Джули Кагава
Лек за вечност (10)

Глава 10

Умирам от глад, опасно близо съм до загубата на контрол. Умът ми е каша от накъсани, почти неразбираеми мисли и чист, свиреп Глад. Това продължи много дълго, твърде дълго. Тялото ми гори, цялото ми същество е погълнато от жажда за храна. Демонът превзема ума ми, реве и се бори с веригите на китките ми, опъва ги, иска да се освободи, да ловува, да убива и да се нахрани. Усеща движение от другата страна на решетките и пищи от безсилие и ярост, а воят му отеква в камъните.

И все пак в тази постоянна агония и развилнял се Глад част от мен осъзнава колко близо съм до ръба, само стъпка ме дели от пълната лудост, където Гладът накрая ще раздроби съзнанието ми и ще ме превърне в яростен непоправим звяр. Лудост, от която няма връщане. Знам само за един вампир, който е успял да се изтръгне от ямата на лудостта, но създанието, завърнало се от пълния мрак, вече не беше същото.

Трябва да издържа още малко. Близо са, усещам ги. Те ще бъдат моето спасение, ако не успея да запазя разсъдъка си, докато ме намерят. Само се надявам, че когато тя най-сетне дойде, зад тези решетки ще чака нещо повече от безумно, озверяло чудовище.

Алисън. Побързай, времето и на двама ни изтича.

 

 

Събудих се ужасена… и Гладна.

Потреперих, надигнах се и си ударих главата в тавана на бетонния улей, в който се бях скрила. Канин. Канин се предаваше, Гладът го тласкаше към ръба на лудостта. Страданията му, агонията, която го поглъщаше отвътре и ужасният порив да се нахрани още витаеха в ума ми като мазно петно. Не можех да си представя подобно страдание — без облекчение, без край. На негово място отдавна щях да полудея.

По дяволите! Няма да позволя това. Идвам, Канин, само се дръж!

Времето ни изтичаше, трябвате да стигнем до него веднага. Но когато прогоних и последните остатъци от съня, ме връхлетя ново усещане — като удар в лицето. Кръв. Много кръв.

Изпълзях от тръбата и се блъснах в проснатото в калта тяло на изхода й. В мен се взираха забулените невиждащи очи на един човек къртица, а на гърдите му зееше дупка от куршум. Наблизо лежеше още един, също прострелян в гърдите, в ръката си стискаше ръждиво острие. Стомахът ми се сви, защото ножът миришеше на кръв, неговата кръв.

Зийк!

Още бледи и кльощави тела осейваха тунела. Повечето бяха простреляни в гърдите или в главата с чисти, ефикасни изстрели. Поне двама кървяха от дълбоки прободни рани. Стискаха всякакви оръжия: ножове, оловни тръби, дъски с гвоздеи — груби, но все пак смъртоносни. Ужас скова мъртвото ми сърце и аз забързах напред.

Чух гласове и усетих, че оголвам зъби. Щом взех завоя, видях Зийк притиснат между ъгъла на стената и една огромна тръба. Опитваше се да си опази гърба. Бе вдигнал мачетето пред себе си, а с другата ръка държеше пистолета. Не виждах очите му в тъмното, но лицето и ръцете му бяха целите в кръв и му придаваха страховит вид. Трима мъже къртици се спотайваха до входа на тунела, съскаха и размахваха оръжия, но не смееха да пристъпят в тясното пространство към очакващото ги мачете.

— Недейте — рече Зийк тихо и дрезгаво и гласът му отекна в тръбите. — Не е нужно да умирате днес. Може никой да не пострада, вървете си.

— Ти доведе вампирите в тунелите! — изсъска единият и удари по тръбата с ръждива метална пръчка. Кухото дрънчене прогони един плъх от дупката му и от тавана се посипа прах. Зийк не трепна. — Ако не те убием тук, ще идеш горе и ще им кажеш къде сме. Не можем да рискуваме, всички натрапници трябва да умрат и ще започнем с теб!

Той хвърли тръбата си към него. Зийк я отби с мачетето и на мен ми причерня.

Изревах, оголих зъби и мъжете се извърнаха към мен, облещени от ужас. Хукнаха да бягат, но коридорът беше тесен, а аз бях препречила единствения изход. Замахнах с меча, прерязах гърлото на единия, когато притича покрай мен, и отделих главата от раменете му. Следващият ми удар попадна в гърба на другия, преряза плътта и мускулите и прекъсна гръбнака му. Той направи четири стъпки, преди краката му да се подгънат и да се просне по лице на бетона. Последният, обезумял от ужас, налетя към мен с писъци и вдигнат нож. Когато замахна към лицето ми, го сграбчих за китката, издърпах го и забих зъби в гърлото му. Гореща, мръсна кръв изпълни устата ми и Гладът припламна. Спрях да пия едва когато мъжът потрепери и се отпусна в ръцете ми, а ножът му изтрака на земята.

