Джули Кагава
Лек за вечност (11)

Глава 11

Беше се променил.

Лепката, когото помнех, беше висок и кльощав, дрипаво бостанско плашило със сламеноруса коса и изплашени воднистосини очи. Човекът на прага, обграден от четирима въоръжени вампири и двама човеци, също беше висок и слаб, но носеше бизнес костюм и стискаше куфарче. Вече не беше толкова кльощав, а косата му бе къса и сресана назад — нищо общо с рошавата туфа, която помнех.

Най-голямата промяна обаче беше в очите, в погледа им. В Покрайнините Лепката цял живот все се свиваше, спотайваше и разчиташе на мен за прехраната си. Страхуваше се от всичко и всички и често оставаше гаден, защото очакваше да го спасявам, вместо сам да се пази.

Сега вече имаше осанка и ясен, изразителен, почти арогантен глас. Може би се дължеше на антуража му, двамата човеци и четиримата вампири, които го пазеха с пистолети и арбалети — умалени версии на арбалета на Зийк. Още щом го видях, почувствах как в мен умира и последната частица от нещо — надежда, упоритост, неверие. Винаги се бях чудила какво се е случило с Лепката и дали наистина ме е предал на Принца, щом разбра каква съм. Дълбоко в себе си се надявах да не е истина… но ето го тук, беше личен помощник на Салазар. И се взираше в мен, сякаш вижда призрак.

— А… Али? — прошепна той задавено и ужасено, а пазачите се втренчиха разтревожени първо в него, а после и в нас. — Не, не е възможно. Та ти трябва да си мъртва!

— Лепка — пристъпих напред, но той се хвърли към коридора, като ме сочеше трескаво.

— Спрете я! — запищя той към стражите, а те веднага опънаха тетивата на арбалетите и ги насочиха към гърдите ни. Чакала изпсува и скочи от стола, а Зийк се стегна и посегна към пистолета си. — Спрете ги! Дошла е да ме убие!

— Не съм дошла да те убия! — извиках аз и вдигнах ръце. Няколко дървени стрели бяха насочени към гърдите ми и усетих как вътрешностите ми се свиват. По дяволите, ако не се оправех с положението, щяха да ни нанижат като плъхове. — Лепка, почакай! — извиках отчаяно. — Не съм дошла за теб. Дойдохме при Принца, наистина! Дори не знаех, че си тук.

Той отново надникна в залата и ме погледна студено и подозрително.

— Не ти вярвам.

— Вярвай каквото искаш. Казвам ти истината. — Продължавах да стоя с вдигнати ръце, а той се промъкна отново вътре. — Не сме дошли за теб. Искаме само да видим Принца.

Лепката хвърли поглед към Зийк и Чакала, после се втренчи в мен.

— Не би трябвало да си тук, Али — рече обвинително той и пак заприлича на момчето, което познавах. — Господарят Салазар каза, че сте мъртви. Увери ме, че са те убили. Не би трябвало да си тук.

В мен припламна раздразнение, дори нещо по-мрачно.

— Съжалявам, че те разочаровам, но съм още жива.

Лепката присви очи и на лицето му се изписа грозно изражение, когато се обърна към стражите.

— Арестувайте ги! — излая той и те се изпънаха. — Искат да видят Принца, така ли? Ами тогава ще ги заведем при Принца. Сигурен съм, че Господарят ще намери срещата с тях много интересна.

Едва се сдържах да не изръмжа, когато вампирите тръгнаха напред и посегнаха към мен, а другите ни държаха на прицел с оръжията си. По дяволите! Ами сега? Не можехме да се бием с елита на Принца, не и с цяла кула вампири, които препречваха пътя ни към изхода. Дори с Чакала да се измъкнехме, Зийк щеше да бъде разкъсан още преди да стигне до рецепцията, а и ако избягахме, никога нямаше да успеем да проникнем отново в кулата. Лепката вече знаеше, че съм тук, скоро и Принцът щеше да научи. Озърнах се към Зийк и Чакала, в случай че са им хрумнали гениални идеи, но те изглеждаха мрачни като мен. Нямаше изход. Бяхме в капан.

