Вал Макдърмид
Смърт в сенките (33)

Глава 29

На няколко мили оттам Кит седеше в една мърлява закусвалня и чакаше някакъв тираджия, който би трябвало да пристигне днес от Белгия. Според един общ познат, този човек можел да разкаже на Кит за номерата, които въртели трафикантите, за да прекарат стоката си през Ламанша. Твърдял, че самият той не се занимава с контрабанда, но познавал всички хватки. Бил готов да осигури на Кит срещу удивително ниско заплащане информацията, която му бе нужна за фон на книгата.

Не беше споменал за срещата пред Фиона; беше получил гаранции, че човекът, когото чакаше, е сигурен, но тя можеше да постави тираджията в категорията непознати, с които Кит не бива да се среща насаме. Но той наистина се нуждаеше от такава информация, при това точно на това място не би могло да го застрашава нищо — освен може би инфаркт от храната, определена като „Голяма закуска за цял ден“. Сега, когато Стив му каза, че ирландската полиция не е открила доказателства Джейн Елиъс да е била заплашвана със смърт в анонимни писма, той бе още по-склонен да не живее като отшелник, който се плаши от сянката си.

Кит погледна часовника си. Шофьорът закъсняваше вече с десет минути, но в това нямаше нищо странно, защото бе предупредил, че не може да бъде сигурен дали ще пристигне навреме за срещата. Зависело от пословично непредсказуемото натоварване на движението по магистралата към Лондон. Кит разбърка чая си и разкъса корицата, която се бе образувала по оранжево-кафеникавата повърхност. Двама мъже, които седяха на съседната маса, станаха и си тръгнаха. Оставиха на масата шепа монети и един брой на „Дейли Мейл“. Кит се пресегна и взе вестника. Не обърна внимание на поредната политическа сензация на първа страница и започна да прелиства. Статията, която прикова вниманието му, заемаше челно място на пета страница.

Колата на изчезналата авторка на трилъри открита сред живописен пейзаж

Кола, която се оказала собственост на изчезналата писателка на криминални романи Джорджия Лестър, бе открита изоставена в гората близо до едно обичано от туристите място на няколко мили от вилата на писателката.

Полицията на графство Дорсет съобщи, че колата била забелязана от туристи близо до езерото Бърман, сред живописния пейзаж в околностите на Дорчестър.

Колата била отключена. В нея имало сак с багаж за една нощувка и дизайнерско сако на „Москино“, за което е доказано, че е принадлежало на госпожа Лестър.

Говорителят на полицията заяви: „Няма признаци за борба, няма и признаци, че с госпожа Лестър се е случило нещо неприятно. Ако тя действително е жива и здрава, молим я да се обади в най-близкия полицейски участък колкото е възможно по-скоро. Обръщаме се с молба и към всички свидетели, видели госпожа Лестър или колата й преди неделя вечерта, да се обадят в най-близкия полицейски участък“.

Говорителят отказа да отговори на въпроса дали полицията намира нещо подозрително в изчезването на госпожа Лестър.

Опасенията за нейната безопасност стават все по-големи, откакто тя не се появи, за да изнесе лекция пред Британския филмов институт миналата сряда вечерта.

Съпругът й, Антъни Фицджералд, заяви снощи: „Много се безпокоя за Джорджия. Разговарях с нея във вторник вечерта и тя ми каза, че очаква с нетърпение лекцията си в сряда. Научих, че не се е появила едва когато се прибрах у дома в сряда вечерта и намерих няколко спешни съобщения от организаторите на телефонния ни секретар. Оттогава се опитвам да се свържа с нея без никакъв успех. Още в петък съобщих в полицията, че е изчезнала, но оттам като че ли не приеха съобщението ми като нещо сериозно.

Познавам жена си и съм сигурен, че тя никога не би разочаровала съзнателно почитателите си. Нещо й се е случило, и нямам представа какво може да бъде то“.

Носеха се слухове, че госпожа Лестър може да е изчезнала умишлено. Колеги от бранша намекваха, че тя се е разгневила на издателите си от „Карнеги Хауз“, които отказали да й осигурят лична охрана за предстоящото й турне, на което трябваше да представи новата си книга.