Гладът утихна до едва забележимо пулсиране, временно задоволен. Пуснах тялото, избърсах кръвта от устата си и погледнах към Зийк, който се взираше в мен от ъгъла. Беше мрачен, но не и ужасен или изплашен и аз се отпуснах облекчено. Той знаеше каква съм, но никога не се бях хранила пред него. Само онзи единствен път, разбира се. Когато той беше жертвата и едва успях да се спра и да не го изцедя напълно. Тогава не се бе отвърнал от мен и аз не исках да виждам страх, ужас или отвращение в очите му сега, защото все пак ме смята за чудовище.

Чакай, нали точно това искаше, момиче? Зийк да се страхува от теб — само така ще е в безопасност, помпиш ли?

Прибрах меча и пристъпих напред в тесния коридор.

— Добре ли си?

— Да. — Зийк излезе от ъгъла и леко потрепери. — Появиха се изневиделица — прошепна той и очите му потъмняха, щом огледа телата по земята. — Мисля, че някой ни е проследил от свърталището им и се е върнал да предупреди останалите. Искаха да им кажа къде сте с Чакала, за да ви убият. Опитах се да им обясня, че не е нужно и няма да кажем на никого за тях, но не ме послушаха. Просто… продължиха. Не исках да ги убивам. — Лицето му изразяваше болка, а очите му гледаха невиждащо. Той поклати глава. — Не исках.

— Ранен ли си?

— Нищо сериозно. — Той прибра сковано пистолета си в кобура. — Имам няколко хубави синини, единият ме прободе в гърба. Жилетката ме предпази донякъде, но все пак успя да ме рани. — Мачетето последва пистолета, а Зийк стисна зъби и прошепна мрачно: — Нямаха шанс. Аз имах пистолет, а те налитаха с тръби и ножове. Трябваше да се сетят, че така ще стане. Защо не спряха?

Отново усетих миризмата на кръв, смръщих се и казах:

— Трябва да почистим раната. — Той ме изгледа предпазливо. — Надушвам кръвта ти, Зийк. Ранен си и останалите вампири също ще я надушат. Трябва да я превържем, освен ако държиш да се разхождаш кървящ из вампирски град.

Зийк пребледня.

— Права си. Ето.

Той посегна към един от безбройните си джобове и извади ролка лепяща лента и някакви бели квадратчета. Поколеба се, явно смутен, и ми ги подаде.

— Не мисля, че ще достигна раната. — Не срещаше погледа ми. — Ще можеш ли да…

Кимнах и взех ролката и странните бели квадрати. Единият явно беше превръзка, а другият бе увит с хартия и миришеше на химикали, от които ми залютя на очите. Зийк се обърна, свали жилетката и я хвърли на земята. После бавно и с мъка вдигна ръце и съблече ризата си през главата, като разкри стройния си мускулест гръб и плетеницата от белези по кожата си.

Макар че го очаквах, прехапах бузата си отвътре. Бях видяла с очите си как вторият му баща го наказва, защото не живее според неговите принципи. Гърлото ми отново пламна от гняв. Зийк бе отгледан в такова строго подчинение, че беше цяло чудо, че изобщо се противопоставяше на Джеб.

Пристъпих към него и едва се сдържах да не докосна гърба му и да проследя с пръсти белезите по кожата. Раната от нож беше малка, но изглеждаше дълбока и кървеше. Намираше се точно под лопатката. Потиснах порива да забия зъби в шията му и се заех със задачата си.

— Не ми задаваш очевидния въпрос — прошепна той, когато разкъсах едно от белите пакетчета и извадих влажно парче плат, вонящо на дезинфектант. Поне така предполагах, не бях виждала такова преди. — Няма да се притесня, ако ме попиташ откъде са. Всички питат.

— Знам откъде са — отвърнах спокойно, притиснах влажното парче към раната и леко я попих. Той се скова и издиша рязко; с каквото и да беше напоено парчето, явно му щипеше. — Бях до църквата в нощта, когато хората на Чакала ви нападнаха. Когато Джеб…

— Видяла си ни?

Кимнах. Спомените се върнаха — как Джеб му нарежда да свали ризата си, как проблясва металът, когато старецът започва да го удря с антената; как се е прегърбил Зийк над надгробния камък, свел мълчаливо глава. Как се крия в храстите на няколко метра от тях и се боря с порива да скоча и да откъсна главата на Джебедая.

— Видях ви да излизате от фермата на Арчър онази нощ — продължих аз и сгънах превръзката, за да избърша и последните остатъци от кръвта. Гладът и още нещо, някакво странно усещане, което се появяваше винаги когато той бе наблизо, изгаряха вътрешностите ми. Когато докосвах топлата му кожа, ставаше още по-зле. — Следвах ви няколко дни, след като се… разделихме. Бях в гробището, когато дойдохте с Джеб и видях всичко. — Ръката ми се спря над един белег, който се спускаше от рамото почти до средата на гърба, и аз потреперих: — Не мога да си представя какво ти с било.

