Джули Кагава
Лек за вечност (7)

Глава 7

Глад.

Само той съществува.

Тук няма храна. Никаква храна, само камъни, стомана и мрак. Около мен — решетки, вериги на китките ми, дърпат ме към стената. Не мога да помръдна, не мога да остана тук. Трябва да изляза на лов, да намеря храна, плячка, кръв!

Не.

Не, успокой се, Канин. Мисли. Усещаш ги, когато си буден. Те са тук. И двамата. Момичето и Изгубения. Как се казваха? Не помня.

Толкова съм Гладен.

— Добре дошъл, стари приятелю.

Движение зад решетките. Той е тук. Усещам погледа на студените му черни очи, усещам усмивката му. Изръмжавам и звукът вибрира около нас, нисък и заплашителен. Чувам съскащия му кикот.

— Чу ли? — Лицето му плава между решетките, очите са затворени, сякаш се вслушва в някаква музика някъде над нас. — Чуваш ли писъците? Надушваш ли страха и отчаянието? Това е само началото, едва първият тест, а с теб сме на идеалното място, за да наблюдаваме как всичко се срива. — Той отваря очи и ми се усмихва. — О, усещам Глада ти, стари приятелю. Изяжда те жив, нали? За жалост съдбата ти вече не е в моите ръце.

Навеждам се напред, опитвам се да го достигна, да го изтегля през решетките и да го разкъсам. Оковите се впиват в китките ми, теглят ме назад. Той пак се кикоти и се отдръпва, бледото му лице се разтваря в сенките зад килията.

— Довиждане, Канин. Много ми беше приятно с теб, но сега имам по-важна работа. Знам, че няма да мислиш много за мен, но аз ще те помня. Ще те помня най-сърдечно. Сбогом, стари приятелю.

 

 

Отворих очи, отдръпнах се рязко и си ударих главата в бетона. Чакала беше клекнал пред мен леко ухилен и ме гледаше замислено с присвити очи. Извадих мълниеносно меча, но той отскочи отзад и острието профуча на сантиметри от него.

— По дяволите, Чакал! — Изправих се рязко и вдигнах оръжието пред садистичния Крал на бандитите. — Какво ти става? Ако пак го направиш, ще ти срежа ухилената физиономия на две!

— Много си лесна, сестричке — ухили се той, още по-широко, и показа зъбите си. — Много си доверчива. Можех да ти откъсна главичката, без да усетиш! — Той с жест ми показа как точно ще го направи и поклати глава с престорено разочарование. — Опасявам се, че имаш още много да учиш.

— Но няма ти да си учителят. — Прибрах меча в ножницата и се извърнах, все още настръхнала от близостта му. Садистичен, противен вампир. Понякога успяваше да ми влезе под кожата, но той точно това целеше — да ме извади от равновесие. Любимата му извратена игричка.

— Или пък — продължи той — си толкова бавна, защото не си се наспала. Лош сън ли сънува? — Погледнах го и той добави сериозно: — И ти го видя, нали? Старото копеле още се държи.

— Да. — Позволих си да почувствам искрица надежда и облекчение. — Още е жив.

— Аха. Изглежда, че Сарен все пак го е извадил от хибернацията. Кораво копеле е той, някои от нас така и не се събуждат.

— Имаш ли представа къде може да е? Стори ми се, че е в някакво подземие, може би затвор или…

Замълчах и се намръщих. Чакала понечи да отговори, но аз вдигнах ръка да го спра. Чувах тихи звуци в другия край на стаята, оттатък залостената врата. Извъртях рязко глава към нея и видях, че се тресе, а дръжката й се накланя.

Тихо извадих меча, а Чакала вдигна една ръждива тръба от пода, без да губи време да се връща там, където бе спал, за да си вземе брадвата. Кимнах му и той се качи по стълбите, сложи ръка под резето и ме погледна. Вдигнах меча, тръгнах нагоре и му кимнах да отвори.

Чакала вдигна гредата, вратата се отвори и аз се хвърлих напред, размахвайки меча — очаквах да видя някоя откачалка с окървавено лице.

