Вал Макдърмид
Смърт в сенките (12)

Глава 10

Фиона влезе в задимената канцелария малко след единадесет. Берокал и другите двама следователи бяха потънали в телефонни разговори и почти не забелязаха пристигането й. Беше изпратила доклада си на Берокал по факса. Знаеше, че той ще има нужда от малко време, за да й осигури необходимите материали. Използва трите свободни часа за ленива закуска в леглото с Кит, после отиде с него да видят съвършеното творение на Ел Греко — „Погребението на граф де Оргас“. Картината бе изложена във величествено усамотение — в едно странично крило на църквата „Сан Томас“. Това определено бе по-добро начало на деня от четенето на полицейски досиета.

Купчините папки на нейното бюро й се сториха същите. Тя изчака Берокал да свърши разговора, после каза:

— Здравейте. Не са ли дошли още докладите за вандализъм и нападения на туристи?

Берокал кимна.

— Ето ги, на вашето бюро. Нерешени случаи отляво, решени — отдясно. Това са досиетата от последните дванайсет месеца.

— Бърза работа.

Той сви рамене.

— Знаеха, че няма да ги оставя на мира, докато не донесат това, което искате. Иначе предпочитат спокойния живот. Може ли някой да ви помогне с всичко това, или се налага да работите сама?

— За съжаление трябва да анализирам данните сама — отвърна Фиона. — Какво става с картата на града?

Берокал вдигна пръст в знак на упрек към самия себе си. Обърна се към празното бюро и започна да рови в най-горното чекмедже. Извади една малка туристическа карта и друга, по-подробна, с всички улици на града.

— Не знаех коя от двете отговаря на изискванията ви — поясни той, докато й ги подаваше.

— Дали тук има някакъв скенер? — попита Фиона без особена надежда.

Берокал рамене.

— Би трябвало да има някъде.

— Трябва ми подробната карта, сканирана в GIF формат — каза тя, бръкна в куфарчето на лаптопа си и извади празна дискета. — Само да ми я запишат на дискета, аз ще си я въведа в системата.

Той кимна и се обърна към следователя, който седеше по-близо до него. Заговори нещо бързо на испански. Следователят затвори припряно слушалката и погледна шефа си въпросително. Берокал му подхвърли картата и дискетата и произнесе няколко кратки изречения с рязък тон. Следователят се усмихна лъчезарно на Фиона и се упъти към вратата. Явно дори да бъдеш куриер на английската консултантка бе за предпочитане пред това да те залостят в тази дупка.

— Е café con leche para dos^[1] — подвикна Берокал със злорада усмивка към изчезващия гръб.

— Благодаря — каза Фиона и посегна към първата папка. Трябваше да състави списък на статистически значимите фактори — часът и датата на престъплението, в какво точно се е изразил вандализмът, и един куп други подробности. После трябваше много внимателно да въведе данните. Когато престъпникът бе познат на полицията, тя трябваше да въведе и всички данни, свързани с предишната му криминална дейност. Трябваше да обработи четиридесет и седем папки и фактът, че всичко бе на испански, я бавеше допълнително. Денят бе много дълъг — накъсан само от картонени чаши с кафе и сандвичи. Минути след като бе изяла сандвичите, вече не знаеше какви са били, толкова силно се беше съсредоточила.

Най-сетне се облегна назад и зачака компютърът да обработи данните и да представи резултатите от обработката. Не се учуди, че повечето инциденти бяха оценени като самостоятелни. Но имаше три групи досиета, чиито общи белези говореха за възможността да са извършени от едно лице. Първата група беше поредица вандалски прояви срещу сувенирни магазинчета. Във всички случаи престъпленията са били извършвани между два и три сутринта в работни дни. При първите три витрините на магазинчетата били залети с боя, след това се забелязваше ескалация — при четирите следващи нападения били изпотрошени витрините и стоката също била залята с боя. Бяха все от купа нерешени престъпления.