Стиснах зъби, когато един от пазачите взе меча ми и издърпа ножницата над главата ми. Едва се сдържах да не му разбия носа, за да си взема обратно оръжието — без него се чувствах като гола. Друг пазач свали чифт черни метални окови от колана си и посегна към ръцете ми.

— Това не е нужно, Лепка — казах, когато вампирът изви ръцете ми зад гърба и щракна белезниците на китките ми. Веригите бяха дебели и тежки, явно предназначени за вампири.

— Вече съм Стивън — поправи ме Лепката самодоволно. — Господин Стивън. И тук аз решавам кое е необходимо. Али. — Устните му се извиха в подигравателна усмивка и той вирна брадичка. — Вече никой не ми казва какво да правя.

Можех само да гледам как отнемат оръжията на Зийк и Чакала и им слагат белезниците. Чакала извъртя очи, изглеждаше ядосан от цялата история, а Зийк пребледня, когато му взеха пистолета и мачетето и оковаха ръцете му. Срещна погледа ми и видях, че е приел неизбежното — знаеше, че няма да излезе жив оттук.

Съжалявам, Зийк. Не исках да те въвличам в това, но някак ще ви измъкна, обещавам.

Лепката кимна самодоволно и бледите му очи пак се задържаха на мен.

— Насам — обяви тържествено той, сякаш щеше да ни води на официална обиколка. — Принц Салазар ви очаква.

Един пазач ме бутна по рамото с арбалета си и аз тръгнах след бившия си приятел по коридорите на вампирската кула.

По дяволите, не така си представях срещата със Салазар — арестувана, окована, неспособна да защитя нито себе си, нито онези край мен. Всичко се беше объркало, но нямаше какво да сторя, освен да измисля някакъв блъф, когато ни изправят пред Принца. Зачудих се дали Чакала вече има план, може би някоя смайваща реч или измама, с която да ни измъкне живи оттук. Познаваше добре политиката на вампирите, а и, разбира се, отчасти именно той бе причината изобщо да се забъркаме в тази каша.

Исках да говоря с него и със Зийк, но нямаше как, не и при толкова пазачи от двете ни страни.

Стигнахме до два асансьора (които работеха) в края на коридора и когато вратите се отвориха, Лепката ни изгледа предпазливо.

— Отведете ги на най-горния етаж — нареди той на четиримата вампири и тръгна към асансьора в другия край. — Ще се видим там.

Страхливец, помислих си аз. Когато Лепката влезе в кабината с двамата пазачи човеци, усмихна се и скръсти ръце на гърдите си, преди вратите да се затворят. Сигурно не иска да се озове в тясно пространство с вампира, на когото заби нож в гърба.

Пазачите ни подкараха с оръжията си и застанаха в ъглите на кабината, а ние се скупчихме в центъра. Вратите се затвориха, асансьорът потъна в мрак и започна да се издига.

Напрегнах се и заскърцах със зъби. Бях влизала вече в асансьор — в разнебитен самоделен асансьор, който пращеше, плюеше искри и ме караше да умирам от страх. Не обичах тесните пространства, от които няма изход много ме изнервяха. Пазачите се взираха право напред с насочени към нас оръжия, без да ни поглеждат. Размърдах пробно оковите на китките си — ако успеех да освободя ръцете си, щяха да бъда готова, когато изникнеше възможност за бягство. За нещастие те не поддаваха. Явно никъде нямаше да ходя.

Чакала се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Не ми каза за малкото си приятелче. — Изглежда не му пукаше дали пазачите го чуват. — Нямаше да е зле да ми споделиш тази дребна подробност по пътя насам.