Госпожа Лестър твърдеше, че се бои за живота си след убийството на друг автор на криминални романи — Дрю Шанд. Неин приятел заяви снощи: „Всички мислехме, че Джорджия преиграва, но тя твърдеше настоятелно, че издателите й я излагат на опасност. Когато не се яви в Британския филмов институт, някои хора решиха, че това е отмъщението й към издателството. Но сега започваме да мислим, че може и да е била права“.

„Дамата изчезва“ — (продължение на стр. 11)

— О, да му се не види — измърмори Кит под нос и запрелиства припряно страниците. Смущаваше го най-вече реакцията на Антъни. След като бе съобщил в полицията, че Джорджия е изчезнала, това не можеше да бъде номер от нейна страна. Кит не можеше да повярва, че Джорджия би държала Антъни в неведение, че би го оставила да се безпокои ненужно. Каквато и да бе Джорджия, тя никога не би причинила умишлено страдание на хората, към които бе привързана.

Почти цялата единайсета страница бе заета от обширен очерк, илюстриран с голяма снимка на Агата Кристи. В същата рамка бе монтирана по-малка снимка на Джорджия, изискана и елегантна както винаги. Косата й бе вдигната на върха на главата в някаква сложна конструкция.

„Дамата изчезва“

Загадъчното изчезване на съвременната кралица на криминалния жанр събужда по странен начин забравени спомени — за едно друго прочуто изчезване.

Неоспоримата първомайсторка на жанра, най-добрата, носителката на Ордена на Британската Империя Агата Кристи, изчезва в продължение на единайсет дни през 1926 година. Откриват я в един хотел в Харогейт, където се регистрирала под името на любовницата на съпруга си.

Агата изчезнала след голяма разправия с неверния си съпруг, полковник Арчибалд Кристи. Той си стегнал багажа и отишъл да прекара уикенда с любовницата си Нанси Нийл.

Същата вечер Агата оставила дъщеря им да спи, качила се в сивия си „Морис Коули“, напуснала имението в Сънингдейл и отпътувала. Оставила на секретарката си писмо, в което я молела да отложи срещите й и съобщавала, че заминава за Йоркшир.

Изпратила и писмо до заместник-началника на полицията в Съри, в което твърдяла, че се страхува за живота си и молела за помощ.

Колата й била открита изоставена на следната сутрин. Също като ягуара на Джорджия Лестър, и морисът на Агата Кристи бил открит в популярна сред туристите местност, близо до езерото Сайлънт Пуул. В колата било оставено коженото палто на Агата и малка пътна чанта с три рокли, два чифта обувки и шофьорската й книжка с изтекла валидност.

Вестниците незабавно се нахвърлили на сензацията. Всички се чудели дали изчезналата писателка е убита или се е самоубила.

Вестник „Дейли Мейл“ дори обявява награда от сто паунда за всяка информация, която би довела до откриването й. Подозрението паднало, естествено, върху неверния съпруг. Издирването не преставало. Дъното на езерото било претърсено, самолети прелитали над района с надеждата да открият следи, теренът бил претърсван и от еърдейл териери и хрътки, но резултат нямало.

Полицията на четири графства организирала масово претърсване на Саут Даунс^[1], в което участвали 15 000 доброволци.

Криминологът Едгар Лустгартен публикувал статия в „Дейли Мейл“, в която твърдял, че това, което Агата си позволява, е типичен случай на „психическо наказание“.

Разбира се, продажбите на книгите й нараснали неимоверно. Междувременно в един балнеолечебен хотел в Харогейт (който понастоящем носи името „Стария лебед“) една жена, регистрирана като Нанси Нийл, се наслаждавала на всички удобства, които хотелът предлагал срещу седем гвинеи седмично. Разговаряла с гостите, разказвала, че е от Южна Африка, хранела се в ресторанта и танцувала в балната зала.

Но един по-наблюдателен музикант от оркестъра на хотела я разпознал по снимките в пресата. Повикана била полиция. Наблюдавали я в продължение на два дни, докато пристигнал съпругът й и потвърдил, че тайнствената госпожа Нийл всъщност е съпругата му.

