Джули Кагава
Лек за вечност (4)

Глава 4

Бесните се върнаха и пак се замотаха около имението, но Азура ни показа тунел, който водеше от къщата до една празна сграда оттатък оградата. Не ми се стори никак разстроена от заминаването ни, но ни даде карта, термоси с кръв и неохотната покана да се върнем, ако много се налага.

— Метрото е на няколко пресечки в тази посока — посочи тя към едно място на наполовина разтворената карта. — Това е най-бързият начин да стигнете до гнездото им, но помнете, че издигне ли се слънцето, тунелите ще бъкат от Бесни, които се прибират под земята да спят. Предлагам да побързате, освен това стойте далече от улиците. Движете се по покривите, Бесните рядко се осмеляват да се качат там.

— Благодаря, скъпа — отвърна Чакала и й се ухили похотливо. — Може би някой ден ще се отбия пак и ще се опознаем по-добре, когато имаме повечко време, а?

— Да, само предупреди, че идваш — усмихна се напрегнато Азура. — Че да не забравя да изключа оградата.

— Палавница — ухили се Чакала, а Азура затвори вратата и ни остави отвън.

Градът от другата страна на оградата се простираше мрачен и зловещ, обрасъл с дървета и храсти, сякаш цяла гора беше избуяла и погълнала всичко. За двама вампири бе съвсем лесно да се качат на покрива на най-близката сграда и да поемат по хлабавите керемиди и през зеещите пролуки. Там, където пространството между сградите беше твърде голямо, скачахме на земята, но само докато стигнем до отсрещната стена и се изкатерим по нея. По покривите нищо не ни пречеше, луната озаряваше пътя ни над улиците и ние следвахме картата на Азура.

Под нас обаче беше друго.

Бесни бродеха по преплетените улици, прокрадваха се между колите, излизаха от прозорците, търчаха по порутените тротоари, ръмжаха и съскаха един срещу друг, заслепени от гнева и влудени от Глада. Отвъд оградата не се виждаха никакви хора; чудех се дали Азура не е прибрала в своята крепост единствените оцелели. Една злощастна котка се опита да притича през пътя и на мига бе връхлетяна от Бесен, който пъхна главата й в устата си и я откъсна. Миризмата на кръв привлече още Бесни и скоро се завърза отвратителна схватка — изчадията пищяха и се разкъсваха взаимно, за да се доберат до останките на животното.

— Не си много разговорлива.

Не му обърнах внимание, гледах право пред себе си. Чакала крачеше с лекота до мен и понякога поглеждаше към картата.

— Нямаш какво да кажеш, а? — попита той. — Каква изненада! Беше толкова многословна при първата ни среща. Трябва да призная, че съм убивал кръвни родственици, но единствено за теб си помислих, че можем да се спогодим. — Въздъхна. — После, разбира се, ти уби неколцина от моите и избяга с човеците, които бях открил с толкова усилия. Ти и онова момче — добави той малко по-остро. — Как му беше името? Синчето на стария проповедник, за когото ляха легени сълзи, защото го мислеха за мъртъв? Нещо библейско беше, нали? Джеремая? Закарая?

Йезекил, помислих си аз и усетих студ в стомаха си. Зийк. И никога нищо няма да ти кажа за него. Не бива да ти помагам, трябваше да извадя меча и да го забия в ухилената ти физиономия!

— Та какво стана с твоите хора? — попита Чакала след няколко минути напрегнато мълчание. — Тръгнаха ли си? Избягаха ли, след като мина през толкова премеждия, за да ги изведеш от града? — Той пак се ухили. — Или си ги изкльопала всичките, а?

— Млъквай! — не издържах аз, но не го погледнах. — Те са на сигурно място. Нищо друго няма да ти кажа.

— Така ли? — Докато напредвахме по потрошените покриви, усещах, че се хили с отвратително самодоволство. — Значи си ги завела до Едем? Колко милосърдно от твоя страна. — Чакала се усмихна на острия ми поглед. — Какво, шокирана си, че знам за Едем ли? Недей така. Винаги съм знаел, че съществува — град без вампири, само сбирщина от тлъсти човеци, които търчат насам-натам и се преструват на началници. Знаех, че онзи старец го търсеше и че накрая все пак ще ми падне в право в скута. Той и жалката му групичка нямаше как да бягат вечно от мен, трябваше просто да бъда търпелив. И търпението ми се отплати — сгащихме ги. Всичко вървеше по план. — Той присви очи. — Или щеше да върви по план, ако не беше ти.

— Да, много съжалявам, че ти провалих плановете да превземеш света.

— Не е вярно — реагира Чакала. Звучеше обиден. — Опитвам се да намеря лек за Беса.