— И това ли е всичко? — предизвика ме тихо той, макар че в гласа му не се долавяше жилото, което очаквах. — Нищо ли няма да кажеш за Джеб?

— Имам много да кажа за Джеб — отвърнах аз, — само че не е хубаво и смятам, че би било грубо да говорим за него точно сега. Освен това знаеш какво беше мнението му за мен. И теб беше научил да мислиш същото.

— Понякога още ми липсва — почти прошепна Зийк. — Знам, че ти се струва откачено, но аз го уважавах. Въпреки че принципите му се различаваха от моите и никога не станах лидера, който искаше да бъда, той все пак правеше всичко по силите си, за да ни защити.

Хвърлих окървавената превръзка, отворих другата и я притиснах към раната. После развих ролката, откъснах едно парче и залепих с него марлята.

— Не е нужно да го защитаваш пред мен, Зийк. — Мислите ми отново се върнаха при Канин. — Знам какво е някой да ти липсва. Да се чувстваш… изгубен. Да ти се иска той да беше тук поне за миг, колкото да ти покаже вярната посока.

Зийк мълча, докато приключих с превръзката и я залепих добре.

— Този… — каза той накрая. — Този Канин? Той е… важен за теб, нали? Искам да кажа… струва ми се, че е нещо повече от вампира, който те е Превърнал.

— Канин е… — Замълчах и се замислих. Трудно ми беше да обясня връзката си с моя Господар вампир. Да, той бе мой създател, но и ментор, учител и… приятел.

— Сложно е — казах накрая и пригладих последното парче лепенка. — Не бих стигнала чак дотам да твърдя, че ми е като баща… но все пак е моето семейство.

— Да, разбирам — каза Зийк и се обърна към мен.

Сините му очи ме погледнаха, вече по-нежни и объркани. Сякаш се опитваше да ме види, да ме види наистина, да открие човека, когото познаваше. Да надникне отвъд вампира и чудовището, което току-що беше разкъсало гърлото на човек, и да стигне до момичето.

— Али — каза той съвсем тихо. — Никога няма да простя на Чакала заради онова, което стори на семейството ми. Знам, че трябва, така са ме учили, но… не мога. Все виждам Джеб и Дарън, и Рут, и всички, които не оцеляха, и искам да забия кол право в сърцето му и да го пратя в ада, където му е мястото. Може би това ме прави същия като него, но само така успявам да намеря покой, докато е наблизо. Ти и аз обаче… — Той замълча, като се взираше в лицето ми. — Можем да започнем… отначало. Да забравим всичко и да опитаме отново. Не искам да се бия с теб, знам, че си имаш причини да доведеш Чакала тук и ще се опитам да ги уважа. Въпреки че не мога да му простя.

— И аз не искам да се бия с теб — прошепнах аз и сведох поглед, за да не гледам голите му мускулести гърди. Зърнах няколко бледи белега и по тях, не чак като плетеницата на гърба му, но все пак изтръпнах. — Аз съм вампир, Зийк. Ще трябва да се храня с кръв и може да убия още хора. Знаеш това.

— Знам. — Той пристъпи към мен, без да ме докосва, но усещах топлината на кожата му и как се опитва да улови погледа ми. — И ще продължа да мразя вампирите заради онова, което ни сториха. Ще направя всичко да помогна на хората тук. Но… това не означава, че мразя теб, Али.

Вдигнах очи и срещнах неговите. Той се усмихваше унило.

— Досега всичко беше черно-бяло — призна Зийк с леко свиване на рамене. — Ученията на Джеб не оставяха много място дори за сиво, но сега разбирам вампирите много по-добре и знам. Че поне ти се опитваш да бъдеш различна, да не бъдеш като тях. Вярвам в това.

— Откъде знаеш? — предизвиках го аз. Част от мен не съзнаваше какво правя. Зийк най-сетне бе изрекъл думите, които копнеех да чуя — че не съм като другите вампири, че съм различна — но рационалната част знаеше, че това е опасна територия. Той трябваше да се страхува от мен и да ме мрази, защото още бях вампир, който може да изгуби контрол всеки миг и да го убие. Думите на Чакала се върнаха, за да ме тормозят: Ти и аз, сестричке, сме абсолютно еднакви. Бори се колкото искаш — накрая чудовището винаги побеждава.

— Може би просто те използвам — добавих аз. Главата ми сама продължаваше тази война, разкъсвах се между копнежа да го прегърна и желанието да го изплаша. Без да броим чудовището, което не спираше да ме подтиква да го разкъсам. — Може би Джеб е бил прав през цялото време. Откъде знаеш, че не съм като тях?

