Джули Кагава
Лек за вечност (19)

Глава 19

След два часа Зийк вече не беше с нас.

След кратката почивка в тунелите не продума повече, само вървеше, стиснал зъби, с изпълнени с болка лъснали очи. Треската му се засилваше и когато най-сетне се качихме горе и забързахме през сенките, за да избегнем кървящите, снегът се топеше още щом докоснеше кожата му.

После, когато прекосихме един паркинг и тъкмо завивахме покрай няколко ръждясали коли, зад мен се чу тътен — нещо беше паднало на земята. Обърнах се и видях Зийк проснат до един микробус. Тялото му се беше предало.

Не. Забързах към него, коленичих и го обърнах по гръб. Той изстена, отвори леко очи и се вгледа в мен.

— Зийк. — Хванах ръката му, беше много гореща. — Хайде, ставай. Трябва да продължим.

Той се опита. Стискаше зъби, облягаше се на мен, докато го дърпах нагоре, но още на първата крачка отново падна. Легна задъхан в снега и не реагира на опитите ми да го изправя.

— Недей така. Стани, почти стигнахме. — Коленичих и посегнах към ръката му, но той сграбчи моята, за да ме спре.

— Остави ме — изрече Зийк толкова тихо, че едва го чух. Стомахът, сърцето, умът ми, всичко се сви в абсолютен ужас. Взрях се отчаяно в него. — Не мога да продължа — прошепна той. — Вървете без мен.

Изръмжах от гняв и безсилие.

— По дяволите, Йезекил! Не смей да ми пробутваш саможертви! Ако си мислиш, че ще те оставя… — Гърлото ми неочаквано се сви и едва преглътнах отчаянието си. — Забрави, няма начин да продължа без теб…

— Али. — Зийк стисна ръката ми и след малко продължи: — Не мога. — Вдигна немощно ръка към лицето си. — Усещам болестта… изгаря ме и ме подлудява. Трябва да продължите без мен. Дори не мога да виждам, камо ли да се бия.

— Не. — Заклатих трескаво глава. — Няма да стане. Ще те носим, ако трябва.

Той затвори очи, снегът се сипеше около него и се топеше по челото и бузите му.

— Не можеш да спреш Сарен… ако постоянно се тревожиш за мен — каза той, като си поемаше тежко дъх между думите. Той ще ме използва срещу теб… точно това ще направи. Когато се изправиш пред него, не бива нищо да те… разсейва.

— Ти не ме разсейваш — отвърнах задавено. Той не отговори, нито отвори очи и аз стиснах юмруци в снега. — По дяволите, Зийк! Не ме карай да го правя.

Стъпките на Канин изхрущяха зад мен и спряха точно зад гърба ми. Господарят вампир се наведе над нас и се вгледа тъжно в човека. Кажи нещо, умолявах го без думи. Не му позволявай да го направи, Канин.

— Ти решаваш — каза той, макар че ми се прииска да се разкрещя. — Сигурен ли си, момче?

Зийк кимна с болка и отвори очи.

— Знам какво трябва да направя — прошепна той. — Опасно е да съм с вас, когато сте толкова близо до Сарен. — Погледна ме и добави: — Не мога да продължа, Али. Остави ме, върви без мен.

— Да те оставя тук в снега? С кървящите? Ще умреш, докато се върнем, Зийк. Ще те разкъсат!

Чух стържене на метал, когато Канин се обърна и отвори вратата на микробуса. Вътре беше тъмно и пусто.

— Тук — каза ми той, несмутен от кръвнишкия ми поглед. — Донеси го тук, бързо. Нямаме много време.

— Канин, да не мислиш, че…

Суровият му поглед ме накара да замълча.

— Какво ще стане, ако го вземем и Сарен го види? — попита ме той. — Какво ще направи според теб? Или ако ни нападнат заразени и трябва да бягаме? — Погледът му омекна и челото му се сбърчи от болка. — Аз… не съм в най-добрата си форма, Алисън. Не съм сигурен, че ще бъда от голяма полза, когато намерим Сарен. Ако трябва да се бием, той вероятно ще ме надвие и тогава всичко ще зависи от теб.

