Джули Кагава
Лек за вечност (17)

Глава 17

След няколко часа Зийк започна да кашля.

Отначало никой не обърна внимание. Каналите, почти пресъхнали и замръзнали, не бяха използвани от десетилетия, но все пак си бяха канали. Нямаше нужда да си поема дъх, за да разбера, че вони на плесен, влага, гнило и… други неща. Тунелите пък бяха пълни и с гризачи и насекоми, които пъплеха навсякъде и оставяха изпражнения след себе си. Затова когато Зийк започна да кашля, аз си помислих, че е от студа, влагата и гадната воня, и продължих.

Вторият път беше по-зле.

Тъкмо минавахме през една тясна тръба и двамата високи вампири трябваше да вървят приведени под ниския таван, когато Зийк се разкашля така, че направо изстинах. Обърнах се да го погледна. И той вървеше приведен, опрял ръка на стената, и цялото му тяло се тресеше от пристъпи на кашлица. Изправи се задъхан, покри устата си с ръка и видях нещо червено между пръстите му.

— Зийк! — прошепнах аз и се взирах в него с нарастващ страх, докато накрая осъзнах какво става.

Не. Не и той. Моля те.

— Добре съм. — Той срещна погледа ми с мътни очи, а щом видя изражението ми, се усмихна изморено и примирено. — Всичко е наред, нищо не можеш да направиш, Али. Да продължаваме.

Пред нас Чакала изруга тихо, втренчен в Зийк.

— Да, да, всичко е наред — рече той и зъбите му проблеснаха в мрака. — Само не очаквай да кротувам, когато започнеш да си дереш очите.

— Ако се случи това… — Зийк не сваляше очи от него, напълно спокоен. — Знаете какво да правите, нали? Не… не ме оставайте да страдам или да застраша някой друг. Просто… Направете го бързо.

Устоях на порива да изръмжа. Това беше прекалено, не можех повече да се преструвам. Предупрежденията на Канин за обвързването, всичките ми усилия да пазя дистанция и да устоявам на чувствата си се сринаха пред неизбежната истина: аз обичах Зийк и нямаше смисъл да се убеждавам в друго. Обичах го повече от всеки друг в живота си, с изключение на мама. И щях да бъда съсипана, ако го изгубех.

— Не искаш много, нали, Йезекил? — попитах с леко треперещ глас. Той беше тръгнал напред, но сега спря и ме изгледа изненадан. — Първо ме накара да обещая да те оставя да умреш, сега ме молиш да те убия. Да не мислиш, че съм бездушна машина, за която това би било съвсем лесно само защото съм вампир? Не стига, че Канин умира, ами сега искаш да убия и теб, така ли?

— Алисън. — Гласът на Канин беше изморен и изпълнен с неодобрение. Зийк и Чакала се сковаха и го погледнаха шокирани. Стиснах юмруци. Не знаех откъде идва този гняв, но ми беше омръзнало близките ми да умират. Бях изгубила твърде много приятели през краткия си живот, дори преди да се превърна във вампир. Циничната бездомница в мен се изхили с отвращение. Та загубата беше част от живота! На този свят нищо не е трайно и колкото повече се вкопчваш в нещо, толкова по-страшно е, когато си отиде, затова е най-добре да не се привързваш към нищо. Само че, исках да опитам, по дяволите! Исках да се боря, за да опазя онова, което бе важно за мен. Онези, които бяха важни за мен. Вбесявах се, че те не искат да сторят същото.

— Няма да се отказваме — озъбих им се аз. Усетих парене в очите, но направих усилие да сдържа сълзите си. — Вие се примирявайте с неизбежното, щом искате, но аз отказвам да оставя това нещо да победи. Ще намеря Сарен и ако трябва, ще изтръгна с бой лекарството от него. Няма да се откажа, докато не се уверя без никакво съмнение, че няма надежда. Затова ти — посочих Зийк — спри да ме молиш да те убия, а ти — извърнах се към Канин — престани да криеш, че умираш. Ще се преборим с това заедно, нямам намерение да изгубя никого.

Няколко секунди след излиянието ми минаха в пълна тишина. Усещах, че всички са леко смаяни, дори Канин изгуби дар слово. Или беше твърде ядосан, за да каже нещо. Не ми пукаше. Да се ядосва колкото си иска, стига да остане жив.

— Еха! — обади се Чакала. — Каква реч само! Почти толкова добра, колкото онази нощ в моята кула, със стареца. Обичаш да драматизираш, а, сестричке?

Изгледах го навъсено, но преди да кажа нещо, той се обърна към Канин и тихо рече:

— Не ни каза, че умираш, старче. — Присви очи. — Нека позная, Салазар се е подсигурил, че няма да напуснеш града или да избягаш от него. Коварно копеле. Колко ти остава?

