Джули Кагава
Лек за вечност (6)

Глава 6

— Човекът вървеше като пиян — тътреше крака, олюляваше се и се препъваше, ту политаше към някоя кола или сграда, ту се връщаше и продължаваше объркан. Изръмжах тихо, но потиснах порива да избягам. Може би ми напомни на животните, ухапани от Бесни: както се мотаят замаяни, внезапно скачат озверели към теб. Във всичко това имаше нещо много странно. Хората, дори пияните, никога не излизаха толкова късно нощем. Ако не броим няколкото противни банди (и едно упорито момиче от улицата, което по една случайност вече не беше сред живите), всички жители на Ню Ковингтън се прибираха някъде след залез. Не се страхуваха от Бесни, разбира се, но ако бродиш навън по тъмно, сам си просиш да те забележи някой излязъл на лов вампир.

Човекът се приближи, като посягаше невиждащо към лицето си, а после се спъна в ръба на тротоара, падна и главата му се удари в настилката. Видях я как отскочи при сблъсъка, после той се свлече потрепващ и задъхан в канавката. Отначало реших, че е мъртъв или умира. После осъзнах, че се смее.

— Страхотно. Торба с кръв, пияна почти до смърт или напълно откачила — обяви Чакала съвсем спокойно, сякаш зъбите му не се подаваха от венците. — Не знам дали да се смея, или да я отърва от мъките.

Щом чу гласа му, човекът вдигна глава и ни погледна с празни и лъскави като огледало очи. Беше жена, макар че това не личеше от пръв поглед. Косата й беше отрязана или оскубана, скалпът й бе покрит с кръв. По страните й се спускаха дълги драскотини, които кървяха обилно, но тя като че ли не ги забелязваше.

Устоях на порива да се дръпна няколко крачки.

— Добре ли си? — попитах я, без да обръщам внимание на изсумтяването на Чакала. — Ранена си, какво стана?

Жената се втренчи в мен, след секунда лицето й се разкриви, тя зина и нададе подобен на кикот писък. После оголи окървавените си зъби, скочи и се хвърли към мен, размахвайки ръце. Отскочих встрани и тя налетя с главата напред в една стена, блъсна се в тухлите с приглушен тътен и се олюля. Тръсна глава, обърна се и ме затърси с поглед през пелената от кръв, която покриваше лицето й, без да спира да се смее пискливо.

Когато ми налетя отново, извадих меча си. Тя видя оръжието и спря, изкикоти се и започна да дере лицето си и да разкъсва кървящите рани. Още тъмна кръв рукна от бузите й.

— Това… някой нов? — изхриптя тя и кожата ми настръхна. — Някой нов, да спре горенето?

— Какво, по дяво…? — започна Чакала точно когато тя пак ми се нахвърли с вой. Аз отново се измъкнах, но този път жената ме последва, като размахваше диво ръце.

— Назад! Изревах аз и оголих зъби, но това я възбуди още повече. Тя изпищя, скочи към мен и замахна към лицето ми. Избегнах удара, ударих я между очите с дръжката на меча и я съборих на земята.

Тя падна по гръб, а черепът й леко изпука при поредната среща с асфалта. Жената потрепери и простена, но не се надигна. Минах покрай нея и изгледах свирепо Чакала.

— Много благодаря за помощта — изръмжах аз, а той се ухили.

— Стига де, забранено ми е да убивам торби с кръв. — Той пак скръсти ръце и се вгледа доволен в мен. — Нали ми каза да не убивам безразборно, просто следвам нарежданията.

Наежих се.

— Как може да си такъв…

Жената изпищя и този път реагирах инстинктивно. Извъртях се, тя се хвърли към мен и мечът ми се заби в ребрата й, изскочи от другата страна и почти я разполови. Тялото се стовари на земята и макар че известно време се мята в конвулсии, не се надигна повече.

Когато жената най-сетне застина, с Чакала се спогледахме. Нощта беше мъртвешки тиха и спокойна.

— Така. — Кръвният ми брат побутна крака й с ботуша си. — Това е нещо съвсем ново. Някакви предположения какво става?

Вгледах се в трупа, но нямах никакво намерение да го докосвам.

— Може би е Бясна и някак е влязла в града. Сигурно затова са го затворили.

Чакала поклати глава.

