Джули Кагава
Лек за вечност (21)

Глава 21

— Ужасът ме връхлетя още щом отворих очи.

Нямах кошмари, нито видения, нищо в съня ми не подсказваше, че Канин е още жив. Събудих се свлечена до стената в усойната малка килия и веднага погледнах към ъгъла, където сутринта беше тъмното му сгърбено тяло.

Нямаше го.

— Не се паникьосвай, Алисън — чух тих, спокоен глас. Погледнах към вратата… Той стоеше на прага и ме гледаше. — Тук съм.

Заля ме облекчение, изправих се и забързах към него, за да огледам лицето му. Черните рани вече бяха по-малки и не така дълбоки. Виждах розова кожа по ръбовете им — започваха да зарастват.

— Стана! — прошепнах аз и Канин леко се усмихна.

— Явно ще поживея още малко.

— Али. — На вратата се появи Зийк, погледна към Канин, после към мен и се ухили. — Здрасти, вампирско момиче. — Той приближи и аз се облегнах върху него с облекчение. — Ти успя.

Канин ни гледаше, а тъмните му очи се задържаха преценяващо върху Зийк.

— Мисля — прошепна той с надежда и изумление, — че открихме нашето лекарство.

Взех още две проби от кръвта на Зийк, инжектирах си едната и дадох другата на Канин, в случай че нещо ни сполети по обратния път. Зийк ми предложи още, но не исках да го лишавам от много кръв, особено след като току-що се беше възстановил от вируса на Сарен. Чакала започна да роптае, че не инжектирам и него, но му казах, че ще получи кръв от Зийк само през трупа ми. Странно, по той не ми отвърна със заплаха и четиримата тръгнахме към фоайето и асансьорната шахта. После отново се озовахме в Покрайнините и потеглихме към Принца.

— Не казвайте на Салазар как сме намерили лекарството — предупреди ни Канин, когато се качихме на повърхността. Снегът беше спрял и в небето сияеше огромният сребрист диск на луната. — Ако попита, намерили сме кръвта в лабораторията. Разбере ли, че е от Йезекил, няма да му позволи да напусне града. Ясно ли е?

Докато говореше, гледаше към Чакала, но аз изстинах при мисълта, че Зийк може да бъде отведен във вампирската болница, където вероятно ще източат кръвта му до последната капка. Или ще го държат затворен завинаги, в случай че се появи още едно огнище на вируса.

— Не е нужно да ме гледаш така, старче — каза Чакала. — Не бих позволил да се случи нещо лошо на скъпия ни Йезекил.

Стори ми сериозен, което ме притесни. Видях, че и на Зийк не му хареса, но той не каза нищо, докато следвахме Канин през полето и внимавахме къде стъпваме. Нима Чакала бе започнал да уважава Зийк като човек и личност? Едва не изсумтях при тази мисъл. Може би кръвта му просто го приближаваше към лекарството, което търсеше. Към края на Беса.

Преди да се спуснем обратно в Долния град, пак се натъкнахме на малка група кървящи. Опитах се да не убия пито един — знаех, че ако стигнем при Салазар навреме, могат да бъдат спасени. Само че беше трудно, защото те нехаеха за болката и постоянно ни налитаха, така че се наложи да прережа няколко гърла, за да се защитя. Исках да им помогна, но нямаше да умра заради тях.

След няколко часа Канин ни поведе по някаква стълба, избута един капак и на хоризонта изникна сияещото трио на вампирските кули. Тръгнахме по средата на улицата, докато накрая срещнахме патрул, който веднага ни отведе в кулата. Така отново се озовахме в омразния асансьор, а накрая и при Принца.

Салазар ни прие в друг кабинет, вероятно защото още не бяха ремонтирали стария. Щом стигнахме, вратите се отвориха и се появи Лепката, придружен от охранителите си. Ококори се и зина от изненада, а после лицето му потъмня и той ме изгледа с ненавист. Издържах на погледа му, като се чудех дали ще ни спре и ще ми даде повод да забия юмрук в увисналото му чене. Той обаче отстъпи встрани, макар че усещах погледа му дори след като вратите се затвориха.

Канин влезе в кабинета без никакво обяснение и ние го последвахме. Принцът на Ню Ковингтън стоеше до прозореца и се взираше в града. Щом се обърна към нас, Канин спря и нещо просветна в сумрака, когато той го хвърли към Салазар. Другият Господар лесно го улови.