— Има ли значение? — отвърна Канин безизразно. — Какво ще промени това?

— Точно това е смешното — сопна му се Чакала. — За всеки друг вампир щеше да има значение! Всеки вампир с ум в главата щеше да търси Сарен, а не да се опитва да спаси банда ненужни мръвки, които вероятно вече са мъртви. Това обаче си е твой проблем, нали? Винаги си взимал страната на хората и виж докъде се докара!

Втренчих се в него. Не го бях виждала такъв — сериозен и ядосан. Раздразнението му винаги се изливаше под формата на хаплива забележка или заяждане. Сега беше бесен и се взираше в Канин с огромно отвращение, извил устни в нямо озъбване. Не можех да разбера дали е ядосан, защото той иска да спаси група хора, или защото не му е казал, че умира.

— Според теб какво ще стане, когато намерим Сарен? — попита Чакала, а Канин го гледаше спокойно. — Да не мислиш, че ще можеш да го надвиеш, когато започнеш да се разпадаш? Състраданието ти към онези нещастници ще убие всички ни!

— Аз направих своя избор — каза Канин, непоколебим както винаги. — Не си длъжен да се съобразяваш с него.

Чакала поклати глава с отвращение и направи крачка назад.

— Знаеш ли какво? Прав си — каза той тихо и ни изгледа един по един. — Не си струва. Мислех, че старият знае нещо за лека срещу Беса и може да ни заведе до него, но щом е готов да даде живота си за група смъртни нещастници, най-добре да го намеря сам.

— И къде ще идеш? — попитах аз. Сама не знаех защо ми пука дали ще си тръгне. Да върви, винаги си знаела, че ще си тръгне или ще се обърне срещу теб, ако има тази възможност. Част от мен ми казваше, че имаме нужда от помощта му срещу Сарен, че той е добър боец и ще е от полза; ето защо не исках да си отива.

Само че не беше точно така. Чакала бе мой брат и колкото и егоистичен и жесток да беше, аз се надявах, че ще се промени.

— Не можеш да победиш Сарен сам — настоях аз. — Твърде силен е за един противник, ти сам го каза.

— Кой твърди, че ще се бия с него? — Чакала скръсти ръце и се ухили. — Не съм толкова глупав, сестричке. Според мен Сарен е най-близо до откриването на лекарство. Ако някак се натъкна на нашия смахнат приятел, ще му задам няколко дружески въпроса и после ще си тръгна. Не съм толкова луд, че да се опитвам да го спра, но със сигурност няма да стоя тук с вас и да си губя времето. Е, забавлявайте се с болните психопати. Аз си тръгвам.

Метално стържене отекна в тръбата, когато Зийк измъкна мачетето и аз изстинах.

— Защо си мислиш, че ще те пуснем? — попита той с леден глас. Взираше се в Чакала с блеснали от гняв и омраза очи. — Трябва да отговаряш за престъпленията си. — Острието проблесна, когато го вдигна към Чакала. — За хората, които уби. Не съм забравил за тях, а ти още не си платил за стореното.

О, не. Зийк беше съвсем сериозен и готов за тази битка. Сблъсъкът, за който намекваше, откакто се срещнахме в Ню Ковингтън, предстоеше.

— Заради семейството ми — беше ми казал в тунелите. — Заради всички в Едем аз ще убия този вампир, Алисън. Единственият въпрос е… дали ще трябва да се бия и с теб?

Налагаше се да взема решение, не можех да се бия и с двамата. Сякаш доловил мислите ми, Зийк ме погледна и сините му очи внезапно се изпълниха с разкаяние.

— Съжалявам, Алисън — рече той тихо. — Не е нужно да ми помагаш. Иди си, ако трябва, но не мога да го оставя да се измъкне.

Чакала го гледаше със садистична усмивка и аз се напрегнах, готова да скоча, ако някой от тях атакува.

— Нямаш време за това, мръвко — пропя вампирът. — Не трябваше ли да спасяваш жалкото си човешко племе? Да не мислиш, че можеш да ме надвиеш сам? Как ще им помогнеш, ако си мъртъв?

Това вероятно беше най-трудното, което бях правила от много време, но все пак взех решение. Измъкнах меча, застанах до Зийк и се обърнах към Чакала.

— Няма да е сам.

Усетих облекчението и благодарността на Зийк дори без да го поглеждам. Чакала обаче се взираше в мен, присвил жълтите си очи.

— Така значи — прошепна той и цялата му арогантност изчезна, остана единствено леден гняв. — Значи така било, сестричке? Избираш човек пред кръвния си брат! Наистина приличаш на Канин, който предаде цялата си раса.

Озъбих се и отвърнах:

— На мен ми се стори, че ти си този, който иска да ни изостави, така че не очаквай да лея сълзи за теб, братко.

