Вал Макдърмид
Смърт в сенките (57)

Глава 52

Докато Фиона се движеше по пътя и отиваше все по на север от Инвърнес, времето постепенно се изясни. Бе открила пътни карти в жабката на колата, и сега се движеше по шосе А-9 с една от тях, разтворена на седалката до нея. Прекоси живописния мост, който минаваше точно над мястото, където се смесваха водите от устиетата на Бюли и Морей, прекоси плодородния чернозем на Черния остров, а междувременно небето стана синьо, утринната мъгла започна да се стапя под слабите лъчи на есенното слънце.

Движеше се по почти пустото шосе и проверяваше населените места по картата. Всъщност нямаше кой знае каква опасност да се обърка. Тук, толкова на север, почти нямаше други главни пътища, по които би могла да се отклони. Олнес. Инвъргордън. Мостът над устието на Дорнох, сивите, влажни дюни, ширнали се ниско под нея, после пътят зави отново навътре, към моста над Бонар. Зад гърба й останаха ниските крайбрежни земи и колата започна да се катери нагоре към планините, които се извисяваха отпред.

Малко след това вече се движеше по тесния провлак към Съдърланд. Тъмните води на залива бяха обрамчени с гъсти иглолистни гори, и огреният от слънцето път, който се простираше пред нея, добиваше зловещ вид. Докато караше по поречието на река Шин към Леърг, вече забеляза, че навлиза в истинската високопланинска област. От време на време пред нея се разкриваха широки панорами, до хоризонта се простираха заоблени хълмове, кафяви от прецъфтелия пирен, тук-там изпъстрени със сивия цвят на оголени скали. Понякога се виждаха руини на някогашни къщи, от които сега бяха останали само стените и по някой къс от заострените фасади. Такъв беше пейзажът след така нареченото „Прочистване на планините“, бруталното насилствено преселване на дребните стопани от богатите едри земевладелци, които бяха преценили, че им излиза далеч по-изгодно да отглеждат овце по земите си. Сега отломките от старите селски къщи бяха последният признак, че оттук е тръгнала диаспората на шотландските планинци, за да завладее Британската империя.

Фиона никога не бе идвала чак дотук, въпреки че два пъти бе кръстосвала областта Асинт, на запад от Съдърланд, по време на туристически преходи. Позната й бе мекотата на килима от пирен под краката й, знаеше колко измамно всмукваше почвата в изоставените торфени находища, чувала бе трополенето на прастарите късове от скали под обувките си. Ако смяташе да отиде в пустошта, където се намираше къщата на Кит, се налагаше да спре в Леърг. Леките й обувки и градските дрехи щяха само да й пречат по този терен.

Леърг започваше да се събужда, когато Фиона мина с колата по главната му улица. Повечето магазини бяха вече отворени, тук-там по улиците бяха излезли и хора, решени да се възползват от слънчевата утрин. Паркира колата близо до магазин за туристически дрехи и оборудване, излезе и провери какво има в багажника, преди да влезе в магазина. Освен трите туби с дизелово гориво имаше и лек пуловер от термоматерия и непромокаемо яке. Фиона взе пуловера, зарови нос в него и вдиша познатата миризма на Кит. „Моля те, господи, нека остане жив и здрав!“, молеше се тя.

Остави обратно пуловера и якето. Щяха да са й прекалено големи, но все щяха да свършат работа. Отиде в магазина и петнайсет минути по-късно излезе оттам, обута в панталон от термоматерия, лек, но топъл пуловер с висока яка и кафява шапка с наушници. Беше взела и дебели чорапи с уплътнено стъпало и леки туристически обувки, които успя да купи с намаление, защото бяха летни. Макар да не бяха съвсем подходящи за това време на годината, поне не трябваше да ги разтъпква, както става с по-тежките модели. Освен това не вярваше да й се наложи да бъде дълго с тях. Важното бе да стъпва удобно, ако трябваше да ходи или да се катери. Купи и походна аптечка, както и няколко пакета високоенергийна храна за спешни случаи. Имаше смътна представа от това, което я очакваше, и искаше да се подготви колкото бе възможно по-добре.

Когато се върна в лендроувъра, навлече и пуловера, и якето на Кит, а дрехите, които носеше досега, хвърли в багажника. Сега оставаше да свърши само още едно нещо. Трябваше да си припомни в подробности „Кръвна картина“, за да прецени какво още може да й потрябва. Купи от една железария ножица за метал, чук и длето, а като размисли, добави и нож с автоматично прибиращо се острие.

