Джули Кагава
Лек за вечност (5)

Глава 5

По Стената нямаше прожектори.

В Ню Ковингтън Външната стена е щитът на града, спасителната линия и най-добрата защита, и всички го знаеха. Високото девет метра чудовище от стомана, желязо и бетон винаги бе осветено нощем с прожектори, които плъзгаха лъчите си по опустошената земя пред Стената, а по върха й сновяха стражи. Стената обгражда целия град, защитава Ню Ковингтън от безмозъчните ужасии, които се спотайват отвън и е единствената бариера между хората и вечно гладните Бесни. Единствено тя поддържа властта на Принца. Защото това е неговият град; ако искате да живеете зад Стената, под неговата опека, трябва да се подчинявате на правилата му.

През седемнайсетте години, които бях прекарала в Ню Ковингтън, никога не бях виждала Стената изоставена.

— Нещо не е наред — прошепнах на Чакала и застанах в края на смъртоносната зона — оголена ивица земя, която опасваше Стената. Ями, мини и намотки бодлива тел покриваха каменистия терен и навлизането в него бе смъртоносно. Прожекторите — ослепителните лъчи, за които се говореше, че били с ултравиолетови крушки, за да отблъскват Бесните — обикновено озаряваха земята на всеки петдесет крачки. Сега обаче не светеха. Нищо не помръдваше извън смъртоносната зона, дори листа не се носеха по голата земя.

— Стената никога не остава без охрана, дори при извънредно положение. Прожекторите винаги светят, а стражите патрулират, каквото и да става.

— Така ли? — Чакала огледа скептично Стената и смъртоносната зона. — Е, или Принцът е станал по-мързелив, или Сарен е успял да всее хаос в града. Предполагам, че е второто, освен ако Принцът е някакво мекотело. — Погледна ме, беше се облегнал на едно дърво. — Кой управляваше Ню Ковингтън? Забравих.

— Салазар — прошепнах.

— О, вярно — изсумтя Чакала. — Малкото циганско копеле, за което ми разказваше Канин. Той е от най-старите родове, гордее се, че бил с „кралска кръв“, каквото и значение да има това тук. — Той се отблъсна от дървото и изви вежда. — Навремето си живяла в този град, сестро. Да идем ли до портата да позвъним, или знаеш друг начин да влезем?

— Не можем да прекосим смъртоносната зона.

Отстъпих от ръба и тръгнах към руините край Стената, към разрушените улици и редиците порутени къщи. Там сигурно още имаше мини, капани и други отвратителни неща, нищо че Стената не се охраняваше, но аз познавах този град. Когато бях още човек, знаех как да влизам и излизам от него. Каналите под Ню Ковингтън се простираха с километри и не бяха изпълнени с Бесни като тунелите под Стар Вашингтон.

— Каналите — казах на Чакала. — Ще влезем в града, като минем под Стената.

— Каналите, значи? Защо ли не съм изненадан? — Той ме последва по насипа и тръгнахме към руините през високите бурени и ръждивите коруби от коли в края на смъртоносната зона. — Сигурно не ги споменаваш случайно?

Не му обърнах внимание, завръщането ми ме бе изпълнило с облекчение и тревога едновременно. Почти месец бяхме пътували от Стар Вашингтон през опустошената страна и пресякохме равнини, гори и безброй мъртви градове, докато стигнем до стените на стария ми дом. Което всъщност щеше да ни отнеме много повече време, ако една нощ не се бяхме натъкнали на годна за каране кола. Беше „джип“, както го нарече Чакала, и с него значително скъсихме пътуването, но все още се страхувах, че сме се забавили твърде много. Не ми се явяваха и сънища, които да ме уверят, че Канин е още жив, макар че ако се концентрирах, усещах слабото притегляне, което ме зовеше да продължа.

Отново в Ню Ковингтън, мястото, където започна всичко. Където умрях и се превърнах в чудовище.