Изсумтях. Всяко живо същество, ухапано от Бесен, също се превръща в Бесен, но Бесни не се създават единствено така. Заради мутирал щам на вируса на Червените дробове всички вампири са носители на Беса. Ако само ухапят човек, за да се нахранят от него, той няма да се Превърне, но за повечето от нашия вид опитът да създадат нов вампир чрез обмяна на кръв води до появата на Бесен. Само малцината Господари, Принцовете на градовете, можеха да създават ново поколение, но и дори при тях съществуваше вероятност да се пръкне Бесен. Канин, нашият създател, беше Господар, но аз извадих късмет, че след смъртта си се превърнах във вампир, а не в ужасно безмозъчно чудовище.

— Онзи старец беше ключът — продължи Чакала, като се взираше в мен. — Той разполагаше с цялата информация. Резултатите от изследванията на вируса, от проведените изпитания, от данните как са се появили Бесните, всичко! Опитвам се да спася вида ни, сестричке. Бях на косъм, но ти ме провали.

— Опитваш се да излекуваш Беса, за да превърнеш слугите си в армия от вампири и да завладееш всичко! — изстрелях аз в отговор. — Не ми се прави на светец. Ти си коварен, кръвожаден убиец, който жадува за власт. Между другото, къде е сега твоята армия от бандити? Нима са те изоставили, защото не са получили обещаното безсмъртие?

— О, не се тревожи, още са тук — усмихна се дружелюбно Чакала. — Относително лесно е да управляваш град, в който не съществуват правила — слугите правят каквото си искат и ти не им пречиш. След смъртта на стареца обаче се наложи да измисля нов план. Тогава се сетих за теб и реших, че трябва да си поговорим, а нямаше как да го направя, ако армия бандити ме следва през цялата страна. — Сви рамене. — Те ще ме чакат, когато се върна с лекарството. Нищо не си спряла, сестричке, само малко забави нещата.

— Ако има лекарство. Не знаем дали тази лаборатория е разработила лек. Или поне нещо подобно.

— Щях да го споделя с теб — рече той. Звучеше гневен и наранен едновременно. — Двамата с теб, сестричке, можехме да получим всичко. Всичко!

— Не искам всичко — озъбих му се аз. — Не исках твоя град, слугите ти, кроежите ти за власт, нищо! Исках само да отведа приятелите си на безопасно място.

— Ахаа! — Чакала вдигна вежда. — И какво излезе накрая? Май не виждам приятелчетата ти сега. Къде са те? В техния Едем, нали? Ти защо не остана там, щом са ти толкова близки? — Той се изхили и продължи, преди да отговоря: — Знаеш ли какво си мисля, че е станало? Отвела си онези торби с кръв в Едем, точно както каза, но те, милите, не са могли да допуснат един вампир в града си, нали? Това само ще всее паника, все едно да вкараш вълк сред овце. Затова са те отпратили или прогонили. А твоите малки приятелчета, човеците, които спаси от големия лош бандитски крал. Хората, заради които си заложи главата, не са направили нищо. Защото знаят, че другите са прави. Защото ти си чудовище, което убива хора, за да оцелее, и каквото и да си мислиш, винаги ще бъдеш само това.

— Я ми напомни защо ти помагам?

Чакала се засмя.

— Знаеш, че съм прав, сестричке. Можеш да го отричаш колкото си искаш, но само се заблуждаваш.

— Ти не ме познаваш. — Чакала пак се изхили и аз се извърнах към него. — И още нещо, спри да ме наричаш „сестричке“. Не сме роднини само защото Канин с Превърнал и двама ни. Имам си име — Алисън. Използвай го.

— Разбира се, Алисън. — Чакала оголи присмехулно зъби. — Но и двамата знаем истината. Вампирската кръв е по-силна от човешките връзки и ни свързва по начин, който хората не могат дори да си представят. Според теб защо можеш да усетиш и мен, и Канин? Защото колкото по-силна ставаш, толкова по-лесно разбираш къде са членовете на семейството ти по всяко време. Ето затова повечето вампирски сборища са от членове на семейството на Принца, които той самият е създал. Може да ги усети навсякъде и понякога долавя дори мислите им. Което им пречи да се обърнат срещу него. Връзката обаче е двупосочна.

— Затова ние с теб усещаме Канин.

— Аха. — Чакала погледна на запад, когато поехме отново. — И ние с теб се усещаме, макар и малко по-слабо. Най-силното привличане обаче е към създателя ни, или поне беше, преди да изпадне в хибернация. Ако вампирът е близо до смъртта, връзката отслабва, но не се прекъсва.

— Защо?

— Защото по някакъв начин, вероятно несъзнателно, Канин ни зове.

След няколко часа все още не бяхме открили входа към метрото.

— Хм. — Чакала спря на края на един покрив, разтвори картата и започна да се оглежда. — По дяволите! Входът към метрото трябва да е на тази улица, но как да разчета проклетата карта, като по нея няма никакви знаци?!

Оставих го да се суети с картата и се вгледах в бледите силуети на бесните, които се промъкваха в сенките долу.

