Вал Макдърмид
Смърт в сенките (39)

Глава 35

Първият порив на Фиона бе да скочи в някое такси и да се прибере у дома при Кит. Но тя винаги се бе стремила да поставя дълга преди желанията си, затова тръгна стремително по улиците обратно към университета, без да забелязва нищо около себе си. В главата й цареше пълен хаос, стомахът й се свиваше от страх. Нямаше реални причини да предполага, че точно Кит ще е следващата жертва на убиеца, но нямаше причини и да е уверена в обратното. Трябваше да намери начин да го накара да гледа сериозно на опасността, без да изпада в паника като нея.

Вече влизаше в кабинета си, когато чу, че някой я вика по име. Обърна се и видя Стив, който тичаше към нея по коридора. Лицето му беше запотено.

— Чакай, Фиона — извика той отново, но тя се обърна и хлопна вратата зад гърба си.

Още не беше съблякла сакото си, когато той връхлетя в кабинета. Преди тя да успее да се отдръпне, той я прегърна и я притисна здраво към себе си.

— Знам, че се страхуваш — каза Стив тихо.

— Вятър — сопна се Фиона. — Бясна съм. Хората са изложени на сериозен риск, а вие не искате да ги защитите — тя се отдръпна, свали сакото си и го хвърли на дивана. — Нямаше да си мълчите, ако някой избиваше полицаи. Защо Кит и хората като него да не заслужават същото внимание?

— Нещата са съвсем различни, Фиона. Полицаите умеят да пазят тайна. Но ако пуснем циркулярно предупреждение към всички писатели на трилъри, наистина ще предизвикаме абсолютна лудница. Не можем да им гарантираме охрана, не разполагаме с толкова хора. Затова известна част от тях ще ревнат пред медиите какъв боклук е полицията, а вестниците само това и чакат — веднага ще раздухат масова истерия. Тогава ще дойде ред на откачалките и маниаците. Ще започнат фалшивите заплахи по телефона. Ще се завъдят всякакви доброволци, които ще решат да вземат закона в свои ръце и да защитават любимците си така, както намерят за добре. И накрая ще пострада някой, който няма нищо общо с цялата каша.

Стив крачеше напред-назад, докато говореше. Стойката на тялото му излъчваше силно напрежение.

— Не ми се оправдавай, Стив. Ако Джорджия е убита — а бог ми е свидетел, искрено се моля Сара Дювал и хората й да не открият във фризерите на Смитфийлд нищо друго, освен животинско месо — ако тя е убита, съществуването на сериен убиец е неоспоримо. Няма да допусна Кит и колегите му да служат за примамка, докато вие се туткате и не успявате да заловите престъпника. — Тя отвори рязко едно чекмедже, извади тънка пластмасова папка и му я подхвърли. — Ето писмата. Анонимните писма до Кит, Джорджия и другите четирима. Занеси ги на Сара Дювал.

Лицето на Стив се изопна.

— Така да е. Обещай ми само едно. Обещай ми, че каквото и да предприемеш, ще постъпиш като човек с чувство за отговорност.

Фиона като че ли всеки момент щеше да се разплаче от яд.

— Стив, мислех, че ме познаваш по-добре.

Упрекът в гласа й го удари като камшик. Стив трепна.

— Съжалявам, Фай. Но трябва да разбереш и моята гледна точка. Не можем да допуснем лов на вещици в медиите. Вярвай ми, аз също съм много уплашен. Ако нещо се случи с Кит, никога не бих си го простил.

— Тогава направи така, че да не му се случи нищо.

Стив хвърли ядосано папката на един стол.

— Нищо ли не можеш да схванеш? Не мога да предприема каквото и да било. Нямам право да постъпя така. Полицията на централен Лондон е напълно автономна и аз не мога да се меся в техен случай.

— Е, при това положение няма за какво повече да говорим, нали? — гласът на Фиона идваше сякаш много отдалеч.

Преди Стив да отговори, иззвъня телефонът. Тя автоматично посегна към него и каза:

— Моля те да ме извиниш. Чака ме работа. — После му обърна гръб. — На телефона е Фиона Камерън.

Стив видя как раменете й се отпуснаха, когато чу кой се обажда.