Той отговори спокойно:

— Защото ако беше като тях, онази нощ щях да умра в кулата на Чакала.

— О, я стига! — разнесе се нов, нежелан глас и прекъсна разговора ни. — Мисля, че ще припадна.

Разделихме се, защото Чакала се бе появил в тунела и ухилен оглеждаше касапницата.

— Вие двамата със сигурност сте оставили чудесна диря — рече той и прекрачи мъжа, когото бях убила. — Ако не друго, поне е лесно да ви намери човек, макар че се чувствам малко изолиран. Следващият път като решите да си устроите кърваво парти, може поне да ми изпратите покана, за да знам, че не сте ме забравили.

Ухили се, когато Зийк вдигна ризата и жилетката си от земята и бързо ги облече.

— Е, след като сте приключили с разпиляването на черва из тунелите, може ли да идем при Принца?

Качих се по стълбата, избутах решетката и излязох от канализацията. Когато се изправих, вятърът, който свиреше из високите треви, разроши косата ми и се плъзна по кожата ми. Щеше да е неприятно студен, ако още бях жива и можех да го усетя. Вихрушки се въртяха около нас, а земята беше поръсена с бяло.

Озърнах се предпазливо. Високи стари сгради ни обграждаха от три страни, в бурените тънеха големи купчини отломки. Навремето тук бе имало паркинг, но растителността го беше превзела напълно и сега в тревата се виждаха само няколко петна настилка, поръсена със снежец.

Обърнах се и видях сияйните светлини на вампирските кули, които се извисяваха внушително над покривите, по-близки от всякога. Притворих очи и усетих привличането — водеше право към тях.

Идвам, Канин. Дръж се.

— Разузнах мъничко — обяви Зийк, щом застана зад мен. Пистолетът и мачетето си бяха на мястото, но той бе оставил коловете в тунела. Умен ход, най-вероятно — вампирите, питомците и пазачите нямаше да се зарадват на човек, който очевидно е убиец на вампири. — След като отидохте да спите, малко преди да ме нападнат хората къртици. На всеки половин час минава патрул, но иначе не е много оживено. До центъра обаче е друго нещо, видях много хора и вампири. Около онези три сгради има ограда — посочи той към вампирските кули — и явно проверяват всеки, който мине през портала. Не можах да се приближа много, защото по периметъра има пазачи с кучета и не исках да ме надушат.

— Така… — рекох аз, без да се обръщам конкретно към някого, като се взирах във вампирските небостъргачи. Ето ни тук, зад стената, в територията на Принца.

— Как ще минем тогава?

— Може да огледаме периметъра — предложи Зийк. — Ако има дупки или пролуки в охраната, ще се промъкнем през тях.

Чакала изсумтя и изрита решетката на мястото й.

— През нищо няма да се промъквате. Дори да минете през охраната и питомците, все пак навлизате в леговището на Принца на града. Да не си въобразявате, че пускат хора в тези кули? — Той поклати глава. — Там ще бъка от приближени на Салазар, вампирския елит — неговата лична охрана.

— Тогава как ще намерим Канин? — сопнах се аз, защото чувствах, че времето му изтича. — Трябва да намерим начин да влезем там. Какво предлагаш, да почукаме на портата?

— Всъщност точно това ще направим — отговори Чакала.

Със Зийк се втренчихме в него, безмълвни и ужасени.

— Майтапиш се — рече накрая Зийк. — Няма начин да ни пуснат вътре. Аз не съм Регистриран тук, вие двамата идвате отвъд Стената. Ще разберат, че сме натрапници.

— Да не говорим, че Салазар мрази Канин и цялото му потекло — добавих аз. — Опита се да ни убие, когато бяхме още тук, ако случайно си забравил. Пазачи, камиони, хора — стреляха по нас на всяка крачка.

Чакала се изкикоти.

— Ех, неверници такива — въздъхна той, пое към края на паркинга и ни махна да го последваме. — Мислите като човеци, а това е тъжно. Забравяте, че съм вампир от доста време. Оставете тази работа на мен и просто си затваряйте устата.

Последвахме го притеснени, излязохме от паркинга и тръгнахме по напуканите тротоари към центъра на града. Уличните лампи примигваха и осветяваха пътя ни, макар че доста от тях бяха изпочупени или се включваха и изключваха, когато решат. Улиците бяха по-чисти, отколкото в Покрайнините — нямаше толкова боклуци, бурени и стари коли. Сградите бяха празни и порутени, но когато приближихме центъра, в тях изникнаха повече светлини. Веднъж погледнах назад и през пролуката между постройките зърнах Вътрешната стена, тъмна и изоставена. От другата й страна бяха Покрайнините. Каква ли лудост се вихреше по улиците на стария ми дом?