— Ето го твоето лекарство — каза Канин, а Принцът погледна спринцовката в ръката си и свъси вежди. — Сигурен съм, че можеш да синтезираш още за населението.

Принцът го погледна изпитателно, явно подреждаше мозайката. Канин беше смъртно болен, когато напуснахме Вътрешния град. Трябваше вече да е мъртъв или поне да се е превърнал в гниещ труп.

— И си сигурен, че това действа и при хора, и при вампири? — попита Салазар.

— Да — отвърна категорично Канин.

— Ами Сарен?

— Отиде си. — Той не даде повече обяснения. — Беше се скрил в старата болница във Втори сектор. Ако решиш да търсиш вируса, там е. А сега… — Канин присви очи и се втренчи в Принца. — Ние направихме каквото искаше, открихме лекарство за твоя град. Ще изпълниш ли твоята част от сделката? Ще ни оставиш ли да си идем?

Салазар не отговори веднага. Отиде до писалището, написа нещо на лист хартия, после натисна един бутон. След малко в стаята влезе пазач и забърза към него.

— Занеси това на доктор Емерсън в подземната болница — нареди Салазар и му подаде бележката и пълната с кръв спринцовка. — Кажи му, че е изключително важно да започне работа веднага, това е с приоритет пред всичките му проекти. Ако спринцовката някак се изгуби по пътя дотам, ще прекараш остатъка от краткия си живот в съжаления, че изобщо си се родил.

Пазачът пребледня, стисна здраво спринцовката и бележката, поклони се бързо и веднага излезе. Салазар изчака вратата да се затвори и се обърна към нас.

— Канин — рече той и го изгледа не особено дружелюбно. — Това няма да изкупи престъпленията ти. Нищо няма да изкупи вината ти. Би трябвало да те убия още сега, пред очите на дъщеря ти, за да осъзнае напълно дълбочината на твоето предателство.

Напрегнах се и ръката ми потрепна към оръжието.

Канин не помръдна и аз си наложих да се отпусна. Ако Салазар смяташе да ни измами отново, надявах се да се е подготвил за бой. Нямаше да стоя и да гледам как убива Канин. Касапницата, която Сарен устрои в предишния му кабинет, щеше да бъде нищо в сравнение с онова, което щях да сторя в този.

Принцът и Канин се взираха дълго един в друг, преди Салазар да се извърне с въздишка.

— Обаче — рече той, сякаш всяка дума го тровеше, — аз държа на думата си, а ти изпълни нареждането ми. Затова ще спазя нашата уговорка. Свободен си да си вървиш… щом се уверя, че лекарството действа.

— И кога ще стане това? — попита тихо Канин.

— Скоро. — Принцът направи неясен жест. — Утре вечер, ако имаме късмет. Дотогава ще останете тук като мои гости, питомците ми ще се грижат за вас. А сега моля да ме извините. — Принцът ни обърна гръб и тръгна към прозореца. — Трябва да въведа ред в града си.

— Е — започнах аз, когато излязохме от кабинета на Салазар и тръгнахме по дългия коридор. Озърнах се към Канин, Зийк и Чакала и свих рамене. — А сега какво?

Чакала извъртя очи и се отдели от нас.

— Сега ще си почина няколко часа, без да ви слушам как мрънкате: Ооо, не наранявай хората, ооо, трябва да спасим бежанците от хората къртици, ооо, Канин умира! — Той размаха отвратено ръце. — Направо да ти се догади! Отивам в бара, за да си оправя вкуса, вие правете каквото щете.

Бившият Крал на бандитите се обърна и пое надолу по коридора, а Канин се загледа след него и поклати глава.

— Канин, ами ти?

Той ми се усмихна уморено.

— Аз отивам в стаята си. Ще се възползвам от гостоприемството на Принца, по зад заключена врата.

— За да избегнеш другите вампири.

— Точно така. И ви съветвам да направите същото. Принцът може и да ни даде амнистия, но другите няма да се зарадват на връзката ви с мен. Най-добре да се спотайваме, докато дойде време да напуснем Ню Ковингтън.

Да напуснем Ню Ковингтън. Докато вървяхме към етажа със стаите за гости, аз се питах къде щяхме да идем. Досега не бях мислила за това. Исках само да намеря Канин, а после да оправя бъркотията със Сарен. Сега, когато всичко свърши, къде щяхме да отидем?