Сковах се от страх, който вледени вътрешностите ми. Не исках да се изправям сама пред Сарен. Мислех си, че именно Канин ще се разправи с откачения вампир, но той вече едва се държеше на крака. Значи трябваше да го направя аз. Да се бия със Сарен. Спомних си езика му върху кожата си, лицето му до моето, как дразнеше Зийк. Видеше ли го болен и неспособен да се защити…

Преглътнах буцата в гърлото си и прехвърлих ръката на Зийк зад врата си, изправих го и го повлякох към микробуса. Той стисна зъби и издиша с мъка, когато го настаних до стената в дъното и клекнах до него. Задъхваше се със затворени очи и от челото му се стичаше пот. Жегата, която се излъчваше от тялото му, сякаш изпълни целия микробус и прогони студа.

— Али — прошепна Зийк и отпусна ръка, — можеш ли… да стигнеш до пистолета ми?

Посегнах зад гърба му и измъкнах пистолета от колана.

— Колко патрона има? — попита той.

Проверих пълнителя с треперещи ръце.

— Един — казах тихо. — Само един е останал.

Зийк кимна.

— Добре. Ако се стигне дотам, трябва само… един изстрел.

Изтръпнах от ужас. Гледах го как взима пистолета от отпуснатата ми ръка и го слага до крака си. Внезапно си представих как излизам от микробуса и чувам изстрел зад гърба си. Или как се връщам с лекарството, отварям вратата и откривам замръзнал труп. Прииска ми се да закрещя.

Зийк най-сетне ме погледна и топлина проби през болката в очите му.

— Не се тревожи за мен — увери ме тихо той. — Няма да направя някоя глупост, Алисън, просто… трябва да си почина. Ако намериш Сарен и лекарство навреме, ще бъда тук. Ако не… тогава няма значение.

Наведох се, притиснах чело към неговото и затворих очи.

— Ще го намеря — обещах тихо. — Опитай се да издържиш. Ще се върна, Зийк, заклевам се.

Той обхвана лицето ми с горещите си длани, вдигна глава и ме целуна. Устните му едва докоснаха моите.

— Ще те чакам, вампирско момиче. — Погали кожата ми с палец. — Доколкото издържа. Но ако не успея… Поколеба се, сякаш искаше да каже нещо, но размисли. Сърцето му бумтеше бързо в гърдите. — Али, аз…

— Алисън — отекна гласът на Канин отвън, тих, но категоричен. — Трябва да вървим. Веднага.

Зийк се отпусна.

— Тръгвай. Върви да спреш Сарен. Не се тревожи за мен, аз ще бъда тук.

В очите ми пареха сълзи. Исках да остана и да споря, но думите заседнаха в гърлото ми и нямаше какво да кажа. Примигнах яростно, за да прогоня сълзите, отдръпнах се от Зийк и излязох на снега.

Може би за последен път се обърнах към човека, който ме гледаше от микробуса. Той ми се усмихна вяло и кимна, преди да затворя вратата и да го скрия от поглед.

Канин не ми даде време да размисля.

— Да вървим.

Обърна се и продължи между колите, а аз се озърнах към микробуса и го последвах. Усещах как се отдалечавам все повече от Зийк.

Известно време вървяхме, без да продумаме. Влачех се след Канин, но мислех за Зийк — как вероятно съм го убила, като го оставих там. Сам, болен и умиращ в някакъв си микробус. Ако бях настояла да дойде с нас… но тогава сигурно пак щях да го убия.

— Добър избор няма, Алисън — каза тихо Канин. — Само такива, с които можеш да живееш и с които можеш нещо да промениш.

Гърлото ми се сви.