— Алисън, Йезекил — чу се гласът на Канин сред напрежението и нарастващия гняв. Погледнах го — не беше помръднал от мястото си под тръбата. — Пуснете го да си върви — нареди той тихо.

Зийк не помръдна, но стисна упорито зъби.

— Канин…

— Нямаме време за това.

Отпуснах рамене. Канин беше прав, нямахме време да се бием с Чакала. Секундите изтичаха за всички ни. За бежанците и за Канин, а сега и за… Зийк. Какво ли щеше да стане, когато времето свършеше? Всички щяха да бъдат мъртви. Всички, освен мен. И отново щях да бъда сама.

Прибрах меча и се обърнах към Зийк. Сложих длан върху ръката му и усетих колко е напрегнат, мускулите му бяха като стоманени въжета.

— Да вървим. Хайде, трябва да намерим бежанците. — Ръката му трепна и той стисна още по-здраво оръжието си, а аз прошепнах: — Моля те.

Той устоя за миг, после свали мачетето и раменете му се отпуснаха.

— Не е свършило — прошепна той, като се взираше в Чакала. — Ще те намеря. Следващия път ще те убия, вампире.

Чакала се изкикоти.

— Следващия път, мръвко, ще бъдеш смърдящ труп с изтръгнати очи. Прощавай, обаче не съм особено притеснен.

Зийк не отговори, а моят кръвен брат отстъпи встрани и злобната усмивка се върна на лицето му.

— Е, не мога да кажа, че не беше забавно — козирува ни подигравателно той и се обърна. — Сега обаче ме очакват по-важни дела, трябва да търся вампири, да събирам армия, такива работи. — Погледна ме и усмивката му малко посърна. — Сестричке, ако някога ти писне от тези ходещи торби с кръв, ела при мен. Все още можем да постигнем велики дела, ти и аз.

Изхили се подигравателно за последно, обърна се и скоро се стопи в мрака.

Взирах се след него, като все още си мислех, че ще се върне и ще ни се присмее, че сме се хванали на толкова глупав номер. Не се върна, мракът зад нас си остана тих и празен. Затворих очи и го потърсих — усещах присъствието му чрез кръвната връзка. Беше съвсем слабо и се отдалечаваше. Чакала си замина.

— Хайде — каза Канин, когато стана ясно, че няма да се върне. — Да вървим. Почти стигнахме.

— Ти знаеше ли? — попитах Канин след няколко минути, когато тръбата свърши и отново се озовахме в главния тунел. Надпреварвахме се с времето, но въпросите още ме измъчваха и не искаха да ме оставят на мира.

Вампирът ме погледна объркан и аз уточних:

— Чакала. Знаеше ли, че ще си тръгне, ако разбере, че си болен? Затова ли не му каза?

— Отчасти заради това. — Канин смръщи чело. — Чакала винаги е бил… прагматичен. Ако реши, че е от губещата страна, бързо ще си тръгне и ще подходи от друг ъгъл. Според него аз вече не мога да му дам каквото иска, затова реши да намери друг начин. Винаги е бил такъв.

— Аз прецаках всичко — прошепнах и гневно изритах един камък във водата. — Извинявай, Канин.

Той поклати глава.

— Не се извинявай заради недостатъците на Чакала, Алисън. Всички правим своя избор.

От това не ми стана по-леко. Чакала го нямаше, а Канин беше болен. Зийк вървеше тихо зад нас и кашлицата му се засилваше. Опитваше да я крие и не се оплакваше, но аз чувах дрезгавото болезнено дишане и долавях слабата миризма на кръв при някой от пристъпите. Тревогата ми се засилваше.

— Канин? — попитах отново и чух, че той въздъхна, сякаш се подготвяше за още въпроси. За малко да се откажа, но събрах смелост. Исках да разбера. — Защо си Превърнал Чакала?

Той дълго мълча и си помислих, че няма да отговори.

— Защо питаш? — рече накрая той, тихо и някак тъжно.

Свих рамене.

— Защото ми е любопитно, защото искам да знам как си го избрал. Има ли някакъв критерий, по който решаваш кого да Превърнеш? Защото…

Защото искам да знам дали някога е бил като мен. И дали аз… някога ще стана като него.

Канин, който винаги знаеше всичко, сякаш прочете мислите ми.

— Намерих Джеймс преди няколко десетилетия — започна той бавно, е явно нежелание. — Когато отново се върнах в страната. Нямаше ме много години.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо те нямаше?

Той затвори очи.

— Няма да ме улесниш, нали? — прошепна и аз изпитах лека вина, но тя бързо бе потушена от решителност и изгарящо желание да науча всичките му тайни. Канин от самото начало криеше много неща от мен, но аз вече не бях негова ученичка и исках да знам какъв е всъщност.