— Йезекил — каза Канин и ме изненада. Спряхме пред една врата, вероятно на стаята на Канин или Зийк. Зийк се обърна към вампира, а той тихо попита.

— Може ли да поговорим? Насаме.

Зийк примигна и леко се смръщи.

— Разбира се. Али? — погледна ме той. — Имаш ли нещо против?

Обърнах се засегната към Канин. Защо искаше да говори със Зийк, а не с мен? Да не би той да му беше „потомък“? Не бях ли го спасила именно аз?

— Защо? За мен ли ще говорите?

— Алисън — отвърна Канин, пак с онзи тон на раздразнен ментор, от който настръхвах.

— Добре де. — Отстъпих и ги изгледах кръвнишки. Бях обидена, наранена и ми се искаше да остана напук, но знаех, че няма смисъл да се инатя пред Канин. — Е, забавлявайте се с мъжки разговори. Аз ще съм в стаята си.

— Али! — извика Зийк, но аз се обърнах, тръгнах по коридора и спрях чак пред стаята ми.

Вътре една жена на средна възраст зареждаше хладилника с торбички с кръв от един охладител. Подскочи, когато влязох.

— О, извинете, мадам! — възкликна тя, грабна охладителя и бързо излезе от кухнята. — Зареждах хладилника по заповед на Принца, а ако оставите мръсни дрехи на пода, ще ги изпера и ще ви ги върна до утре вечер. В дрешника и в тоалетката до леглото има чисти дрехи.

— О… благодаря — отвърнах уморено и тя потръпна, докато отстъпваше към изхода, забила очи в пода. Така се живееше във вампирска кула. Обзалагах се, че лесно се свиква, ако нямаш нищо против да ти слугуват и да управляваш чрез страх.

— Господин Стивън каза да ви донеса тази книга — рече жената от прага, а аз се извърнах рязко и присвих очи. Тя посочи към нощното шкафче до леглото. — Каза да не я забравяте.

Тръгнах към шкафчето, а жената бързо затвори вратата. Книгата на мама лежеше под лампата — детска книжка, която ми беше чела безброй пъти. Защо Лепката я бе оставил тук? Той ме мразеше. Видях листче да стърчи от горния й край и го издърпах. Разпознах тънкия и извит почерк на Лепката.

Али,

Това е твое. Щях да я изгоря, но реших да ти я върна, защото ако не беше ти, нямаше да съм тук сега.

Стивън

Смачках бележката в юмрука си и я хвърлих на пода. Познавах достатъчно добре Лепката и бях сигурна, че не я е оставил като извинение или мил жест заради малкото ни недоразумение. Това беше просто още един удар в глупавата въображаема война, която си мислеше, че водим. Беше избран за личен помощник на Принца, защото можеше да чете. Защото аз го бях научила да чете. Както и да е. Нямаше да му позволя да съсипе спомена ми за мама. Скоро щях да се махна оттук и никога вече нямаше да го видя. Свалих си палтото, сгънах го и го сложих на тоалетката заедно с книгата, за да не я забравя. После съблякох мръсната разкъсана риза и джинсите и тръгнах към банята.

След един дълъг душ оставих мръсните си дрехи на пода, облякох тъмни панталони и риза от дрешника — всички тук ли се обличаха в черно? — и излях една торбичка студена кръв в чаша на плота. Сигурно вампирите в града някак я подгряваха — надали Принцът я пиеше студена всяка нощ — но нямах представа как го правят и се насилих да я изпия така. Този път не се страхувах, че е заразена. Кръвта на Зийк ме пазеше от вируса на Сарен.

Какво ли обсъждаха сега с Канин? Каква беше голямата тайна? Сигурно имаше причина Канин да не иска да чувам какво си говорят. Вероятно говореха за мен, може би той се опитваше да убеди Зийк колко е глупаво да бъде с вампир, след като бе решил, че съм твърде упорита и няма да го послушам.

По дяволите, трябваше да разбера. Нямаше причина да крият нещо от мен, особено след всичко, което преживяхме заедно, освен ако темата бях аз самата, а това засили решимостта ми да разбера. Канин нямаше да ми каже, но бях сигурна, че ще го измъкна от Зийк. Ако двамата още бяха в стаята, щеше да се наложи да ме пуснат вътре, защото нямаше да си тръгна.

Оставаха няколко часа до зазоряване. Допих студената кръв, станах, грабнах меча си от стола и тръгнах да търся Зийк.

