. — Зийк свъси чело. — След като си тръгнахте, сигурно съм припаднал за малко. Щом се събудих, се почувствах по-добре и дойдох да ви търся. Не знам как… — Той пак се намръщи и поклати глава. — Може би… е свързано с онова, което ми направиха в Едем.

Втренчих се в него с тревога.

— Какво са ти направили?

Той прекара ръка през косата си.

— Прекарах доста време с учените там, говорихме за проучването на Джеб. Нуждаеха се от обект за експериментите си, така че… се съгласих да бъда лабораторен плъх за известно време.

— Защо?

Той въздъхна.

— Реших, че е по-добре да съм аз, отколкото някой друг. Нали целта беше да се намери лекарство, така че… — Сви рамене. — Не се ужасявай толкова, Али. Обясняваха ми точно какво правят и винаги ми даваха възможност да се откажа. Нямаше да ме превърнат в Бесен.

— Откъде знаеш?!

— Някой трябваше да рискува — каза той твърдо. — Няма да твърдя, че понякога не се страхувах, но те имаха нужда от доброволец. Точно преди да тръгна да те търся, ми сложиха няколко „експериментални ваксини“, базирани на изследванията им дотогава. Не бяха сигурни, че ще помогнат срещу Бесните, но беше по-добре, отколкото да тръгна без никаква защита. Може би нямаше да помогне, но… — Той сви рамене. — Ето ме тук.

Да, ето го тук. В ума ми започна да се заражда идея, пълна с възможности и надежда.

— Зийк — казах аз и го хванах за ръката, — ако си оцелял, значи… значи може би лекарството… е в теб.

В кръвта ти.

Той леко се смръщи, но аз го затеглих от килията към главната зала. Зийк не се възпротиви и се остави да го заведа до леглото, където Сарен ме беше вързал, и до количката с металните инструменти. Без да обръщам внимание на остриетата, скалпелите и другите ужасии, аз взех една спринцовка и се върнах при Зийк, който ме гледаше с любопитство.

Спрях, вълнението ми се бореше с отчаяна надежда. Това бе последният ми шанс. Ако не се получеше…

Прогоних гази мисъл, вдигнах спринцовката и казах:

— Зийк, може би само ти можеш да помогнеш на Канин. Щом си оцелял след вируса на Сарен, значи в твоята кръв е ключът към лекарството, което ще спаси всички. Ако… ако искаш… да помогнеш на един вампир, да му дадеш от кръвта си…

— Не с нужно да ме питаш, Али. — Той се приближи и протегна ръка с дланта нагоре. — Канин е важен за теб и ми спаси живота. Ако това ще му помогне да се излекува, искам да опитаме.

Прищя ми се да го прегърна от благодарност, но нямаше време за това. Колебливо хванах китката му и се втренчих в гладката топла кожа. Бях видяла как Сарен ми взе кръв, но… как точно се правеше? Трябваше ли да забия иглата на някакво конкретно място, или просто мушкаш и дърпаш?

— Али, добре ли си?

— Аз… не знам точно как да го направя — признах объркана.

Той не се засмя. Посегна, взе внимателно спринцовката от ръката ми, завъртя иглата, стисна юмрука си, за да изскочат вените, и заби иглата под кожата си. — Често го правех в лабораторията — прошепна той, изопнал устни. Гледах смаяно, когато избута с палец буталото на спринцовката и тя бавно започна да се пълни с тъмночервена кръв. Гладът веднага се надигна и аз побързах да го потуша. — След няколко пъти му хващаш цаката.

Той издърпа иглата от кожата си и ми подаде спринцовката.

— Надявам се да стане — прошепна Зийк, а гърлото ми се сви от искрената загриженост в гласа му. Взех спринцовката и забързах към килията на Канин.

Той още седеше в ъгъла с кръстосани крака, сведена глава и отпуснати на коленете ръце. Клекнах до него и се вгледах в лицето му. Очите му бяха затворени и той не ги отвори, когато прошепнах името му. Тревогата ми нарасна, побутнах го по коляното.

— Канин.

— Чувам те, Алисън. — Не помръдна и не отвори очи, гласът му бе съвсем тих и напрегнат. Преглътнах с усилие и вдигнах спринцовката, макар че той нямаше да я види.