Нещо изскимтя и отскочи назад, а аз спрях меча точно навреме. Тялото се просна непохватно на пода — парцалив човек с кестенява коса и огромни тъмни очи. Стори ми се познат, сякаш го бях виждала, но не можех да си спомня къде. Той ни зяпна и по лицето му преминаха страх и ужас, преди да запълзи назад като кльощав паяк, размятвайки лудо ръце и крака.

Чакала се хвърли край мен, сграбчи хлапето за парцаливата риза и го вдигна на крака.

— Къде си мислиш, че отиваш, плъх такъв? — Попита той и го запрати към стаята. Момчето изрева, размаха лудо ръце и Чакалът го разтресе така, че главата му се люшна силно назад. — Стига си врещял, ще привлечеш откачалките, които бродят навън! Да не искаш да ти откъсна езика през зъбите?!

— Чакал! — извиках аз, затворих вратата и се върнах в мазето. — Остави го.

Той ме погледна отегчено, но вяло пусна задъханото хлапе на пода. То беше най-много на тринайсет години. Запълзя заднешком до стената и продължи да ни зяпа с ококорени от ужас очи.

— Спокойно.

Тръгнах бавно към него, като потисках внезапно лумналия Глад. Демонът в мен изрева нетърпеливо и ме подтикна да се хвърля към момчето и да се нахраня, но аз го обуздах. Кльощавото тяло, парцалите, стрелкащите се очи, които търсеха изход — той беше Нерегистриран. Също като мен навремето.

— Успокой се — повторих аз, като се опитвах да звуча убедително. — Няма да те нараним или… да те изядем. Просто се успокой.

— О, мамка му! — изпъшка малкият и се притисна в ъгъла. — Значи е вярно! Онова хлапе не лъжеше. Ти си онази! Наистина си станала вампир!

Втренчих се в него.

— Какво…

Изведнъж си спомних откъде го познавам. Не беше случаен бездомник, навремето беше в тайфата на Кайл — съперническа група Нерегистрирани, които живееха в нашия сектор и тършуваха в същата територия. Бях го виждала няколко пъти, но тайфите в Покрайнините не се закачат и обикновено странят едни от други. Не бяхме точно врагове — предупреждавахме другите Нерегистрирани за охрана и набези и ако някоя група действаше в определена територия, гледахме да не навлизаме там за ден-два. В нашия район обаче тайфата на Кайл беше най-големият ни съперник за храна и всичко останало, и между нас цареше напрегнато примирие.

Новината, че Бесните са ни избили, мен включително, сигурно ги беше зарадвала, разбира се. Макар че не умрях наистина, вече не бях част от този свят. Това слагаше край на съперничеството. Никой от нас не се завърна жив в този град… с изключение на един.

— Лепката — прошепнах аз и пристъпих към момчето. То се сви ужасено, но вече не ми пукаше. — С кое хлапе си говорил, с Лепката ли? Какво стана с него? Още ли се навърта наоколо? Още ли е жив?

— Този жалък боклук ли? — Малкият сбърчи устна, а отвращението му за миг надделя над ужаса. — Не, вече не се мотае наоколо, махна се. Никой не го е виждал от нощта, когато ти нападна скривалището ни.

Не съм нападала скривалището ви, исках да му кажа. Просто търсех Лепката. Знаех, че няма да ми повярва, а и това вече нямаше значение. Лепката беше изчезнал. Момчето, за което се бях грижила почти половината си живот, човекът, когото смятах за приятел, ме продаде на Принца, щом разбра какво представлявам. Канин ме предупреди да не го търся и да не се срещам отново с него, но аз не го послушах и се опитах да се видя за последно с единствения оцелял от старата ми тайфа.

Наистина не биваше да го правя. Лепката само ме погледна, разпищя се от ужас и хукна, очевидно право при Принца и лакеите му. След толкова години приятелство, след като неведнъж бях рискувала живота си заради него и го пазех, хранех го и му позволявах да живее на мой гръб.

Мислех, че съм погребала тази болка след бягството си от града, но още я усещах като тъпо, но неприятно пулсиране някъде дълбоко в мен. Въпреки това не биваше да потъвам в миналото. Ако това хлапе не беше заразено и откачено, може би и други хора бяха избегнали хаоса.

