Вал Макдърмид
Смърт в сенките (53)

Глава 48

На север от Манчестър шосе М-6 бе практически празно. По-голямата част от петъчното движение се бе отклонило по М-55 към Блекпул, или се отливаше в първото отклонение, което водеше към южния край на Езерната област. След стръмното изкачване нагоре по Шап по шосето бяха останали само няколко коли и тук-там по някой камион на път към Шотландия.

В скоростното платно се движеше джип тойота, на цвят тъмносив металик. Движеше се с не повече от осемдесет и пет мили в час — точно толкова, колкото да не привлече вниманието на пътна полиция с висока скорост, но и да не се бави по пътя към крайната цел на пътуването. Беше се отказал от радиото и сега вместо благозвучните гласове на говорителите Би Би Си слушаше аудиокасета с прочит на „Кръвна картина“ от Кит Мартин. Четеше лично авторът. Освен всичко останало, бе добре да си преговори текста, за да не пропусне някои подробности.

Не можеше да си представи по-добър начин да се развлича по време на пътуването.

 

 

Главен инспектор Санди Галоуей допиваше чашата „Гаол Ила“, с която традиционно завършваше вечерята си. Близнаците му се бяха качили на горния етаж и сега унищожаваха някаква неизвестна планета с помощта на електронните си игри. Жена му зареждаше миялната машина. Утре сутрин трябваше да се заеме с онази лондонска история. Но „доста е на всеки ден злобата му“, такъв беше и неговият девиз. Затова взе уискито и се разположи пред телевизора да гледа някакъв полицейски филм и да се забавлява да намира грешките в сценария.

Когато телефонът иззвъня, той не му обърна внимание. Но не можеше да не обърне внимание на тийнейджърските крясъци от горния етаж:

— Ей, тате, някаква англичанка те търси!

— О, да му се не види — изръмжа той, надигна се с усилие от стола и отиде в антрето. Вдигна слушалката и изчака щракването, за да се убеди, че горе са затворили.

— Ало, Санди Галоуей на телефона.

— Обажда се Фиона Камерън. Съжалявам, че ви безпокоя у дома. Взех номера ви от дежурния сержант. Не искаше да ми го каже, но да си призная, направо го изтормозих, така че не му се сърдете — думите й се прескачаха, говореше припряно и задъхано.

— Няма проблем, доктор Камерън. С какво мога да ви помогна? Или може би вие сте намерили нещо, с което да помогнете на нас? Още писма в дома на Дрю Шанд?

Фиона помълча. Той я чу как си поема дъх.

— Това, което ще ви кажа, сигурно ще прозвучи параноично. Нали знаете, че живея с Кит Мартин, писателят на криминални романи?

— Да, знам.

— От момента, в който в мислите ми започна да се очертава хипотезата за сериен убиец, ми е ясно, че Кит отговаря идеално на изискванията за негова жертва. Започнах да се страхувам, че може да е набелязан от убиеца. Когато арестуваха Редфорд, всички се успокоихме. Но преди малко разговарях с главен инспектор Дювал и тя каза, че се е появило някакво несъответствие между признанията на Редфорд и действителните находки. А аз не мога да се свържа с Кит. Не отговаря, когато звъня по телефона, не ми е пращал нищо по електронната поща.

— Възможно ли е просто да се е изолирал, за да работи? — Галоуей се опита да говори спокойно, без нотка на загриженост. Ако имаше някакво сериозно разклащане на обвинението, Дювал трябваше да го е предупредила.

— Днес следобед един от подчинените на Дювал трябваше да вземе показания от него, но когато отишъл у нас, Кит го нямало. Никога досега не се е случвало да не отговори на мой мейл. Работата е там, че ако Кит наистина е следващата жертва, книгата, която убиецът би копирал, е „Кръвна картина“. Той ще го държи скрит няколко дена, преди да го убие.

По гласа й личеше, че не е на себе си от притеснение.

— Разбирам тревогата ви, Фиона — обърна се към нея с кръщелното й име, като се надяваше, че това ще я поуспокои. — Но нищо не доказва, че нещо му се е случило. Може би е излязъл с приятели, да пийнат по нещо в памет на Джорджия Лестър.