— Аз го убих — изрекох страха, за който не исках дори да мисля преди минути. — Той ще умре там.

— Не е сигурно — каза Канин. — Не го подценявай. Той е боец, Алисън. Досега трябваше да е обезумял от болестта. Изумително е, че все още е с разсъдъка си. Може да успее да потисне вируса още мъничко.

— Докато му занесем лекарство?

— Ако Сарен има такова — уточни унило Канин, — макар че ми е трудно да го повярвам, той никога не се е опитвал да поправи онова, което е сторил.

Отчаянието ми нарасна и заплаши да ме прекърши.

— Защо го правим тогава?

— Защото трябва. — Гласът и изражението му не се промениха. — Защото няма какво друго да сторим. Защото няма кой друг да го направи. — После продължи едва чуто: — Отново ще се доверя на надеждата и вероятно този път тя ще бъде достатъчна.

Надежда. Надежда, че Сарен има лекарство, което може да спаси Канин, Зийк и Ню Ковингтън. Али от Покрайнините би сметнала това за пълна глупост — надеждата беше лукс, който лесно може да те убие. Но нали точно тя държеше Канин на крака толкова време? Надеждата, че ще сложи край на Беса и някак ще поправи стореното. Пак тя караше Зийк и останалите да търсят Едем. Те успяха единствено заради силната си вяра. И… пак тя ме караше да се държа за Зийк. Надеждата, че вампир и човек могат да победят всеки инстинкт и всеки страх, да победят чудовището, жаждата за кръв и желанието да убиваш, и да намерят начин да бъдат заедно.

Е, добре тогава. Нямаше да се откажа, щях да стигна до края. Заради Зийк и Канин, и заради града, който беше мой дом седемнайсет години, щях да се доверя на слабата надежда и да се вкопча в нея, докато не се уверя напълно, че всичко е изгубено.

Канин внезапно спря в края на улицата и бързо свърна зад ъгъла. Последвах го и надникнах зад стената.

Познах паркинга от другата страна и сградите около него, обраслото с бурени поле с голите дървета и бетонните колони, щръкнали сред тревата. За последно бях видяла това място, докато бягахме от вампирите на Принца и се опитвахме да се измъкнем от града, за да не ни убият. Не виждах почернелите останки на сградата отсреща заради тревата и кривите стари дървета, но знаех, че е там.

Старата болница. Скритата лаборатория. Бяхме пристигнали.

— Твърде тихо е — отбелязах аз, когато спряхме в края на паркинга и се вгледахме отвъд замръзналите треви, бурените и отломките от стари сгради. — Мислиш ли, че Сарен наистина е там?

— Скоро ще разберем — прошепна Канин.

Гласът му беше напрегнат. Погледнах го и се опитах да не издавам тревогата си, но беше трудно. Цялата му ръка се беше напукала и се белеше, а през разядената плът на бузата му белееше костта. Знаех, че изпитва болка и че за него е мъчително да върви, но той стоически не показваше нищо.

— Ще можеш ли? — прошепнах. Мисълта да се изправя пред Сарен ме ужасяваше още повече, защото явно щях да го направя сама. Помислих си за Зийк, който умираше в микробуса насред заснежения паркинг. Не можех да си простя, че го оставих там, но Канин беше прав: Сарен щеше да го използва срещу нас. Щеше да направи същото и с Канин, ако му се удадеше възможност.

— Трябва да останеш тук — казах му, когато не получих отговор. — Аз ще намеря Сарен. Не бива да идваш.

Създателят ми ме погледна и аз се усмихнах храбро. Ако трябваше да се изправя пред вампир психопат сам-самичка, за да спася Зийк и Канин, добре. Умирах от страх, но щях да го направя.

Канин ме погледна почти сърдечно и се обърна към паркинга.

— Не. Със Сарен… имаме стари сметки за уреждане. Тази война ще свърши днес. Няма да те оставя сама.

— Сигурен ли си?