— Тук си родена, така ли? — попита Чакала, като се взираше в опустошеното поле, край което вървяхме. — Сигурно ти навява носталгия. Какво е да се върнеш тук като вампир, а не като добиче за кръв?

— Млъквай, Чакал.

Спрях и се обърнах към порутения фонтан пред един жилищен комплекс. Безръката бетонна дама в центъра му отвърна невиждащо на погледа ми и аз си дадох сметка, че познавам това място. Последния път, когато видях Ню Ковингтън, с Канин се опитвахме да минем през руините и да стигнем до гората, преди хората на Салазар да ни направят на парчета.

— Мислех си, че съм приключила с този град — прошепнах аз и продължих покрай статуята. — Не съм и предполагала, че ще се върна.

— Ау! — подигра ми се Чакала. — Значи няма стари приятели или места, които копнееш да посетиш отново? — Той изкриви присмехулно устни и аз го изгледах кръвнишки. — Предполагах, че има много хора, с които би искала да се видиш, нали си падаш по тези ходещи торби с кръв. Все пак на практика си една от тях.

Сдържах се да не изръмжа и стиснах юмруци.

— Не.

Изпъшках при спомена, който нахлу в главата ми въпреки опита да го спра. Старата ми тайфа: Лукас, Плъха и Лепката. Порутеното училище, в което се криехме. Онази съдбовна дъждовна нощ…

— Нямам приятели тук — продължих аз, като отново прогоних спомените в тъмното кътче, откъдето бяха излезли. — Всички са мъртви.

— Така ли… Ами, такива са човеците, толкова отвратително смъртни.

Чакала сви рамене и ми се прииска да забия юмрук в ухилената му уста. През цялото пътуване от Стар Вашингтон дотук той беше забавен, макар и не особено приятен спътник. Бях изслушала повече истории, гадни въпросчета и груби шегички, отколкото някога бях мечтала чуя, и вече свиквах с черното му, често жестоко чувство за хумор. Щом осъзнах, че го прави, за да ме ядоса, ми стана по-лесно да не му обръщам внимание. Една нощ почти се стигна до пердах, когато искаше да „сподели“ с мен двама старци, които живееха в изолирана ферма, а аз не му позволих да ги нападне. Разгорещихме се дотам, че дори извадихме оръжията си, но накрая той извъртя очи и се отдалечи, а после се върна, все едно нищо не е станало. На следващата вечер трима мъже в черен джип спряха до нас, заплашиха ни е оръжия и ни наредиха да се качим в колата.

Ситуацията не се разви особено добре за тях, но пък ние се сдобихме с хубав джип. А и след като Гладът ни бе временно задоволен, напрежението между нас намаля. Разбира се, на моменти все още ми идваше да го изритам в голямата уста.

И все пак досега не беше повдигал темата за Ню Ковингтън и живота ми като човек.

— Ама толкова са крехки тези торби с кръв — продължи той, клатейки глава. — Само да мигнеш и някой вече е хвърлил топа. Вероятно в дългосрочен план така е по-добре. Сигурен съм, че Канин ти е изнесъл лекцията „Защо трябва да оставим миналото зад гърба си“.

— Чакал, просто… — въздъхнах аз. — Просто млъкни.

За моя изненада той го направи и не каза и дума повече, докато стигнахме до отточната тръба, която водеше към каналите. Почувствах се странно, когато се плъзнах по нея и се озовах отново в познатия мрак. Предния път бях влязла тук като човек.

— Ух! — изсумтя Чакала, изправи се зад мен и изтърси мръсната вода от ръкавите си. — Не е най-гнусното място, в което съм влизал, но има потенциал. Поне вече не ги употребяват. Доколкото разбрах от Канин, цялата човешка мръсотия в града навремето се е изливала през тези тунели. — Изгледах го косо, а той се ухили. — Отвратително, нали? Чак драго да ти стане, че вече не си човек.