След малко внимателно добавих:

— Мисля, че имам право да знам.

— Така е — отвърна той и прокара ръка през очите си. — Предполагам. — Той крачеше напред с мрачно изражение. — Ще отговоря на въпроса ти — започна той е равен, умишлено безизразен глас: — Бях принуден да избягам. След като другите Господари разбраха какво съм направил, какво съм създал, те пожелаха смъртта ми. За първи път от безброй векове се обединиха срещу обща цел — да унищожат един от своите. Това се превърна в нещо като състезание, всеки искаше да ме докопа пръв. И Сарен, разбира се… Така че аз избягах от страната и много години се крих, никъде не се задържах за дълго. Накрая останалите Господари спряха да изпращат убийци и положението се успокои. Остана само един.

Потреперих, знаех кого има предвид. Канин поклати глава.

— Сарен така и не се отказа. Където и да идех, скоро се появяваше и той. Знаех, че един ден ще ме намери и отмъщението му ще бъде ужасно, но се надявах да изкупя греховете си, преди това да се случи. Така че след много години се върнах в страната, за да открия проучванията на учените. Знаех, че поне един от тях е оцелял след касапницата в нощта, когато Бесните избягаха, но не знаех къде е и дали наследниците му са още живи. След години безплодно търсене най-сетне реших да проуча самото място, където бяха създадени Бесните. Макар че градът сега беше вампирски и Принцът му все още искаше главата ми, трябваше да опитам. — Погледна ме крадешком и слаба, унила усмивка прекоси устните му. — Останалото го знаеш.

Слушах го почти в захлас. За първи път говореше за миналото си, колкото и срамно и изпълнено с ужас да беше то.

— А къде е Чакала в тази история? — попитах аз.

— Чакала. — Канин присви очи. — Когато се върнах, светът вече не беше същият. Вампирските градове бяха в разцвета си, а извън тях цареше хаос. Тази първа година се натъкнах на горящи останки на малко стопанство насред пустошта. Явно бандити бяха избили всички, или поне така си помислих в началото. По-късно същата нощ открих Джеймс да лежи на пътя на няколко километра оттам. Беше прострелян в крака, но се беше довлякъл, докъдето му бяха стигнали силите.

— Умирал е, нали, като мен?

— Да. Макар че смъртта му не беше така неизбежна като твоята. — Канин сбърчи чело. — Нямах храна, вода, лекарства и превръзки, а и бяхме на километри от цивилизацията. Щеше да умре от загуба на кръв и инфекция и го знаеше. Проведохме доста интересен разговор. — Почти се усмихна, но гласът му остана печален. — Той лежеше на земята, а аз стоях над него и се опитвах да определя що за човек е. Мислех, че знам какво създавам, когато му предложих да избира. Мислех… — Канин се засмя тихо, но съвсем безрадостно. — Мислех, че съм открил някой, който ще ми помогне да сложа край на онова, което бях причинил. Не разбирах какво иска всъщност, докато не стана твърде късно.

— Какво се случи?

Канин явно не искаше да продължи, но го направи.

— Научих го как да живее като вампир, също като теб. Пътувахме заедно няколко месеца. Той като че ли се запали по идеята да намерим лек за Беса и все ме питаше за изследванията, учените и скритите лаборатории. Карахме се за много неща, но бях твърде сляп, за да видя какво съм създал.

— Една нощ той проследи мъжете, които бяха избили семейството му, и ги Превърна. И до днес не знам какво им е казал. Вероятно им е предложил безсмъртие или е искал само да им отмъсти, но те всички се Превърнаха в Бесни, всички до един. А той не спираше да опитва. Намерих го, докато беше с последния от тях. Наоколо лежаха мъртви Бесни, но той не се отказваше, искаше да създаде поколение. Накрая осъзнах що за вампир съм създал. Джеймс искаше да сложи край на Беса — заключи Канин, погледът му беше станал твърд, — но само за да създаде собствена армия, собствено кралство и да изпълни света с нашия вид. Вампирите щели да управляват. Защо хората да владеят света, когато ние сме толкова по-могъщи? Досега ни пречела само малката численост, но ако отново можем да създаваме потомство, хората никога нямало да вземат връх над нас.

— Чакала каза, че си опитал да го убиеш.

— Така е — отвърна Канин без капка съжаление. — Той е единственият създаден от мен вампир, когото съм се опитал да убия. Преди Джеймс не се интересувах какво върши потомството ми, след като пътищата ни се разделят. Можех само да ги науча какво е да си безсмъртен и после ги оставях да проправят свой път през вечността, но не можех да допусна да Джеймс да създаде света, за който мечтаеше. За нещастие той успя да избяга, но му казах, че ще се срещнем отново и тогава ще го убия.