Защо му е на Сарен да търси тази лаборатория? — попитах тихо, за да не ме чуят чудовищата. — Според теб какво иска?

Чакала изсумтя разсеяно.

— Откъде да знам, не съм психопат. — Той замълча и добави: — Е, не съм чак такъв психопат. Добре де, ето го входа към метрото във Фоги Ботъм^[1]… Къде е проклетият тунел? — Той погледна към улицата и въздъхна. — Може би и той търси лек за Беса. О, ама чакай, на теб не ти пука за това, нали?

Голяма група Бесни се появи между две сгради точно под Чакала, който се беше задълбочил в картата. За миг ми хрумна противната мисъл да го бутна от ръба, за да падне сред тях и да видя как ще се оправи. Чудовището в мен одобри този план, подтикваше ме да действам и да го нападна, докато не гледа. Да, шепнеше то. Направи го. Чакала би го направил и ще го направи някой ден. Когато вече няма нужда от теб, ще те удари в гръб, без да се замисли.

Но така щях да стана същата като него, нали?

Възможността отмина, преди да взема решение. Глутницата Бесни се отдалечи. Гледах ги как се промъкват по улицата, съскат и ръмжат… и изчезват под купчина отломки.

Примигнах.

— Ей! — извиках на Чакала, той свали картата и ме погледна, а аз се приближих до ръба и приклекнах. — Мисля, че го открих.

Слязохме внимателно на улицата и се огледахме за Бесни, които можеха да се спотайват между колите и край сградите. Прекосихме предпазливо платното и огледахме мястото, където бяха изчезнали изчадията. Съседната сграда беше почти срутена и земята бе осеяна с натрошено стъкло, метални и бетонни отломки, но под един пропаднал навес имаше малка, почти незабележима тъмна дупка.

Чакала се ухили предизвикателно.

— Дамите са с предимство.

Настръхнах. Входът към тунела беше тих като зейналото гърло на нещо огромно и зло, което иска да ме погълне. Наведох се и се вгледах вътре. Посрещна ме непрогледен вечен мрак, през който трудно проникваше даже вампирското ми зрение. От дупката лъхаше студен сух въздух и миризма на прах, гнилоч и развала.

— Какво има? — чух самодоволния глас на Чакала. — Изплаши ли се? Или искаш батко ти да мине първи?

— Млъквай!

Намръщих се, посегнах през рамо и издърпах меча, който излезе със съсък от ножницата. Исках да съм подготвена, ако нещо ми се нахвърли в мрака. Хванах дръжката така, че острието да легне на предмишницата ми, наведох се досущ като Бесните и се плъзнах в дупката.

Напипах скала и студен метал, а когато се изправих, се озовах на върха на дълго стълбище, което водеше към непознатото. Металните стъпала бяха отчасти затрупани с пръст и камъни, изглеждаха неравни и странно поддаваха, сякаш не бяха добре закрепени. Човек спокойно би си помислил, че навремето са били подвижни.

Чакала се плъзна след мен с краката напред, изсумтя и скочи на стъпалата.

— Добре — прошепна той, щом се изправи. За разлика от мен, трябва ще да се привежда, за да не се блъсне в тавана. Понякога е добре да си дребосък. Той извади картата и присви очи в мрака.

— Та значи, според картата трябва да тръгнем по червената линия на Север, за да стигнем до свърталището, което е някъде тук… — потупа той с кокалче по хартията. Изглеждаше замислен.

— Къде точно?

— Не се разбира.

— Значи ще вървим на сляпо. Ще търсим лаборатория, която може въобще да не е тук, насред свърталище на Бесни, които ще ни затворят в капан, ако не намерим изход.

— Вълнуващо, нали? — ухили се Чакала и сгъна картата. — В такива моменти можеш да се насладиш на безсмъртието си. Не ти ли харесва, сестричке? Не те ли кара да се чувстваш жива?

— Аз съм пас, благодаря. — Прибрах меча и се вгледах надолу по стълбите. — Стига ми просто да намеря лабораторията и да изляза цяла оттук.

Стълбището се спускаше дълбоко под земята и водеше до огромен тунел. Познатите релси се нижеха от двете страни на платформата. На времето по тях бяха летели метални вагони, но сега пустееха. Таванът на огромния тунел изглеждаше странно — беше изпъстрен с някаква шарка от бетонни квадрати, големи парчета от които се бяха стоварили на платформата. Чакала отиде до края й, скочи на релсите и се вгледа в тунела.

— Няма и помен от Бесни — прошепна той. — Поне засега. — Погледна ме през рамо. — Идваш ли?

Скочих на релсите зад него.

— Какво има, Чакал? — Реших да отвърна на подигравката му. — Да не искаш да ти държа ръката всеки път щом слезем в тъмна дупка?

Смехът му отекна в извития таван и ме изненада.