— Има ли и други като теб? — попита Чакала, който явно мислеше за същото. Хлапето се поколеба и той добави съвсем спокойно: — Нали осъзнаваш, че си жив само защото може да се окажеш полезен?

— Да — сопна се момчето, като ни гледаше със смесица от страх и омраза. — Да, има и други. В тунелите под града. Там слязохме, когато започна тази лудост. Кървящите си стоят горе, поне повечето от тях.

— Значи за това говореше човекът къртица — казах аз. — Горноземците слизат на тяхна територия. — Пак погледнах хлапето. — Нямате ли проблеми с тях? Никак не са доволни, че сте навлезли в каналите.

Той сви рамене.

— Трябва да избираме между канибалите и откачалките. Клановете на хората къртици не ни закачат, когато сме на групи, а шефът познава тунелите много добре, поне в територията на клана.

Тунелите. Внезапно си спомних, че когато бях тук с Канин, някои от подземните проходи водеха към Вътрешния град. Не ги бях виждала, разбира се, като човек никога не съм ги търсила, но се носеха слухове за места, откъдето можеш да навлезеш в територията на вампирите, макар че това беше адски опасно. После, когато станах вампир, Канин ми показа път под Вътрешния град, който минаваше през мрежа от стари канали и тунели на метрото и водеше право към центъра му. Това обаче беше истински лабиринт, простиращ се с километри под улиците на града — хиляди тунели, които ужасно си приличаха. Дори да успеех да стигна до старата болница, надали щях да открия онзи, по който Канин ме бе превел под стената. И все пак той съществуваше.

Не можехме да влезем във Вътрешния град през портите, а пътят под земята изглеждаше много по-безопасен в сравнение с „кървящите“ горе.

— И ти ли си мислиш същото? — обади се Чакала зад мен.

Кимнах.

— Каза, че някой знае пътя през тунелите — обърнах се аз към хлапето и то потрепери. Знаеше какво ще последва. — Заведи ни при него.

— Да се появя с двама кръвопийци?! — Малкият пребледня още повече и заклати трескаво глава. — Не, не мога! Всички ще откачат, а после ще ме убият, защото съм ви завел там!

Усетих зъбатата усмивка на Чакала, без дори да го поглеждам.

— Избирай сега ли ще умреш, или тогава.

— Мамка му! — Хлапето прокара ръка по лицето си. — Добре. Ще ви заведа… ако обещаете да не ме убиете после. Долу има много хора — ако огладнеете, изсмучете някой от тях, става ли? Дори ще ви покажа най-глупавите и наивните. Само не яжте мен!

Опитах се да скрия тръпката на отвращение, която изпитах заради лицемерието му, но отговорът му не ме изненада. Бях отраснала на улицата със същата нагласа, със същия инстинкт за оцеляване. В Покрайнините всеки мислеше само за себе си. Каквото и да става, гледаш просто да оцелееш. Знаех това, бях го преживяла.

После обаче срещнах Зийк и малката му група и всичко се промени. Те приеха мен, непознатата, без никакви условия и очаквания. Само непреклонният им водач очакваше от тях да се грижат и пазят един друг, а момчето, което отначало смятах за наивен сляп идеалист, успя да ми влезе под кожата и когато трябваше да избера дали да си тръгна, или да рискувам живота си за тези хора, инстинктът ми за оцеляване потъна вдън земя. Открих, че всъщност ме е грижа за тях, и то много. Много.

За мен беше голям шок да науча, че може да се живее и по друг начин. Дори по-шокирана бях, когато осъзнах, че още ме е грижа и съм готова да жертвам живота си за другите. Сега обаче бях отново в Покрайнините и философията „всеки за себе си“ тук още важеше. В старата ми тайфа поне не продавахме приятелите си на вампирите… ако не броим Лепката, но изглежда групата на Кайл не се придържаше към подобни принципи.

Чакала ми се ухили.

— Такава е човешката лоялност. Как да не се вдъхнови човек, а, сестричке? Направо да се чудиш как изобщо сме взели властта. — Той се озърна към Нерегистрирания, който примигна, без да съзнава, че го обиждат, и Чакала се ухили още по-широко. — Побързай тогава, малка торба с кръв, и ни заведи при приятелите си. Мисля, че взех да огладнявам.