— И тогава го видя за последно?

— Той се нарече Чакала и изчезна в планините с последните от онези, които бяха избили семейството му. Предполагам, че те са били началото на неговата така наречена бандитска армия. Е… — Канин ме погледна. — Сега знаеш всичките ми тайни и угризения. — Той вдигна глава и се смръщи. — Ти и Йезекил, който, сигурен съм, чу всяка дума.

— Извинявай — каза Зийк зад нас. — Опитвах се да не слушам.

Устните на Канин потрепнаха в горчива усмивка.

— Вероятно е по-добре — рече той, — когато някой знае кой всъщност е Чакала. След него се заклех да не създавам повече вампири… — Той замълча и следващите му думи едва се чуха в тъмното: — Радвам се, че не удържах обещанието си.

— Канин…

Зийк избърза и ни настигна.

— Сега аз искам да те питам нещо — каза той и Капии отново въздъхна, но не възрази и Зийк продължи безмилостно: — Значи… ти си вампирът, който с помогнал на учените, така ли? — В гласа му се долавяше страхопочитание. — Онзи, който е помагал на първоначалния екип в търсенето на лек?

— Говорили ли са ти за мен? — изненадано попита Канин.

Зийк кимна.

— Учените в Едем ми казаха всичко за експериментите с вампири и как са били създадени Бесните. Казаха, че си изчезнал в нощта, когато лабораторията се е запалила и Бесните са избягали. — Гласът му стана малко по-остър: — Всички смятат… че пожарът е твое дело.

— Не — отвърна Канин тихо и унило, по спокойното му лице за миг пробяга болка. — Явно сте решили да извадите цялото ми минало на бял свят. Не, не аз подпалих лабораторията. Казах им, че Бесните трябва да бъдат унищожени, но повечето учени не бяха съгласни. Сред тях настъпи разкол, едната група искаше да убият Бесните, другите смятаха, че още могат да ги използват. Накрая решиха да изхвърлят няколко души от екипа — единствените, които искаха унищожението им. — Канин замълча, после тихо добави: — Сред тях беше и главният учен, Малахия Крос.

Зийк си пое дълбоко дъх.

— Дядото на Джебедая.

— Онази нощ отидох в лабораторията, за да го спра — каза мрачно Канин. — Знаех какво крои, но пристигнах твърде късно. Лабораторията вече гореше, учените бяха мъртви и Бесните бяха избягали. А аз се бях провалил.

Умълчахме се след това откровение. Чуваше се само отекването на стъпките ни по бетона и накъсаното дишане на Зийк.

— Знаеше ли за другата лаборатория? — попитах накрая. — Онази в Стар Вашингтон?

Канин поклати глава.

— Тогава не, но по-късно разбрах. Там даваха експерименталното „лекарство“ на човешки пациенти. Глупаци.

— В региона е имало голямо огнище на Беса — казах аз. — Хиляди хора, десетки хиляди, а може би и повече, са умрели и са се Превърнали заради това. Така че може би не ти си виновен за разпространението на Беса, Канин. Може да е тръгнал от Вашингтон, а не от Ню Ковингтън.

— И така да е… — Канин ме погледна с потъмнели очи. — Аз изложих расата ни на опасност, аз предложих на учените живота на себеподобните си, за да открият лекарство. Оценявам, че мислиш за това, Алисън, но вината е моя. А сега… — Той се обърна към Зийк, който слушаше мрачно. — Казах ви всичко за миналото ми, а и до Четвърти сектор остават само няколко минути. Искам да знам всичко за учените в Едем. Получили ли са изследванията? Разработват ли лекарство?

Преди Зийк да отговори, някъде отпред се чу шум и две кльощави бледи фигури изскочиха от близкия тунел. Хората къртици се заковаха на място, щом ни видяха, после засъскаха и вдигнаха грубите си ножове.

— Още горноземци? — изхриптя единият и оголи изгнилите си черни зъби. — Махайте се! Махайте се от нашата територия, тук няма да намерите сигурност! Лагерът на горноземците с разрушен, натрапниците скоро ще бъдат мъртви! Ще ги последвате, ако не си тръгнете веднага!

Зийк пристъпи напред, насочил пистолета.

— Какво им направихте? — попита той с леден глас.

Хората къртици отново изсъскаха и се ококориха.

— О, ама този е шефът им! — изръмжа другият. — Върнал се е! С… с вампири! Бягай да предупредиш останалите!

Те се ометоха, но Зийк вече се целеше и аз се хвърлих към него. Пистолетът изгърмя и улучи единия в гърба, а катаната ми обезглави другия.

— Бързо — рече Канин и пое напред. — Явно нямаме много, време.