В коридорите нямаше вампири, само един-двама човеци, които носеха парцали и препарати за чистене. Не срещнах никой друг, докато не наближих вратата, пред която се бяхме разделили със Зийк и Канин, и ми се стори, че някой да се прокрадва наблизо.

Лепката, като никога без пазачи. Спотайваше се в сенките и сякаш се чудеше дали да се приближи и да почука на вратата.

Подозрението ми се засили. Приближих се, но той ме забеляза, пребледня и хукна по коридора. Зави зад ъгъла и се скри от поглед. Зачудих се дали да не го догоня и да го принудя да говори, но той вероятно тичаше към Принца и пазачите си.

Отидох до вратата, почуках силно и се ослушах за познати гласове. Може би все още говореха — е, толкова по-зле, защото нямаше да си тръгна. Налагаше се да ми кажат какво става.

След няколко секунди Зийк отвори вратата, а в стаята нямаше и помен от Канин. В първия миг се разочаровах — исках да знам какво става.

Тогава осъзнах, че сме само двамата. Сами. И внезапно ми стана хубаво, че Канин го няма.

— Али. — Зийк изглеждаше изненадан, но не неприятно. Беше се изкъпал, ако се съдеше по мократа му руса коса и чистите дрехи. Изглеждаше добре в черно, ризата прилепваше красиво по гърдите и бицепсите му. Досега бойната жилетка беше скривала мускулите му. — Не очаквах да те видя тази нощ — продължи той и отстъпи да ме пусне в стаята. — Има ли нещо?

Поклатих глава и минах покрай него. Стаята приличаше на моята: единично легло, баня и малка кухня. На кръгла масичка имаше чиния с остатъци от истинска храна — зеленчуци, хляб и обелка от картоф. Бях смаяна. Явно Салазар се бе погрижил и за човека в нашата група.

— Не, нищо няма — казах аз и се обърнах към него. — Всъщност имам един въпрос.

Зийк се усмихна.

— Нека позная. — Заключи вратата и се извърна, леко развеселен и примирен. — Искаш да знаеш за какво си говорихме с Канин.

Свих рамене.

— Е? За какво си говорихте с Канин?

Зийк се приближи.

— А какво ще стане, ако отговоря, че не мога да ти кажа сега?

— Нищо особено — ухилих се и оставих меча на масата. — Ще трябва да го измъкна със сила.

Той изви вежди и очите му проблеснаха предизвикателно.

— Така значи, вампирско момиче? — Усмихна се и скръсти ръце. — Опитай.

— Добре, щом ме молиш.

Скочих към него. Той ме хвана през кръста, аз обгърнах врата му и го целунах яростно. Вече нямаше пречки, нямаше съмнения, Канин и Чакала не бяха наблизо да ни зяпат и да ни съдят. Бяхме само ние, а и двамата знаехме какво искаме. Плъзнах пръсти през мократа му коса и го притиснах към себе си. А той ме прегърна още по-силно. Устните му бяха топли. Усещах твърдите мускули под ризата и биенето на сърцето му. Гладът се надигна, макар че се бях нахранила само преди минути.

Ароматът и топлината му ме обгръщаха и опияняваха, а когато той се наведе да целуне шията ми, нашепвайки името ми, зъбите ми се издължиха, без да мога да ги спра. Исках го. Исках да почувствам топлината и живота му във вените си, да го вкуся отново, да пия от същността му, да укротя чудовището, което вилнееше в мен.

Сведох глава, притиснах устни към ямката на шията му и усетих топлината и пулсирането на живота точно под кожата. Толкова близо. Трябваше само да разтворя леко уста, да го захапя и топлината щеше да ме изпълни отново.

Ръцете му се стегнаха на кръста ми и през него премина тръпка, но преди да успея да се отдръпна, преди дори да се ужася от себе си, той нарочно изви глава назад и оголи гърлото си. Целият свят застина.

Осъзнах, че ми позволява. Позволяваше ми да го ухапя и да се нахраня от него. Дори сега, когато зъбите ми бяха толкова близо до шията му, а устните ми докосваха гърлото му, той беше спокоен. Чакаше. Очите ми запариха, щом осъзнах, че е приел напълно какво е да бъдеш с вампир. Всичко.