— Нямах представа, че ще го видя тук — прошепнах в отговор. — А и вече няма значение. Надявам се, че откачената ти глава вече е измислила начин да попречиш на Принца да я откъсне.

— Работя по въпроса.

— Не е зле да побързаш.

Пазачът до мен ме изгледа кръвнишки и сбърчи предупредително устна, оголвайки зъби. Озъбих му се в отговор и се обърнах напред, като гледах как цифрите светват една след друга — 10… 12… 14… 16… Докъде щеше да се изкачи това нещо? С всеки етаж се отдалечавахме все повече от изхода и се приближавахме до леговището на един вампир-Господар.

— Али — прошепна Зийк едва чуто. Въпреки цялата ситуация и вампирите около нас той изглеждаше спокоен. Твърде спокоен. — Ако не успеем… радвам се, че те намерих. Хубаво беше да те видя отново.

Изгледах го свирепо и се наведох към него.

— Не ги приказвай такива, Зийк — изсъсках аз. И сама не знаех дали съм бясна, или ужасена от думите му. — В Едем те чакат. Няма да умреш тук!

— Всичко е наред. — Той леко се усмихна. — Не се страхувам, че ще умра. Просто… искам да ми обещаеш нещо.

Не знаех доколко съм в състояние да изпълнявам каквито и да било обещания точно в момента. Ужасно се надявах да не ме помоли да ида в Едем и да съобщя на близките му, че е убит. Не бях сигурна, че ще мога да го направя, дори да се измъкнехме някак оттук. Но това беше Зийк; на него трудно му се отказваше.

— Какво искаш да направя? Прошепнах.

Той задържа погледа ми, сините му очи бяха сериозни и настоятелни.

— Не ме Превръщай — прошепна той и в стомаха ми се заби ледено копие. — Дори да умирам, не ме превръщай в един от тях. Просто ме остави да си отида.

— Зийк.

Гърлото ми внезапно се сви. Той се наведе напред, долепи чело до моето и затвори очи.

— Моля те — Усетих топлия му дъх. — Аз… не мога да прекарам цяла вечност като вампир. Не мога. Обещай ми, ако се стигне дотам, да ме оставиш да умра.

— Да те оставя да умреш? — задавих се аз. Първият ми порив беше да откажа. Мисълта, че мога да го загубя, бясно ме разкъсваше и отваряше в мен рана, която едновременно ме шокираше и ужасяваше. Бях се откъснала от всички, за да избегна именно такава привързаност. В моя свят хората умираха, единственият начин да оцелееш бе да претръпнеш, да свикнеш със загубата и да продължиш напред. Но Зийк… не можех да го загубя. Ако умираше, щях да го задържа тук. Дори да имаше и най-малката надежда, щях да го направя — въпреки че не бях Господар и можеше да го Превърна в Бесен, пак имаше някакъв шанс. Или щях да намеря друг, по-силен вампир, за да го направи, най-вероятно Канин. Той бе Господар, макар да смяташе безсмъртието си за проклятие и нямаше да пожелае да Превърне един напълно непознат за него човек. Не ми пукаше, щях да го убедя някак. Не можех да оставя Зийк да умре, без да се опитам да го спася.

Тогава осъзнах каква егоистка съм.

Наистина ли ще се опиташ да го Превърнеш, макар да знаеш, че мисълта да стане вампир му е по омразна от всичко на света? Канин ти даде избор. Уважаваше те достатъчно, за да ти позволи сама да вземеш решението си.

— Върви по дяволите, Зийк! — изревах аз. — Наистина ли искаш да стоя и да гледам как умираш?!

Той отвори очи и леко се отдръпна. В ума ми стражите ги нямаше, Чакала го нямаше. Бяхме само аз и Зийк, един до друг в тъмното.

— Съжалявам — прошепна той. Знам, че е егоистично, но аз не съм като теб, Али.

Заболя ме, отдръпнах се и се озъбих.

