Вал Макдърмид
Смърт в сенките (44)

Глава 39

Като никога Кит се беше събудил първи. Той се обърна в леглото, прегърна Фиона и я целуна по тила. Тя измърмори нещо.

— Ставам — обяви той. — Ще приготвя нещо по-специално за закуска.

— Ох, господи — въздъхна Фиона. — Трябва ли? Не можем ли просто да си полежим и да се наслаждаваме на спомена за секса?

Кит се засмя.

— Споменът си е спомен, а сега, кой знае защо, съм гладен. Ставайте, доктор Камерън. Ще ви сервирам закуската след около четиридесет минути.

Той я целуна още веднъж и скочи от леглото, преливащ от енергия. Като повечето писатели, Кит беше разработил до съвършенство система от дейности, с чиято помощ се откъсваше от действителността.

Фиона полежа, заслушана в неговите отдалечаващи се стъпки, после се надигна и седна в леглото. Прозя се, протегна се и стана. Поразкърши схванатите си рамене. Всичко е от напрежението, каза си тя, дори прекалено много напрежение. Това, че нямаше представа какво става с разследването на Сара Дювал, за нея бе истинско мъчение. А след като се бе държала така със Стив, не можеше да го помоли за никакви сведения.

Ако Джорджия бе наистина мъртва, тя трябваше да знае. Страхът за Кит не я напускаше нито за миг, а не бе възможно да не го изпуска от поглед двайсет и четири часа в денонощието. Ако откриеха останките на Джорджия, щяха поне да се погрижат повече за неговата безопасност. А ако бе сбъркала… за първи път в живота си Фиона копнееше да е направила ужасна, катастрофална грешка. Най-голямата й мечта бе да види усмихнатото лице на Джорджия в сутрешните вестници, да я види жива и здрава, как позира в прегръдките на Антъни. Бе дори готова да й прости, че стана причина за толкова тревоги, стига само да можеше да се убеди, че Кит е в безопасност. Не виждаше как би изкарала дори един ден на работа, след като умът й бе толкова зает със съвсем различни неща.

След двайсет минути бе взела душ, беше се облякла и успяла да се гримира — нещо повече, бе успяла дори да се събуди. Докато закусваха, почти не разговаряха. Радиото запълваше паузите. Толкова много мисли и страхове гъмжаха в главите им, че не бяха в състояние да поддържат обикновен разговор. Фиона си сипа два пъти, после бутна чинията настрани и каза:

— Беше фантастично. Не само паметна нощ, но и паметна закуска след нея.

После стана и посегна към чантата си.

— Голям късмет имаш с мен — Кит се ухили надуто, но разруши илюзията с намигване.

— Знам, и смятам да не си играя с късмета. Обещаваш ми да се пазиш днес, нали? — Фиона се усмихна плахо и се наведе, за да го прегърне. — Пази се — повтори тя тихо.

— Разбира се, че ще се пазя. Кой ще допише иначе тази книга, скъпа? Ще ти се обадя по-късно.

Кит беше убеден, че ще спази обещанието си.

 

 

Стив почти не можа да заспи — като дете в нощта срещу Коледа. Това, което се бе случило между него и Тери, го държеше в постоянно възторжено състояние, а обещанието за бъдещето му отне всякакво желание за сън. Въпреки това не се чувстваше уморен.

Облегна се на възглавниците, изопна ръце над главата си и се протегна. После се обърна на една страна и я загледа. Тя спеше, разперила ръце и крака като огромна морска звезда. Лежеше по корем, обърнала лице към него. Дори с размазан грим и разчорлена от съня коса му се струваше прекрасна. Беше зашеметен и очарован. Тялото му бе като ново. Беше се случвало да се люби по-добре, но тази нощ техниката на секса бе изгубила всякакво значение. Той бе погълнат изцяло от усещанията си, не остана нито една частица от него, която да наблюдава отстрани и да оценява. Нямаше чувството, че трябва да постига някакви набелязани цели — било то заради нея или заради себе си. За него съществуваше само общото им изживяване.

Беше прекрасна нощ. Не само защото страстта ги беше изгорила като огън, но и защото се бяха смели заедно. Стив се бе събудил в познатата стая, но гледаше настъпващото утро, сякаш го виждаше за първи път. Плашеше го съзнанието, че е така покорен от нейното привличане. Цялата му въздържаност на зрял мъж, цялата му професионална проницателност не му бяха помогнали ни най-малко. Той се чувстваше раним и безпомощен, и нямаше представа какво трябва да прави оттук нататък.

Тери се размърда и измънка нещо неразбираемо. Лицето й се раздвижи. Тя повдигна вежди и отвори очи. Той видя моментното й объркване, но веднага след това по устните й плъзна доволна усмивка.

— Мамка му, добре, че не се оказа сън — отбеляза тя, сви се и се сгуши в него.

Той потърка наболата си брада, погали рошавата й коса и я прегърна.

— Вас, учените, ви бива да се изразявате изискано.

— Не забравяй, че действието е по-важно от думите, а пък аз съм жена на действието — възрази Тери и плъзна пръсти по мускулите на гърдите и корема му. После прехвърли крак през жилавото му тяло.

Стив простена.

— Доколкото разбирам, нямаш проблеми със събуждането — промърмори той с пресипнал от възбуда глас.

Тя отдръпна леко глава и се нацупи.

— А ти имаш ли? — гласът й го вълнуваше не по-малко от тялото й.

Той я притисна здраво и почувства топлината на гърдите й.