— Точно това трябваше да направи. Но аз разговарях с един от приятелите му и той каза, че не се е появил на срещата. Освен това, ако имаше намерение да отиде, щеше да ме предупреди — настоя Фиона.

— Може да са се случили всевъзможни неща. Може да е срещнал стар познат на път към събирането и да са се отбили някъде. Може да е задържан от проблем в транспорта Фиона, ако наистина нещо беше разклатило сериозно обвинението срещу Редфорд, от Централната лондонска полиция щяха да ми се обадят. Можете да бъдете сигурна.

Галоуей искрено вярваше, че тя няма основания да се страхува. Като полицай съзнаваше, че не може да започне издирване в отсъствието на каквито и да било доказателства, че е извършено престъпление. Като мъж знаеше, че невинаги познаваш човека, с когото живееш, толкова добре, колкото си мислиш. Дори да си психолог по професия.

— Случва се съобщенията по електронната поща да се бавят — подчерта той. — Блокират сървъри. Може би той си мисли, че ви е предупредил.

Чу я как въздъхна раздразнено.

— А може би е вече в ръцете на убиеца. Полицията би трябвало да провери дали не е така.

Галоуей си пое дъх и реши да отстъпи малко.

— Ако — казвам само ако — е така, къде би трябвало да го търси полицията?

— Ако се води по текста на „Кръвна картина“, убиецът би трябвало да го откара във вила, която сме наемали преди. Само че ние никога не сме наемали вила за почивка в страната. От друга страна, Кит има една къщурка в Съдърланд, където се усамотява, за да пише. Мисля, че убиецът го е откарал там.

— Къде точно в Съдърланд?

Той долови смущението й.

— Там е проблемът. Не знам точно къде. Разбирате ли, никога не съм била там. Знам само, че е близо до Лох Шин.

— Дори не знаете адреса?

— Не. Когато той е там, си разменяме писма по електронната поща. Той има сателитен телефон, но не разговаря по него, ползва го за записване на съобщения. Имаме чувството, че раздялата ни става по-тежка, когато си чуваме гласовете, разбирате ли. Когато отсъства със седмици, ми се струва по-поносимо да си пишем. — Съзнавайки, че се отклонява и изпада в ненужни подробности, тя бързо се върна към по-практични неща. — Но полицията сигурно знае къде е къщата? Доколкото съм чувала, в планините на север всеки познава всекиго.

Галоуей потърка уста с опакото на ръката си. Страхът й се бе предал и на него и по горната му устна бе избила пот.

— „Близо до Лох Шин“ е много общо описание, Фиона. Обхваща огромна територия. Самото езеро е дълго между петнайсет и седемнайсет мили. Много се съмнявам, че местната полиция може да предприеме нещо тази нощ, дори да успеем да ги убедим, че имат основание да започнат претърсване.

— Трябва да направим нещо! Не можем да стоим със скръстени ръце, докато животът му е в опасност! — Гневът бе изместил страха в гласа й.

— Вижте какво, най-вероятно притесненията ви са неоснователни. А въпросният убиец в романа на господин Мартин — какво прави той с жертвите си?

— Държи ги затворени в продължение на една седмица, преди да ги убие, и източва кръвта им.

— Което означава, че времето ни не е толкова ограничено, както би било, ако се очакваше, че ще го убие незабавно, нали? Освен това, след като вие не знаете къде е къщата, откъде ще знае убиецът? Защо не изчакаме до сутринта? Дотогава господин Мартин може да се прибере у дома. Но ако не се е прибрал, ще се свържем с местната полиция рано сутринта, обещавам ви. Ще се срещнем в Сейнт Ленърдс в седем и половина и ще видим какво може да се направи. Така добре ли е? — тонът му беше успокояващ, но не и покровителствен.

— Не, не е добре — отвърна тя с горчивина, — но нямам друг изход, освен да приема, нали?

— Да, наистина не мога да направя нищо повече. Междувременно ще се обадя и на главен инспектор Дювал, за да разбера има ли сериозни основания за притеснение. Опитайте се да поспите. Знам, че си представяте най-лошото, но в крайна сметка сигурно ще се окаже, че убиецът наистина е Редфорд и че вашият човек си е жив и здрав и запива някъде с приятели. Сигурно още не може да привикне към мисълта за смъртта на Джорджия Лестър. Сама знаете, че най-вероятно нещата ще се развият точно така. До утре.