Зъбите ми се прибраха и аз целунах леко пулсиращата му шия… преди да посегна и да притегля лицето му към своето. Усетих изненадата му, щом устните ни се докоснаха. Беше очаквал да го ухапя, беше го приел. Аз обаче лека-полека откривах, че мога да бъда повече човек, когато съм с него. Той някак докосваше заровената дълбоко в чудовището малка човешка частица, тя също се стремеше към него.

Целувахме се още няколко минути, докато той не се отдръпна. Погледът му беше станал трескав. Гледах го, обичах сребристите обръчи около зениците му и начина. По който косата му падаше на челото.

— Ела с мен в Едем — прошепна Зийк, без да отделя очи от лицето ми.

Усмихнах се изтощено.

— Ще настояваш, докато се съглася, нали?

— Моля те — добави тихо той и ме прегърна още по-силно. — Кажи да. С Канин вече се разбрахме, той също идва. За това говорихме, просто не искаше неговото решение да ти повлияе. Но ти също идваш, нали? — Той пъхна ръце в косата ми и я прокара през пръстите си. — Аз не мога… няма да тръгна без теб, Али. Моля те. Ела с нас в Едем.

— Добре — въздъхнах, признавайки поражението си. — Разбира се, че ще дойда в Едем. Как няма да дойда, щом и двамата отивате там? — Ухилих се и добавих: — Идвам, Йезекил. Ще дойде с теб в Едем — да се надяваме, че твоите учени няма да ме затворят в клетка и да ме направят на игленик.

Зийк притисна устни до моите бързо и сладко.

— Няма — каза той, щом се отдръпна. — Обещавам. Вече знаят какво направи за мен и останалите. А Канин… — Сви рамене. — Сега разбирам какво имаше предвид ти. Той не е като другите вампири. — Погледна ме закачливо. — Разбирам откъде си го наследила.

— Не ме карай да те ухапя, проповеднико. — После се смръщих, защото си спомних нещо. — Чакай, ами Чакала?

— Чакала. — Очите му станаха сериозни. — Това беше другата причина с Капии да говорим насаме. Утре вечер напускаме града без знанието на Принца. Чакала няма да дойде с нас.

— Ще го оставим тук?

— Канин ясно показа, че не желае Чакала да пътува с нас. И че ако ни последва, ще го убие.

Примигнах от изненада.

— Това е малко крайно.

— Няма да го заведа в Едем, Али — каза Зийк мрачно. — Представи си Чакала близо до Кейлъб или Бетани.

Направих физиономия.

— Прав си.

— Поемам огромен риск, като водя теб и Канин — призна Зийк. — Да допуснат сам вампир е едно, но двама? — Поклати глава. — Ако заведа и Чакала, а той нарани някого, никога няма да си простя. Освен това властите в Едем вече няма да се доверят на никой вампир. Ще убият и теб, и Канин, вероятно и мен. Чакала ще ни изложи на риск. Не бива да идва с нас.

— А ако въпреки всичко ни проследи, като използва кръвната връзка?

— Тогава ще имам шанс да изпълня обещанието си — каза мрачно Зийк и за миг погледът му стана студен. — Но мисля, че Чакала е достатъчно умен да стои далече от нас, особено ако Канин го предупреди.

Кимнах. Не ми харесваше, и на Чакала нямаше да му хареса, но наистина не можехме да го вземем с нас. Зийк беше прав, кралят на бандитите беше твърде непредсказуем, за да му се доверим, особено след като лекарството беше в Едем. Доколкото го познавах, той щеше да го отмъкне и да избяга при първа възможност.

— Е — пак го прегърнах през врата, чувствах се странно палава. — Кога ще приведем този план в действие?

— Точно след залез. — Зийк притвори очи, когато докоснах с устни брадичката му. — Ще дойдем да те вземем, бъди готова.

— Може — усмихнах се лениво. — А може и да остана тук до вечерта.

Той си пое рязко дъх.

— Али. — Сърцето му блъскаше, сякаш беше бягал километри — бързо и трескаво. — Аз… искам те. Но… трябва да го направим както трябва. — Обхвана бузата ми с топлата си гладка ръка и ме погали с палец. — Тъкмо се открихме отново, не искам да направим нещо, за което ще съжаляваме. Ако останеш, не мисля, че ще мога… искам да кажа… — Той въздъхна и затвори очи. — Нямаш представа колко е трудно това за мен, но… може би сега не е подходящият момент. Не и във вампирска кула… когато те са наоколо. — Отвори очи и ме погледна умоляващо. — Разбираш ли… какво се опитвам да ти кажа?