Скоро ме връхлетя миризмата на кръв, която насищаше въздуха и караше стомаха ми да се преобръща от Глад. Когато наближихме подземния лагер, в тунелите започнаха да отекват гласове: писъци, викове, гневно съскане и ръмжене. Отчаян крясък се издигна над глъчката и ние се затичахме с готови за бой оръжия.

От един познат тунел изникна човек къртица и изпищя, щом ни видя. С ужас установих, че това е входът към лагера, на който имаше решетка, когато Хлебарката ни доведе тук. Сега тя бе откъртена и лежеше на ръждива купчина във водата.

Зийк не забави крачка. Мъжът скочи към него, той се наведе, за да избегне удара, мачетето му просветна, заби се в гърдите на канибала и се подаде от гърба му. Той изкрещя и се свлече зад нас, а Зийк ни поведе през входа.

Там лежеше трупът на младия пазач, с когото Хлебарката бе говорил предишния път. Гърдите и коремът му бяха осеяни с прободни рани, а той се взираше невиждащо нагоре. Наблизо имаше още едно тяло на човек къртица, окървавено и неподвижно. Зийк хукна с каменно изражение към стъпалата, които водеха към горния етаж, като взимаше по две наведнъж.

Последвахме го, а горе ни посрещна хаос. Огньове горяха из цялото котелно, варелите бяха преобърнати и въглените се бяха изсипали на бетона. През пламъците и сенките се стрелкаха бледи хора къртици и ужасени бежанци, които се щураха насам-натам объркани и паникьосани. Двама от канибалите бяха завардили една жена в ъгъла и я мушкаха с ножовете си. Зийк хукна натам с гневен вик.

Последвах го, но Канин се подаде от сенките, пристъпи към ужасната червена светлина и изрева. Зловещият звук отекна в помещението, като накара косата ми да настръхне, а всички други — да се извърнат насам. Зийк отсече главата на един от хората къртици и замахна към втория с пистолета, а всички останали, и нападатели, и бежанци, запищяха, щом разбраха кой се е вмъкнал сред тях. След това хукнаха да се спасяват в мрака.

Пришпорвана от миризмата на страх и насилие, аз също изревах и скочих напред. Няколко хора къртици хукнаха към мен, като размахваха оръжията си и пищяха от омраза. Посякох ги, а демонът ми се наслаждаваше на кръвта, която опръска стените и пода и се стичаше по лицето ми. На няколко метра оттам Зийк си пробиваше път към центъра на помещението, острието му просветваше, пистолетът лаеше, а куршумите рикошираха във варелите. Канин се понесе през стаята като тъмна смъртоносна сянка и всички по пътя му се превръщаха в окървавени и безжизнени купчинки.

След секунди помещението опустя. Повечето от нападателите явно решиха да се откажат от схватката и хукнаха към стълбата, когато осъзнаха, че в купона са се включили и вампири. Оставих ги, макар че едва се удържах да не ги последвам в тунелите, да ги връхлетя в мрака и да им разкъсам гърлата. С мъка обуздах жаждата си за кръв, прибрах меча и принудих демона да се укроти. После се огледах, за да открия Канин и Зийк.

Зийк стоеше задъхан в центъра на помещението, пистолетът и мачетето висяха в отпуснатите му ръце, а сините му очи следяха бягството на последния човек къртица и светеха заплашително в сумрака, сякаш едва се сдържаше да не го застреля в гръб. Канин стоеше в ъгъла, потънал в сенките.

— Зийк!

Един млад мъж хукна паникьосан към Зийк и го сграбчи за ризата. Зийк потрепери, когато момчето се хвърли отчаяно върху него.

— Къде беше? От часове се опитваме да се свържем с теб!

— Дойдох веднага щом можах. — Зийк се освободи, отстъпи назад и мрачно огледа помещението. Навсякъде лежаха хора, някои бяха почти полумъртви и измъчено стенеха. Един от бежанците се приближи и Зийк се отдръпна. — Не се приближавайте — отсече той и момчето замръзна на мястото си, втренчено в него. Зийк отстъпи и сложи ръка на устата си. — Стойте далече от мен. Аз… — Той преглътна с усилие. — Болен съм — каза той и момчето пребледня. — Не искам да ви заразя, стойте надалеч.

Момчето изтича в ъгъла и Зийк се озърна към другите оцелели, които го гледаха с такъв страх, сякаш и той беше вампир. На лицето му се изписа болка и той се обърна към мен.

— Али, ще ми помогнеш ли? Колко са оцелелите?

Успяхме да ги преброим — резултатът беше печален. От двайсетината души, които беше оставил тук, само деветима бяха оцелели след внезапната атака. Мнозина имаха тежки рани и поне двама нямаше да преживеят нощта.