— Това не е Бяс. Погледни. — Той пак ритна тялото и го преобърна. Прав беше, а и от самото начало бях наясно, че не е Бяс. Бесните бяха бледи, бездушни създания с празни бели очи, криви като куки нокти и нащърбени зъби. Това не беше труп на Бесен — изглеждаше съвсем човешки, ако не се брояха дълбоките рани на бузите и безумните изпъкнали очи.

— И мирише на човек — добави Чакала, пое си бавно дъх и сбърчи нос. — Или поне не на мъртвец. Явно добре се е натъпкала с нещо, щом проби такава дупка в стената. — Той кимна към сградата — на стената се виждаха пукнатини и петно от кръв. — Какво ти каза тази откачалка? Че иска да спре да гори?

— Чакал! — изръмжах аз и пак вдигнах меча. Кръвният ми брат проследи погледа ми и присви очи.

От една порутена сграда отсреща с тътрене излязоха още двама човеци. Главите и лицата им бяха целите в рани, те се озъртаха диво и оглеждаха улицата. Говореха тихо, дрезгаво и несвързано, само тук-там се разбираше по някоя дума. Единият държеше оловна тръба и я стоварваше върху ръждясалите коли, докато пресичаше улицата. Пръскаше стъклата и изкривяваше метала, а ударите кънтяха кухо в тишината.

Трети човек се появи от уличката, следван от четвърти.

И още един.

И още един.

Множество раздрани, окървавени лица, стъклени очи и безумен смях, който отекваше наоколо ни. Още не ни бяха забелязали, но се приближаваха и бяха твърде много. Дрезгавите им гласове отскачаха от камъните, надигаха се във въздуха и караха косъмчетата по тила ми да настръхват. Вампир или не, не исках да си проправям път през тях с бой.

Хвърлих поглед към Чакала и видях, че за първи път мислим еднакво. Той наклони глава към една сграда и двамата бързо се насочихме натам. Провряхме се в изкорубените останки на стар магазин през един счупен прозорец — навсякъде висяха паяжини и всичко бе покрито с прах, по пода се валяха отломки и стъкла, а полиците бяха голи. Нищо полезно не бе останало тук, явно отдавна го бяха отмъкнали.

Отвън хората се влачеха безцелно. Понякога си крещяха, друг път замахваха с грубите си оръжия към несъществуващи неща или пищяха и се смееха, като впиваха нокти в кожата си, оставяйки дълбоки кървави дири. Един мъж падна на колене и заблъска глава в земята, докато накрая се свлече стенещ до тротоара.

— Така — прошепна Чакала и зъбите му просветнаха.

— Май целият град е отишъл по дяволите. Нали така?

— Той ме изгледа страховито, докато вървяхме към вътрешността на сградата. — Предполагам, че населението не е било в това състояние, когато за последно си била тук.

Потреперих и поклатих глава.

— Не.

— Хубаво. Е, ако ще ходим при стария Салазар, трябва да побързаме — каза Чакала и погледна към небето.

— Слънцето изгрява, а не искам да остана тук сред откачените торби с кръв.

За първи път бях напълно съгласна с него.

Тръгнахме тихо през Покрайнините, като се придържахме към сенките и до стените, и скачахме по покривите и през прозорците, за да избегнем тълпите от стенещи, кикотещи се обезумели хора по улиците.

— Насам — изсъсках аз и се стрелнах в някаква жилищна сграда през една дупка в стената. Тесните коридори между апартаментите бяха пълни с камъни и строшени греди, но все още бяха относително проходими. Това отново разбуди спомените ми — когато живеех тук, често минавах по този пряк път, за да стигна до кварталния площад.

В коридора се надигна стон и ние спряхме. Чакала се плъзна до стената, надникна зад ъгъла, после бързо се отдръпна и ми направи знак да сторя същото. Сляхме се със сенките, застинахме неподвижно, по вампирски и зачакахме.

Покрай нас мина човек, стиснал парче дърво. Така беше раздрал лицето си, че бе изтръгнал едното си око. Спря и се озърна към нас, но дали заради мрака, или защото се бе обезобразил дотолкова, че не виждаше, той пак извърна глава и продължи по коридора.

Внезапно се препъна и изпусна тоягата си. Започна да се дави и се смъкна на четири крака, като се олюляваше и задъхваше, сякаш не можеше да диша. От устата и носа му изби червена пяна, която покапа на пода, накрая той нададе отчаян задавен стон, потрепери немощно за миг и застина.