Чакала не спря, нито забави крачка. Вървеше по средата на улицата, сякаш я притежаваше, а коженото му палто се развяваше зад гърба му. Когато един патрул от шестима въоръжени стражи се появи зад ъгъла и тръгна към нас, той не се поколеба.

Стегнах се, а Зийк посегна към пистолета си, но щом ни видяха, пазачите се извърнаха. Смаях се, защото пресякоха улицата, за да ни избегнат, и изведнъж осъзнах как изглеждаме: двама вампири и въоръжен човек, които вървят по улиците на Вътрешния град, сякаш са си у дома. Тогава разбрах какво имаше предвид Чакала. Естествено, че пазачите нямаше да ни спрат — та ние бяхме вампири! Ако се бяхме промъквали из Вътрешния град, щяхме да привлечем вниманието и да събудим подозрения, но когато един кръвопиец вървеше по улицата, всички човеци — питомци, пазачи и работници — се омитаха от пътя му.

Очаквах Чакала да остави хората да отминат, но той внезапно промени посоката и тръгна право към тях. И походката, и цялото му същество излъчваха агресивна увереност. Пазачите спряха и сведоха глави, но бяха нащрек.

Чакала спря пред тях, сграбчи водача за яката и го блъсна в стената, като оголи зъби в лицето му.

— Твоят Принц не е много дружелюбен! — изрева той и човеците се свиха. Не знаеха дали да вадят оръжия, или да бягат. Със Зийк се опитахме да скрием смайването си. — Идваме тук, опитваме се да се държим любезно и учтиво, да се представим на Салазар, но той е заключил всички порти! Трябваше да пълзим из каналите, за да влезем тук — имате ли представа колко са гнусни, човече?! — Чакала се озъби страховито и човекът пребледня така, сякаш щеше да припадне. — Какво става в Покрайнините, по дяволите?! Торбите с кръв са откачили — дори се опитаха да ни нападнат! Нима Салазар съвсем е изтървал положението?

— Сссър! — Човекът козирува немощно — трудна работа, защото ръцете му трепереха толкова силно, че едва успя да ги вдигне. — Съжалявам, сър, имаме известен проблем в Покрайнините…

— Да, видях! — Чакала пак оголи зъби, а пазачът отметна глава назад и се блъсна в стената. — И искам да знам защо Салазар още не е овладял положението!

— Сър, уверявам ви…

— Твоите уверения не ме интересуват. — Чакала внезапно го пусна и отстъпи, а човекът се свлече край стената. — Искам да видя Салазар. Настоявам за аудиенция при вашия Принц, заведи ме при него веднага!

— Сър… — Пазачът изглеждаше крайно нещастен и ужасен. — Нямам такива правомощия…

— Не думай! Как изобщо се управлява този град? — изрева Чакала и хвърли презрителен поглед към нас. Обърна се пак към пазачите и си пое дъх в пресилено усилие да запази спокойствие. — Кажи ми тогава, жалка торба с кръв, кой има правомощия?

— Помо… помощникът на Принца, сър, неговият питомец. Той допуска посетителите в покоите на Принца.

— Е, тогава… — Чакала пристъпи напред. — Тогава веднага се свържи с него.

— Да, сър! — Пазачът отскочи от стената, облекчен, че може да прехвърли този малък проблем на някой друг. — Веднага, сър! Моля, последвайте ме.

Чакала ни се ухили през рамо и тримата последвахме пазачите към вампирските кули.

— Видя ли? — каза ми тихо той. — Когато действаш като вампир, хората се отнасят с теб като с такъв. Никакво промъкване и тем подобни. Хората са овцете, а ние — вълците, и те го знаят.

— Поне така изглежда в един вампирски град — каза студено Зийк.

Чакала изсумтя.

— Това разстройва ли те, торба с кръв? Твърде груб ли бях с човечеца? — изхили се той. — Свиквай, това е нашият град и ще правим каквото си поискаме. Всички хора зад тези стени са наша собственост.

— Не всички — каза Зийк.

Друг път щях да взема страната на Зийк и да възразя на Чакала, че в един вампирски град наистина има хора, които отхвърлят властта на кръвопийците и живеят свободно — навремето бях една от тях — но не исках да започвам скандал насред вражеска територия, не и докато наближавахме оградата около кулите на Принца. Защото колкото повече наближавахме, толкова по-голяма ставаше тревогата ми. Ако все още имах пулс, сърцето ми щеше да блъска в гърдите. Това беше територията на Принца, Господаря вампир, който управляваше града с железен юмрук. И не само това — най-силните вампири в този град, неговите приближени, изпълваха залите и коридорите на кулите пред нас. Толкова много кръвопийци накуп… Ако Чакала не знаеше какво прави, щяхме да попаднем в смъртоносен капан.

— И какво ще правим там според теб? — озъбих му се аз. Внезапно ми се прииска да разбера дали има план, или действаме на сляпо. — Знаеш, че ако Салазар разбере кои сме, ще се опита да набие главите ни на стената си.