Зийк прие новините стоически, после започна да въвежда ред в хаоса. Помагаше на ранените, показваше на хората как да превържат раните си, постави пазач на входа, в случай че хората къртици се върнат. През цялото време обаче стоеше далече от всички и неведнъж се отдръпна, защото целият се разкъсваше от кашлица и притискаше един парцал към носа и устата си. Бежанците се свиваха от страх, поглеждаха ту към него, ту към мен и Канин. Явно не можеха да решат кое е по-голямото зло.

— Тук са уязвими — каза ми Канин, когато отидох при него в ъгъла. Бях се опитала да помогна на Зийк да се справи с хаоса, но всички се ужасяваха твърде много от кръвожадното момиче вампир. Канин взе по-интелигентно решение — намери си място до отсрещната стена и наблюдаваше всичко хладнокръвно.

Обърнах се към него.

— Какво имаш предвид?

— Хората къртици знаят къде са, вече нямат и защита. Ако ги нападнат отново, най-вероятно ще ги избият до крак. — Той се загледа в един мъж, който куцукаше из помещението, и поклати глава. — Ние няма да сме тук, за да ги защитаваме.

— Значи не могат да останат — прошепнах аз. — Трябва да си намерят друг лагер. Но къде? Някъде в тунелите?

— Там рискуват да налетят на хора къртици — изтъкна Канин. — Ако са толкова вбесени, че горноземците завземат територията им, може би е най-добре бежанците да се махнат оттук.

— Да, но къде да идат? — попитах отново. — Горе не е по-сигурно, не и при толкова болни безумци по улиците. Къде изобщо биха могли да се скрият?

— Това е старият ти сектор, нали?

— Да, но… — Замълчах замислена. Всъщност знаех подходящо място. Не е далече. И е относително изолирано. И могат да се крият в мазето, ако стане нещо. Не е идеално, но е по-добре от тук. — Правилно. Знам къде можем да идем.

Открих Зийк сред огромните ръждиви котли в дъното. Беше с гръб към мен, втренчен в нещо в краката си. Любопитно се приближих, погледнах надолу и се смръщих.

Хлебарката седеше до една колона с извърнато към тавана невиждащо лице, а от гърдите му стърчеше дръжката на нож. Още стискаше радиостанцията.

Познавах Зийк и знаех, че се обвинява, затова сложих длан върху ръката му, която гореше под пръстите ми.

— Не си виновен ти.

Той не отговори. Пристъпи напред, наведе се, внимателно взе радиостанцията от безжизнената ръка на Хлебарката и докато се изправяше, въздъхна пресекливо.

— Зийк — започнах аз, щом той се обърна, но лицето му беше застинало в стоическа маска. — Другите не могат да останат тук.

— Зная. — Той закачи радиостанцията на колана си и отново стана делови. — Чудех се как да ви кажа. Ще ги заведа горе. Вие… не стойте с нас, трябва да търсите Сарен. Аз ще се оправя.

Не ме поглеждаше. Гневът пак припламна, но успях да отговоря спокойно и разумно:

— Не познаваш квартала като мен. Къде ще отидете?

— Ще намеря място. — Погледна пак към Хлебарката, обърна се и бавно тръгна към останалите. — След два часа ще съмне — рече той и ме подмина, без да ме поглежда. — Горе-долу толкова ще ни трябва, за да се качим горе и да намерим къде да се скрием от кървящите. Вие с Канин доста ще напреднете до сутринта. Не се тревожи за мен, ще ви настигна, щом мога.

Хванах го за лакътя, завъртях го към себе си и го блъснах към една колона. Той изпъшка смаяно и се ококори от изненада, а аз да пристъпих към него и го целунах с всичка сила.

Зийк се скова за секунда, после ме притегли към себе си. Наведох се към него, като усещах надигането на Глада, устните му върху моите и ръцете му, които се плъзнаха по гърба ми. Позволих си да почувствам всичко това, включително порива да обърна глава към шията му и да забия зъби в гърлото му. Можех да го контролирам и щях да го контролирам. Защото не можех да го оставя да си тръгне.

— Имам по-добра идея — прошепнах, когато най-сетне се откъснахме един от друг. Лицето ми бе на сантиметри от неговото и усещах топлината, която се излъчваше от трескавото му тяло. — Защо не ни позволиш да ти помогнем?

Гърдите му се надигнаха под дланите ми.

— Ами Сарен?

— Ще го намерим. — Плъзнах пръсти през косата му, пригладих я и той затвори очи. — Ще заведем тези хора на сигурно място и ще намерим Сарен навреме. Не е нужно да избираме, Зийк. — Той не отговори и аз отпуснах ръце на раменете му, като докосвах с пръсти шията му. — Знам едно място горе — старото училище, където живеех навремето. Изолирано е, има много място и е относително сигурно. Ще бъдат в безопасност там, доколкото е възможно това в Покрайнините. Трябва само да ги изведем веднага оттук.

