Вал Макдърмид
Смърт в сенките (19)

Глава 16

Възцари се абсолютно мълчание — като след бомбена експлозия. Кит беше предположил какво ще бъде заключението й още от самото начало, но категоричното й твърдение го стъписа. Стив притвори очи и отпусна глава, потривайки гърбицата на носа си с два пръста.

— Не е ли малко прибързано, Фай? — попита той.

— Отговаря съвършено на всички данни, за разлика от останалите теории — каза тя, взе бутилката и напълни отново чашата си, сякаш се подготвяше за защита на хипотезата си.

Стив вдигна очи и срещна погледа й. Искаше да й повярва, не на последно място защото тази теория му откриваше нови възможности за задвижване на следствието. Но съзнаваше, че слабостта му към нея можеше да го подведе. Винаги бе рискувал, защитавайки заключенията й пред шефовете си, и досега те винаги се бяха оказвали верни. Но този път цялата му кариера зависеше от начина, по който щеше да приключи случаят Сюзън Бланчард. Ако допуснеше нещата да се объркат още повече, с него щеше да бъде свършено. Никой не би го критикувал, ако оставеше случаят тихомълком да бъде прехвърлен към архива на нерешените престъпления. Обществеността щеше да остане с убеждението, че са хванали убиеца, но поради некадърност са провалили обвинението срещу него. Но ако настоеше да рискува и да продължи разследването въз основа на хипотезата на Фиона, трябваше да бъде почти стопроцентово сигурен в достоверността й. Той се изкашля и каза:

— А може пък Блейк да е напълно невинен.

Фиона завъртя отрицателно глава.

— Съвпаденията са прекалено много. — Тя започна да отмята на пръсти. — Знаем, че е бил на Хампстед Хийт същия ден. Знаем, че има воайорски фантазии. Известно ни е, че е знаел подробности за състоянието на трупа, които никога не са били огласявани. Да предположим, че човекът, който е бил на Хампстед Хийт същата сутрин, е същевременно и единственият човек, комуто някакво неидентифицирано лице е съобщило в неизвестна кръчма как точно е изглеждал трупът, според мен е малко прекалено. Всички причини, поради които Блейк е бил заподозрян, добиват друго обяснение — той просто е видял какво се е случило.

— Ако си права — а теорията ти ми се струва много убедителна — иронията в случая е, че Френсиз Блейк би могъл наистина да помогне на следствието — каза Кит. — Той знае за убиеца повече от който и да било друг.

— Ако от самото начало, в деня след убийството, се бяха държали с него като със свидетел, а не като със заподозрян, нещата може би щяха да се развият по друг начин, но… — Фиона сви рамене.

— Не е много сигурно. — Стив въздъхна. — Така или иначе, оплескахме всичко. Но мисля, че ти си права, Фиона. Не съм стопроцентово убеден, но ще имам предвид заключението ти.

Фиона го огледа замислено. Бе свикнала Стив да приема идеите й безрезервно. Тази негова необичайна предпазливост доказваше, че се намира под огромно напрежение. Не бе искала да се замесва в случая, но сега беше доволна, че се е опитала да му помогне поне малко.

— Надявам се да ти свърши работа — каза тя. Тонът й бе далеч по-смирен от обичайния, с който защитаваше професионалните си заключения.

— Не разбирам едно — намеси се Кит. — Защо Блейк не е признал истината, когато накрая го арестувахте по обвинение в убийство? Искам да кажа, това е бил очевидният изход! „Не бях аз, но видях човека, който го направи“.

— Би го сторил, ако не беше напълно уверен, че съдът никога няма да повдигне обвинение срещу него. Знаеше отлично, че не съществуват никакви веществени доказателства, които да го свързват с престъплението — каза Фиона. — Адвокатът му беше с него, нали, Стив?

— От самото начало. На първия разпит след ареста отказа да говори. Когато представихме доказателствата, адвокатът му поиска да поговори с него насаме. Когато се върнаха, Блейк призна само едно — че е бил на Хампстед Хийт същата сутрин. Твърдеше, че изгубил представа за времето, докато се разхождал и после разбрал, че закъснява за работа — затова тичал, когато го видели свидетелите. Що се отнася до казаното и написаното от него, когато са му залагали клопка, беше абсолютно категоричен, че става дума за чиста фантазия и нищо друго.

— Значи когато са разговаряли насаме, адвокатът го е убедил, че обвинението никога няма да издържи в съдебната зала — каза Кит. — И този мръсник си е седял доволно с пълното съзнание, че вие никога няма да знаете какво точно се е случило със Сюзън Бланчард, за разлика от него. Какъв гаден боклук е този човек!

Фиона кимна.