Из паркинга се мотаеха неколцина кървящи, които си мърмореха под нос, но успяхме да се промъкнем край тях без проблеми. Миризмата на кръв, която се излъчваше от лицата и ръцете им, се понесе по бриза на невидими лентички и събуди демона в мен. Не осъзнавах, че се взирам в тила на нашия водач, докато зъбите не опряха в долната ми устна и отново се наложи да потисна Глада.

— Кога започна това? — попитах хлапето, когато се отдалечихме от училището. Направих го от любопитство, но и за да се занимавам с нещо и да не мисля за жаждата си за кръв. — Болестта и лудостта? Откога е така?

— Отскоро. — Той се озърна през рамо, сякаш изненадан, че говоря с него като с нормален човек. — Може би преди две седмици и има-няма няколко дни… Не знам точно, под земята е трудно да се каже.

— А Принцът защо нищо не направи?

— Направи. — Хлапето изсумтя. — Изтегли всичките си питомци и пазачи във Вътрешния град и затвори портите. Опиташ ли се да преминеш, стрелят без предупреждение. Камионите с храна вече не идват. — Нерегистрираният сви рамене — гневен, безнадежден жест. — Предполагам, че просто чака да измрем до крак.

На пътя изникна мъж — влачеше одеяло след себе си и смърдеше на кръв и Гладът пак се размърда неспокойно. Изчакахме в сенките, докато отмине.

— Ти също може да се разболееш тук — казах на момчето, след като кървящият зави зад ъгъла. — Не се ли страхуваш?

То пак сви рамене и продължи по улицата.

— Нямам избор. Както казах, трябва да рискуваме тук с кървящите или да умрем от глад в тунелите. Ти какво би направила, ако никъде няма храна? — Малкият пак ме погледна и поклати глава. — Предполагам, че вече не можеш да разбереш. Вампирите нямат такива проблеми, нали?

О, разбирам те много по-добре, отколкото си мислиш.

Минахме по една силно обрасла улица с настилка, напукана от бурени, храсталаци и големи дървета, които избуяваха дори през древните коли. Растителността по тротоара и околните сгради бе гъста като гора, но хлапето крачеше уверено през храсталаците. Явно често минаваше оттук.

Щом заобиколи останките на един микробус, то спря и огледа предпазливо сенките, преди да коленичи в храстите. Избута една автомобилна гума и отметна туфа бурени, за да разкрие малка, съвършено кръгла дупка в средата на пътя. Още един вход към лабиринта от тунели под Ню Ковингтън. Зачудих се как съм го пропуснала — аз, или по-скоро Али Бездомницата.

Хлапето пъхна ръце в мръсните си джобове и извади малко фенерче, което едва мъждукаше, когато го насочи към дупката и се вгледа в нея.

— Чисто ми изглежда. — После извади фенерчето и се наведе, готов да се спусне долу. — Чакайте малко, ще се уверя, че е безопасно и ще ви дам знак.

— Не бързай толкова. — Сграбчих го за ризата и го дръпнах назад. — И не ме мисли за глупачка. И аз бях една от вас навремето, забрави ли? — Той понечи да възрази, но аз го бутнах към Чакала, който го хвана за яката. — Аз ще сляза първа, а вие ще ме последвате.

Хлапето погледна към Чакала и пребледня.

— Ще ме оставиш сам с него?

— Нищо няма да ти направи. — Изгледах изпитателно Чакала. — Нали?

— Аз ли? — усмихна се той. — Та аз съм пример за самоконтрол и въздържание, сестричке. Явно милосърдното ти сърце е сторило чудеса с мен.

Извъртях очи, извадих меча и се спуснах в дупката.

Вампирското ми зрение се приспособи веднага към иначе непрогледния мрак и ми разкри безкраен бетонен тунел с порутени влажни стени. По една тръба изтича нещо малко и космато и изчезна в някаква пукнатина, но иначе каналът изглеждаше съвсем празен и тих.

— Чисто е! — извиках аз и прибрах катаната.

Хлапето скочи долу почти веднага, сякаш го бяха блъснали, и със скимтене се просна на бетонния под. Смръщих се и изгледах гневно Чакала, който се приземи леко до него и изтупа ръкавите си.