— Аз… ще ти инжектирам нещо. Кръв от Зийк. — Надявах се да не откаже, защото така или иначе щях да го направя. — Може да ти помогне, Канин. Може… да те спаси.

Той не отговори, само вдигна ръка и я обърна с дланта нагоре. Мълчаливо съгласие. Зачудих се дали наистина вярва, че ще му помогне, или просто смята, че вече нищо не може да му навреди. Нямаше значение. Наведох се и хванах китката му. Кожата беше студена, а ръката му — почерняла. Белеше се. От силно стиснатите му устни разбрах, че дори това движение му причинява болка. Спомних си какво беше направил Зийк и намерих една бледосиня вена. Без да му мисля повече, забих иглата и я плъзнах под кожата. Инжектирах бавно кръвта, после се изправих и се отдръпнах.

Тогава Зийк влезе в килията и застана до мен.

— Това беше — прошепнах аз и усетих, че внимателно хваща ръката ми. — Нищо друго не можем да направим. Дано подейства.

Той ме притегли към себе си и ме прегърна.

— Канин е силен — прошепна Зийк в косата ми. — Ако някой може да се пребори, това е той.

— Вие двамата осъзнавате ли, че ви чувам?

Досмеша ме и ми се доплака едновременно. Овладях се и оставих Зийк да ме изведе от килията, преплел пръсти в моите.

— Къде е Чакала? — попита той.

— Тук съм, мръвко.

Чакала се облягаше на стената до вратата със скръстени на гърдите ръце и ни гледаше. Ризата му бе подгизнала от кръв, особено на корема, но той изглеждаше добре. Зийк се скова и стисна по-силно пръстите ми, но не извади оръжие.

— Той ще оживее ли? — кимна Чакала към вратата и сгърбената фигура в ъгъла.

— Надявам се.

Чакала се отдели от стената и протегна дългите си ръце.

— Е, зората наближава — обяви той, сякаш между нас не се беше случило нищо, — а изкарахме доста противна нощ. Ако нямаме друга спешна работа, мисля да поспя. Стига да не възразявате, разбира се.

Говореше подигравателно и Зийк го изгледа кръвнишки.

— Очакваш да ти имаме доверие, след като ни заби нож в гърба?

— Това беше тактическа маневра, хлапе — ухили се Чакала. — Нямаше да победим Сарен, ако някой не бе предприел нещо подобно, не и докато двамата с Канин се препъвахте като пияни лунатици. Сарен трябваше да реши, че е победил. Питай гаджето си.

— Не го победихме съвсем — напомних му аз. — Още е някъде навън.

— И вероятно ти е много бесен — добави Чакала, — но не мисля, че ще се върне тази нощ. Заради раната трябва да се нахрани скоро, а хаосът, който вся навън, малко му пречи. Дори Сарен не може да се разхожда по светло, така че не се тревожи — и да се върне за липсващия си крайник, няма да е тая нощ.

Погледнах към бледата отсечена ръка, която лежеше в локва кръв на пода, и потреперих. Тъкмо когато ми се стори, че тя запълзя по пода с дългите си кокалести пръсти, Чакала се наведе и прошепна:

— Опитай да не си я представяш как пълзи към теб, докато спиш.

— Аз ще остана на пост — каза Зийк, преди да успея да изритам Чакала по пищяла. — Ако нещо влезе през тази врата, ще трябва да мине първо през мен. Добре съм, Али — добави той, защото го погледнах с тревога. — Върви да спиш. Тук съм, ще наглеждам и Канин.

Усещах наближаването на изгрева и знаех, че не мога да устоявам вечно на съня, ала се ужасявах какво ще заваря, когато се събудя.

— Аз ще остана при Канин — прошепнах и се върнах в стаята. Спрях на прага и присвих очи към Зийк и Чакала. — И не искам вечерта да намеря единия от вас мъртъв. Не го забравяйте.

— Никога, сестричке — ухили се Чакала. Зийк не каза нищо, само кимна. Отидох в килията при Канин и седнах в отсрещния ъгъл. Сложих меча до себе си и се облегнах на стената.

Няма да умреш, казах му мислено. Това ще те излекува. Трябва да те излекува.

Секундите се превърнаха в минути, а отвън слънцето започна възхода си по небето. Останах будна възможно най-дълго, като борех се е натежалите си клепачи. Неизбежно обаче изгубих битката и потънах в мрак.