Когато отново се упъти към лендроувъра, установи, че има компания. Точно зад нея бе паркирала една позната хонда. Керълайн стоеше подпряна на предния капак, скръстила ръце, усмихната, но видимо решена да не отстъпва. Фиона притвори ядосано очи и когато наближи, каза:

— Никак не е смешно, Керълайн.

— Знам и затова съм тук. Щом не позволяваш да дойда с теб, нека поне те охранявам донякъде. Да съм сигурна, че ще излезеш жива оттам. Моля те.

Фиона отвори задния капак на лендроувъра и хвърли вътре покупките си. Обърна се и попита:

— Имаш ли мобилен телефон?

Керълайн се ухили.

— Вярваш ли, че тук може да има приличен сигнал? — и тя посочи с един общ жест хълмовете, които се извисяваха около града.

Фиона успя да се усмихне.

— Глупав въпрос, извинявай. Добре, ето какво ще направим. Ти ме следваш до едно място, на което ще завия. То е на миля и половина извън града. Няма смисъл да се опитваш да ме следваш по-нататък. Според Кит пътят е тежък дори за джип. Дай ми един час. — Тя отвори чантата си и извади бележник и химикалка. Отвори бележника и надраска номерата на служебния и домашния телефон на Санди Галоуей. — Ако часът изтече и не съм се върнала, това ще означава, че имам нужда от помощ, или съм успяла да се свържа с полицията по сателитния телефон на Кит. Във всички случаи опитай да се свържеш с главен инспектор Галоуей, кажи му къде съм и какво правя. Пратих му факс, но може да е решил, че работата не е спешна. Само още минута, да ти дам указания за пътя. — Тя бръкна под картата и извади разпечатка на мейла, изпратен от Кит на Лий. Имаше чувството, че са минали години, откакто го бе разпечатала. Подаде листа на Керълайн, но в същия момент дръпна назад ръката си.

— Чакай — каза тя. — Искам да обещаеш, че каквото и да става, няма да се опитваш да ме следваш.

Керълайн кимна с нежелание.

— Обещавам.

— Искам да съм сигурна, че не ме лъжеш.

Керълайн впери очи в нейните и каза бавно:

— Заклевам се в гроба на Лесли.

Фиона кимна в знак, че приема клетвата.

— Това ми стига. Както вече казах, би трябвало да съм в състояние да поискам помощ, ако преценя, че имам нужда, но може да не успея да се справя със сателитния телефон. Ти ще ми служиш за свръзка. — Тя подаде упътванията и си пое дъх. — Потегляме. — Качи се в лендроувъра и запали двигателя. Ръцете й се бяха изпотили и се хлъзгаха по волана. Стомахът й се беше свил на топка.

Знаеше, че шансовете й са минимални. Те бяха минали отдавна оттук. Можеше да са в къщата от час и половина, ако не и по-отдавна. Тя знаеше, че убиецът не е роб на подробностите. Може би щеше да източи кръвта на Кит наведнъж, вместо да го измъчва с дни, защото така рискът да бъде заловен бе много по-малък.

Може би беше вече късно.

 

 

Ароматът на кафе събуди Стив. Той примигна и разтърка очи, объркан от съзнанието, че се намира на непознато място. Надигна се на лакът и видя Тери, която седеше на масата с чаша кафе пред себе си.

— Тъкмо почвах да мисля, че снощи сме прекалили и си изпаднал в кома — подразни го тя.

— Колко е часът? — попита той. Нямаше представа колко дълго е спал.

— Девет и двайсет.

Стив спусна крака на пода и стана.

— Шегуваш се — възкликна той. Изглеждаше по-скоро потресен, отколкото приятно изненадан.

— Събота е, Стив. В събота хората спят до късно — тя се засмя. — Дори ченгетата.

— Не мога да повярвам, че никой не се е обаждал… Следенето… Нийл трябваше да ми звънне, преди да напусне поста — той говореше по-скоро на себе си, отколкото на нея. — А и заместник-началникът — самолетът му трябваше да е пристигнал преди два часа. — Той отиде до телефона и пейджъра си и застана като вкаменен, вперил поглед в празния дисплей. — Какво е станало? — той взе мобилния телефон и го изгледа объркано.

Тери дойде до него и го прегърна през кръста.

— Аз ги изключих. Имаш нужда от почивка, Стив.

Стив се извърна рязко и я изгледа гневно и недоверчиво.

— Какво си направила? — извика той. Отваряше и затваряше уста, но нямаше сили да проговори.

— Светът няма да свърши, ако не могат да те открият в продължение на една нощ — каза Тери, но в гласа й се прокрадна нотка на неувереност.

— В момента ръководя изключително важна операция — той си възвърна дар слово и продължи да вика. — Господи, Тери, всичко може да се е случило! Как е възможно да си толкова шибано безотговорна?