Той затвори телефона и постоя около минута в антрето, потънал в размисъл. Не, наистина беше прав. Нямаше смисъл да настоява за претърсване, след като не можеше да изтъкне никакво сериозно основание. Ако нямаше по-солиден аргумент от опасенията на Фиона, онези на север никога нямаше да приемат сериозно сигнала. Утре сутринта може би щеше да успее да ги убеди, че има основания да предприемат нещо, ако Кит Мартин не се появеше междувременно жив, здрав и махмурлия. Наистина не виждаше причини да мисли, че нещата ще се развият по друг начин. Убеден, че Фиона реагира болезнено заради трагедията със сестра й преди толкова години, Галоуей се върна към филма и уискито.

 

 

Фиона се отпусна на стола. Беше изчерпала всички възможности. Но понякога това се оказваше недостатъчно. След смъртта на Лесли също се бе постарала да направи всичко, което бе по силите й — не можеше да върне Лесли, но можеше да направи така, че виновникът за смъртта й да си получи заслуженото. Беше опитала и не бе успяла, и знаеше цената на този си неуспех. Не можеше да си позволи да се провали пак — трябваше да опази Кит — и заради него, и заради себе си. Дювал и Галоуей може би я считаха за истерична идиотка, но тя познаваше много добре Кит и знаеше, че има сериозни причини да се тревожи. Галоуей се бе опитал да я успокои с предположението, че убиецът не би могъл да знае за къщичката на Кит. Но Фиона знаеше, че убиецът е изобретателен, и че е следил успешно всички свои досегашни жертви. Не можеше да си внушава, че всичко е наред.

Взе телефона и набра един номер, който знаеше наизуст. Три позвънявания, после се включи секретар.

— Това е телефонният секретар на Стив Престън. Моля оставете съобщение след сигнала и на повикването ви ще бъде отговорено при първа възможност.

Сигналът.

— Стив, обажда се Фиона. Обади ми се на мобилния веднага щом чуеш съобщението ми. Имам нужда от твоята помощ.

Тя приключи записа и набра незабавно номера на мобилния му телефон. Настана мълчание, после се разнесе безличния глас на автоматично включващия се запис.

— Номерът не отговаря. Моля, обадете се по-късно. Номерът не отговаря. Моля, обадете се…

Тя прекъсна повикването и промърмори:

— Не мога да повярвам.

Започна да рови в бележника си за номера на пейджъра му. Когато се включи обслужващата централа на пейджъра, тя остави съобщение на Стив да й се обади веднага.

Каза си, че има някаква слаба възможност той да е още в кабинета си, затова избра и номера на директния му телефон. Изслуша десет иззвънявания, преди да затвори. Къде, по дяволите, беше се дянал, когато тя имаше нужда от него?

И през ум не й мина да се обади на домашния телефон на Тери.

 

 

Апартаментът на Джерард Койн беше сякаш направен по поръчка, за да бъде наблюдаван. Намираше се на първия етаж в една от редиците типови къщи малко зад Холоуей Роуд. Тъй като имаше две тесни входни врати отпред, Нийл предположи, че няма заден вход. Вероятно от едната предна врата се стигаше по стълбище направо на първия етаж. Най-хубавото в разположението на апартамента бе, че точно отсреща имаше кръчма. „Гордостта на Уитби“ беше типична за Северен Лондон — беше разположена на ъгъл, уютна, винаги оживена кръчма. Но старомодните матирани стъкла на прозорците бяха подменени с обикновени, така че отвътре можеше да се следи спокойно какво става на отсрещния тротоар. Нийл пристигна малко след шест и половина и поговори дискретно със собственика, подчертавайки, че никой не бива да научи за този разговор. Не обясни кого следи, само каза, че държи постоянните посетители да не разберат, че е ченге.

Собственикът не създаде проблеми. Той държеше на реда в кръчмата и разчиташе на помощта на полицията в редките случаи, когато това се налагаше. Стига Нийл да не очакваше безплатно пиене, можеше да си седи на ъгловата маса до прозореца, колкото си иска.