— Чудесно! — обяви той, без да ми обръща внимание. — Ето ни отново в каналите, любимото ми място за увеселения в Ню Ковингтън. Толкова се вълнувам! — Той фиксира Нерегистрирания със злобна усмивка. — Не стой така, плъхче, заведи ни на обиколка.

— А, да — рече хлапето и се надигна предпазливо от пода. Очите му се стрелкаха неспокойно по начин, който ми беше много познат. — След мен!

Известно време вървяхме мълчаливо. Придържах се близо до момчето и го наблюдавах внимателно, готова да го сграбча, ако му хрумне да бяга. Макар че обеща да ни заведе при другите Нерегистрирани, не се и съмнявах, че би изчезнал в най-близката тръба, пукнатина или дупка, ако му се отвори възможност. Нерегистрираните бяха нагаждани и онези, които оцеляваха, не се свеняха от нищо. Крадяха, лъжеха и даваха обещания, които не възнамеряваха да спазят, само за да останат живи. Щях да сторя същото, ако още бях човек и бездомно хлапе като него.

Хлапе? Бездомно? Осъзнах, че дори не му знам името. Не че особено ми пукаше; съмнявах се, че той би попитал за моето, ако ролите ни бяха разменени. Сега обаче мислех за него просто като за безименен уличен плъх — точно както правеха вампирите.

— Така и не ми каза името си — рекох аз, а той ме погледна предпазливо и с изненада. — Ти знаеш коя съм, явно всички Нерегистрирани знаят какво стана с мен. Е, теб как те наричат?

— Хлебарката — прошепна момчето след миг. — Викат ми Хлебарката.

Чакала прихна.

— Ама много му отива!

— А Кайл и Травис още ли са тук? — попитах аз. Познавах ги навремето — е, не много добре, но и те щяха да ме познаят, ако ме видят.

Хлебарката поклати глава.

— Не, и двамата умряха.

Не се смаях от равнодушието му, нито от небрежното свиване на раменете, но ми подейства отрезвяващо да разбера, че още двама от познатите ми вече не са сред живите.

— Какво стана?

— Разболяха се. Насам — Хлебарката се пъхна в тесен полукръгъл клаустрофобичен тунел с нисък таван. По пода струеше мръсна вода, а гласът на момчето кънтеше в тясното пространство. — Първо умря Травис, но Кайл се превърна в кървящ и ни нападна. Тогава разбрахме, че трябва да се махнем от улиците. Новият водач ни доведе в тунелите, за да избегнем откачалките. Вероятно ще се вбеси, че пак съм излязъл сам. Чакайте малко, тук е.

В края на тунела имаше ръждива решетка, зад която блещукаше слаба жълта светлина. Видях нечий силует зад решетката — парцалив слаб мъж, вероятно пазач. Той се обърна, щом чу стъпките ни, и светна с фенерче към нас. Хлебарката трепна и вдигна ръка, когато лъчът озари лицето му.

— Аз съм, глупако! Отваряй вратата.

Светлината се премести към мен и Чакала. Вгледах се и видях по-голямо момче, слабо и чернокожо.

Тъмните му очи се присвиха подозрително.

— А тия кои са?

— На какви ти приличат, по дяволите? — продължи веднага Хлебарката. — От Покрайнините са, срещнах ги горе. Не са си раздрали лицата. Предположих, че шефът ще иска да ги доведа тук.

— Той ти е бесен. Хлебарка. — Лъчът се отдръпна назад и пазачът вдигна тежкото метално резе, с което бе препречена решетката. — Знаеш, че не бива да се качваш горе сам, особено сега.

— Да, да. Кажи ми нещо ново.

Решетката се отвори с ужасяващо скърцане. Хлебарката мина покрай пазача, който изгледа с подозрение мен и Чакала, но не каза нищо, а ни поведе по ръждивото стълбище в края на тунела. Разнебитените стъпала стърчаха от бетонния под и се виеха в спирала нагоре из тясната тъмна шахта.

— Хм, не ми се виждат много здрави — каза Хлебарката и се озърна с надежда към нас. — Май ще е най-добре да минем един по един — не искате да се срутят, нали?