— Не искам да ви бавя.

Усмихнах се предизвикателно.

— Нали прекоси половината страна заради мен, Зийк Крос? Ти ме намери, ти настояваше да бъдем заедно. Опасявам се, че няма да се отървеш толкова лесно от мен. Или може би трябва да кажа, че няма да ти позволя да си тръгнеш. Вампирите имат силно развито собственическо чувство.

Той изсумтя тихичко и очите му най-сетне леко се проясниха.

— Значи казваш, че вече съм ти питомец, така ли, вампире?

Не беше нито мястото, нито времето да мислим за това. Сарен беше някъде там, Чакала си тръгна, освен това тепърва трябваше да се погрижим за бежанците. Животът на Канин и Зийк изтичаше и всяка секунда беше от значение, а аз мислех само колко много го искам и колко държа да поема този риск, въпреки че всичките години самосъхранение настояваха да се скрия, да се отдръпна и да се защитя. Зийк не се беше защитил. Той бе дошъл в Ню Ковингтън, макар че знаеше каква съм и какво представлявам, и точно заради него исках да рискувам. Той беше причината поне веднъж да послушам сърцето си, да се отворя и да пусна някого в него.

Прегърнах го през врата, вгледах се в лицето му и в тези ясни сапфирени очи и прошепнах:

— Целуни ме, Зийк.

Той го направи. Затвори очи, сведе глава и устните му докоснаха моите нежно и внимателно. Целувката продължи дълго и когато Зийк се отдръпна, очите му бяха потъмнели от страст. В тях обаче се четеше и тревога.

— Канин ни гледа — прошепна той.

Главата ми веднага се проясни, усетих лек страх и се зачудих какво ли ще каже менторът ми, дали ще ми се скара и ще поклати глава с отвращение. Нямаше да остане доволен, това беше сигурно. Не виждах добре лицето му, тъй като все още стоеше в тъмния ъгъл отсреща, но усещах тежкия му поглед, който ме пронизваше.

Зийк внимателно ме отблъсна и отстъпи от колоната.

— Ще кажа на хората да се подготвят за тръгване, не бива да се бавим. Колко път има до твоето училище?

— До зазоряване ще стигнем — казах аз, но още усещах погледа на Канин.

Ти знаеше, че все някога ще разбере за теб и Зийк, Алисън. Вероятно е подозирал от самото начало. Въпросът е пука ли ти какво мисли за връзката между вампир и човек.

— Добре — кимна Зийк. — Нека им обясня какво става. Ще бъдем готови за тръгване след няколко минути.

— Зийк?

Той се обърна и ме погледна въпросително. Преди да съм изгубила кураж, аз пристъпих към него, обгърнах лицето му с длани и отново го целунах пред очите на Канин.

Знам, че ни гледаш, Канин. И да, това е моят отговор.

Зийк се отдръпна, изглеждаше леко замаян. Усмихна ми се и облиза устни.

— Това… има ли нещо общо с онзи там? — попита той подозрително, развеселено и леко задъхано.

Прехапах устна.

— Това притеснява ли те?

— Когато става дума за целувки? Моля те, използвай ме по всяко време. — Усмихна се леко, стисна ръката ми и отстъпи, и този път го пуснах. — Отивам да ги събера, дай ми десет минути и сме готови.

Гледах го как се отдалечава, после се стегнах и тръгнах към Канин, който не беше помръднал от мястото си.

— Това беше интересно — рече той безизразно, докато наближавах край стената. — Предполагам, че последното изпълнение беше посветено на мен.

— Канин…

— Алисън. — Той ме погледна сериозно и печално едновременно. — Нямам право да ти казвам какво да правиш и как да живееш — каза Канин и ме изненада. — Вече знаеш мнението ми, не е нужно да ти го напомням. Ти не си момичето, с което се разделих до Ню Ковингтън, а и аз вече не съм твой учител. Така или иначе — продължи той точно когато започвах да се отпускам — пак ще те предупредя: няма да Превърна момчето заради теб, ако се стигне дотам. Той е… твърде много човек, за да оцелее като вампир. Това ще го съсипе много бързо.

— Зная — отвърнах аз, като гледах как Зийк върви сред бежанците, но спазва дистанция, за да не ги зарази. — Той вече ме накара да му обещая същото. Ако умира, просто… да го оставя да си отиде.

Канин се взираше в лицето ми.

— А ще можеш ли? — попита тихо. — Ще можеш ли да го оставиш да си отиде?

Не отговорих и той не настоя. Гледахме хората, без да продумаме — двама вампири, скрити в мрака, отвъд границата на човешкото, вечно втренчени натам.