Усмивката му стана страховита и тъмните му очи просветнаха. За миг си спомних, че Канин е Господар, че е много по-силен от мен и в него още дреме ужасният демон.

— Да вървим — рече той тихо и тръгнахме заедно през паркинга към руините на болницата. Само двамата, аз и моят създател, срещу най-страховития вампир, когото познавах. Каквото и да се случеше тази нощ, щеше да определи съдбата на всички.

Когато се приближихме до първата порутена сграда, кожата ми настръхна. Долових някакво движение — провлечени стъпки от двете пи страни в тъмното и тихи гласове. Последва тих кикот и зърнах проблясък на метал сред бурените. Спрях.

Клетки. Около старата болница беше пълно с клетки, телени клетки за кучета. Само че в тези бяха затворени хора с кървящи рани. Които сами си бяха нанесли, хора, които мърмореха, кикотеха се и нехаеха за снега.

Явно Сарен… ни очакваше.

— Ще можем ли да се промъкнем? — прошепнах на Канин.

В този момент обаче, дали с някакъв таймер, дали защото задействахме нещо, което не виждахме, вратите на клетките се отвориха с трясък и кървящите изскочиха с вой навън. Щом се озова на откритото, един мъж ни забеляза над тревата, разпищя се и привлече цялата глутница.

Дотук с промъкването.

Кървящите се завтекоха към нас с писъци и вой, в безредно пълчище. Изревах от омраза — към тях, към Сарен, към цялата безумна гадост — и хукнах напред редом с Канин.

Първият човек така и не разбра какво го сполетя, когато мечът ми се заби в него и изскочи от гърба му с алена струя. Измъкнах го и прободох други двама едновременно. Във въздуха се извиха кървави филизи и аз затворих уста, в случай че ме опръскат по лицето. Огромен мъж с едно око замахна към мен с ръждив стол, аз се претърколих под него, посякох го през краката и той се стовари на земята зад гърба ми.

— Алисън!

Канин пристъпи пред мен, когато се изправих, и блокира една сопа с ръка. Дървото се разцепи, когато се стовари върху предмишницата му, той изрева от болка и заби острието си под брадичката на кървящия. Една жена скочи зад гърба му, размахвайки стоманена пръчка. Изникна сякаш от нищото. Катаната ми профуча между тях и я разпори.

Още един кървящ се втурна с писъци към мен. Изревах и вдигнах меча, за да му отсека главата, но Канин се извърна, сграбчи ме за яката и ме издърпа назад. В този миг нещо внезапно се взриви в краката на човека, вдигна се пушек, разхвърча се обгорена плът.

— Внимавай за мини — предупреди ме Канин. — Сарен сигурно е минирал всичко.

Още една експлозия отекна пред нас, придружена от болезнен писък.

Когато посрещнахме и последните кървящи, които ни налитаха от всички страни, вече не смеех да се отделям от Канин. Избегнах една верига, която прелетя над главата ми, и забих меча си в ребрата на нападателя, а Канин сграбчи за лицето друг, който се опитваше да го намушка, вдигна го от земята и преспокойно му преряза гърлото.

Когато и последните нападатели вече лежаха в снега, аз огледах зловещо притихналото окървавено поле.

— Мислиш ли, че Сарен е разбрал, че сме дошли? — попитах Канин.

Той изсумтя.

— По-добре да бъдем внимателни.

Поехме предпазливо през паркинга, като се оглеждахме за мини, капани, жици и други гадости, които Сарен можеше да е заложил. Вървях след Канин, който имаше странен усет за скрити в снега и тревата опасности, и лесно ги избягваше. Буквално следвах стъпките му, докато не влязохме в почернелите и порутени останки на старата болница.

Все така предпазливи, тръгнахме през руините. До една паднала стена зееше тясна дупка, която водеше надолу в мрака. Връхлетя ме буря от спомени: аз и Канин, уроците му на дъното на тъмната шахта, бягството ни от Ню Ковингтън. Срещнах погледа му и се зачудих дали и той си мисли същото… или мислеше единствено за онова, което ни очакваше дълбоко в недрата на болницата?