Нийл вече бе установил, че Койн си е у дома. В градината пред къщата имаше заключено модерно колело за крос. Беше видял светлина в апартамента на първия етаж, а за всеки случай набра и телефона му. Когато някой вдигна слушалката, Нийл се престори, че е сбъркал. Доволен, той се разположи в ъгъла с един брой на „Ивнинг Стандард“ и чаша безалкохолна бира.

В седем и половина отиде до бара и си поръча лазаня и пържени картофи. Сервираха му вечерята в осем без десет. В осем и пет вече приключваше с яденето. Зае се отново с вестника, но осветените прозорци на Койн си останаха в сферата на периферното му зрение. Ако имаше някакво раздвижване, щеше да го забележи, колкото и да беше уморен.

В осем и половина кръчмата беше вече претъпкана. Всички останали места около Нийл бяха заети, плотът бе отрупан с цигарените кутии и чашите на съседите му по маса. От време на време някой се опитваше да го въвлече в разговор, но той отвръщаше едносрично и се барикадираше отново зад вестника.

Оставаха няколко минути до десет часа, когато светлината в апартамента на Койн угасна. Нийл застана нащрек. Сгъна вестника и допи третата си бира. После побутна стола си малко назад, за да е готов да реагира. Светлината се появи отново, този път зад прозореца на входната врата, после и самата врата се отвори. Нийл не можеше да види ясно Койн, защото лампата светеше зад него. Виждате се само силуетът му — слаб мъж, среден на ръст. Нийл беше готов да тръгне.

Койн затвори вратата зад себе си и излезе на улицата. Добре поне, че не взе колелото, каза си Нийл. Койн се озърна, огледа паркираните от двете страни на улицата коли и прекоси платното.

„Да му се не види, ще влезе тук!“, каза си Нийл, разгъна отново вестника и придърпа стола си по-близо до масата. Когато отново вдигна поглед, Койн вече отиваше към бара и поздравяваше няколко души, застанали наблизо с чаши „Гинес“ в ръка.

Изключено бе да сбърка тези дълбоко хлътнали очи, тясното лице, козята брадичка и леко издадените напред зъби. Това беше мъжът, чиято снимка бе запечатана в паметта на Нийл. Уликите срещу него можеше и да са косвени, но бяха достатъчно убедителни. Ако имаше слабост към залаганията, Нийл би заложил едногодишната си заплата, че вижда пред себе си убиеца на Сюзън Бланчард.

Прикри възбудата си и продължи да следи Койн, който си поръчваше бира. Бутна назад стола си, пожела лека нощ на съседите си по маса, за да създаде впечатление, че са познати, и започна да си проправя път към вратата.

След задушната атмосфера в кръчмата студеният нощен въздух спря за миг дъха му. Но това не охлади вълнението, което се надигаше у него. Бяха успели. Съвестна, сериозна полицейска работа, съчетана с малко желание и въображение, и вече бяха се добрали до сериозно заподозрян по случая Бланчард. Този път не беше като с Блейк. Не бяха сбъркали. Нийл го чувстваше.

Забърза по улицата към мястото, където бе паркирал колата си. Оттам се виждаше и вратата на кръчмата, и вратата към дома на Койн, макар и малко под ъгъл. Той седна зад волана, извади мобилния си телефон и набра номера на Стив. Беше време да докладва. Не можа да повярва на ушите си, когато чу:

— Набраният номер не отговаря. Моля, опитайте по-късно.

— Майната му — каза той и набра домашния телефон на Стив. Когато се включи телефонният секретар, той изруга тихо, но все пак остави съобщение.

— Обажда се Нийл Маккартни, шефе. Намирам се пред дома на заподозряния. Току-що излезе и отиде да пие бира в кварталната кръчма. Знам, че мога да напусна поста след полунощ, но смятам да остана тук, докато Джоан не ме смени или вие не се обадите. Не искам да ни се измъкне.

Накрая Нийл остави и съобщение на пейджъра. Не бе възможно да не получи поне него. Шефът никога не изключваше телефона си — особено пък сега, в най-напрегнатата фаза на операцията. Знаеше, че Нийл следи новия заподозрян, и сигурно очакваше сведения. Рано или късно щеше да позвъни.

Дотогава Нийл нямаше какво да прави, освен да чака и да наблюдава.