Във втората група влизаха надписи с боя по стените на хотели и ресторанти. Но в случая надписите бяха по-скоро с политически характер — деснопартийни лозунги от рода на „Испания за испанците“, „Имигрантите вън!“ и така нататък. Фиона незабавно изключи възможността те да са дело на търсения от нея убиец.

Третата поредица бе също от купа нерешени престъпления. През последните четири месеца трима туристи били нападнати в ранните часове на деня, когато се прибирали към хотелите си. Берокал вече й бе обяснил, че жителите на Толедо си лягат рано по испански стандарти — повечето кафенета и ресторанти затваряли към единайсет. Но имало няколко бара, които работели до късно, и всяка от жертвите била прекарала времето в някой от тях. Връщали се сами към хотелите си, когато срещу тях изскачал маскиран мъж и ги нападал. Не искал пари, само ги биел безмълвно и ожесточено в продължение на няколко минути, после хуквал и потъвал в някоя от тесните улички наблизо.

Фиона въздъхна доволно. Всеки път, когато статистическото свързване на престъпления проработеше, имаше чувството, че присъства на малко чудо. Сега можеше да въведе зоните на двете статистически значими серии в географския си софтуер и да види какво ще стане.

Кит бе проследил с поглед Фиона, докато вървеше нагоре по хълма, след като се разделиха пред църквата „Сан Томас“. Възхищаваше се на леката й походка и на начина, по който кройката на панталона подчертаваше леката извивка на бедрата й. „Аз съм едно копеле с късмет“, каза си той и се наслади за миг на спомена за мързеливата сутрин в леглото. Въпреки че понякога го подлудяваше с неизкоренимата си страст да анализира и гледа под лупа всичко, не би я заменил за нито една от жените, които познаваше. Едно от нещата, които обичаше особено у нея, бе страстта, с която се отдаваше на работата си. И все пак, дори когато бе обсебена от поредния случай, Кит знаеше, че тя никога не забравя какво означава тяхната връзка.

Така беше и тази сутрин. Можеше да разиграе картата „Незаменима съм“, и да хукне право към полицията. Но тя го убеди, че толкова рано надали има върху какво да работи и отдели време да споделят нещо, което имаше стойност за него. Кит се стараеше да й връща със същата монета, но съзнаваше, че не го бива толкова в това отношение. Потънеше ли в някоя книга, преследван от кошмара на сроковете, не можеше да мисли за нищо друго, освен за следващия текст, който трябваше да въведе в компютъра. Тогава единственият начин, по който можеше да прояви любовта си към нея, бе да й готви през почивките и да отделя време да вечеря с нея. Не беше много, но все беше по-добре от нищо.

Прекара остатъка от деня като добросъвестен турист, и се върна в хотела малко след шест часа. Купи от бара бутилка червено вино и го отнесе в стаята им. Нямаше представа колко ще се забави Фиона, но това не беше проблем. Включи MTV, наля си чаша вино, отвори компютъра и провери пощенската си кутия. Единственото важно писмо беше от литературния му агент, който потвърждаваше, че е сключил договор с независима филмова компания, която искаше да прави телевизионна адаптация на първия му роман. Самият Кит бе убеден, че „Специалистът по дисекции“ не подлежи на филмиране, но ако хората имаха желание да му платят много пари, за да се убедят сами в това, нямаше намерение да възразява.

Парите не го вълнуваха прекалено много. Майка му и баща му бяха учители, и той и брат му израснаха в среда, където не се обръщаше особено внимание на парите. Винаги бе имало достатъчно и Кит не бе расъл с чувството, че е лишен от нещо, защото родителите му не могат да си го позволят. Не бе получил кой знае какъв аванс за първия и втория си роман, и според него надали някой бе по-изненадан от собствените му издатели, когато „Кръвна картина“ стана истинска сензация, превърна се в култов роман и бе възприета като книга, надхвърлила ограниченията на жанра. В резултат на всичко това през последните две години бе спечелил повече пари, отколкото родителите му печелеха за десет.