— Ето затова те харесвам, сестричке. С теб толкова си приличаме.

Аз не съм като теб, помислих си. Но думите му ме преследваха дълго след като навлязохме в тунела.

— Ама това нещо няма край, а?

Потрепнах, когато гласът му отекна в тишината и пое по безкрайния тунел.

— Говори по-тихо! — изръмжах аз и се ослушах за тътрене на крака или дращене на нокти по камъка. Можеше да сме събудили Бесни. Вече бяхме срещнали няколко и нямах желание да си пробивам път през още една вълна. Тъмните тунели смърдяха, вонята на чудовищата бе полепнала по стените, но иначе нищо не помръдваше, нямаше дори плъхове. Понякога попадахме на тела на Бесни, разкъсани от себеподобните си. Веднъж се натъкнахме на нещо, което помислих за труп, но то скочи с писък към нас, размахвайки оцелялата си ръка. Чакала явно се наслаждаваше на тези срещи и размахваше яростно стоманената пожарникарска брадва, която криеше под коженото си палто, смазваше черепи и чупеше кости със свирепа усмивка. Аз не бях толкова ентусиазирана. Не ми беше приятно, че съм се озовала в този подземен лабиринт на смъртта с вампир, когото не харесвам и на когото нямам никакво доверие. Защото, когато се нахвърляше върху Бесните демонично ухилен и ги сечеше на парчета, Чакала ми напомняше за самата мен. За онова, което потисках, за звяра, който ме караше да изгарям от животински гняв и жажда за кръв. Онази част от нас, която ни правеше опасни за хората и ми пречеше да бъда със Зийк.

Моят кръвен брат се усмихна и опря окървавената брадва на рамото си.

— Сестричке, не ми казвай, че те е страх от шепа Бесни.

— Едно е шепа бесни, друго е цяла орда в тесен тунел. Ще съмне само след часове.

Втренчих се безсилно в порутения бетонен тунел. Под Стар Вашингтон имаше огромен лабиринт от тунели, тръби и проходи, които се виеха до безкрайност в мрака. Нощта беше към края си, а тунелите не свършваха. Натъкнахме се дори на нещо като подземен търговски център с древни порутени магазини и странни гниещи неща по полупразните лавици. А аз си въобразявах, че в каналите на Ню Ковингтън е трудно! Та те бяха нищо в сравнение с това.

— Къде е тъпата лаборатория? — измърморих. — Като че ли цяла нощ обикаляме в кръг.

Чакала понечи да отговори, но се свъси и попита:

— Чу ли това?

Не, кое?

Той ми направи знак да мълча и пое напред. Бетонният тунел, по който вървяхме, се стесни и аз наистина чух нещо, от което косъмчетата по тила ми настръхнаха. Ако тихото ръмжене и съскането не стигаха, за да застана нащрек, вонята на гнилоч и смърт, която лъхаше оттам, се оказа предостатъчна.

Продължихме безшумно с извадени оръжия. Пред нас тунелът внезапно излизаше на открито, а едно ръждиво тясно мостче се протягаше над празно пространство. Стиснах меча, последвах Чакала до мостчето и погледнах към мрака долу.

— Мамка му! — възкликна той.

Стояхме на ръба на огромна кръгла зала, чиито стени се издигаха на пет метра над нас. Тясното метално мостче водеше към друг тунел, на поне шейсет метра разстояние. Перилата му бяха ръждясали напълно и на места в ламаринения под зееха дупки, но не това ме притесни най-много.

На три метра под нас бетонният под беше покрит с шаващ килим от бледи тела и нащърбени зъби. Бесните изпълваха цялата зала, ръмжаха, съскаха и щъкаха из помещението като пълчища мравки. Бяха стотици, може би хиляди, и продължаваха да извират от околните тунели и тръби. Лъхна ме воня на кръв, гнилоч и гадост, изсъсках и отстъпих от ръба.

— Е — развеселено започна Чакала, втренчен в пълчището под нас. — Май намерихме гнездото. — Той разклати пробно мостчето, което изскърца и посипа с ръжда ордата долу. Слава богу, не забелязаха. — Не изглежда много стабилно, нали? Интересно ще бъде.

— Не говориш сериозно.

— Да виждаш друг път натам? — Чакала скръсти ръце и се ухили самодоволно и предизвикателно. — Мислех, че нямаш търпение да откриеш лабораторията.

Аз също се подсмихнах и отвърнах:

— Е, добре, след теб.

Той сви рамене, стъпи на тясното мостче и внимателно отпусна тежестта си на него, за да провери дали ще го удържи. То изстена, но издържа и Чакала ми се ухили:

— Страх ли те е от високото, сестричке? Искаш ли да те пренеса?

— Защо не си спестиш остроумията, докато стигнеш до другия край?