— Спокойно, сестричке — вдигна вежда Чакала. — Освен ако не те е виждал лично, няма да те познае — за него ще си просто още един нечистокръвен вампир скиталец. Той и мен не познава, така че не се тревожи. Знам как мислят Принцовете. Ще влезем, ще му разкажем някаква приказка, ще му изиграем малка сценка, защото не можем да напуснем града, и той ще се подразни, но вероятно не достатъчно, че да ни изхвърли. Има си правила за приемане на гостуващи вампири, а Принцовете се гордеят, че се придържат към тях. Още по-вероятно е да ни се извини за състоянието на града и да ни предложи да останем в кулата, докато кризата отмине, а тогава ще можем да търсим Канин колкото си искаме. Лесна работа.

— Твърде лесна — прошепна Зийк и аз бях съгласна с него.

Чакала извъртя очи.

— Ако имате по-добър план, горя от нетърпение да го чуя.

Вече бяхме съвсем близо до оградата. Подминахме още пазачи и хора, които чакаха на опашка пред пропускателния пункт. Най-отпред един пазач караше хората да си покажат татуировките, които обикновено се намираха от вътрешната страна на предмишницата, и прокарваше скенер по тях, преди да пусне собственика през портала. Прехапах устна, за да скрия отвращението си. Преди да ме Превърнат, точно срещу това се бях борила цял живот — да не стана роб на кръвопийците.

Да не ме жигосат като добитък, като предмет, като собственост на Принца. Тогава не съжалявах за избора си, макар че беше много по-лесно да приемеш клеймото и обещанието за храна, защита и по-лек живот. Сега, като погледнех назад, можех единствено да се дивя. Та аз никога не съм била напълно „свободна“ в Ню Ковингтън. Разбира се, не им давах кръв, но все пак бях в капан, на милостта на вампирите, и живеех в постоянен страх. Ако бях Регистрирана, те щяха да победят, но пък нямаше да ровя из руините в нощта, когато Бесните ме нападнаха. В нощта, когато загинах.

Е, кое беше по-лошо? Да се подчиниш на кръвопийците и да им позволиш да се отнасят с теб като с роб и добиче за кръв, или да се превърнеш в чудовище като тях?

Спри да мислиш за това, Алисън. Вече няма значение; ти направи своя избор.

— Какво ще правим сега? — обърна се Зийк към Чакала, когато две големи кучета ни изръмжаха и опънаха поводите си. От оградата и входа към вампирското леговище ни деляха само няколко метра. — Те ще разберат, че съм човек, при това Нерегистриран и въоръжен. Тук наказанието за това не е ли смърт? Или ти точно на това се надяваше?

— Спокойно, хлапе. Довери ми се. — Чакала ни дари с още един самодоволен поглед. — Само изглежда опасно.

Да се доверя на Чакала. Не ми се струваше разумно, но нямахме избор. Войниците, които ни водеха, спряха при друг пропускателен пункт и водачът поговори с пазача. Той надзърна от малкото прозорче на караулната и присви очи. Аз веднага се напрегнах и пак усетих надигането на Глада. Толкова много човеци…

Мъжът излезе от караулната и заедно с двама войници тръгна към нас, изкривил уста в недоволна гримаса.

Чакала властно наблюдаваше приближаването им.

— Сър — козирува мъжът, но по всичко личеше, че се смята за важна клечка. — Добре дошли в Ню Ковингтън. Моля да извините настоящото състояние на града. Разбрах, че желаете аудиенция при помощника на Принца?

— Не — отвърна Чакала и го изгледа презрително. — Не желая аудиенция при питомеца на Принца. Желая да се видя със самия Салазар, но тъй като лицемерното малко човече е единственият начин да се добера до него, ще бъда учтив и ще следвам правилата. Само че не разбрах защо стоя тук и говоря с теб.

Последната дума бе подчертана с оголване на зъбите и мъжът се сви и пребледня.

— Ами, вижте, сър — започна той и погледна красноречиво към Зийк. — Нерегистрирани хора не могат да влизат във Вътрешния град. Опасявам се, че ако идва от Покрайнините, ще трябва веднага да го поставим под карантина. Може да е заразен, а не искаме болестта да се разпространи из града, особено в самите кули. Трябва да ви помоля да го отпратите.

Напрегнах се и в гърлото ми се надигна ръмжене, едва се сдържах да не пристъпя напред и да измъкна меча. Зийк се вкамени до мен с мрачно, но не и изненадано изражение. Сякаш го беше очаквал. Мъжът посочи към двамата пазачи и те тръгнаха към Зийк. Аз изръмжах, оголих зъби и се приготвих да скоча между тях, но следващите думи на Чакала накараха всички да застинат.