Не отговорих и поех по тунелите, като следвах невидимите си стъпки към града.

Известно време вървяхме мълчаливо, чуваха се само тихият тропот на стъпките ни и плисъкът на водата, която лениво се люшкаше около краката ни. За пръв път бях доволна, че съм вампир и не е нужно да дишам.

— Та така — обади се тихо Чакала и наруши мълчанието. — Как срещна Канин? Тук е станало, нали? Не си ми разказвала нищо за вас. Защо го е направил?

— Кое?

— Защо те е Превърнал. — Очите му светеха в жълто в мрака и сякаш изгаряха лицето ми. — Той се закле след мен вече да не Превръща никого. Сигурно си го впечатлила някак, за да наруши обещанието си. — Чакала се усмихна и видях връхчетата на зъбите му. — Чудя се какво ти е толкова специалното?

— Умирах. — Гласът ми прозвуча съвсем равен и отекна в тунела. — Една нощ замръкнах отвъд Стената и Бесните ме нападнаха, Канин ги изби, но беше твърде късно да ме спаси. — Свих рамене, припомняйки си ужаса, и отново почувствах болката от ноктите, които се забиваха в мен и ме разкъсваха. — Предполагам, че му е дожаляло.

— Не. — Чакала поклати глава. — Канин никога не Превръща хора само от съжаление. Според теб колко хора са умирали пред нас в ужасни мъки? Ако ти е предложил безсмъртие, значи е харесал нещо в теб и е преценил, че ще се справиш като вампир. Той не дарява „проклятието“ си на всеки.

— Тогава не знам — сопнах се аз, защото не исках да говоря повече за това. — Какво значение има? Сега съм вампир и с нищо не мога да променя това.

Чакала вдигна вежда.

— А искаш ли?

Въпросът му ме хвана неподготвена. Замислих се за живота си като безсмъртна. Колко ли време беше изминало, откакто слънцето не бе огрявало лицето ми? Откога не бях правила нещо наистина човешко? Осъзнах, че не помня какъв е вкусът на истинската храна. Гладът я беше изличил напълно от спомените ми и сега копнеех единствено за кръв. Най-голямата ирония обаче беше, че ако Канин не ме бе Превърнал, никога нямаше да срещна Зийк. Само дето бях вампир и това означаваше, че никога няма да бъда с него.

— Не знам — отвърнах уклончиво и чух, че Чакала изсумтява скептично. На него му беше лесно, разбира се — той се наслаждаваше на силата и безсмъртието си и не му пукаше за онези, които убиваше по пътя си. Преди няколко месеца бях съвсем сигурна, но сега… Ако можех да се върна назад, ако пак лежах под дъжда, а животът бавно изтичаше от мен и някой вампир ме попиташе дали искам да… Дали пак това щях да избера?

— Ами ти? — предизвиках го аз, за да го отклоня от темата. — Канин защо те Превърна? Със сигурност не е заради очарователната ти личност. — Той се изхили.

— Е, как се запознахте? Явно не сте се спогаждали особено.

— Така е — отвърна веднага Чакала. — Особено към края, точно преди да се разделим. Може да се каже, че съм най-голямото му разочарование.

— Защо?

Той се усмихна злобно.

— О, не. Няма да измъкнеш разказа ми тъй лесно, сестричке. Искаш да си излея душата, а? — Той се ухили още по-широко и се присламчи толкова наблизо, че се притесних. После прошепна: — Първо трябва да докажеш, че мога да ти вярвам.

— Ти да вярваш на мен? — Отдръпнах се, за да го изгледам, и усетих как зъбите ми напират във венците. — Шегуваш се, нали? Аз не съм самовлюбен убиец и не хвърлям беззащитни хора в клетки с Бесни, за да бъдат разкъсани за мое забавление! Не аз забих кол в корема си и се метнах от прозореца!

— Стига си натяквала, де — рече той с пресилено търпение. — Освен това, ти си гаден вампир-убиец, сестричке. Това е в кръвта ти. Кога ще осъзнаеш, че с теб сме съвсем еднакви?