Той извъртя очи, обърна се и тръгна с неестествена грация над пропастта. Въпреки това мостчето скрибуцаше, стенеше ужасно под тежестта му, потреперваше и се олюляваше, а аз прехапах устна, защото бях сигурна, че ще се счупи и Чакала ще полети към смъртта си.

Под нас Бесните забелязаха вампира, който се опитваше да мине над тях и се втурнаха напред с писъци и ръмжене, като се блещеха лакомо. Някои заскачаха към мостчето, като посягаха с нокти към него, и макар че не успяваха да го достигнат, на няколко пъти ми се сториха тревожно близо.

След не е един напрегнат момент Чакала най-сетне стигна до другия край. Съскането и писъците на Бесните вече бяха оглушителни и отекваха в залата, но той се обърна и ми кимна ухилен да тръгвам.

О, по дяволите!

Преглътнах с мъка, пристъпих и погледнах надолу. Бесните веднага ме забелязаха и започнаха да се хвърлят към мен и да секат с нокти въздуха. Опитах се да не им обръщам внимание и тръгнах по паянтовото метално мостче, което се люлееше и тресеше под краката ми. Краят му ми се струваше невъзможно далече.

Стъпка по стъпка, Али.

Втренчих се право напред и поставях крак пред крак възможно най-леко. Нямаше перила, за които да се държа, трябваше сама да пазя равновесие. Мостът се люлееше и стенеше, докато наближавах средата и внимателно прекрачвах зейналите в ламарината дупки. През тях виждах как Бесните кипят под мен, гледат ме свирепо с мъртвите си очи и посягат с ноктестите си ръце.

Към края опитах да ускоря ход, но продължих да пристъпвам много внимателно. Един Бесен скочи нагоре, удари отдолу мостчето и металното скърцане сякаш се заби право в гръбнака ми. Мостчето се люшна встрани и едва не ме изтърси долу, а после издаде оглушителен стон, разтресе се и се усука като хартия.

Страх пробяга по тялото ми и аз скочих трескаво към края на тунела точно в мига, в който мостът се счупи и полетя към пълчищата долу. Ударих се в стената на сантиметри от ръба и задрасках отчаяно по нея, за да се задържа. Пръстите ми задрапаха по гладката повърхност и аз се плъзнах към виещото море от смърт.

Някой ме сграбчи за китката и спря падането ми. Вдигнах изцъклените си от страх очи и видях, че Чакала лежи по корем и се е вкопчил в ръката ми, стиснал зъби. Лицето му се изопна от усилието, когато започна да ме изтегля нагоре.

На гърба ми се хвърли смърдящо, подобно на скелет тяло, което заби нокти в раменете ми и запищя в ушите ми. Изръмжах от болка и приведох глава, когато Бесният разкъса яката ми и се опита да ме захапе за врата. Не можех да сторя нищо, но Чакала посегна надолу с другата си ръка, издърпа меча от ножницата на гърба ми и замахна към Бесния. Усетих как тежестта на гърба ми изчезва. Бесният полетя към сганта с писъци, а Чакала ме изтегли в тунела.

Свлякох се до стената и се вторачих в него, докато се взираше в бесните долу. Току-що… ми беше спасил живота. Гледах го смаяно, а той се доближи и ми подаде катаната.

— Така. — Златистите му очи сияеха. — Мисля, че вече ми се полага и друг саркастичен коментар, не мислиш ли? Заслужих си го.

Поех изтръпнала меча.

— Да — прошепнах аз и самодоволното му изражение се смени с друго, не чак толкова неприятно. — Благодаря.

— Няма защо, сестричке. — Злобната усмивка се завърна и той отново си етапа същият. — Коментар номер едно — колко тежиш, че успя да строшиш моста? Мислех, че азиатките са дребни и изящни.

Е, това беше. Прибрах меча в ножницата и се облещих на „брат“ ми.

— А пък аз за малко да си помисля, че не си чак такова копеле.

— Това с твоя грешка, не моя. — Чакала изтупа ръце и се вгледа унило в края на тунела. — Продължаваме ли, преди нашите приятели да са се покатерили един върху друг, за да ни докопат? Ако това е гнездото, лабораторията трябва да е някъде наблизо.

Нещо в ямата издрънча, аз отидох до ръба и погледнах надолу точно когато един Бесен се приземи с ръмжене пред мен. Изръмжах в отговор, изритах го в гърдите и той полетя със салто обратно към дупката. Видях, че мостчето е паднало до стената на ямата и Бесните се катереха по него, за да скочат в тунела. Извадих катаната и посякох един от тях още във въздуха, щом се хвърли с вой към мен, но Чакала ме сграбчи за палтото и ме дръпна назад.

— Няма време за това! След секунди цялото гнездо ще бъде тук. Хайде!

Воят и писъците се засилваха, в тунела нахлуваха още Бесни и ръмжаха озъбени. Аз се завъртях, откъснах се от ръката на Чакала и хукнах напред, следвана от рева на чудовищата.