— Имаш предвид зла и бездушна?

— Имам предвид, че не съм силен като теб — каза той искрено. — Не мога да правя онова, което правиш… което трябва да прави един вампир. Моля те — умоляващо ме погледна той. — Ако се стигне дотам, остави ме да умра като човек. Обещай ми.

— Не можеш да му откажеш този избор — прошепна Чакала зад гърба ми и отново ме смая. — За да станеш един от нас, се иска известна настройка на ума. Превърнеш ли човек, който не може да се справи с това, той сам ще се унищожи, като излезе на слънце. Виждал съм го. По-добре остави торбата с кръв да умре, щом така иска.

— Вървете по дяволите и двамата — прошепнах аз и се извърнах, но още усещах погледа на Зийк и затворих очи. — Добре. Щом така искаш, обещавам ти, че няма да те Превърна. Това обаче означава, че не можеш да се предадеш! — Отворих очи и го изгледах кръвнишки. — Не може просто да се проснеш на земята и да умреш. Обещай ми, че ще се бориш докрай. Още не сме мъртви!

Той ми се усмихна леко и прошепна:

— Технически, вие сте. — Ако ръцете ми бяха свободни, щях да му забия един. — Но ти обещавам, вампирско момиче, нямам намерение да се предавам. Ще се бия заедно с теб до края.

Асансьорът спря със звън и вратите се отвориха.

Лепката ни посрещна от другата страна — усмихваше се доволно като котка, завардила птиче. Пазачите човеци чакаха безизразни зад него.

— Насам! — пропя той и вампирите ни избутаха от кабината. Зийк се препъна, като едва се задържа на крака.

Озъбих се на пазача, който го беше блъснал, и зърнах катаната, която висеше на рамото му. Вампирът остана безучастен, но посочи с арбалета си към коридора.

На пода имаше дебел червен килим, а по стените бяха окачени електрически плафони и големи картини: пасторални пейзажи, градски улици, изпълнени със светлини и хора; коне, пасящи зад ограждения. Сцени от свят, който не познавах. Един планински връх задържа погледа ми — снежните била бяха обагрени в червено и розово. Изгрев, който никога вече нямаше да видя.

В края на коридора се издигаха масивни двойни врати. Охранявани от вампири. Щом наближихме до тях, Лепката вдигна ръка и се обърна с усмивка към нас.

— Изчакайте за момент. Ще информирам Принца, че сте тук. — Воднистият му поглед отскочи към пазачите. — Погрижете се гостите да не помръднат от мястото си. Ако опитат да сторят нещо, стреляйте, но не ги убивайте. — Усмихна ми се, уверен във властта си. — Не искам да лишавам Принца от забавления.

Преди щях да се ядосам, но сега бях просто изтръпнала.

Какво е станало с теб, Лепка? — чудех се, докато го гледах как се отдалечава и посочва с пръст единия пазач, който отвори вратата пред него. — Толкова ли ме мразиш, задето си тръгнах? Или просто винаги си ме ненавиждал, дори когато бяхме заедно в Покрайнините?

— Ама тоя е истински чаровник! — прошепна Чакала, щом вратата се затвори. — Сигурно сте били големи приятелчета. Надявам се, че няма да се възпротивиш, когато му изтръгна езика през носа и го накарам да го изяде.

Зийк се приближи и рамото му се опря в моето.

— Добре ли си? — попита тихо той, като се взираше в лицето ми. Кимнах. Не можех да се тормозя заради Лепката, трябваше да мисля за Салазар и какво ще му кажа, когато влезем през тези врати. Какво ли щеше да поиска? Какво да кажа, че да се понрави на вампирския Принц? Градът му се разпадаше, така че вероятно щеше да се заинтересува от Сарен и другата лаборатория. Дали знаеше, че Канин е съвсем наблизо, точно под кулата? А ако той бе някъде под нас, вероятно и Сарен беше тук.