Не сме, исках да изръмжа, но някакъв шум в тунелите пред нас ме накара да спра. Вдигнах ръка и погледнах към Чакала, който също спря — и той го беше чул.

Тръгнахме напред внимателно, без да се притесняваме особено от онова, на което можеше да се натъкнем. Бесните рядко слизаха тук, Принцът беше запечатал всички входове към каналите, с изключение само на няколко, именно за да ги държи далече от града. Понякога се случваше Бесен да се промъкне тук, но не за дълго — те никога не влизаха на пълчища като във Вашингтон.

Щом завихме зад ъгъла, се чу вик, лъч на фенерче болезнено ме заслепи и аз изсъсках, извръщайки глава. Заслоних очи и различих три бледи кльощави фигури, които стояха в началото на тунела и ни зяпаха.

Успокоих се. Наричаха ги хора къртици. Навремето, когато живеех в Покрайнините, ги мислех за градска легенда, страховита история за канибали, които живеят под улиците, докато една нощ не се натъкнах на няколко в тунелите. Всъщност не бяха огромни, лишени от козина хора плъхове, както твърдяха слуховете, а много мършави, но иначе съвсем нормални човешки същества, бледи и поразени от болести заради живота в мрачните канали. Въпреки това историите за хората къртици, които преследват и ядат себеподобните си, не бяха съвсем далеч от истината.

Имах чувството, че е минал цял живот оттогава. Този път обаче аз бях чудовището.

— Кои сте вие? — попита един от тях. Беше кльощав, със струпеи по ръцете и лицето. — Още горноземци, които се навират в нашата територия, така ли? — Той пристъпи напред и размаха заплашително фенерчето. — Разкарайте се! Върнете се на скъпоценните си улици и престанете да идвате тук. Това е нашата територия.

Чакала му се ухили злобно и снизходително и измърка:

— Накарай ни, малко човече.

— Чакай малко! — Тръгнах напред и ги скрих от погледа му, преди да ги е нападнал. — Какво искате да кажете? — попитах тримата, които се бяха скупчили един до друг и ни гледаха злобно. — Нима хората от Покрайнините слизат тук? Защо?

— Вампир — прошепна единият, очите му се изпълниха с ужас и другите се свиха и заотстъпваха в мрака. Тръгнах напред, а кльощавият хвърли фенерчето в лицето ми и всички се разбягаха в различни посоки.

Наведох се, фенерчето се удари в стената зад мен, а Чакала се спусна с рев след тях. Когато се изправих и се извърнах към него, той вече беше награбил кльощавия. Вдигна го от земята и го запрати към стената, а той се свлече зашеметен. Чакала го стисна за гърлото, издърпа го нагоре и го блъсна в бетона.

— Това не беше много мило — каза той и оголи зъби. Човекът посягаше немощно към ръката му. — Сестра ми ти зададе елементарен въпрос. — Той стисна по-силно и онзи започна да се дави. — Е, ще й отговориш ли, преди да съм прекършил кльощавия ти врат като вейка?

Тръгнах към Чакала.

— Чудесна идея, удуши го, нека припадне. Тогава ще отговори на всичките ни въпроси.

Той не ми обърна внимание, но пръстите му леко се отпуснаха и човекът с мъка си пое дъх.

— Говори, торба с кръв! — нареди Кралят на бандитите. — Защо горноземците идват тук? Предполагам, че не е заради гостоприемството ви?

— Не зная — изхриптя човекът къртица. Чакала поклати глава с подигравателно съжаление и пак го стисна за гърлото. Кльощавият започна да се задушава, затърчи се немощно и лицето му посиня. — Чакай! — изграчи той точно преди да се намеся. — Последният горноземец, който видях… се опитваше да излезе от града… каза, че вампирите го били затворили. Нещо извънредно. Никой не може да влиза и излиза.