Отдалечихме се на няколко километра от гнездото, но сякаш не наближавахме скритата лаборатория.

— Нямаш представа къде е, просто гадаеш, нали? — сопнах се на Чакала, който тичаше пред мен, а той ме изгледа раздразнен през рамо.

— Съжалявам, но на картата няма голям хикс и надпис „Свръхсектретна правителствена лаборатория“.

От пролука в тунела скочи един Бесен и се приземи със съскане пред нас. Чакала завъртя брадвата, без да спира да тича, и му отнесе челюстта. Още чувах ордата, която ни преследваше. Писъците им отекваха около нас и прииждаха сякаш отвсякъде. Определено бяхме разбунили гнездо на оси и те бяха разгневени. Намирахме се в техния свят и те наближаваха.

— Защо не извадиш проклетата карта, за да разберем накъде тичаме, мама му стара?! — изсъсках аз към гърба на Чакала.

През празната каса на някаква врата преминахме в друг бетонен проход. По стените и тавана се виеха ръждиви греди и тръби, от които капеше вода. Чакала извади картата от палтото си, разгъна я с шумолене и се намръщи, когато писъците на Бесните отекнаха зад нас.

— Така, къде може да се намираме, мамка му? — прошепна той, присви очи и заразглежда картата в мрака. Озърнах се нервно към тунела, по който бяхме дошли, и чух, че бесните приближават — ноктите им дращеха по бетона. Чакала тръгна по прохода, като заобикаляше падналите греди и тръби, а аз го последвах.

— Настигат ни.

— Първо искаш да гледам картата, сега ме пришпорваш. Реши какво искаш, сестричке. — Той мина покрай висока четвъртита колона, щръкнала от стената. Отпред се виждаха две открехнати плъзгащи се врати, а от пролуката между тях лъхаше студен въздух. — Така, това са тунелите на метрото — измърмори той и ускори ход, като държеше картата до лицето си, за да я вижда в тъмното. — А това е входът, през който дойдохме… чакай малко.

Той спря, обърна се и се загледа в обратната посока. Проследих погледа му, но виждах само празен коридор и ръждиви тръби, макар че още чувах Бесните.

— Къде отиваш? — попитах, когато той се запъти право към наближаващата орда. — Хей, сбърка посоката! Ако не си забелязал, обикновено се опитваме да избягаме от сигурната смърт!

Чакала спря до дългата четвъртита колона, която стърчеше от стената, и измърмори:

— Да. Така и предполагах. Това го няма на картата и долу не би трябвало да има нищо. Ела да видиш.

Колкото и да не ми се искаше, хукнах към него и се втренчих във вратите. От пролуката между тях лъхаше студен сух въздух и Чакала изсумтя.

— Той е бил тук.

— Кой? Сарен!

— Не, Торбалан. Виж — посочи той към плъзгащите се врати. Металните им ръбове бяха нащърбени, сякаш нещо бе плъзнало здрави като желязо пръсти в пролуката, за да ги отвори. Вгледах се между тях и различих тясна шахта, която се спускаше в мрака далече, далече надолу.

Зад нас отекна писък и Бесните се изсипаха в коридора като съскащ бял поток. Видяха ни, разпищяха се и се юрнаха напред, като прескачаха гредите и заобикаляха тръбите, а ноктите им избиваха искри от метала.

— Давай, сестро! — прогърмя гласът на Чакала в шахтата и ушите ми писнаха, а нещо ме избута през отвора. Скочих напред, успях да се вкопча в един от дебелите кабели и изкривих лице от болка. Чакала се провря през вратите, но вместо да се хване за металните въжета, се хвърли към една ръждива стълба на стената. После се озърна през рамо и ми се ухили.

— Ще се видим долу.

— Имаш късмет, че не мога да те докопам!

Той само се засмя, но в този миг един Бесен се удари във вратата със съскане и започна да посяга с нокти към нас. После изпищя, метна се напред и се хвана за кабелите до мен. Опита се да ме докопа и аз изпищях, изритах го и металните въжета силно се разклатиха. Изпод извитите нокти на чудовището се сипеха искри и аз се залюлях, за да изляза от обхвата му.

Бесният висеше на кабелите като гротескна маймуна и се хвърляше към лицето ми с оголени зъби. Аз изръмжах, протегнах ръка, позволих на нащърбените зъби да се забият в палтото и кожата ми, а след това дръпнах рязко встрани и откъснах чудовището от кабелите. То посегна отчаяно към друго въже, но не го улови и се понесе надолу с писъци. Много време мина, преди да чуя далечния тътен на дъното.

На вратата се скупчиха още Бесни, облещили празните си мъртви очи към мен, но май не смееха да скочат. Огледах се и видях, че Чакала вече е на няколко метра под мен и се спуска по стълбата с невероятна скорост. Аз също тръгнах по нея, като тихичко му се заканвах.