Настръхнах при мисълта, че лудият вампир е наблизо. Ако ни откриеше сега…

По дяволите, не смятах да умра тук. Бяхме стигнали твърде далече. Салазар бе Господар и сега се намирахме в ръцете му, но не бях готова да умра, не можех да проваля Канин и Зийк. Каквото и да ми струваше, трябваше някак да се измъкнем.

Вратата се открехна и Лепката се появи с дежурната усмивка на лице.

— Доведете затворниците! — извика той и аз стиснах юмруци зад гърба си. — Принц Салазар ще ги приеме.

Е, това беше.

Когато пазачите ме подкараха към стаята, Зийк ме погледна сериозно и мрачно. Не забравяй какво ми обеща, казваха очите му и аз преглътнах буцата в гърлото си. Нямаше да се стигне дотам. Нямаше да го позволя.

Вратите се затвориха зад нас.

Първото ми впечатление от стаята беше, че е огромна и мрачна. Почти цялата стена в дъното беше стъклена и разкриваше нощното небе и силуетите на другите две вампирски кули. Пред нея имаше огромно писалище, тъмно и лъскаво, но мъжът, който се беше облегнал на него, привлече цялото ми внимание.

Принц Салазар ни гледаше с любопитство, сякаш бяхме странен вид насекоми, които е открил на пода.

Въпреки че се бе облегнал на бюрото, пак се извисяваше почти на два метра. Беше облечен с елегантен черен костюм, а черната му коса се спускаше на вълни по раменете и всеки кичур си беше на мястото.

— Е — рече той, като се взираше право в мен. — Значи ти си дъщерята на Канин.

Той знаеше коя съм. Принц Салазар, Господарят вампир на Ню Ковингтън, който мразеше Канин толкова много, че бе наредил да ни търсят из целия град със седмици, знаеше коя съм.

Положението не изглеждаше никак розово.

— Не си прави труда да отричаш — каза той с плътен глас и съвсем слаб акцент, който не можах да определя. — Приятелят ти Стивън ми разказа всичко за теб. Къде си живяла, къде си спала, кои са били другите членове на малката ви банда. Плъха и Лукас, май така се казваха, нали? До един Нерегистрирани, извън моята система.

Хвърлих поглед към Лепката. Който стоеше отстрани и се взираше с обожание в господаря си. Стомахът ми се преобърна и се насилих отново да се обърна към Салазар, който още се взираше безизразно в мен.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита той и вдигна тънката си елегантна вежда.

— Какво искате да кажа? — отвърнах предизвикателно. — Явно знаете всичко.

Салазар се усмихна и махна с ръка към единия от стражите.

— Освободете ги.

Пазачите застанаха нащрек, дори Лепката се сепна и започна да хвърля погледи ту към мен, ту към Салазар, който наблюдаваше всичко съвсем спокойно.

— Господарю, мислите ли, че идеята е добра?

И аз бях смаяна и се взирах в Принца, когато единият пазач мина зад гърба ми и пъхна ключа в оковите. Салазар взе от края на писалището винена чаша, пълна с кръв, и замислено я разклати.

— Те са гости в моя град — обяви той, щом ръцете ми бяха отново свободни. — Не искам да изглеждам груб. Законът повелява да посрещам събратята си като гости, освен ако не ги смятам за очевидна заплаха. Те не са заплаха за мен. Реша ли да ги убия, няма да бъде нужно да са в окови.

Все още смаяна, аз гледах как освобождават Чакала и Зийк, който започна да разтрива китките си. Погледът ми се отклони към катаната, която още висеше на гърба на един от пазачите и ме примамваше да се хвърля напред и да я сграбча. Отчаяно исках да си върна меча, но щеше да бъде трудно. Трябваше да се справя с четирима въоръжени вампири и най-вече със самия Салазар, а не исках да се бия с Принца на града. Канин ми беше показал колко силен е един Господар.