— Само минутка, майоре — каза тя, покри микрофона с ръка и погледна през рамо. — Довиждане, Стив.

Изчака да го види как прибира папката и излиза, после заобиколи бюрото и седна. Потисна въздишката си и отново заговори:

— Извинявайте, трябваше да изпратя някого.

— Аз моля за извинение, ако се обаждам в неподходящо време — каза Берокал.

— Мога да ви уверя, че точно сега за мен няма такова нещо като подходящо време. С какво мога да ви помогна?

— Имам много добри новини — каза той. — Арестувахме Мигел Делгадо.

Фиона се насили да заговори жизнерадостно въпреки надигащото се главоболие.

— Честито! Трябва да сте много облекчени.

— Разбира се, и доволни, че най-сетне успяхме. Вие бяхте права, имал е още един вариант за отстъпление. Имал някакъв приятел, на когото смятал, че може да разчита, защото въпросният приятел бил също престъпник. Но се оказва, че човекът е дребен крадец. Когато видял снимката на Делгадо във вестника, разбрал, че трябва да е извършил някакво сериозно престъпление — а единствените сериозни престъпления в града, за които бил чувал, били убийствата. Уплашил се да не го обвинят в съучастие в тези престъпления, и макар че дал караваната си на Делгадо, след това веднага се обадил в полицията. Открихме го днес сутринта в един къмпинг на няколко мили от града.

— Браво. Призна ли?

Тя чу как Берокал въздъхна.

— Не. Откакто го арестувахме, не е казал нито една дума.

— Има ли някакви доказателства, които го свързват с престъпленията?

— Помните ли втората жертва, американецът? При нас дойде един сервитьор, който твърди, че го е виждал заедно с Делгадо два дни преди убийството. Надяваме се в лабораторията да открият съвпадение в пробите на косми и тъкани, но трябва да почакаме. Дали сме за анализ и ножовете, които открихме у Делгадо, когато го заловихме в караваната. Както казах, все още чакаме резултати. Затова и няма с какво да го притиснем.

Фиона искрено се надяваше, че той не чака помощ от нея. Искаше й се да му каже да се разкара, че трябва да мисли за далеч по-важни неща. Но като професионалист съзнаваше, че прекъсването на поредицата убийства в Толедо не бе по-маловажно от това, което засягаше личния й живот. Винаги бе вярвала, че стойността на всеки човешки живот е еднаква. Обратното би лишило работата й от смисъл. Затова се постара да се овладее и да не излива безсилната си ярост върху Салвадор Берокал.

— Убедена съм, че екипът ви е достатъчно опитен — каза тя, докато включваше компютъра си.

— Никога досега не съм разпитвал сериен убиец. Но имам план — гласът му прозвуча ентусиазирано. — Мисля да се постарая да го ядосам. Ще си послужа с един следовател от моя екип. Нали знаете сценария? „Тъпите местни ченгета са прибрали някакъв мизерник, който никога не би могъл да извърши такива неща. Очевидно е, че убиецът е бил много интелигентен, щом е планирал така внимателно убийствата, а сигурно е бил и чаровен, след като е убеждавал толкова лесно жертвите си да тръгнат с него. Някакъв грозноват, смрадлив бакалин не би могъл да е убиецът от Толедо.“ Моят човек ще демонстрира през цялото време отвращението си, че му губят времето с такъв безсмислен разпит.

— Мисля, че наистина ще успеете да го ядосате — каза Фиона. — И това, разбира се, може да ви бъде само от полза. Явно сте обмислили всичко много добре. — „А сега затвори и ме остави на спокойствие“, допълни тя на ум. — Съобщете ми, ако има развитие.

Берокал още продължаваше да й благодари за профила, когато тя затвори телефона. Нека реши, че е невъзпитана кучка. Беше й все едно. Фиона влезе в пощата си и започна да пише. Кит не вдигаше телефона, докато пишеше, но тя знаеше, че проверява пощата си през един час.

От: Фиона Камерън <fcameron@psych.uion.ac.uk>

До: Кит Мартин <KMWriter@trashnet.com>

Отн.: съвет

Помниш ли какво пишеше в началото на „Пътеводител на галактическия стопаджия“? НЕ ИЗПАДАЙТЕ В ПАНИКА.