Чакала се изправи и тихо изруга.

— По дяволите! — Никога не го бях виждала толкова сериозен. — Ето защо са затворили града!

— Какво? — попитах аз, като едва откъснах поглед от мъртвия. — Какво става? Какво е това?

Чакалът се вгледа в човека и се извърна към мен.

— Червените дробове — рече той и кръвта ми се смрази. — Това, което виждаш тук, са последните симптоми на вируса. Е, без безумните брътвежи и изтръгването на очи. — Той поклати рязко глава, сякаш си припомняше нещо. — Аз не съм го виждал, но Канин ми разказа какво е. Заразените хора започват да кървят отвътре, а накрая се удавят в собствената си кръв и се опитват да повърнат вътрешностите си. Гнусен начин да умреш, дори за торби с кръв.

Обзе ме ужас. Погледнах пак към неподвижното тяло в коридора и избуялите през пода плевели и усетих студ. Спомних си какво ми бе казал Канин в онази тайна лаборатория, след като ме превърна във вампир. Бях го попитала за вируса и защо заразата вече я няма, дали учените все пак не са открили лек. Той ми се усмихна горчиво.

— Не, заразата не беше излекувана. Вирусът на Червените дробове мутира, когато се появиха Бесните, затова Бесът се разпространи толкова бързо. Предаваше се по въздуха, също като вируса на Червените дробове, само че вместо да се разболеят и да умрат, хората се превръщаха в Бесни. — Канин поклати печално глава. — Както виждаш, някои оцеляха и развиха имунитет, ето защо светът не е пълен с Бесни. Лекарство за Червените дробове обаче няма, Бесните унищожиха надеждата за това, когато избягаха.

Сега вирусът се бе появил отново в Ню Ковингтън — Червените дробове или някакъв негов вариант. С Чакала се спогледахме мрачно — нямаше съмнение, че мислим едно и също. Ето какво искаше Сарен, затова бе взел пробите. Някак си бе създал още един щам на чумата, разрушила почти целия свят, и го бе пуснал в Ню Ковингтън.

Ужасяваща мисъл.

От сенките се надигнаха гласове и ние се сковахме. Трупът в коридора бе привлякъл още двама човеци от една стая наблизо. Те започнаха да го побутват вяло и да задават безумни, несвързани въпроси. Когато той не помръдна, бързо загубиха интерес, помъкнаха се обратно към стаята и го оставиха да гние в дъното на коридора.

Тръгнахме през апартаментите, край десетки стаи, пълни с обезумели хора, и най-сетне излязохме на улицата. Погледнах назад и потреперих.

— Защо го е направил?

— Сарен не се нуждае от основания за действията си — отвърна Чакала и сви отвратено устни. — Отдавна се е сбогувал с разсъдъка и се развилнява все повече. Това обаче… — Той се вгледа в града и поклати глава.

— Проклето откачено копеле! Защо прецаква храната ни?! Няма как да преживеем още една епидемия!

Небето вече изсветляваше притеснително, звездите избледняваха. Нямахме много време да стигнем до Вътрешния град.

— Насам — изсъсках на Чакала и се плъзнах през пролуката в дървената ограда около жилищния комплекс. — До портата на Четвърти сектор остава много път.

Нямаше да стигнем навреме.

 

 

Накрая успяхме да се доберем дотам, разбира се. Това беше старият ми квартал, бях живяла в този мръсен порутен град седемнайсет години, като непрекъснато търсех храна, бягах от стражите и изобщо оцелявах. Това беше моята територия, познавах всички преки пътища и знаех къде трябва да ида, ако искам да стигна бързо донякъде.

Не това беше проблемът.

Проблемът беше, че когато бях човек, всички останали също бяха хора. Разумни хора, които не се опитват да те убият. Сега улиците, сградите, страничните алеи и паркингите бяха изпълнени със заразени откачалки, които не се страхуваха нито от вампири, нито от болка и ни налитаха с писъци, дори само да зърнеха сенките ни, С Чакала посякохме неколцина, когато ни се нахвърлиха със свирепост, сравнима с тази на Бесните. Понякога се скривахме в сенките или се качвахме по покривите, където не можеха да ни последват. Не бях виждала толкова хора по улиците нощем и се чудех къде са нормалните, незаразени жители на града. Ако имаше такива, разбира се.