— Господин Стивън — каза Принцът, защото Лепката съвсем оклюма. — Моля, съобщете на пазачите отвън да изчакат в коридора. Кажете им, че ако не е на живот и смърт, не бива да ме безпокои никой. Ясен ли съм?

— Разбира се, господарю.

Лепката се поклони и излезе, като ме стрелна с неразгадаем поглед. Двамата му пазачи го последваха и чух как говори с охраната отвън, преди вратата да се затвори. Четиримата въоръжени вампири обаче останаха.

Салазар се изправи, заобиколи писалището и се отпусна в креслото зад него.

— Моля, настанете се — рече любезно той и кимна към три стола. Нямаше как, настанихме се, а вампирът се усмихна. — Бих ви предложил нещо за пиене, но се опасявам, че положението малко се влоши и запасите ни от кръв са… оскъдни. Извинявам се и за състоянието, в което заварвате града ми, държа да ви уверя, че правим всичко, за да овладеем положението. — Салазар погледна към Чакала, после към Зийк и накрая — към мен. — Съобщиха ми името на момичето, но нямам удоволствието да знам вашето — каза той на Чакала.

— Чакала. — Брат ми кръстоса крака и се облегна небрежно на стола. — Бивш крал на Старо Чикаго.

— О… — Салазар кимна и го огледа преценяващо. — Да, чух слухове за някакъв вампир, който управлявал град, населен само от хора. Казват, че събирал армия, за да покори другите Господари, само че не се получило така, както я мислил. — Чакала вдигна вежди и Принцът се усмихна. — Винаги следя конкуренцията — обясни той и усмивката му отново стана страховита. — За да преценя евентуалните заплахи, преди да са нараснали твърде много. Ти си добре дошъл тук, Кралю на бандитите, стига да не забравяш кой е Принцът. — После погледна към Зийк от другата ми страна и доби леко хищен вид. — А кой е този… човек?

Сковах се, но Чакала ме изпревари.

— Никой — рече той пренебрежително. — Един от моите. Взех го, в случай че огладнея, а и е много добър стрелец. Не е най-големият умник, но пък е забавен питомец, така че позволи ми да го задържа.

Видях как Зийк стисна зъби, сякаш се сдържаше да не каже нещо. Чакала улови погледа ми и ъгълчето на устните му леко потрепна, а аз прехапах език. Ама си копеле… помислих си, въпреки че разбирах защо го прави. Не обръщай внимание на човека, казваше той на Принца. Не е важен. Ако Салазар знаеше кой всъщност е Зийк и откъде идва… Не, най-добре беше да го мисли за незначителен. Чакала с право се опитваше да отвлече вниманието му от него. Макар че не беше нужно да изглежда чак толкова самодоволен.

— Хм. — Принцът кимна и за мое огромно облекчение изгуби интерес към Зийк. — Е, стига с любезностите — продължи той и пронизващият му поглед отново се спря на мен. — Дошла си за Канин.

Стиснах ръба на стола и усетих, че Зийк и Чакала също се напрягат.

— Какво знаеш за това? — попитах аз, а Принцът се усмихна още по-широко и показа зъбите си.

— Ами, знам, че го измъчват в подземието на моята кула — рече той делово. — Че болката му те е призовала тук, защото си му дъщеря. Че го сънуваш, озверял и обезумяващ от Глад, как тегли веригите си като звяр. Че чуваш как крещи за помощ и не можеш да устоиш на зова на своя създател. Той те е довел тук, в моя град, и те принуждава да го търсиш. Само че вече не можеш да го спасиш.

Преглътнах с мъка. Канин беше в ръцете на Салазар… но как? Как го бе измъкнал от Сарен? Нима бе убил онзи психопат? Дали Сарен просто бе изгубил интерес към Канин и Принцът го беше намерил?