— Аз ще сляза пръв — каза той тихо. — Чакай тук. Ще ти дам сигнал.

Кимнах. Канин пристъпи от ръба и без колебания се спусна в мрака.

Скръстих ръце и започнах да се ослушвам. Опитвах се да потискам нетърпението си и да не си представям какво може да се случи с Канин, докато ме няма. Сарен сигурно дебнеше някъде в засада. Може би бе заложил мини в дъното на асансьорната шахта, а може би във фоайето на болницата ни очакваше още една вълна от кървящи. Пристъпвах от крак на крак и се борех с желанието да скоча след Канин, докато накрая чух гласа му от мрака:

— Чисто е!

Скочих в шахтата, без да се държа за кабелите, и прелетях десетината метра до приземния етаж. Приземих се сред облак прах и изръмжах, а Канин ме изгледа предупредително — трябваше да бъдем тихи. Минах под един трегер и влязох в познато помещение.

Всичко изглеждаше точно като в нощта на бягството ни. Голямата рецепция беше до отсрещната стена, златните букви висяха накриво върху дървената табела. В пространството пред писалището, където Канин ме учеше да се бия с меча, беше чисто — нямаше отломки и боклуци. Залата беше някак застинала, сякаш никой не бе стъпвал тук от години.

Само че някъде в мрака, някъде в тази празна гробница, ни чакаше нашият враг.

Канин ми кимна и тръгнахме плавно и безшумно по плочите — вампири на лов. Не си направихме труда да проверяваме безбройните стаи по тесните коридори, офиса на Канин и старата ми стая, където спях на едно буцесто болнично легло в ъгъла. Сарен нямаше да бъде там, а само на едно място. В стаята зад червената врата в края на стълбището.

Щом стигнахме, стана съвсем ясно, че той ни чака.

Кръв покриваше стъпалата чак до червената врата, бе размазана и по стените — черна и влажна. Ръце и крака висяха на жици от тавана, а една отсечена глава плуваше озъбена във въздуха сред тях. Над червената врата с кръв бяха изписани огромни букви: Откровение 21.

— Готова ли си? — попита ме тихо Канин.

Посегнах над рамото си, издърпах меча и стиснах здраво дръжката.

— По-готова няма да стана, предполагам. — Отсечената глава внезапно се стовари с гаден влажен звук в краката ми и аз подскочих. — Да приключваме с това.

Спуснахме се по стълбите, като прескачахме крайници и локви съсирваща се кръв, към червената врата.

Тя беше отключена, дръжката се завъртя лесно и вратата се отвори със скърцане. Стените зад нея бяха целите в кръв, а думата Откровение бе изписана отново и отново, само че с различни числа. Канин сложи длан на рамото ми и кимна към горния ъгъл. Счупената охранителна камера примигваше към нас с червено то си око. Потреперих — знаех, че от другата страна може да е единствено Сарен. Който ни наблюдаваше.

Кръглата врата в края на коридора също беше открехната. Тръгнахме натам, като много внимавахме за капани и засади. Бутнахме я, тя се отвори със стон и ние се озовахме в стаята, където преди шест десетилетия се бяха родили чудовища.

Килиите от двете страни бяха празни, слава богу. Почти очаквах да са пълни с кървящи, готови да ни се нахвърлят. Сарен го нямаше, освен ако се криеше в някоя от килиите.

— Не е тук — каза едва чуто Канин. — Ще трябва да минем през последната врата в дъното.

Никога не бях минавала през нея. Бях стигала само дотук, където ме откри Сарен, след като нападна Канин в града, и аз забих джобното си ножче в окото му. Съмнявах се, че е забравил това.