На източния хоризонт тъкмо се бе появило розово сияние, когато най-сетне стигнахме до стената на Вътрешния град и си пробихме път с бой през група пищящи безумци, чак до големите метални порти, които водеха към териториите на Принца. Дебелите врати обикновено бяха с усилена охрана, по стените обикаляха войници, а отпред пазеха двама въоръжени до зъби човеци. Сега портите бяха залостени и край вътрешната стена нямаше никакви стражи. Никой не отговори на виковете и думканото ни по портата. Принцът сякаш бе изтеглил хората си във вътрешността, оставяйки Покрайнините на произвола на съдбата.

Чакала изруга и изрита вратата. Тя изкънтя и ехото литна край стената, но вратите бяха много дебели и солидни, предназначени да удържат вампирски атаки, и дори не потрепнаха.

— Ами сега?! — изрева той и се загледа към върха на Вътрешната стена, която беше поне девет метра висока. Също като портите, тя защитаваше Вътрешния град от вампири, затова нямаше никакви дръжки или издатини, за които да се захванеш. Наблизо нямаше и сграда, от която да скочим. Нямаше да влезем в града оттук, а зората бе опасно близо.

— Хайде — казах на Чакала, който още се взираше свирепо в стената, сякаш искаше да я уплаши. — Не бива да стоим тук, така няма да стане. Знам едно място, където да поспим — достатъчно сигурно е и няма да се притесняваме от обезумели хора.

Една жена се появи с клатушкане иззад ъгъла. Цялото й лице беше отворена кървяща рана. Хвърли се към нас с вой, аз отскочих встрани и тя се натресе в стената. Хукнах към Покрайнините, а Чакала ме последва, като сипеше проклятия.

След няколко улици и близки срещи с безумци, когато слънцето вече се подаваше над хоризонта, аз се проврях през познатата телена ограда в края на напукания и обрасъл с плевели паркинг. В дъното му се издигаше триетажна сграда и в гърлото ми заседна буца. У дома. Това бе моят дом… навремето.

В този миг над сградите се разля изгаряща светлина, която обагри покривите в ослепително оранжево, и ние хукнахме напред.

По някакво чудо на паркинга не ни чакаха подлудели хора. Двамата влязохме в тъмния коридор и аз се свлякох до стената, изпълнена с облекчение.

— Приятно местенце — отбеляза Чакала и седна до отсрещната стена, където ръждясваха редица метални шкафчета. После се вгледа в мрачния коридор и във вратите от двете му страни и се ухили. — Нека позная — било е болница, нали? Или лудница?

— Училище — отвърнах аз и извъртях очи. — Поне преди чумата. — Отблъснах се от стената. Чувствах се сънлива и изморена, слънцето изгряваше. — Насам. Има мазе, където се криехме от вампирите.

— „Криехме“? — изви вежда Чакала, когато тръгнахме по коридора. Потрепнах, бях се изтървала. Не му отговорих, по той настоя: — Аха, значи тук си живяла, когато си била торба с кръв!

— Много ти харесва това определение, нали?

— Кое? — попита той. Изглеждаше объркан.

— Торба с кръв. Това са хората за теб. — Завих към друг коридор, който беше още по-задръстен с отломки и олющена мазилка. — Забравяш, че и ти си бил такъв навремето.

Сега беше негов ред да извърти очи.

— Виж, сестричке, аз съм вампир от дълго време. Е, не колкото Канин, но определено по-дълго от теб. Като поживееш така няколко десетилетия, и на теб ще ги изглеждат такива. Крави. Добитък. Интелигентни парчета месо, които могат да говорят. — Той се провря под една греда, която препречваше коридора. — Естествено, че невинаги съм ги виждал по този начин, но времето просто пречупва убежденията ти.

Спрях изненадана и го погледнах.

— Така ли? Твоите убеждения?