Докато говореше, той навличаше дрехите си.

— Нищо не си ми казал — развика се тя на свой ред. — Откъде да знам? Последния път, когато ни прекъснаха, дори не ставаше дума за твой случай. Не си споменавал, че имаш някаква важна работа в момента.

Стив спря за миг да закопчава ризата си и я изгледа яростно.

— Това са поверителни сведения, затова не бих могъл да ти кажа нищо. Не разговарям за работата си с цивилни.

Думите му изплющяха като камшик. Само че Тери не трепна, а отговорът й бе още по-остър.

— Но за Фиона Камерън правиш изключение, нали?

— Затова ли е цялата работа? Да не ревнуваш от Фиона? — Стив не вярваше на ушите си.

Тери заговори по-тихо, вперила поглед в него.

— Не, става дума за доверие, Стив. Става дума за откритост. Не можеш да се държиш с мен като с дете. Достатъчно бе да споменеш по някое време, че работиш върху нещо важно и може да се наложи да ни прекъснат. Да му се не види! — избухна тя отново. — Става дума за елементарна учтивост!

Стив нахлузи сакото си и взе палтото в ръка.

— Аз съм високопоставен служител в полицията. Подчинените ми трябва да имат връзка с мен по всяко време.

— Господин Незаменимият. На теб не ти трябва любовница, Стив. Трябва ти публика.

Той пъхна телефона и пейджъра в джоба на сакото си и тръгна към вратата, клатейки глава.

— Направо не мога да повярвам.

— Да беше ми казал, тъпанар такъв! — подвикна тя след него. Ядосваше се на неговата въздържаност, но и на своята импулсивност.

Единственият отговор бе тръшването на вратата. Когато стигна до колата си, ръцете му трепереха от пристъпа на ярост.

— Невероятна гадост — мърмореше той под нос, докато сядаше зад волана. Включи пейджъра. Пет съобщения. Стив изруга под нос и започна да ги прослушва. Две от Фиона, късно снощи. Едно от Нийл малко преди единайсет. Още едно от Нийл, няколко минути след шест сутринта.

— Майната му, майната му, майната му — продължи той, когато видя последното съобщение. Заместник-началникът му се беше обаждал преди около час.

Включи телефона и се обади на домашния си номер, после набра комбинацията, за да прослуша телефонния секретар. Пак се беше обаждала Фиона и бе помолила да й се обади спешно. Следваше обаждане от Нийл, в което той му съобщаваше, че е решил да продължи да следи Койн цяла нощ, за всеки случай. Ново обаждане на Нийл. Този път казваше, че Джоан поема смяната, а той щял да чака в Ню Скотланд Ярд нареждане за арест и претърсване. Записал се беше и заместник-началникът, за да му каже, че чака обаждането му.

Той потри лице с ръце. Опитваше се да се успокои дотолкова, че да бъде в състояние да обясни защо настоява за ареста на Джерард Койн. Подиша дълбоко около минута и сетне реши, че е готов да се обади. Трябваше да лъже, да каже, че се е изтощила батерията на пейджъра му, а той не е забелязал. Един час закъснение надали щеше да бъде от значение. Но понякога беше.

Докато набираше номера на заместник-началника, го прободе съжаление. Беше изпълнен с такива надежди за връзката си с Тери. А както обикновено, всичко се провали.

Дано поне имаше повече късмет с Койн.

 

 

На четиристотин мили от Лондон Санди Галоуей чоплеше сандвича си с бекон в кафенето на Сейнт Ленърдс. Чакаше Фиона Камерън втори час, и започваше сериозно да се ядосва. Беше изпаднала в паника, когато му се обади снощи, а днес дори не се бе постарала да спази уговорката им. Дори не бе оставила някакво съобщение при дежурния или на рецепцията в хотела си. Хотела, който й плащаха от собствения си бюджет, припомни си той кисело.

Беше се обадил на Сара Дювал, както й бе обещал. Изгледа си филма докрай и после й звънна в кабинета на Ууд Стрийт. Умно момиче беше тази Сара. Беше му обяснила подробно несъответствието между думите на Редфорд и находката в Дорсет, обясни също защо първоначално се бе смутила, после изреди аргументите, които й бяха хрумнали впоследствие. Очевидно бе успяла да потисне съмненията си, и Галоуей бе склонен да й вярва.

Което, разбира се, означаваше, че опасенията на Фиона Камерън са напълно неоснователни. Санди Галоуей беше много вбесен, че поне не се бе постарала да го уведоми за промяната в плановете си.

През ум не му мина да погледне в тавата зад факса, който се намираше до бюрото на секретарката му, в преддверието към неговия кабинет.