Тази сутрин не исках да те плаша. Беше ми хрумнало нещо, но предпочетох първо да го обсъдя със Стив. През нощта попаднах на сведения, според които ирландската полиция най-вероятно е арестувала невинен човек за убийството на Джейн Елиъс. Като взех предвид смъртта на Дрю Шанд и изчезването на Джорджия, разбрах, че не мога вече да пренебрегвам възможността наистина да се е появил сериен убиец. Затова слязох да прегледам „Сега и завинаги“ и бях много смутена от някои подробности, на които попаднах. Срещнах се с инспектора, който оглавява издирването на Джорджия, и добрата новина е, че опасенията ми бяха приети сериозно.

Лошата новина, предполагам, ти е ясна. Ако съм права, Джорджия трябва да е мъртва.

Но най-лошо от всичко е предположението, че може да има още убийства. Разбира се, от полицията веднага заявиха, че не искат да правят официално предупреждение и да предизвикват неоснователна паника, до голяма степен и защото не разполагат с достатъчно хора, за да охраняват всички потенциални жертви…

НЯМА ПРИЧИНИ да предполагаме, че точно ти си изложен на опасност (между другото, продължавам да поддържам теорията си, че писмата и убийствата не са дело на едно и също лице), но би било разумно да вземеш някои предпазни мерки. Не отваряй на непознати.

Не отивай никъде сам. Като казвам никъде, значи никъде. Не ме интересуват никакви прояви на смелост и мъжественост, трябва да съм сигурна, че си в безопасност.

Ако искаш да поговорим, ще работя в кабинета си. От два до три имам катедрен съвет, упражнения от три и половина до пет, и се надявам в шест да си бъда у дома.

Обичам те.

Пази се.

Ф.

Натисна send и видя как писмото й потъва в ефира. Склонността да разсъждава логично й подсказваше, че няма да успее да спаси Кит, ако някой си е поставил за цел да го убие. Но това не пречеше да действа на принципа на алармените инсталации. Един крадец й беше казал веднъж, че системите за сигурност в частните жилища не представляват реален проблем. Ако някой си постави за цел да обере определен апартамент, ще го обере. Ползата от тях според него била да пропъждат случайни крадци. „Идеята е крадецът да реши, че в съседната къща ще му бъде по-лесно“, бе пояснил той. Е, ако цената на живота на Кит бе някой друг да изглежда като по-достъпна жертва в очите на убиеца, Фиона бе готова да я плати.

След това щеше да се наложи да живее с мисълта за последиците. Но засега най-важното бе да запази живота на Кит.

 

 

Въпреки това, което заяви пред Фиона, Сара Дювал съзнаваше ясно дълга си по отношение на потенциалните жертви. Винаги бе предпочитала да предотвратява престъпления пред това, да разкрива извършителите, особено когато ставаше дума за убийство, а не за грабеж или улично насилие. Първата й задача бе да издейства позволение за претърсване на пазара в Смитфийлд, но когато на молбата й бе даден ход, тя започна да обмисля какво друго би могла да свърши.

Сара Дювал съзнаваше, че сигурно е скептична към предположенията на Фиона, защото никога не бе работила с нея, за разлика от Стив Престън, който очевидно я имаше за непогрешима. Затова и приемаше със съмнение твърдението на Фиона, че заплашителните анонимни писма надали са дело на убиеца. Дювал не вярваше в съвпаденията. Тя просто не бе в състояние да повярва, че докато един сериен убиец е взел на прицел определени автори на криминални романи, някакво съвсем друго лице им изпраща анонимни писма, в които заплашва, че ще ги убие. Или убиецът и авторът на писмата бяха едно и също лице, или авторът на писмата знаеше нещо за убиеца. Така че, ако откриеше източника на писмата, това би означавало, че или е открила серийния убиец, или най-малкото е намерила кой да я отведе до него.