Шахтата беше дълбока поне стотина метра — непрогледно мрачна, клаустрофобична тръба, която се спускаше сякаш чак до центъра на земята. Дори вампирското ми зрение, което превръщаше пълния мрак в отсенки на сивото, не успяваше да стигне до дъното й. Имах чувството, че се олюлявам над бездънна яма. Изведнъж чух метално кънтене и ме обзе облекчение — Чакала беше стигнал до долу.

Спуснах се по кабела и се приземих на квадратна метална платформа, която леко се олюля под мен. Огледах се и установих, че не е прикрепена към стените на шахтата; беше по-скоро като голяма метална кутия, увиснала на кабелите. В процепа между нея и стената лежеше бледо, потрошено тяло — черепът му се беше разбил в ръба й.

Чакала пристъпи напред с крива усмивка и едва се сдържах да не го изритам в пищяла.

— Май сме на прав път — обяви той и посочи един отворен капак в центъра на кутията. — След теб.

Извадих меча, спуснах се в дупката и се приземих в правоъгълна кабина с отворени врати. Зад тях видях дълъг коридор, който водеше до две дебели метални врати.

Чакала скочи на пода до мен с развяно палто, изправи се и се вгледа в изхода.

— Е, копеле — прошепна той и тръгна напред, — какво си търсил тук долу?

Заедно отворихме вратите и излязохме в тъмно студено помещение, което ми напомни за старата болница, в която бяхме живели с Канин в Ню Ковингтън. До стените имаше легла с колелца, разделени от изгнили завеси или преобърнати на пода. В ъглите и центъра на помещението видях лавици със странни инструменти и грамадни машини, също съборени и изпочупени. Стъкло хрущеше под краката ни, когато тръгнахме през лабиринта от отломки и остри парчета. Вгледах се по-внимателно и забелязах, че от повечето легла висят кожени каиши с халки за китките и глезените. Дръпнах една мухлясала завеса и ужасено отскочих, защото от леглото ми се ухили скелет с изгнили кожени халки около китките. Стомахът ми се преобърна, докато се взирах в оголените кости. Какво бе станало тук?

Чакала избърза напред и докато претърсваше скритите ъгълчета на помещението, аз продължих покрай стената, докато открих друга врата. Бутнах я, но за разлика от останалите, тя не се отвори. Защо я бяха заключили? Събрах сили и я изритах точно под дръжката. Нещо рязко изхрущя и тя хлътна назад.

Зад нея имаше кабинет, или поне на това приличаше. — Вътре видях лавици и метални шкафове, а в ъгъла — дълго дървено писалище. Това помещение беше относително чисто и непокътнато; нямаше нищо счупено и макар и стари и прашасали, мебелите бяха здрави.

На стената зад бюрото обаче тъмнееше подозрително на вид нетно и когато се приближих, открих в ъгъла скелет, по който още висяха дълги нишки от бяла престилка. Едната кокалеста ръка стискаше пистолет.

Сбърчих нос, извърнах се и видях самотна книга в средата на писалището. Взех я, за да огледам корицата — нямаше заглавие, а страниците бяха изписани с нечетлив почерк, на неравни редове.

Ден 36-и от експеримента „Човек вампир“, гласеше първото изречение.

Цялото захранване бе пренасочено към лабораторията, затова записвам тук откритията си, в случай че прекъсне изцяло. Ако нещо се случи с мен, вероятно някой ще може да продължи проекта благодарение на тези бележки.

Губим пациенти с тревожно темпо. Ранните тестове с проби от лабораторията в Ню Ковингтън бяха истинска катастрофа и пациентите хора измряха. Нито един не оцеля след вливането на вампирска кръв. Надявам се екипът в Ню Ковингтън да ни изпрати мостри, с които наистина да можем да работим.

Д-р Робъртсън, ръководител на Вашингтонския вампирски проект.

Потреперих. Изглежда учените тук бяха работили заедно с лабораторията в Ню Ковингтън, само че са експериментирали с хора, а не с вампири. Лоша работа. Прелистих няколко страници и прочетох:

Ден 52-ри от експеримента „Човек вампир“

В града вече няма електрозахранване. Работим с аварийните генератори, но днес може да постигнем първия си пробив. Един от инжектираните с експерименталното лекарство пациенти не умря веднага. Изпадна в трескаво и неспокойно състояние и като че ли добива сила, характерна за пациентите вампири.

Интересното е, че пациентката стана толкова агресивна, че почти изгуби умствените си способности и заприлича на обезумяло бясно животно. За съжаление умря няколко часа по-късно, но аз се надявам, че може би тук се крие ключът към лекарството. Някои от по-младите ми помощници започнаха да роптаят; последният експеримент ги потресе и не ги виня, че искат да напуснат, но не бива да позволяваме на страха да ни попречи. Вирусът трябва да бъде спрян на всяка цена и с всякакви жертви. Оцеляването на човечеството зависи от нас.

