Вал Макдърмид
Смърт в сенките (29)

Това бе единственото място, което имаше значение за него. Това бе светилището, жертвеникът, където моралът добиваше конкретни измерения. Всичко тук бе внимателно подбрано. Нямаше нищо случайно, освен формата на помещението — нея не можеше да промени. Някога стаята имаше прозорец, но той закова отгоре парче шперплат и го замаза внимателно, така че стената и там бе напълно гладка. Само вратата нарушаваше съвършената хармония на стаята. Това бе все пак приемливо. Даваше известна симетрия на помещението, също както симетрията на човешкото тяло бе ориентирана спрямо оста на гръбначния стълб. Беше облепил стените с облицовъчна хартия. Тапетите, които би купил, бяха спрени много отдавна от производство, но това също не бе от особено значение. Беше направил шаблон и с негова помощ изрисува мотиви със стилизираните листа, които се спускаха на ленти по стените. Смесваше бои, докато постигне точно онзи оттенък на зелено, който му трябваше, и възпроизведе всичко до съвършенство. После покри стените с тънък слой безцветен корабен лак — за да може да мие петната и пръските, без да пострада шарката. Смяташе, че е в правото си да предприеме такова подобрение.

Подът му създаде повече затруднения. Купи паркета от един търговец, който продаваше дървен материал на втора ръка. Човекът го бе уверил, че е кленов. Бил свален от канцелариите на една стара фабрика за трикотаж близо до Екзетър. Изгуби няколко вечери, докато го подреди в шарка, която наподобяваше паркета, който помнеше. Но тази работа не бе предизвикателство, а досада.

Намери полилея в един вехтошарски магазин на пътя към Торнтън. Него купи преди всичко останало — всъщност тази вещ му даде идеята да създаде това вълшебно място. Приличаше досущ на онзи, който помнеше — би могъл да е същият, дотолкова ясно виждаше в паметта си абажурите от матирано стъкло. Докато се взираше удивено в полилея насред мизерния вехтошарски магазин, му дойде идеята — можеше да върне живота на спомените си, да възстанови всичко точно както беше, да изгради храм на тъмните страсти, които преживяното бе породило у него.

Мебелировката беше скромна. Обикновена чамова маса — но тя се различаваше от онази, която помнеше, по многото следи от нож, които личаха на повърхността й. Четири чамови стола с кръгли облегалки, потъмнели от постоянния допир на ръцете, които ги местеха ту напред, ту назад. На малка масичка за игра на карти, покрита със зелено сукно, бяха наредени оръдията на неговото призвание. Светлината на лампите се отразяваше в блестящата стомана. Хирургически скалпели, месарски сатър, малък трион и точило, благодарение на което те съхраняваха остротата на бръснач. Под масата бяха натрупани различни размери тави за месо от стиропор, имаше и голямо руло прозрачно опаковъчно фолио.

Убиваше ги другаде, разбира се. Нямаше значение къде. Това нямаше никакво отношение към смисъла на ритуала. Методът бе винаги един и същ. „Удушаване с жица, връв или подобно средство“ беше техническият термин. Много по-сигурно, отколкото с ръце, които се хлъзгаха по потната от страх кожа. Но изборът му се дължеше най-вече на факта, че по този начин тялото не се увреждаше. Раните от нож и пистолет биха причинили разкъсвания, биха унищожили съвършенството, към което той се стремеше.

После идваше ред на почистването. Съвсем гол, също като жертвата, той потапяше трупа в топла вода и отваряше вените, за да изтече кръвта. После почистваше ваната и я напълваше наново, за да пречисти окончателно тялото със сапун, да премахне и последните следи от омърсяване.

Едва тогава можеше да се заеме със задачата си. Започнеше ли работа, не можеше да си позволи да губи време. Трупното вкочаняване започваше пет-шест часа след настъпване на смъртта — и тогава не можеше да работи точно по правилата. Трупът, проснат на масата, приличаше на статуя — неговото жертвоприношение пред ужасните богове на преследващата го мания. Още преди години бе разбрал как трябва да успокоява гнева на тези богове.

Първо главата. Работеше с толкова фин скалпел, че следата, която оставаше, не бе по-дебела от драсване с молив. Когато привършеше, оставяше главата настрани. После сваляше кожата с професионални разрези, като опитен патоанатом. Това, което оставаше, приличаше на илюстрация от учебник по анатомия.

Почистваше тялото от вътрешностите, изваждаше сърцето и белите дробове, и тогава се заемаше с китките. Опитът му в месарския занаят помагаше много, но той се бе усъвършенствал толкова, че издигаше тайното си занимание до нивото на изкуство — напълно бе убеден в това. Работата му по човешкото тяло бе ненадмината по своето съвършенство — и по преклонението пред обекта на дейността му.

Идваше ред на ръцете, раменете, глезените — той работеше бързо и ловко, без да се поколебае нито за миг. Времето летеше и накрая всичко, което оставаше, бе куп разфасовано месо. Главата беше последна. Сърцето му се блъскаше в ребрата, устата му пресъхваше. Това беше върховият момент на жертвоприношението — удовлетворението, към което се стремеше толкова отчаяно. Единствено главата, прилична на тотем, можеше да задоволи страстта му.

После оставаше известно време неподвижен, задъхан, подпрян на масата като бегач, преминал финалната права. Жертвоприношението беше приключило. Оставаше му само да почисти.

За повечето убийци това би било неразрешим проблем. Ако Денис Нилсън бе успял да намери по-практичен начин да се отървава от жертвите си, вероятно щеше да намалява процента на лондонските безработни до ден-днешен.

Такъв проблем обаче не съществуваше за човек, който притежаваше фирма за търговия с месо на едро. Притежаваше десетки големи фризери, претъпкани с месо. Дори някой да отключеше катинарите на фризера, за който персонала знаеше, че се отваря само от шефа, не би видял нищо друго, освен складирани пакети месо. За щастие, след като бъдеше разфасовано, човешкото месо не се различаваше по нищо от всяко друго.