— Защо? — смръщих се аз, а мъжът поклати глава. — Ами горноземецът? Той сигурно знае. Къде е сега?

Мъжът къртица се отвърна задавено:

— Не… можеш да говориш с него, вампире. Костите му… гният в една тръба.

Стомахът ми се сви от ужас и отвращение.

— Изяли сте го.

— О, ама това е отвратително! — рече Чакала разговорливо и изви рязко ръка. Чу се отвратителен пукот, човекът се свлече по стената и падна по лице в калта.

Пламнала от ужас и гняв, аз се извъртях към Чакала.

— Уби го! Защо го направи? Той дори не можеше да се защити. Нямаше смисъл да го убиваш!

— Ядоса ме. — Чакала избута с крак неподвижната ръка на трупа. — Обаче никога не бих се хранил от него. Защо ти пука, сестричке? Той беше кръвожаден канибал, който сигурно е избил много хора. Направих услуга на града, като го отървах от него.

Изръмжах и оголих зъби.

— Ако още веднъж убиеш човек пред мен, се готви за битка, защото ще те нападна с всички сили.

— Много си досадна — извъртя очи Чакала и ме изгледа заплашително. — Започвам да се изморявам от претенциите ти за праведност, сестричке. Не си светица, а демон. Признай го най-сетне.

— Трябва ти помощта ми, нали? — Не извърнах очи. — А искаш ли главата ти да си остане на раменете, щом ми обърнеш гръб? — Той вдигна вежди, а аз пристъпих напред, докато накрая лицето ми се озова на сантиметри от неговото. — Спри да убиваш безразборно или, кълна се, ще те насека на парчета.

— Предния път май не ти се получи, нали? А като стана дума, нека ти изясня нещо. — Очите му светеха в жълто, когато се наведе над мен, но аз не отстъпих. — Ако си въобразяваш, че ме е страх от теб — рече тихо той, — или че няма да забия пак кол в сърцето ти и след това да ти отсека главата, много се лъжеш. Доста по-възрастен съм от теб и съм виждал много надути вампири, които се мислят за непобедими… докато им откъсна главата.

— Когато кажеш, Чакал. — Протегнах ръка и докоснах дръжката на меча си. — Само кажи и започваме.

Той се взира в мен още миг, после се усмихна.

— Няма да е днес. Със сигурност ще е скоро, но не днес. — Чакала отстъпи няколко крачки и вдигна ръце. — Добре, сестричке, печелиш. Няма да убивам повече скъпоценните ти торби с кръв. Освен ако не стане нужно, разбира се. — Той погледна към мъртвия мъж на земята и изви устна. — Обаче ако ме налетят с ножове, колове или пушки, уговорката отпада. Е, продължаваме ли към града, или ще се хванеш за ръце с тези канибали и ще попеете в един глас?

Погледнах отново към прекършеното тяло и се зачудих дали събратята му ще го потърсят и какво ли ще сторят с трупа му. После прогоних тези мисли, минах край Чакала и продължих напред.

Ръждивата стълба към повърхността беше точно където си я спомнях, така че отново изпитах усещането за дежа вю, когато избутах тежкия кръгъл капак и излязох на повърхността. Нищо не се беше променило. Сградите още си бяха тук, мрачни и порутени под лозите и плевелите. Ръждивите коли с изкорубени вътрешности гниеха полузаровени в канавките. Кулите на вампирите блещукаха в далечния Вътрешен град, както всяка друга нощ. Всичко си беше същото, макар че не знаех какво съм очаквала. Може би си мислех, че нещата ще бъдат различни, защото аз вече съм друга.

— Хм — изсумтя Чакала, щом застана до мен и огледа порутените сгради, корените и бурените, които избуяваха навсякъде и пробиваха настилката. — Голяма бъркотия, нали? Къде са всички?