Усмихнах се.

— Знаеш ли, че целият се изчерви?

— Али! — той издиша шумно, а аз се засмях и отстъпих назад.

— Добре. — Взех меча и добавих. — Ще се върна в стаята си. — Той изглеждаше едновременно облекчен и разочарован, но колкото и странно да беше, не бях разстроена. Канин беше жив, Зийк беше жив. Въпреки всичко наистина бяхме намерили лекарство за Ню Ковингтън. Утре тримата щяхме да тръгнем за Едем — със Зийк имахме време. Той нямаше да отиде никъде, нито пък аз.

Изпрати ме до вратата, аз я отключих и излязох в коридора.

— Лека нощ, Зийк.

Но когато се обърнах, той ме хвана за китката.

— Алисън, почакай.

Обърнах се. Изглеждаше объркан, сякаш се опитваше да намери подходящите думи. Цялата настръхнах и кръвта ми запя, когато вдигна очи към мен.

— Аз… Искам да кажа, че…

Някакво движение встрани го накара да извърне глава. Погледнах натам и пак видях Лепката, кой го ни гледаше мрачно иззад ъгъла.

Зийк ме пусна и влезе в стаята.

— Нищо — рече той и се усмихна, за да прогони смущението си. Макар че бях бясна на Лепката, задето ни прекъсна, настръхнах от погледа на Зийк. — Нищо важно. Е, важно е, но ще ти го кажа по-късно. Когато си тръгнем от Ню Ковингтън. Обещавам.

Вратата се затвори и аз реших да ида при Канин просто за да потвърди плана, но се сетих, че може да се натъкна на Чакала, Лепката или Принца, а не исках да ги виждам. Затова се върнах в стаята си, започнах да разглеждам книжката на мама и да превъртам разговора със Зийк в главата си, докато не го запомних наизуст.

Няколко пъти се изкуших да се върна при него, но накрая слънцето обагри хоризонта и взе решението вместо мен.

Когато се свих на огромното легло с дръпнати срещу светлината завеси, нещо продължаваше да дразни съзнанието ми. Нещо тъмно и зловещо ми пречеше да се отпусна дори на това място.

И тогава ме осени. Сарен. Сарен още дебнеше някъде в мрака. Къде ли беше сега? Дали беше напуснал Ню Ковингтън? Или се спотайваше наоколо и ни чакаше, жаден за отмъщение?

Тревожна мисъл, но аз я прогоних от ума си, когато сънят се спусна над мен. Дори да беше още в града, Сарен не можеше да влезе в кулата на Принца, не и без да вдигне всички на крак. Това беше най-сигурното място в цял Ню Ковингтън, безумецът не можеше да се справи с цяла армия. Тук бяхме в безопасност от откачени вампири и плановете им за отмъщение, а и Сарен доста щеше да се поизмъчи, ако се изправеше срещу мен, Зийк и Канин.

Нека само опита, помислих си, докато очите ми се затваряха и се плъзгах в мрака. Вече му бях извадила окото, бях му отсякла ръката, а Канин и Зийк бяха живи и здрави. Не се страхувах от Сарен.

Събудих се точно след залез, облякох старите си дрехи — намерих ги изпрани — и зачаках Канин и Зийк.

След няколко минути станах неспокойна. Защо ги нямаше още? Нима Принцът бе нарушил обещанието си и Канин пак беше в тъмницата, за да го измъчват и морят с глад? Нима Чакала бе разкрил плана ни да тръгнем без него и беше взел нещата в свои ръце? Опитах се да не си представям най-лошото, по минутите минаваха и тревогата и гневът ми нарастваха.

— По дяволите! — изпъшках накрая, след като бе минал почти половин час. — Няма да чакам тук. Ще ги намеря.

Уверих се, че съм взела всичко — меча и книгата на мама — отворих вратата и налетях на Канин.

— Канин! Къде беше? Тъкмо тръгвах да те търся…

Замълчах, щом видях изражението му.

— Ела с мен — каза той тихо и напрегнато и веднага тръгна по коридора. Аз се опитах да го настигна.

— Канин? Къде отиваме? Какво става? Къде са Зийк и Чакала? — Той не отговори и аз се затичах, за да не изоставам. — Ей, плашиш ме.