Кит не знаеше какво да прави с тези пари. Голяма част отидоха за купуването на къщата, но като изключим това, двамата с Фиона нямаха особени материални претенции. Той нямаше слабост към скъпи дрехи, не проявяваше никакъв интерес към луксозни коли и продължаваше да предпочита по време на почивките да заминат за някъде със самолет, да наемат кола и да нощуват тук и там по евтини хотели. Най-големите му разходи бяха вероятно за музика, но дори в това отношение му помогна едно турне за представяне на книги в Канада и Съединените щати. Там си позволи да накупи огромен брой дискове на смешни цени.

Основният лукс, от който имаше нужда, бе убежище, където да пише несмущаван, когато книгата навлезеше в мъчителната си междинна фаза. Началото винаги беше лесно, но минеше ли първите сто страници, го връхлиташе депресията, защото решаваше, че написаното не отговаря на първоначалната му амбиция. На този етап всяко прекъсване за него бе равносилно на мъчение. Фиона бе може би единственият човек, чието присъствие не го вбесяваше, вероятно защото винаги знаеше кога да го остави сам.

Тъкмо тя му предложи да купи някоя малка къщичка из северната пустош, където можеше да работи несмущаван толкова дълго, колкото си искаше, и колкото бе необходимо, за да се пребори с недоволството от собствената си работа. Обикновено най-ужасната фаза продължаваше около шест седмици — в рамките на следващите сто и петдесет страници. Фиона го бе уведомила, че предпочита да се лиши от присъствието му, стига това да му помогне да възстанови по-бързо обичайната си спокойна жизнерадост.

Затова купи къщичката. Никога нямаше да престане да се удивлява, че на Британските острови все още има такива места, на които човек да може да си осигури пълна изолация. От къщурката, която се състоеше от две помещения, надлъж и на шир, докъдето поглед стигаше, не се забелязваха следи от човешко присъствие. За да стигне дотам, първо трябваше да вземе самолета до Инвърнес, да вземе старичкия лендроувър, който държеше в един гараж наблизо, да зареди багажника с достатъчно бакалски стоки, и да кара още около два часа към южния край на безкрайната пустош, наречена Съдърланд. Токът си осигуряваше с дизелов генератор, вода черпеше от близкия извор, отопляваше се с дърва — печката беше достатъчно голяма, за да загрее и вода колкото за половин вана. По настояване на Фиона отдели пари за мобилен телефон, но го използваше само, за да свързва от време на време компютъра и да проверява пощата си.

Такава изолация би се сторила непоносима на много хора. Но за Кит прекараните там седмици бяха животоспасяващи. Като изключим някой и друг ловен излет, за да осигури зайци за готвене, той работеше почти постоянно и успяваше да премине най-тежките части на книгите си много по-бързо, отколкото в Лондон. В резултат на този ход се подобри и качеството на книгите му. Самият той го съзнаваше, а очевидно го чувстваха и читателите му.

Нямаше съмнение, че тези отсъствия обогатяваха и отношенията му с Фиона. Въпреки че си разменяха ежедневно писма, чието съдържание често би могло да мине за порнография в друг контекст, връщането му винаги бе съпроводено от страстта на първите дни на връзката им. Дори само мисълта за това го възбуждаше. Кой би могъл да си представи, че под въздържаната външност на Фиона се крие дълбоко чувствена жена, която бе в състояние да превърне суровия мъж на британската криминална литература в романтичен глупак?

Той знаеше, че страстта й се възбужда особено силно след принудителен сблъсък с насилствена смърт. Имаше чувството, че по този начин тя се опитва да утвърди собствената си връзка с живота, да тържествува в своята жизненост напук на убиеца. Кит не беше във възторг от повода, но нямаше нищо против да се възползва от последиците.

Наложи си да се съсредоточи. Мислите за завръщането на Фиона бяха най-сигурното средство да се отклони от работата си. Реши да направи периодичната проверка — прехвърляше готовия текст, за да се убеди, че не е допуснал някъде недомислие. Пусна разпечатка на последните шейсет страници и прехвърли канала на телевизора, за да чуе последните новини по Би Би Си.