— Само да го докоснете, ще ви откъсна главите.

Каза го спокойно, дори не помръдна и не се извърна, но когато вампир отправи подобна заплаха, трябва да я вземеш на сериозно. Двамата пазачи бързо отстъпиха, а третият запелтечи нещо, но Чакала тръгна към него и той замълча.

— Кажи ми, човече — рече вампирът тихо и заплашително, — какво гласи законът по въпроса за отнемането на вампирски питомец?

Зийк се скова, макар че никой не забеляза това, защото всички още се взираха в Чакала. Видях как по лицето му премина гняв, но замълчах. Чакала продължи да пристъпва към човека.

— А?

Пазачът преглътна и отвърна:

— Под страх от смъртно наказание никой няма право да докосва специално означения помощник без изричното разрешение на собственика му. Сър.

— А да виждаш на него знака на Салазар?

— Не, сър.

— Тогава се разкарай от пътя ми — продължи Чакала все така тихо и заплашително. — Преди да ти откъсна главата заради нахалството ти и да я изям. Достатъчно време изгубих тук.

Човекът не се опита да спори. Беше пребледнял и важността му се изпари заедно с куража.

— Заведете гостите ни в офиса на господин Стивън — нареди той на стражите. — Информирайте го какво става. Може би е при Принца сега, затова му съобщете, че е важно.

— Да, сър! — Пазачите пристъпиха напред и се поклониха леко на Чакала. — Моля, последвайте ни, сър.

Без повече колебания те минаха през портала, а другият ни махна да ги последваме.

Невероятно — бяхме влезли, без да си пробиваме път с бой. Без да се налага да убиваме никого заради Зийк. Чакала успя. Аз нямаше да се справя така; не знаех дали изобщо бих се справила. И още бях смаяна, че се застъпи за Зийк. Не позволи да го отведат, макар че настояването му можеше да ни попречи да влезем.

Зийк мълчеше, изглеждаше замислен. Знаех, че и той е смаян като мен.

Пазачите ни поведоха по пътя, край няколко по-малки сгради на ъгъла, а после нагоре по широко бетонно стълбище, към чифт големи двойни врати в основата на първата кула. Друг пазач ги отвори и влязохме в просторно фоайе със зелено-черни колони до стените и огромна дървена рецепция. Зад вратата ни очакваше още един пропускателен пункт — двама човеци бяха влезли преди нас и сега им сканираха татуировките.

Защо му е на Принца толкова охрана? — питах се аз, докато пазачите от другата страна на рецепцията ни оглеждаха предпазливо. — Дали е чак такъв параноик, или това е само заради ситуацията в Покрайнините? Надали Господарят на града ще се уплаши от няколко случайни човеци, бродещи из кулата му, или дори от непознати вампири…

От другата страна на пропускателния пункт ни чакаше руса жена с бизнес костюм, която махна на пазачите да ни пуснат. Поклони се, щом приближихме, и се усмихна лъчезарно на Чакала. Чувах как сърцето й бумти в гърдите и надушвах страха й, макар че го прикриваше добре. Всъщност всички човеци тук смърдяха на страх.

— Добре дошли в кулата на Принца, сър — обяви жената, а Чакала оглеждаше тялото й и се хилеше одобрително. — Аз съм секретарката на господин Стивън и ако ме последвате, ще ви покажа офиса му. Господин Стивън сега е на съвещание, но ще дойде веднага щом може.

— Най-добре да го направи! — изрева Чакала.

Секретарката не показа никаква емоция, но пулсът й се ускори и токчетата й затракаха чевръсто по коридора.

Оставих мислите си да полетят и затърсих нещо друго.

Тук беше. Чувствах го, усещах го, беше съвсем наблизо, но… под нас. Някъде под кулата, на прага на лудостта.

Дръж се, Каним. Почти стигнахме.

Жената ни поведе от ярко осветеното фоайе по лабиринт от дълги, сумрачни коридори, а токчетата й чаткаха ритмично по плочките. Не срещнахме почти никого. От вратите струеше светлина, но по коридорите нямаше хора, освен една жена с парцал, която бършеше пода. Тук беше почти толкова студено, колкото навън. Дъхът на Зийк излизаше на кълбета, докато навлизахме все по-дълбоко в лабиринта и сенките се сгъстяваха около нас. Кулата беше студена, гола и неприветлива, макар че изглеждаше по-чиста и по-добре поддържана от всяка друга сграда, която бях виждала досега.