Пресата незабавно я обвинила в търсене на сензации, макар че двама лекари потвърдили, че тя страда от истинска амнезия, причинена от тежък стрес.

Агата Кристи отнесе в гроба истината за това изчезване. Никога няма да знаем дали наистина е загубила временно паметта си, или просто е искала да си отмъсти публично на съпруга си.

Сегашното изчезване на Джорджия Лестър буди подобни въпроси. Дали не става дума за обикновен рекламен трик — точно преди появата на новата й книга на пазара? Дали не си отмъщава на издателите, задето не са приели сериозно опасенията й, че е преследвана от маниак убиец?

Или със сегашната кралица на британския криминален роман се е случило нещо по-страшно?

Милионите й почитатели очакват тревожно отговора на тези въпроси.

И те не бяха единствените, каза си мрачно Кит. Самият той много би се радвал да научи нещо по-конкретно. Нещо повече, ако Джорджия наистина бе инсценирала изчезването си, той действително заслужаваше да получи някакви сведения. Винаги я бе имал за приятелка. Тя бе един от първите утвърдени автори, с които се запозна след издаването на дебютния си роман.

Спомняше си живо първата им съвместна среща с публиката, на един литературен фестивал в Средна Англия. Първата му книга се бе появила наскоро на пазара, и за него това бе едва третата среща с публиката. Беше обзет от страхопочитание при мисълта, че седи на подиума редом с Джорджия, чиито книги бяха вече бестселъри, и още един писател, чиито романи станаха популярни след изключително качествената телевизионна адаптация на един от тях. В стаята, където се подготвяха преди започването на срещата, популяризираният от телевизията писател забеляза злорадо притеснението на Кит и започна да се забавлява, като разговаряше покровителствено с него и му разказваше анекдоти за такива публични гафове, които биха притеснили и най-невъзмутимия човек.

Джорджия бе нахлула в стаята, потънала в бяла коприна и ухание на „Шанел №5“, точно когато писателят приключваше поредния анекдот. Видя притесненото лице на Кит, после се обърна към другия писател, прониза го с поглед и каза:

— Ти наистина си гадно копеле, Годфри. Да не си посмял да тормозиш горкото момче — и веднага се отпусна, грациозна като лебед, върху страничната облегалка на креслото на Кит. Постави съвършено поддържаната си ръка върху неговата и продължи: — Толкова отдавна очаквам да се запознаем, Кит. „Специалист по дисекции“ беше най-хубавият трилър, който прочетох миналата година. Отсега знам, че ти предстои да станеш голяма звезда.

Той бе измънкал някакъв несръчен комплимент в отговор.

— Изобщо не бива да се притесняваш, скъпи. Не забравяй, че всички тези хора са тук, защото харесват работата ни. Те искат да харесат и теб, така, както вече са харесали книгите ти. Трябва да си абсолютно чудовище, за да не те обикнат. А ти определено не си чудовище, скъпи.

Това бяха думите, от които се нуждаеше. Благодарение на Джорджия той прие спокойно появата си и за свое учудване към края на вечерта дори започна да се забавлява. Наблюдаваше и слушаше как тя и Годфри печелят аудиторията и към края на срещата установи, че и той може да се представя добре. Липсваше му само техниката, която даряваше нужната самоувереност, за да изкара вечерта докрай без притеснения.

След срещата вечеряха с Джорджия и рекламния й агент. Така започна едно удивително близко приятелство. Удивително, защото, макар книгите на Джорджия да съдържаха елементи на ужаса, също както неговите трилъри за серийни убийци, двамата не биха могли да бъдат по-различни по темперамент, възгледи и начин на живот. Но взаимното уважение и добрите им чувства винаги съумяваха да преодолеят различията — във всяко отношение, от политически убеждения до произход. Развеселената търпимост, с която той посрещаше някой от най-скандалните й изявления, не допускаше разклащане на устоите на тяхното приятелство. Съжаляваше единствено, че Фиона като че ли не можеше да проникне отвъд фасадата на Джорджия и да разбере, че тя всъщност е сърдечен и мил човек. По някакъв начин Джорджия винаги успяваше да раздразни Фиона, но Кит не можеше да схване източника на това раздразнение. Забележка, която в неговите очи бе напълно невинна, предизвикваше гневни светкавици в погледа на Фиона. Кит недоумяваше. В крайна сметка реши, че всичко се дължи на несъответствие в характерите и се опитваше да не ги събира една с друга, когато това бе възможно.