Близо сме, усещам го.

По гърба ми премина ледена тръпка. Обърнах страницата и продължих да чета:

Ден 60-и от експеримента „Човек вампир“

Днес получих безумно съобщение от ръководителя на лабораторията в Ню Ковингтън.

„Относно проекта. Не използвайте повече мострите върху човешки пациенти. Затворете лабораторията и бягайте.“

Бях шокиран, меко казано. Изключителният Малахия^[2] Крос искаше от мен да изоставя проекта!

Съжалявам, приятелю, но не мога да го направя. Твърде близо сме до пробива. Не мога да се откажа след месеци проучвания, дори заради теб. Мострите, които пристигнаха вчера, са ключът. Сигурен съм, че ще дадат резултат. Ще победим това нещо, даже ако се наложи да инжектирам собствените си асистенти с новия серум. Той ще даде резултат, трябва да даде резултат. Времето ни свършва.

Преглътнах с мъка и отгърнах последните страници на дневника. Тук думите бяха неравни и грозни, сякаш написани много набързо.

Изгубихме лабораторията. Всички са мъртви или скоро ще умрат. Не знам какво стана, тези чудовища внезапно изникнаха навсякъде. Малахия беше прав. Не биваше да продължавам с последния експеримент. Аз съм виновен за всичко.

Заключих се в кабинета си. Не мога да изляза, защото те сноват навън. Надявам се само да не открият начин да стигнат до повърхността, защото тогава Бог да ни е на помощ.

Ако някой намери това, останалите проби от ретровируса са във фризер номер две в криогенната камера. Ако ги откриете, молете се да постигнете по-голям успех от мен и да създадеше лекарство както за Червените дробове, така и за тази нова чудовищна болест, която отприщихме.

— Хей! — Чакала се появи на прага, преди да дочета записа, и като никога продължи със сериозно изражение: — Открих нещо. Мисля, че трябва да го видиш.

Взех дневника и го последвах, но вече подозирах какво ще открия. Минахме през още един чифт метални врати и влязохме в малка стая с плочки по пода и стените. Тук беше по-студено; ако бях човек, дъхът ми сигурно щеше да излиза на пара пред лицето ми, а кожата ми да настръхне. Погледнах към отсрещната стена и разбрах защо.

Там се издигаха четири големи бели кутии. Приличаха на едрички хладилници, само дето не бях виждала работещ хладилник досега. Една от вратите беше открехната и отвътре се кълбеше бяла мъглица, която пъплеше по пода.

Тръгнах към вратата, отворих я съвсем и освободих порив студен въздух. Вътре имаше бели пластмасови лавици, разделени на малки отделения, в които блещукаха стъклени мускалчета.

Чакала се приближи и тихо попита:

— Не мислиш ли, че нещо… липсва?

Огледах лавиците и разбрах какво има предвид. На една от най-горните липсваше един пласт, сякаш го бяха издърпали, забравяйки да го върнат.

Чакала проследи погледа ми, очите му потъмняха.

— Някой е извадил нещо от този фризер — изръмжа той. — Нищо друго не е докосвано. И е станало наскоро. Е, кой е бил според теб?

Потреперих и отстъпих от фризера. Много добре знаех кой е бил. Когато затворих вратата, забелязах избелял, надписан на ръка етикет, който потвърждаваше мислите ми.

Фризер 2

Сарен, помислих си аз и по вените ми плъзна студ. Какво кроиш, по дяволите?

Чакала скръсти ръце на гърдите си.

— Вече официално се притесних. Не знам какво е имало в този фризер, но мисля, че мога да се досетя, а това означава какви ли не лоши новини. — Той говореше насмешливо, но очите му светеха страховито. — Едно е сигурно, тук няма никакво лекарство. Предполагам, че въпросът за един милион долара е какво би направил един умен психопат с жив вирус. Къде ли го е отнесъл?

Вирусът на Червените дробове беше у Сарен. Смразяваща мисъл! Какво смяташе да прави с него, къде отиваше? И каква беше ролята на Канин във всичко това? Погледнах объркана към дневника в ръцете си и дочетох последната страница.

Моля се това да бъде спряно. Моля се екипът в Ню Ковингтън вече да работи по въпроса. Лабораторията там е проектирана така, че да мине в стаза, ако нещо се случи. Вероятно сега тя е единственото ни спасение.

Дано Бог ни прости.

Внезапно разбрах.

Дневникът се изплъзна от ръцете ми и се удари с тътен в пода. Усетих, че Чакала ме гледа, но не му обърнах внимание — бях зашеметена от прозрението. Ако Сарен искаше да използва вируса, имаше само едно място, където можеше да отиде, а аз се бях заклела никога да не се връщам там.

— Ню Ковингтън — прошепнах аз и разбрах, че пътят отново ще ме отведе там, където започна всичко. — Трябва да се върна у дома.