Чакала се изкикоти.

— Ама че коварна торба с кръв, нали? Не знам да се смея ли, или да се обиждам.

— Добър опит — казах аз и посочих напред. — Продължавай. Ние сме точно зад теб.

Хлебарката сви рамене и тръгна по стъпалата.

Те наистина бяха много разнебитени, но макар че скърцаха и стенеха под тежестта ни, издържаха. Излязохме през една дупка в голямо помещение с бетонни под и стени. Порутени колони поддържаха нисък таван, а масивни цилиндрични машини, вече напълно погълнати от ръждата, оформяха тесен коридор до едната стена.

— Какво е това място? — попитах аз.

— Някакво подземие — каза Чакала зад мен. — Или старо котелно помещение. Вероятно се намираме под фабрика или нещо подобно. — Пое си дълбоко дъх, усмихна се и пак показа зъбите си. — О, вони на човешко нещастие. Надушваш ли, сестричке?

Не знаех какво означава котелно помещение и не възнамерявах да питам, имах си по-големи грижи. Чакала беше прав — миризмата на топли човешки тела витаеше навсякъде, по-силна дори от миризмата на ръжда, плесен и мазен дим. Горещият аромат на кръв, обгърнат с вонята на страх, безнадеждност и отчаяние, отново събуди Глада от неспокойния му сън. Прииска ми се да се спотая в мрака, да се плъзна между машините и да причакам някой нищо неподозиращ човек да мине покрай мен, за да го завлека в сенките и никой повече да не го види.

— Да не се разделяме — изръмжах аз, колкото на Чакала, толкова и на себе си. Не ми хареса жълтият блясък в очите му. — Дойдохме да търсим помощ, а не да закусваме.

— Боже опази! — Чакала махна небрежно с ръка. — Просто споделих едно наблюдение. Ти какво си помисли?

Не му обърнах внимание и се повлякох след Хлебарката. Големите ръждиви машини се издигаха от двете ни страни като шишкави пазачи, по пода между тях танцуваше потрепващо оранжево сияние, а тихото пращене на огън отекваше в цилиндрите. Излязохме от лабиринта и се озовахме в просторно помещение. Около затихващ огън в центъра му бяха наредени одеяла, кашони и купища парцали.

Кльощави хора се мотаеха из сенките край огъня или се гушеха треперещи до него. От много отдавна не усещах студ и дори не се сещах за него, но сега осъзнах, че те сигурно замръзват тук долу. Али от Покрайнините обаче одобряваше избора им — под земята имаше много скривалища. Да, на Али тук щеше да й хареса. Който и да бе избрал това убежище, явно знаеше какво прави… но не беше предвидил, че ще ги посетят вампири, естествено.

— Така — прошепна Хлебарката и ме погледна през рамо. Доведох ви. Сега ще ме оставите ли на мира?

Огледах треперещите хора и се смръщих.

— Кой командва?

— Ами… — Хлебарката също огледа лагера и посочи с пръст. — Ето го. Нашият безстрашен водач!

В края на осветеното пространство видях двама души, които разговаряха тихо с гръб към нас. Единият беше невзрачен, слаб, парцалив и мръсен, като всички останали. Другият обаче беше с по-здрави дрехи, с ботуши и черна бойна жилетка, като онези, които носеха пазачите на Принца. В колана му бе затъкнат голям пистолет, а на гърба си носеше странно оръжие — сякаш някой е взел лък и стрела и ги е прикрепил към дулото на пушка. От странното оръжие стърчеше дълъг дървен кол, от който стомахът ми се сви.

— Кучи син! — прошепна Чакала зад гърба ми. — Копелето има арбалет. Някой май се е готвил за среща с вампири, а?

Нещо в главата ми прищрака и светът сякаш замря.

Не, помислих си замаяно. Не може да бъде! Той не може да е тук, не е възможно!

Само че беше и аз разбрах кой е още преди да се обърне. Рус, синеок, слаб и строен, той сякаш излезе направо от спомените и мечтите ми.

— Зийк! — прошепнах аз, когато познатият пронизващ поглед срещна моя. — Какво правиш тук, по дяволите?