Искаше му се да може да разбере какво се бе случило с Джорджия. Знаеше, че тя е напълно способна да организира нещо толкова възмутително като изчезването, само и само за да си върне на издателите, но не можеше да повярва, че ще допусне Антъни да се тормози. Въпреки честите флиртове и изневери на Джорджия, тя разчиташе на непреклонната преданост на Антъни — той й даваше стабилност, от каквато се нуждаеше. С течение на времето той бе свикнал да проявява заучено пренебрежение спрямо предпочитанието й към млади любовници от средиземноморски тип, но колкото и странен да изглеждаше бракът им за страничните наблюдатели, Кит знаеше, че всъщност е непоклатим.

Той размисли върху теорията, която преди бе отхвърлил. Не бе напълно изключено Антъни да е в течение на ходовете й. Все пак, не беше лесно да си представи него, човек, почтен до мозъка на костите си, да води за носа пресата и полицията. От друга страна, ако някой можеше да го убеди да постъпи така, това бе именно Джорджия. А след като полицията не приемаше сериозно вестта за изчезването й, не бе изключено случаят да е точно такъв. Кит се бе вкопчил в тази надежда и отказваше да обърне внимание на по-тревожната алтернатива, която се бе загнездила в едно ъгълче на съзнанието му. Ако се бе случило нещо ужасно, той предпочиташе да отложи колкото е възможно повече мисълта за това. Представата, че Джорджия може никога да не се върне, беше непоносима.

Кит си наложи да пропъди тези мисли. Беше обзет от суеверното убеждение, че може да предизвика завръщането й, ако започне да си го представя. Той се усмихна кисело. Можеше много живо да си представи пресконференцията след завръщането й? Дали щеше да изиграе картата с амнезията? Това му се струваше малко вероятно. Не, тя при всички случаи щеше да предпочете мелодрамата. Щеше да разказва как е решила да се скрие, тръпнеща от ужас за живота си, след това, което се случи с милия, нещастен Дрю. И как в крайна сметка събрала сили да се появи отново, защото не можела да понесе мисълта за тревогите, които неизвестността причинява на нейните приятели и почитатели, и най-вече на скъпия й съпруг, Антъни.

Да, каза си Кит. Джорджия би разиграла точно такъв сценарий. Такава очебийна манипулация на медиите щеше неминуемо да предизвика възмутени коментари, както и това, че полицията е била ангажирана напразно — в този ред, каза си цинично Кит. Но почитателите й щяха да лапнат стръвта, нали въображението им е вече свръхвъзбудено от заряда, който им осигуряват Джорджия, Кит и останалите. А за Джорджия това бе най-важното.

Но този упорит оптимизъм не помагаше особено — другите, далеч по-неприятни възможности настоятелно напомняха за себе си. Един вариант можеше да изключи незабавно — самоубийството. Изключено бе самовлюбена личност като Джорджия да изпадне толкова рязко в отчаяние. Ако имаше нещо подобно, все някой би забелязал, и не биха я оставили сама.

Що се отнася до последната, най-страшна възможност, Кит нямаше намерение да я обмисля сам. И тъй като най-подходящият човек, с когото би могъл да сподели тези разсъждения, щеше да го чака довечера у дома, той реши да не се занимава с тях дотогава. Така или иначе, в същия момент се наложи да отклони мисълта си в друга посока. Срещу него се разположи нисък, набит мъж с татуирани ръце.

— Ти ще си Кит Мартин, а? — осведоми се той със силен северняшки акцент.

Кит му протегна ръка. Спасението идваше в най-неочаквани образи, но той бе винаги склонен да го приеме.