Джули Кагава
Лек за вечност (23)

Епилог

Стоях в края на пустото шосе и се взирах към Външната стена на Ню Ковингтън, а снегът шибаше косата и дрехите ми. Оттук едва виждах далечните вампирски кули в мрака, а те просветваха немощно в бурята и изглеждаха малки и незначителни на фона на огромната пустош. Пътят се извиваше към старите предградия, където се спотайваха Бесни. После изчезваше зад един завой, почти покрит от снега, но това нямаше значение. Знаех накъде да вървим.

Вятърът се засили, задърпа палтото ми и зашиба лицето ми с ледени късчета. Не го усещах. Бях скована, и отвътре, и отвън. Сякаш нещо бе бръкнало в мен и бе угасило и последната искра надежда и топлина, за която отчаяно се бях вкопчила. Не бях плакала, откакто онази вечер излязохме от лабораторията, минахме през пустите тунели и излязохме до смъртоносната зона, най-сетне извън Ню Ковингтън. Сълзите, също като чувствата, спомените и надеждите ми, бяха погълнати от мрака и вече не изпитвах нищо.

Стъпки изхрущяха в снега. Канин се приближи и застана до мен — тиха, неподвижна сянка. Не бяхме говорили след лабораторията. Веднага след смъртта на Зийк аз паднах на колене, стиснала кръста, и дълго крещях и удрях пода с юмруци. Двамата вампири излязоха и ме оставиха сама. Обзе ме лудост, извадих катаната и потроших всичко — разбих стъклата, разкъсах леглата, порех, сечах и пищях от гняв.

Когато всичко свърши, застанах насред погрома, разтреперана от омраза. Исках да убивам. Чудовището се надигна в мен, прегърна болката ми и я насочи към отмъщението. Ние сме такива, прошепна то и облекчи отчаянието, което заплашваше да ме прекърши. — Ние сме вампири. Не сме хора, нямаме нужда от човешки чувства, не се привързваме към човешки същества. Ти знаеше това от самото начало.

Знаех го. Али от Покрайнините го знаеше още преди да бъде Превърната. Тя се опита да ме предупреди да стоя настрани и да пазя сърцето си.

Научих си урока. Аз бях чудовище и никога вече нямаше да го забравя.

— Ти беше прав — казах на Канин, докато се взирахме в Ню Ковингтън, мястото, където се родих, умрях и се лиших от всичко човешко. Гласът ми беше равен и студен, непознат дори за мен. — Ние сме чудовища. Хората са просто храна. Бях глупачка, че се борих толкова дълго.

Канин помълча за миг. После каза много тихо:

— Мислиш ли, че така ще почетеш паметта му?

— Какво искаш от мен? — извърнах се с присвити очи към Господаря вампир. — Ти ми казваше да не се привързвам.

— Така е — съгласи се Канин, без да среща погледа ми. — Но ти казвах и че сама ще решиш в какво чудовище искаш да се превърнеш. А онази нощ в тъмницата, в лагера на бежанците и когато се изправи пред Сарен… ти ми даде нещо, което не бях изпитвал от много време. Даде ми надежда.

Втренчих се в него. Той още не ме поглеждаше, взираше се в мрака, към Ню Ковингтън.

— Онези от нас, които са живели много дълго, често се покваряват — прошепна той. — Трудно е да задържиш онова, което ни прави хора. По-лесно е да го оставиш да си иде и да се превърнеш в демона, за който всички те мислят. Смятах, че вече нищо не може да ме изненада, но ти успяваше на всяка крачка. — Канин замълча и продължи тихо, почти колебливо: — Не мога да ти казвам как да живееш, но… ще бъде жалко, ако се превърнеш в поредното чудовище. Ако изоставиш всичко, за което се бори досега.

— Не мога — прошепнах аз и поклатих глава. — Не мога да го направя, Канин. Не мога да мина отново през това. Твърде трудно е да изгубиш някого така, да чуеш как… — Гърлото ми се сви, но мракът, чудовището, се надигна студено и безстрастно, за да ме защити. — Няма да го направя отново — повторих спокойно. — И ако трябва да бъда чудовище, за да оцелея, тогава ще стана онова, което всички очакват. Не ми пука за Едем, за учените и за проклетото им лекарство. Точно сега искам само да намеря Сарен и да го накарам да си плати.

Канин не отговори. Стояхме в тишина и гледахме града. След минута Чакала се приближи от мрака между две къщи.

— Е, имам добра и лоша новина — обяви той. — Добрата е, че джипът още е там, където го оставихме, и успях да го подкарам.

— А лошата? — попитах аз.

— Свили са ми плюшените зарчета^[1].

Извъртях очи и Канин тръгна напред.

— Хайде — нареди той, без да се обръща. — Сарен се движи бързо и има голяма преднина. Не бива да губим време, ако искаме да стигнем в Едем преди него.

Вдигнах ръка към шията си и докоснах малкото сребърно кръстче под ризата. Зийк, помислих си, като още усещах аромата му по верижката. Ще отмъстя за теб, кълна се. Сарен ще моли за милост, преди да приключа; ще се погрижа да си спомни името ти, докато умира. Но вече никога, никога няма да се сближа с друг. Ти беше последният. Надявам се, че си щастлив, където и да си. И ако ме виждаш сега… съжалявам, че се превърнах в това.

Канин се обърна и ме изчака в края на сенките. Чакала ме гледаше, очите му сияеха нечовешки жълти в мрака. Чудовища в нощта, също като мен.

Такава съм, помислих си и тръгнах към тях. Тук ми е мястото — в мрака. Ние сме вампири. И винаги ще бъдем такива.

Бурята се засили, снегът се сипеше обилно по шосето и ние тримата — аз, създателят ми и кръвният ми брат — обърнахме стария джип на североизток и потеглихме с рев към Едем.

Те идват.

Една кокалеста фигура се облягаше на стария микробус, а насеченото й от белези лице се усмихваше.

Вече бяха на път. Поеха по дирята му, следваха го към далечния човешки град, който щеше да доведе до спасението на целия свят. Ново начало. Ново начало за всичко. Скоро.

Усещаше решимостта им да го спрат, гнева и омразата им. Особено… нейната. О, нейният гняв беше великолепен. Посегна към гладкото чуканче на лявата си ръка и го погали. Преди бе смятал Канин за достоен противник, но момичето, яростното, неуморно и свирепо малко птиче бе дори по-прекрасно.

— Тя идва — прошепна той и на опустошеното му лице се появи усмивка. — Нямам търпение да видя лицето й, когато пак ни открие. Велика песен ще бъде. — Изкикоти се и се озърна към вътрешността на микробуса, където лежеше тъмна фигура. — Не си ли съгласен… Йезекил?