Оръжието на Канин внезапно се озова в ръката му. Вече нямаше връщане назад. Заради Канин, заради Зийк, заради цял Ню Ковингтън, трябваше да се изправим пред този безумец. Приближихме се до вратата и тя, разбира се, се оказа отключена. Отворихме я.

За миг се сковахме и се втренчихме в мрака. Различих няколко стари легла, покрити с плесен и прах. От тях висяха дебели кожени каиши и окови, също като в Стар Вашингтон, и аз настръхнах. До отсрещната стена имаше стар компютър със счупен монитор, а до него — странно устройство с дълга щръкнала тръба. От другата страна имаше още килии с дебели стоманени решетки на прозорците и метални врати с външни резета. Лъхна ни студ, воня на застояло и лек дъх на кръв.

От тъмното долетя съскащ кикот.

— О, ето ви и вас — измърка тих глас от тъмното. — Заповядай в моя салон, казал паякът на мухата. Хубаво ще си поприказваме.

Студ плъзна по гръбнака ми. Стиснах меча и тръгнах напред, но Канин ме спря и прошепна съвсем тихо:

— След мен. Ако това е капан, поне ти ще останеш свободна.

Преглътнах с мъка.

— Внимавай, Канин.

Той свали ръка и пристъпи прага. Нищо не се случи: нямаше експлозия, нито стрелба, вратата не се затръшна зад него. Канин се огледа спокойно и каза високо:

— Сарен. Явно ме очакваш. Ето ме.

Отново се чу злобен кикот.

— О, Канин — измърка гласът, после той изникна от мрака и застана в средата на стаята. Настръхнах, щом видях отново гадното му белязано лице. — Много ме забавлява игричката ни, стари приятелю. — Той събра длани пред себе си. — Ти си най-изкушаващата плячка и ще ми липсваш, но вече си изигра ролята в тази симфония. Гласът ти, твоята музика, вече умира и скоро ще изчезне в нищото. — Празните му безумни очи спряха върху мен и той се усмихна. — Повече ме интересува какви песни може да пее малкото птиче.

Прииска ми се да се свия от страх, но вместо това престъпих прага, за да застана до Канин, и се втренчих възможно най-предизвикателно в откачения вампир.

— Мен ли искаш? Ето ме.

— Да! — съгласи се Сарен и плесна с кокалестите си ръце. — Ето те, малко птиче. Ето те, ето ни и нас, а светът се върти и умира. — Той килна глава към мен. — А къде е твоят принц? Предполагах, че и той ще иска да дойде, за да види края на тази симфония.

— Няма го — озъбих се аз. Внезапно се зарадвах, че Зийк не е тук, в тази зловеща стая с безумеца, който щеше да използва всяка наша слабост. — Твоят вирус го уби — нямаше нужда да симулирам гняв и омраза. Сарен вдигна вежди. — А ти ще ни дадеш лекарство веднага, или ще го изтръгнем със сила.

— Лекарство ли? — рече Сарен с престорена изненада. — Защо мислиш, че имам лекарство, пиленце?

Изръмжах и вдигнах меча си, но усетих, че Канин възпира ръката ми. Беше ми писнало да се разправям с този психопат и не бях в настроение за подли игрички.

— Имаш ли лекарство, или не?

— О, чакай да си помисля. Лекарство, лекарство… — Той вдигна ръце и направи две крачки към плота. — Да не би да говориш за това… лекарство?

Не биваше да се оставям да ме подведе. Трябваше да внимавам повече, да бъда нащрек, но за част от секундата осъзнах, че той посяга към нещо, натиска някакъв ключ над плота и в очите ни лумна ярка светлина, която ни ослепи. Изсъсках, извъртях се, за да се предпазя, и чух, че и Канин прави същото. В този миг нещо ме сграбчи отзад и стисна ръката, с която стисках меча, а остър дървен гол опря в гърдите ми, точно над сърцето.

— Здрасти, сестричке — прошепна познат глас в ухото ми. — Обзалагам се, че не очакваше да ме видиш отново.