— Толкова ли си изненадана? — ухили се Чакала. Явно беше доволен от себе си. — Да, сестричке, и аз бях като теб. Не исках да наранявам беззащитни хора, а само да взема каквото ми е нужно и се ужасявах, че може да изгубя контрол. — Той поклати глава. — Само че една нощ с Канин срещнахме група мъже, които искаха да ни убият, и ги избихме до един. Ей така, като нищо, все едно мачкахме паяци. — Чакала пак се ухили. — Тогава осъзнах, че ни е писано да властваме над тях. Можем да правим каквото си пожелаем, а те няма как да ни спрат. Защо да отричаме природата си? Ние сме такива, каквито сме. Така че — продължи той, все още ухилен насреща ми, — да, наистина наричам хората „торби с кръв“. Не искам да знам имената им, дали имат семейство и какъв е любимият им цвят, защото или ще ги надживея, или ще им разкъсам гърлата и ще ги пресуша. Осъзнаеш ли това, животът става много по-прост.

— Предал си се — обвиних го аз. — Не си могъл да се бориш повече.

— А не мислиш ли, че може и да има причина за това? Просто не бива да се борим! Защо да се противопоставям на инстинктите си?

— Не е задължително да си гаден убиец, дори да си вампир.

Чакала изсумтя.

— Не го мислиш наистина. Дори Канин не го мислеше наистина, а той беше най-мекушавият тип, когото съм срещал. Преди теб, де. — Изгледах го мрачно, а той ми се усмихна подигравателно. — Но ти продължавай с красивите малки лъжи. Надявам се само да съм там, като се сринат отгоре ти, за да мога да гледам.

Бяхме стигнали до дъното на коридора и аз отворих ръждивата метална врата към мазето. Докато се спусках по стълбите към бетонните стени на подземния етаж на училището, спомените продължиха да ме преследват. Там се криехме, когато станеше напечено — при нападение от вражеска банда, вампир в района или неочаквана проверка. Вратата можеше да се залоства отвътре и дебелите степи и подът не позволяваха на нищо да се добере до нас. Разбира се, сега бях вампир и изведнъж ми стана смразяващо ясно колко лесно е било за тях да разбият паянтовата врата, залостена или не. Тъй като друг изход нямаше, сме щели да се озовем в капан.

Затворих вратата и я залостих с гредата. Надявах се откачалките отвън да не са силни като вампири, защото сънят вече ме надвиваше. Чакала също се залавяше за перилата, сякаш едва се държеше на крака. Накрая огледа тъмното студено помещение.

— Къде мислиш да спим?

— Не ми пука — отвърнах провлечено аз и продължих внимателно по стълбите. — Избери си някой ъгъл и ме остави на мира.

Зад няколко ниско увиснали тръби си бях скрила една парцалива завивка и установих, че е още там. Покрих се с нея до раменете, настаних се с гръб към стената и извадих меча изпод завивката. Когато пътувахме, се разделяхме призори, за да се заровим в замръзналата земя и да се скрием един от друг. Сега Чакала беше в същата стая, а аз щях да се окажа беззащитна в съня си и това ме притесняваше.

„Брат ми“ още се мотаеше из мазето и търсеше къде да легне. Останах будна възможно най-дълго, заслушана в стъпките му, и чаках да се настани някъде. Едва държах очите си отворени и се борех с унеса, който ме влечеше надолу, но накрая той притихна.

Най-сетне. Облегнах глава на стената и спуснах клепачи. Тъкмо започнах да се унасям, когато гадният му смях отекна в мрака.

— Знам, че още си будна.

— Браво на теб. Млъквай и заспивай.

Чакала пак се изкикоти.

— Сигурно се питаш дали мога да остана буден по-дълго от теб, за да те убия в съня ти, или лък съм ранобуден и ще те очистя, преди да си се събудила.

— Ако искаш главата да остане на раменете ти, най-добре не опитвай нищо! — изревах аз, макар че думите му изпратиха студеното копие на страха право в корема ми. Пръстите ми се свиха около дръжката на меча, а Чакала се засмя, невидим в мрака.

— Шегувам се, сестричке. Или пък не, но поне имаш за какво да си мислиш, докато заспиш. Е, сладки сънища.

Опитах се да остана будна още малко, с ясното съзнание, че се връзвам на извратените шегички на Чакала, и все пак не можах да се възпра. Не го виждах, не го и чувах, затова не знаех дали вече спи, или лежи буден и се подхилква, или чака да се унеса, за да допълзи и да ми откъсне безшумно главата.

Много, много го мразя. Беше последната ми мисъл, преди да се предам пред неизбежната чернота.