Пред нас се отвори врата и през нея излязоха двама мъже с бизнес костюми — високи бледи вампири. Всяко косъмче от косите им си беше на мястото, а по дрехите им нямаше и прашинка. Напрегнах се, когато ни забелязаха, а секретарката сведе глава пред тях, но те не й обърнаха внимание. Вместо това се втренчиха в нас с блещукащи очи и криви усмивки. Напрегнах се, готова да извадя оръжието си, ако скочат, но те ни оставиха да отминем по коридора. Запитах се дали са от вампирите Втори тип, за които ми бе казал Канин — аристократите във вампирското общество. Зачудих се и какво правят цяла нощ в тази чудовищна кула. Канин ми беше обяснил донякъде политиката на вампирите, като ми разказа за постоянните им удари в гръб, ловките маневри и изкачването в йерархията, за да се приближат до Принца. Тогава това не ме интересуваше особено, защото нямах желание да се вписвам във вампирския град. Сега съжалих, че не бях слушала по-внимателно.

— Оттук, моля. — Жената отвори една врата, която водеше към голям, добре поддържан кабинет. — Господин Стивън ще дойде след малко.

Пристъпих прага и се огледах, като потиснах отвращението си. Питомците бяха продажници и предаваха собствената си раса, но определено се грижеха за тях, и то добре. Килимът под краката ми беше плюшен, тежки завеси закриваха прозорците и спираха студа. В единия ъгъл имаше огромно, полирано до блясък махагоново писалище и лавици и шкафове за документи. Тук беше по-топло, отколкото в коридорите, вероятно защото в мраморната камина на отсрещната стена весело пламтеше огън. Бях смаяна, че вампирите са позволили да се запали огън в тяхна сграда, но предположих, че все пак не могат да оставят ценните си човеци да умрат от студ.

До отсрещната стена имаше и кожено канапе, възглавници и спретнато сгънати одеяла, сякаш питомецът често спеше тук. Нещо е протрита кожена подвързия привлече погледа ми — на страничната облегалка на канапето лежеше отворена книга. Не можах да се сдържа и се приближих да прочета заглавието. „За мишките и хората“, от Джон Стайнбек. Вдигнах поглед и видях в ъгъла до прозореца лавица, пълна е книги. Не бяха виждала толкова много накуп през живота си и за миг ме прободе завист.

Когато бях Али Бездомницата, събирах книги откъдето намерех. Разбира се, в Покрайнините беше незаконно да притежаваш книги, вампирите господари не искаха стадото им да се научи да чете — току-виж в главите на добичетата покълнали вредни идеи, ако разберат какъв е бил животът преди. Една от най-големите ми тайни обаче беше, че мога да чета. Мама ме научи, преди да умре, и аз се бях вкопчила яростно в това умение. Само него не можеха да ми отнемат.

Когато Канин ме превърна във вампир обаче, трябваше да изоставя колекцията си от книги и бездомниците, които се нанесоха в старата ми стая, ги изгориха, за да се стоплят. Години усилия, изличени само за миг.

Питомците обаче явно четяха, без да се страхуват и можеха да събират каквито книги пожелаят, без да се крият от никого. Не трябваше и да просят, за да оцелеят, нито да се крият с някой приятел под мръсно одеяло, за да не измръзнат от студ. Не, те получаваха всичко на съвсем ниска цена — да предадат своите.

Сигурно е чудесно.

— Все още ми се струва, че идеята не е добра — обади се Зийк зад мен. — Онези в коридора бяха вампири. Ако Принцът разбере кои сме, няма да успеем да се измъкнем с бой от сградата, камо ли да се доберем до Покрайнините.

— Не бъди такъв бъзльо — отвърна Чакала, а аз го чух как сяда на един от столовете и качва ботушите си на писалището. — Казах ти вече — Салазар не ни познава, никой тук не ни познава и е най-добре да се държим, все едно сме си на мястото, а не да се промъкваме наоколо. Така че успокой се, питомецо. — Долових подигравката в гласа му и почти усетих как Зийк се наежи. — Ние сме вампири. Какво може да стане?

Нещо на лавицата улови погледа ми — пъстро петно сред по-тъмните книги, което някак ме привличаше и събуждаше някакво странно чувство. Заобиколих канапето и посегнах към лавицата. Щом докоснах тънката корица, странното усещане се превърна в мрачно предчувствие.

— Али? — обади се Зийк, но аз едва го чух, защото вече издърпвах книгата. — Какво правиш?

Свалих я от рафта и стомахът ми се сви. Ярки животинчета танцуваха по корицата на детската книга, която познавах като петте си пръста. За разлика от останалите беше мръсна и разкъсана, а едното й ъгълче бе покрито с мухъл. Веднага я познах — това беше книгата на мама, която ми бе чела стотици пъти, когато бях дете. Именно за нейната загуба съжалявах най-много. Студът плъзна от стомаха ми по цялото тяло. Присъствието на книгата тук означаваше само едно…

Вратата се отвори и се чуха стъпки, последвани от познат глас:

— Благодаря ви, че изчакахте. Аз съм господин Стивън, помощник на Принц Салазар. Разбрах, че желаете аудиенция при Принца?

Обърнах се бавно и срещнах бледия поглед на Лепката.