Ранните вечерни новини вече вървяха. Тъкмо приключваше някакъв удивително досаден репортаж за състоянието на еврото, съчетан с интервю на някакъв заместник-министър на финансите. Гласът на говорителя изведнъж зазвуча по-тревожно.

— Новина от последния час. Полицията в Единбърг идентифицира жертвата на брутално убийство в сърцето на шотландската столица, в ранните часове на деня. Убитият е авторът на криминални романи, превърнали се в световни бестселъри, писателят Дрю Шанд.

Кит се намръщи невярващо.

— Свързваме се с нашия кореспондент в Единбърг Джеймс Донъли — заяви говорителят.

На екрана се появи млад мъж със сериозно изражение, застанал пред сграда, облицована със сив камък.

— Обезобразеният труп на Дрю Шанд бе открит от патрулен полицай, който извършвал рутинна проверка по Роял Майл малко след три часа сутринта. Полицията е отцепила района зад катедралата „Сейнт Джайлс“, където продължават да работят екипи на криминално-следствения отдел. На пресконференция по-рано днес следобед главен инспектор Санди Галоуей съобщи, че гърлото на жертвата е било прерязано, а лицето и тялото — обезобразени с нож. Инспектор Галоуей се обърна с молба към всеки, който е бил в района между полунощ и три часа сутринта, да се обади в полицията.

В последните минути от пресконференцията бе съобщено, че жертвата е прочутият автор на трилъри Дрю Шанд. Трийсет и една годишният Шанд бе приветстван като една от новите звезди на британската криминална литература, когато първият му роман, „Подражател“ оглави класациите за бестселъри от двете страни на Атлантика и му донесе наградите „Джон Крийзи Мемориъл“ и „Маквити“. Телевизионната адаптация на „Подражател“ също спечели много награди и е изключително популярна и в чужбина.

Шанд, който е работел като учител по английски език преди началото на литературната си кариера, живееше сам в апартамент в Новия град. Романът му „Най-мрачният час“ трябва да излезе от печат идущия месец. Шанд, който не криеше хомосексуалните си наклонности, беше редовен клиент на заведенията в Единбърг, посещавани от лица със същата сексуална ориентация, включително едно, за което се предполага, че обслужва лица със склонност към садомазохистични практики. На този етап полицията отказва да цитира възможен мотив за убийството.

— Ами да, виновен е убитият — изръмжа Кит и удари така силно с чашата си по масата, че столчето се счупи и червеното вино потече по мраморния под. Без да обръща внимание на счупеното, Кит надигна бутилката и пи направо от нея, без да забележи вкуса на виното.

— Дрю Шанд — повтори той, отново надигна бутилката и поклати невярващо глава. — Горкото копеле. — Внезапно си спомни ясно съвместната им поява на последния панаир на книгата в Единбърг — единственият случай, когато двамата се бяха срещали заедно с публиката си. Спомни си Дрю, приведен напред, опрял лакти в коленете си, разперил длани, как се опитваше да докаже, че насилието в „Подражател“ е функционална част от книгата, а не самоцел. Кит помнеше, че той успя да спечели публиката, макар че самият Кит имаше известни резерви. После седнаха заедно пред павилиона на списание „Шпигел“, пиха „Бекс“ направо от бутилките и продължиха спора, подправяйки разговора си с предпочитания от полицаите и авторите на криминални романи черен хумор. В някакъв ярък проблясък на съзнанието Кит видя съвсем ясно пред себе си Дрю, който отмяташе назад красивата си глава и се смееше.

Кит осъзна, че копнее за близостта на Фиона. Един критик бе писал някога, че той успява да накара читателите да се привържат към литературните герои до такава степен, че когато ги убие, читателят реагира остро като при действителна смърт на познат човек. Когато прочете този коментар, Кит се почувства много горд. Но по онова време не се бе случвало да убият някого от личните му познати.

Сега, в тази хотелска стая, в чужд град, потресен от известието за смъртта на Дрю Шанд, осъзна целия абсурд на онзи коментар.

Сега вече знаеше истината.