Макар да не бе склонна да приема всяка дума на Фиона като неоспорима истина, Сара Дювал бе в състояние да оцени едно разумно заключение. Струваше й се по-вероятно авторът на писмата да е или неуспял писател, или писател, чиято кариера е пред залез. Ако това бе вярно, този човек неминуемо бе влизал във връзка с литературни агенти и редактори в различни издателства, и някои от тях биха могли дори да изкажат някакви предположения кой би могъл да бъде той. Това бяха все хора, които работеха с писано слово — нищо чудно някой от тях да разпознае дори стила на човека, писал писмата.

Затова възложи на човек от екипа си да търси хора от тези среди, включително някой експерт в областта на криминалните романи. В крайна сметка успя да си уреди среща с двама литературни агенти и трима издатели на криминална литература за сутринта на другия ден. Никой от тях нямаше представа за какво го вика инспектор Дювал, но тя бе подчертала, че работата е спешна и строго поверителна.

Но срещата бе чак на другата сутрин, и дотогава тя щеше да прецени какъв да бъде подходът й. Сега оставаше да се опита да разбере кои биха могли да бъдат бъдещите жертви на предполагаемия сериен убиец.

С тази цел се озова в Клапъм, на една тиха улица с типови къщи. Според следователя, комуто бе възложено търсенето, това, което Доминик Рийд не знаеше за съвременния криминален роман, просто не си струваше да се знае. Колата спря малко преди да стигнат дома на Рийд и Дювал включи осветлението на купето.

— Чакай малко — каза тя на следователя, който я караше. Искаше да прегледа още веднъж справката, която й бяха дали преди малко.

Доминик Рийд, четиридесет и седемгодишен. Започнал работа в радио Би Би Си, после продължил като независим продуцент. Понастоящем неговата компания произвеждала радиопрограми с игри, в които въпросите били от сферата на криминалната литература. Бил автор на документални радиопредавания, по-голямата част от които се отнасяли до един или друг аспект на жанра. Писал също справочник на криминалната литература за една голяма верига книжарници, пишел отзиви за произведения от този жанр в няколко списания, а наскоро издал и „Страниците на смъртта“ — критическо изследване на съвременния британски криминален роман. Беше очевидно, че ако Рийд не можеше да й каже кои са вероятните бъдещи жертви на серийния убиец, друг не би могъл да го стори.

— Четеш ли такива работи? — попита тя следователя. — Криминални романи, искам да кажа.

Той поклати глава.

— Веднъж опитах. Намерих пет грешки в първите двайсет страници и се отказах. Освен това не мога да се занимавам по време на почивката си с това, което работя. А вие, госпожо?

— Не чета художествена литература — тя говореше като въздържател за силноалкохолни напитки. — После изгаси лампата и каза: — Да тръгваме.

Рийд отвори още преди да отзвучи мелодията на звънеца. Беше висок, слаб мъж със симпатично, кокалесто лице и гъста, малко разрошена руса коса с доста сиви нишки в нея.

— Главен инспектор Дювал? — попита той с неприкрито любопитство.

— Господин Рийд — кимна Дювал. — Благодаря, че приехте да ме приемете веднага.

Той отстъпи малко назад и ги покани да влязат. В антрето почти нямаше място да се разминат. До едната стена бяха натрупани купчини книги на височина половин човешки ръст. Последваха Рийд в дневната и видяха, че три от стените са заети от лавици, претъпкани с книги. Като изключим тях, в стаята имаше само четири разкривени кресла и две ниски масички. На едното кресло стол спеше голяма черно-бяла котка, която не помръдна дори мустака си, когато влязоха.

— Седнете, моля — каза Рийд.

Дювал огледа креслата, за да види дали по тях има котешки косми, и избра това, което представляваше като че ли най-малка опасност за костюма й. Срещна погледа на следователя и кимна към най-далечното кресло.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — попита настоятелно Рийд. — Чай, кафе, безалкохолни напитки? Или нещо по-силно?

— Благодаря, господин Рийд, но не бих искала да ви отнемам повече време, отколкото е необходимо. Може ли да започнем?

Дювал махна към едно от свободните кресла. Рийд се разположи в него и каза:

— Никога досега не съм разговарял с високопоставен служител на полицията. Странно, нали, като се има предвид за колко такива съм чел. Но така си е — той преглътна и адамовата му ябълка подскочи в разкопчаната яка на ризата.