— Никой не излиза по тъмно — отвърнах аз, докато прекосявахме обраслата с преплетени бурени канавка. Накрая се изкачихме по насипа и излязохме на улицата. — Вампирите принуждават Регистрираните да дават кръв на всеки две седмици и имат много кръвни роби във Вътрешния град, но все пак излизат на лов понякога.

— Разбира се, че излизат — рече Чакала, сякаш беше очевидно. — Не е забавно да се храниш от торба с кръв, която не си заловил лично. Все едно да имаш рибарник и никога да не ловиш риба.

Пренебрегнах думите му и се обърнах към центъра на града, където трите вампирски кули сияеха в нощното небе.

— Там живее Принцът заедно с приближените си. Те никога не идват в Покрайнините. Аз поне не съм ги виждала, докато живеех тук.

Чакала изсумтя, проследи погледа ми и измърмори:

— Според закона на вампирите като гости в този град би трябвало да се отбием при Принца. Да му кажем откъде идваме, какво ни води насам и колко ще останем. — Той изсумтя и сбърчи устна. — Не ми се занимава с правила и принцове и обикновено ги пращам по дяволите, но сега това май ще се окаже проблем, нали?

— Така е. — Сега привличането беше слабо и потрепваше немощно, сякаш Канин беше на ръба на смъртта, но все още го усещах — точно пред мен, в трите кули в центъра на Ню Ковингтън. Той е във Вътрешния град — казах аз с въздишка.

— Да, а там сигурно ще се натъкнем на слугите на Салазар. Ще затруднят търсенето ни, ако решат, че не ни е тук мястото. — Чакала изкриви лице, изглежда говореше от опит. — Принцовете понякога се отнасят твърде параноично към непознатите вампири.

— Ще трябва да рискуваме. — Вгледах се в кулите и присвих очи. — Салазар се опита да убие мен и Канин, след като разбра, че сме в града. — Чакала се изхили и аз му се сопнах: — И на теб няма да се зарадва особено, защото си от кръвта на Канин, а той много го мрази.

— Всички мразят Канин — сви рамене Чакала. — Всички стари Господари знаят какво е направил. Ако кажем, че го търсим, Салазар вероятно ще реши, че искаме да го убием. Не е нужно да знае истината.

— А ако поиска да дойде с нас, за да свърши тази работа лично?

— Салазар е Господар — злобно се усмихна Чакала.

— Няма да е зле да бъдем в компанията на Господар, когато се натъкнем на Сарен — докато се разкъсват на парчета, ние ще измъкнем Канин. Ако извадим късмет, ще се избият, ако не… — Той сви рамене. — Просто ще довършим победителя, когато най-малко очаква.

— Това не ми харесва.

— Защо ли не се учудвам? — рече той с равен глас. — Какво точно не ти допада, сестричке? Не искаш Принцът да ни помага? Не искаш да го оставим да се бие с нашия вампир-психопат? Или те притеснява финалът с „ще довършим победителя“? — Поклати глава. — Не бъди чак толкова наивна. Салазар е вампир, който е живял много дълго и е станал Принц по старомодния начин — като е убил съперника си. Ще направи абсолютно същото с нас, ако му се отвори възможност. — Чакала оголи зъби. — А ти започни да мислиш като вампир, скъпа моя, или няма да оцелееш в този свят.

Думите му прозвучаха зловещо познато. Бях казала същото на Зийк Крос — че светът е суров и безмилостен, а той няма да оцелее в него, ако не го види такъв, какъвто е.

— Е, добре — изсумтях. — Нека идем при Принца, но не искам да губим повече време от необходимото. Дойдохме заради Канин и нищо друго.

— Най-сетне — Чакала извъртя очи. — На опърничавата най-сетне й дойде умът.

Настръхнах и тъкмо щях да обясня на него какво точно ще му дойде, когато чух някакъв шум. Беше съвсем слаб, но кой знае защо ме накара да настръхна.

И двамата се извърнахме и видяхме самотна фигура, която вървеше по улицата към нас.