— Съжалявам — прошепна Канин и студен юмрук стисна вътрешностите ми. — Не мога да ти кажа повече. Ще видиш, когато стигнем.

Изтръпнала от ужас, аз го последвах в асансьора и гледах как цифрите се нижат надолу, докато стигнахме до подземието.

Принц Салазар се обърна към нас, щом влязохме в болницата. Тъмните му очи блестяха от гняв, но не към Канин, а към мен. Тогава видях Чакала, доктор Емерсън и няколко пазачи да стоят около едно легло в средата на помещението. На него лежеше висока слаба фигура, която не можех да видя добре. Чаршафите бяха подгизнали от кръв.

Не! Не, не може да е той! По дяволите, не може да е той!

— Намерили са го пред кулата рано тази сутрин — каза Салазар със задавен от гняв глас. — Донесохме го тук, но няма какво повече да се направи. Цяло чудо е, че е оцелял толкова дълго. Питаше за теб, дъще на Канин.

Не, изстенах тихо, неспособна да продумам. Но Салазар, лекарят и пазачите отстъпиха и аз видях кой лежи на леглото.

Изпълнените с болка очи на Лепката срещнаха погледа ми и се разшириха.

— Али? — прошепна той и облекчението ми, че не е Зийк, бързо се превърна в ужас, когато видях, че целият е в кръв — тя се просмукваше през костюма, а кожата му беше пребледняла като платно. Гледаше ме с болка и страх и обидата и гневът, които изпитвах към него, изчезнаха, щом вдигна бледата си окървавена ръка. — Али…

Пристъпих до него.

— Какво стана? — прошепнах и огледах отчаяна раните му. Вече го бях виждала — пробождане в корема, ужасно болезнено. Нямаше да изкара дълго. — Кой ти причини това?

— Съжалявам — прошепна той задавено. — Съжалявам, Али. Не знаех. Съжалявам.

— За какво съжаляваш? — попитах, а той потрепери и започна да кашля. Кръв шурна от устата му и потече по врата, а аз погледнах към Салазар. — Направи нещо! Нали имаш лекар? Защо стоите и гледате?

Принцът присви очи.

— Нямам навик да помагам на онези, които са ме предали — каза той и аз се втренчих объркана в него.

— Кой те е предал? Как?

— Али — прошепна пак Лепката и стисна ръката ми. — Сссарен… Беше Сарен. Върна се.

Кръвта ми се смрази.

— Сарен ли ти причини това? Как? Кога?

— Аз го… заведох там — продължи Лепката. — Аз го заведох при Сарен. Той ни чакаше. Обеща ми… да го отведе. Не знаех, че ще… ме намушка. Аз… съжалявам, Али.

Да го отведе?

— Кого? — прошепнах, но Лепката изпъшка, извъртя очи и ръката му се отпусна. — Лепка! — изревах аз и го хванах за яката. — Кого? Кого ще отведе Сарен? Кого си извел навън? Кого?

— Зийк — прошепна Лепката и светът се срути около мен. — Сега е при… Сарен.

— Кучи син! — изрева някой зад мен, вероятно Чакала, но аз вече не можех да разсъждавам. Само се взирах в това… нещо пред мен, в това изчадие, което навремето смятах за човек.

— Той каза… че ти знаеш… къде да ги намериш. — Едва го чувах. Сарен беше заловил Зийк. Зийк е бил е него цяла нощ. — Той каза… че ще бъдат някъде, където си оставила парче… от него.

Болницата. Сарен щеше да е в старата болница. Зийк също. Жив. Трябваше да е жив.

— Аз само… исках да те накарам да ме забележиш — продължи умолително изчадието. — Исках… да разбереш… че не съм безполезен. Че мога… да бъда силен, като теб. Исках да ме видиш. Да видиш… мен.

— Виждам те. Вече те виждам.

Отдръпнах се скована от леглото.

— Али…

— Върви по дяволите, Лепка — прошепнах аз и се извърнах.

Той издаде задавен звук и стисна ръката ми, но аз я издърпах. Канин ме спря до вратата. Погледнах през рамо. Тялото се беше отпуснало на възглавниците и воднистите сини очи се взираха невиждащо в тавана. Една бледа ръка висеше от леглото.

Не изпитвах нищо. Не разпознавах това същество като приятел, дори като познат. Той беше никой. Извърнах се, минах покрай Канин и излязох от стаята, където лежеше трупът на човек, когото някога познавах.