— Вероятно се е надявал обвинението да бъде отхвърлено при първото изслушване. Но сметките му се оказали криви, затова прекара осем месеца в предварителния арест. На този етап е нямал вече друг изход. Не би могъл изведнъж да промени показанията си и да признае какво е видял — защото вие бихте били толкова вбесени, че сигурно бихте го подвели под отговорност за съучастие. Вероятно вече е натрупал ужасно много омраза към полицията.

Кит се облегна на стола си.

— Не мисля. Не го ли видя по телевизията? Той просто се наслаждава на ситуацията. Това е върхов момент в живота му. Не само че е натрупал тези забележителни спомени, които му доставят удоволствие всеки път, когато преживява отново видяното, но има и допълнителното удовлетворение, че благодарение на него полицаите се представиха на обществеността като пълни идиоти.

— На всичкото отгоре ще получи и пари за това — изръмжа Стив. — Сериозна парична компенсация за незаконно лишаване от свобода, без да броим всичко, което изсмуква от вестниците. — Той въздъхна дълбоко. — Понякога ми идва да се разплача.

На мекото осветление в трапезарията лицето му изглеждаше още по-изпито от обикновено.

Настана дълго мълчание. Като че ли на никой вече не му се ядеше… Кит взе бутилката и напълни отново всички чаши.

— Какво можеш да направиш оттук нататък? — попита той Стив.

— Вероятно да започна отначало. След като не е бил Френсиз Блейк, някой друг е отишъл същата сутрин на Хампстед Хийт и е убил Сюзън Бланчард. Трябва да прегледаме наново всички свидетелски показания и да разпитаме отново свидетелите.

Кит се засмя.

— Е, да, надали Блейк ще бъде така любезен да сподели какво е видял.

— Може би трябва да вземеш едно нещо предвид — каза замислено Фиона.

Стив вдигна очи и застана нащрек.

— А именно?

— Не е изключено Блейк да е успял да идентифицира убиеца. Може да го е разпознал веднага, може да го е видял по-късно отново. Може дори да го е видял как напуска мястото, да е записал номера на колата му. Предвид обзелото го чувство на тържество, Блейк може да се самозабрави дотам, че да се опита да изнудва убиеца. Не знам разполагаш ли с възможности, след като никой не би искал да се вдига наново шум около случая, но те съветвам да го наблюдаваш, след като се върне от Испания. Подслушвай телефона му, отваряй пощата му, организирай много дискретно следене, проверявай редовно банковата му сметка. Шансът не е много голям, но съществува. Блейк може да те отведе право при убиеца.

Стив поклати недоверчиво глава.

— Изхвърляш се, Фай. Освен това никога няма да ми разрешат подслушване на телефона на базата на такава аргументация. Най-доброто, което бих могъл да направя, е много повърхностно следене.

— По-добре от нищо. Какво друго ти остава? — попита Кит. — Разбира се, повторен разпит на свидетелите. Но реално погледнато, какво смяташ да измъкнеш от тях след толкова време? Пък и всичко, което ще кажат от тук нататък, ще бъде неминуемо повлияно от медийния шум около ареста и процеса. Ще са още по-убедени от преди, че убиецът е Блейк. Това е естествено. Но дори малък шанс е по-добър от никакъв. Ако искаш да възстановиш доброто си име, нямаш друг избор, освен да предприемеш нещо.

— Нямам не само избор, но и бюджет — каза Стив с горчивина. — Идеята е да провеждам крайно дискретно проследяване, което да мога при случай да отрека. Почти нямам хора, на които да разчитам, а още по-малко пък средства. Не е възможно да организирам предлаганата от вас операция, дори да мислех, че мога да я оправдая.

— Може би е назрял моментът да помолиш за някоя и друга услуга — предложи Кит. — Убеден съм, че в екипа ти има хора, които са ти задължени. Или имат чувството, че не са се издължили пред Сюзън Бланчард и семейството й. Да не говорим за това колко полицаи са наскърбени от изказванията на съдията. Сигурно някои от тях биха поработили безплатно и извънредно, ако им обясниш идеята. Да му се не види, ако става дума само да киснеш пред къщата му в някаква кола, вземи мен. Не се предавай, Стив.

Стив отново поклати глава.

— Направо ме засрамихте и двамата. Фиона губи дни да анализира скапаната операция на Хорсфорт, ти предлагаш да следиш най-голямата гад в града, а аз само седя и хленча, че не мога да се справя. — Той изправи несъзнателно рамене. — Благодаря ви. Сега поне знам накъде мога да насоча разследването, за да съживя интереса на хората си.

Кит вдигна чашата си.

— Да пием за успеха на разследването — каза той.

Стив отвърна със скептична усмивка:

— За блестящ успех.

Когато се прибраха, минаваше полунощ. Кит обясни, че е прекалено буден, за да си ляга, и прекалено разкиснат от виното на Стив, за да работи, затова щял да се порови из Интернет, за да види дали няма да намери някой от обичайните си партньори в онлайн игрите — един от начините, по които се разтоварваше.