— Благодаря ви, че ни отделихте време. Съжалявам, че колегата не е можел да ви обясни за какво точно става дума.

— Всичко беше много тайнствено. Но разбира се, можели сте да предположите, че тъкмо това ще ме заинтригува, нали?

Дювал кимна с лека усмивка. Умееше да се държи любезно и предразполагащо със свидетелите, но знаеше, че чешити като Рийд не чакат покана, за да съобщят и най-дребната подробност, която знаят.

— Въпросът е строго поверителен. Преди да започна, трябва да съм сигурна, че всичко, за което ще говорим, няма да излезе оттук.

Рийд се поизправи в креслото, леко изненадан.

— Това звучи много сериозно.

— Наистина е много сериозно. Мога ли да получа уверенията ви, че няма да предадете нищо от разговора ни на трето лице?

Той кимна няколко пъти.

— Щом искате, разбира се, няма да продумам пред никого. Това има ли нещо общо с изчезването на Джорджия Лестър?

— Какво ви кара да предположите такова нещо?

Той сви смутено рамене.

— Просто си мислех… Вие сте от полицията на централен Лондон, а аз знам къде живее Джорджия. И като се вземе предвид, че темата за изчезването й не слиза от новините…

Дювал кръстоса крака и се наведе напред.

— Вярно е, че аз се занимавам с издирването на госпожа Лестър. Но се занимавам и с още нещо. В светлината на скорошните убийства на Дрю Шанд и Джейн Елиъс, ние не отхвърляме вероятността — няма да употребя по-силна дума — между убийствата и изчезването на Джорджия Лестър да има някаква връзка.

Рийд скръсти ръце пред гърдите си, сякаш искаше да се предпази от нещо.

— Смятате, че се е появил сериен убиец, който изтребва автори на криминални романи. — Тонът му не беше въпросителен. — Да, разбирам напълно какво ви е навело на такива мисли. Няма да крия, че и на мен ми мина нещо подобно през ума, но — Рийд посочи с глава към полиците с книги — реших, че съм прекалил с четенето.

Той се усмихна накриво.

— Не изключвам вероятността и ние да сме станали жертва на прекалено богато въображение — каза Дювал. — Но сме длъжни да проучим всяка възможност. Затова исках да поговоря с вас. Интересуват ме имената на авторите, които биха могли да бъдат в опасност, ако тази теория отговаря на истината.

Рийд кимаше, докато тя говореше.

— Решили сте, че аз мога да ви помогна. Вярно е, няма човек, който да знае за този жанр повече от мен. Кажете ми какво точно ви интересува.

Дювал си позволи да заговори малко по-непринудено. Преценила бе, че ще получи всичко, от което се нуждае, без да полага никакви усилия. Беше благодарна за това, защото работният й ден вече ставаше доста дълъг.

— Ако предположим наличие на връзка между убийствата, установяваме и наличието на няколко общи характеристики на жертвите. Писали са трилъри за серийни убийци. Получавали са награди за книгите си. Техни произведения са били филмирани с успех. Предполагам, че тези, които отговарят на всички изисквания, не са чак толкова много?

Рийд отпусна ръце.

— Повече са, отколкото предполагате, главен инспектор Дювал. Явно трябва да имате предвид писатели като Кит Мартин, Ения Фланъри, Джонатан Луис.

Дювал примигна, когато чу името на Кит Мартин, но не показа с нищо друго, че някое от изредените имена означава за нея нещо повече от останалите. Но след като експертът спомена първо неговото име, страховете на Фиона Камерън като че ли бяха основателни, мислеше Сара Дювал, докато слушаше Рийд.

— Но като изключим авторите, чиито книги се занимават изключително със серийни убийци, има много други, които са издавали по някоя книга за серийни убийци, например Иън Ранкин и Реджиналд Хил — той стана. — Данните за всички по-известни писатели са въведени в компютъра ми, който е в съседната стая. Споменатите от вас фактори са включени в моите критерии, затова можем да преровим данните и да видим кой още отговаря на изискванията. Искате ли да дойдете с мен, за да видите какво ще намеря?

Дювал стана.

— Чудесна идея. Водете ни, господин Рийд.