Отърсих се от тези мисли, това не беше важно. Сарен го нямаше и сега трябваше да се оправяме с Принца.

— Защо му причиняваш това? — попитах тихо. — Той се опитва да намери лек за Червените дробове и за Беса. Опитва се да спаси всички.

— Той предаде нашия вид, когато отиде при учените!

— Гласът на Салазар внезапно стана суров и ужасяващ, а очите му пламнаха от омраза. — Обърна се срещу своите, позволи на хората да експериментират с онези, които трябваше да бъдат техни господари! Той е виновен и за гадостите, които се случват сега в града ми. — Салазар се облегна назад и се овладя, макар че гласът му си остана страховит. — Онова, което позволи да се случи с нашите събратя навремето, е непростимо, а заради това, което създадоха, заслужава да гние в най-черните ями на ада. Канин ще страда за престъпленията си, имам цяла вечност да го гледам как се гърчи, пищи и се превръща в онова, което създаде. Мисля, че това е подходящ край за него. — Погледът му ме пронизваше. — Вероятно би искала да се присъединиш към създателя си?

Трябваше да внимавам — една грешна дума или действие и всички щяхме да свършим при Канин, приковани към стената в очакване Гладът да ни подлуди.

— Сигурно можем да се споразумеем някак — казах предпазливо. — Вероятно можем да ти предложим нещо в замяна на живота му.

— Нима? — Господарят вампир вдигна вежди, развеселен. — Кажи ми тогава, дъще на Канин, кое си струва неговия живот и живота на милиардите човеци и вампири, които погуби?

— Ами твоят град? — намеси се Чакала и Салазар се обърна изненадан към него. — Ами ако ти кажем какво всъщност става и името на онзи, който може да го спре?

Принцът се облегна съвсем бавно в креслото си, без да сваля поглед от Чакала.

— Слушам ви — рече той с тих, овладян глас.

— Това не е случайно възникнала зараза — продължи Чакала. — Някой е създал вируса и после го е пуснал сред населението. Твърде подобен е на Червените дробове, за да е просто съвпадение, а ние знаем кой е отговорен. Той ти трябва, защото единствено той има лекарство.

Лекарство ли? Зачудих се доколко това е истина и доколко — измислица. Наистина не знаехме дали Сарен има лек, нито дали може да създаде такъв. Не знаехме дори дали е още в града. Салазар обаче се изправи със студено и ужасяващо изражение.

— Да кажем, че ти повярвам — каза той. — Кой отприщи този ад в моя град? Кое е изчадието, което скоро ще съжалява, че се е родило?!

— Ако ти кажем името му — обадих се аз, — ще пуснеш ли Канин?

Салазар ме изгледа безизразно и тихо отвърна:

— Не си в позиция да се пазариш. Жива си единствено благодарение на мен и на моите закони. Една дума и ще споделиш участта на създателя си, затова може би няма да е зле да преговаряш за собствения си живот, а не за неговия. Работата обаче е там — продължи той, — че съдбата на града ми е по-важна от един-единствен вампир, дори да е прокълнат като него. Кажете ми кой е отговорен за този хаос и аз… ще си помисля… дали да освободя Канин.

Погледнах Чакала и той ми кимна.

— Сарен — казах на Принца. — Казва се Сарен. Може би го помниш — дошъл е в града ти преди няколко месеца, за да търси Канин. Висок, плешив, с белези по лицето. И няколко разхлопани дъски.

— Сарен значи — отвърна Принцът безизразно. Отиде до прозореца и се вгледа в града. Виждах отражението му в стъклото, беше сериозен и замислен и аз с нетърпение очаквах отговора му.

— Сериозни обвинения — каза Салазар и се обърна. Гласът му беше мрачен, когато погледна към ъгъла. — Какво ще кажеш за това… Сарен?

— Ще кажа — изсъска от мрака студен и ужасяващо познат глас, — че едно малко птиченце те лъже.