— Седем часа по Източното крайбрежие на Щатите — мърмореше той, докато се разхождаше из кабинета си. — Все трябва да има някой за убиване.

Фиона се упъти към таванското си убежище. Смяташе само да остави чантата с документите, после да си легне веднага, за да си осигури блаженството на седемчасов непрекъснат сън. Мигащата лампичка на телефонния секретар я спря тъкмо когато се канеше да тръгне към спалнята. Да остави съобщенията за утре или да ги изслуша? Чувството за дълг надделя, още повече, че съобщението бе само едно.

Беше Салвадор Берокал. Гласът му звучеше уверено, но малко приглушено.

— Мислех, че ще искате да знаете, че набелязахме заподозрян за двете убийства в Толедо — каза той. — Изпращам подробности по електронната поща, но исках да ви уведомя колкото е възможно по-бързо, че напредваме.

— Знаех си! — Фиона сви дясната си ръка в юмрук и удари дланта на лявата.

Беше се разсънила за миг. Отиде бързо до компютъра и отвори пощенската си кутия. Имаше няколко съобщения, но я интересуваше само едно. Свали го на харддиска и го отвори веднага.

От: Салвадор Берокал <Sberroc@cnp.mad.es>

До: д-р Фиона Камерън <fcameron@psych.ulon.ac.uk>

Отн. Консултация в Толедо.

Уважаема д-р Камерън,

Най-сетне открихме всичко необходимо, за да може следствието да отбележи напредък.

Лицето, което имаме предвид, отговаря на показателите, така че имаме основание да го подозираме. Името му е Мигел Хосе Делгадо. Ерген, на двайсет и девет години. Допреди два месеца е бил собственик на малка бакалница. Магазинчето обслужвало предимно местни жители. Търговията западала, според Делгадо поради това, че жителите на централната част били изтласквани към предградията.

Живеел в малък апартамент зад магазина. Собствениците на сградата искали да я продадат на голяма американска хотелска верига. Имало сериозна съпротива, оглавена от Делгадо. Според живущите наоколо, говорел с голямо ожесточение против предвижданите промени. Твърдял, че туристите са като раково образувание, унищожаващо истинския живот на Толедо. За отбелязване е, че един от свидетелите го е чувал многократно да казва, че „няма да си продаде задника“ на американците.

Преди два месеца собственикът на сградата разбрал, че Делгадо заминава за два дни. Когато се върнал, вратата на магазина му била закована с дъски и той не могъл да влезе и в жилището си. Собственикът бил пренесъл имуществото му и стоката от магазина в нов апартамент, на около три мили на юг от града. Дали на Делгадо ключовете от новия апартамент и „голяма сума в брой“ и му обяснили, че вече няма какво да прави в тази сграда. Съседите не обичали особено Делгадо и е по-вероятно упадъкът на търговията му да се дължи на това. Описват го като „мрачен и неуслужлив“, макар някои да твърдят, че можел да бъде много приятен събеседник, ако си го поставел за цел, особено когато говорел на любимата си тема, а именно историята на Толедо. Живеел сам и доколкото е известно, нямал приятелка. Както виждате, отговаря много точно на показателите на профила — не само географския, но и психологическия.

Имаме само един проблем. Не можем да открием къде живее Делгадо. Никой никога не го е виждал около новия му апартамент. Всъщност две седмици, след като трябвало да се нанесе, съседи повикали полицията, защото от апартамента се носела неприятна миризма. Когато разбили вратата, установили, че хранителните стоки от магазина са се развалили.

За щастие, въпреки че все още не можем да хванем следата му, убиецът не е нападнал нова жертва.

Благодаря ви още веднъж за помощта. Без вас, все още нямаше да знаем какъв е човекът, когото търсим.

Ще ви държа в течение за хода на следствието.

С най-добри пожелания:

Салвадор Берокал

Фиона дочете писмото докрай и се усмихна. По всичко личеше, че поне един полицай е на път да приключи с успех разследването. Досега се бе притеснявала, че в следващото си съобщение Берокал ще я уведоми за ново убийство. Но по някаква причина Делгадо — ако наистина той бе убиецът — не бе предприел нищо ново. Или просто още не бяха открили трупа.

Каквато и да бе истината, тя не можеше да направи нищо повече. Изключи компютъра и заслиза надолу по стълбата. Когато стигна предпоследната площадка на стълбата, видя Кит, който стоеше на прага на кабинета си. Държеше в ръка някакъв лист. Беше видимо разтревожен.

— Какво става? — попита тя.

Той вдигна поглед към нея. Очите му бяха разширени, а когато проговори, гласът му прозвуча неестествено високо.

— Заплашват ме със смърт.