— Не, стига да не ти се налага да ставаш рано.

 

 

Сара Дювал имаше чувството, че ще повърне. Знаеше, че това се дължи по-скоро на безсънната нощ и многото кафе, отколкото на видяното в Смитфийлд, но самоанализът не можеше да прогони постоянното гадене. Не й олекваше и от спомена как се бе наложило да обяснява на Антъни Фицджералд какво трябва да идентифицира в моргата. Би предпочела убиецът да се бе придържал по-точно към текста, тогава щеше да им бъде спестен поне един ужас.

Тя седеше на задната седалка на колата и гледаше мрачно. Но независимо от неподвижността на лицето, умът й работеше трескаво. Този случай беше ужасен в много отношения. Щеше неминуемо да предизвика болезнен интерес в медиите, което пък означаваше, че от тук нататък всяка нейна стъпка, както и стъпките на подчинените й щяха да бъдат следени от тайфа журналисти. Паникьосаните й шефове също щяха да я дебнат да не каже или направи нещо не както трябва.

Не биваше да забравя и Фиона Камерън. След това последно развитие Фиона нямаше да е единствената, която би стигнала до логичното заключение за серийния убиец. Това не бе нещо, което Сара би признала публично, но не виждаше как могат да поддържат илюзията, че убийствата на Дрю Шанд, Джейн Елиъс и Джорджия Лестър не са свързани. Много скоро някой амбициозен млад журналист щеше да си спомни, че Фиона живее с писател на криминални романи. Щяха да обсадят кабинета й, и макар Сара да не можеше да си представи, че Фиона би предложила сътрудничество на пресата, не знаеше как би отговорила на пряк журналистически въпрос. Чуеше ли се дори една дума за сериен убиец, отвсякъде щяха да заприиждат подплашени писатели и да настояват за охрана. Случаят беше същинско минно поле. Не й се мислеше какво ще стане, ако журналистите открият, че някои писатели са получавали и заплашителни анонимни писма.

Проблемно беше и самото разследване. Тази сутрин беше истински кошмар, а това бе само началото. След ужасяващото откритие малко след полунощ тя се опита да забрани отварянето на пазара, което трябваше да стане след около четири часа — Дарън Грийн възрази категорично, че това не влиза в правомощията й. Нямаше начин тя да определи цялата територия на пазара като местопрестъпление. Грийн подчертаваше с много повече проницателност и непреклонност, отколкото бе очаквала от него, че каквото и да е било извършено тук, то е станало преди доста време. От тогава през пазара бяха минали стотици хора и не съществуваше никаква вероятност полицията да открие следи от престъпника, освен евентуално в непосредствена близост до фризера.

Основният му коз бе, че ако полицията иска да е сигурна, че ще разпита всички потенциални свидетели, пазарът трябва да заработи в обичайния час. Можеха да вземат имената и адресите на всички, които идваха рано, и после да провеждат разпитите си.

Идеята не беше лоша, а и даваше възможност на Дювал да я представи за своя, без да излезе, че е отстъпила пред нечии настоявания. Затова запечатаха складовата част и призоваха цяла армия полицаи, за да са сигурни, че никой няма да влезе в Смитфийлд, без да обясни къде и при кого отива. Междувременно бе започнал огледът на мястото, където бяха намерени ужасните останки.

Дотук положението беше достатъчно неприятно. Още по-лошо беше, че щеше да се наложи да продължава да работи заедно с местната полиция на Дорсет. Каквото и да се бе случило с Джорджия Лестър, само финалната фаза засягаше нейния участък, но всичко бе започнало в Дорсет. Много по-вероятно бе да открият очевидци в Дорсет, отколкото тук. По-възможно бе някой обитател на дълбоката провинция да е забелязал нещо необичайно, докато човек, натоварен с пакети месо, надали би направил впечатление на когото и да било в Смитфийлд. Имаше някакви шансове, ако дорсетските полицаи си разбираха от работата, каза си тя. Тя не умееше да прехвърля отговорност дори на собствените си подчинени, а мисълта, че ще трябва да разчита на полицаи от съвсем друг район за най-съществената част от разследването я тормозеше ужасно. Засега нямаше никакви основания да се оплаква от работата на колегите си от Дорсет, но въпреки това я измъчваше смътното съмнение, че те не действат толкова енергично, колкото е необходимо. Налагаше се да се срещне с тях, най-добре на техен терен, за да добие и тя някакво усещане за мястото, където е станало отвличането.

Но това можеше да почака. Първо трябваше да изпълни колегиалния си дълг към Стив Престън и да го уведоми за резултата от неговото упътване. Затова помоли шофьора да я откара първо до Ню Скотланд Ярд, преди да продължат към нейното работно място на Ууд Стрийт. Качи се с асансьора до етажа, където се намираше кабинета на Стив Престън и тръгна забързано по коридора. Размина се с няколко служители, които я проследиха тревожно с поглед. Почука на вратата и влезе, без да чака отговор. Първото й впечатление беше, че през последните двайсет и четири часа Стив е успял да си почине като за цяла седмица. Напрегнатият му израз бе изчезнал. Кожата му изглеждаше свежа, изчезнал бе нездравият му тен на работохолик. Очите му сияеха и усмивката, с която я посрещна, нямаше нищо общо с измъчената гримаса, която й бе отправил едва вчера.

— Очевидно работата ти върви доста по-добре от моята — отбеляза Сара и се разположи на стола срещу неговия. Знаеше, че костюмът й е измачкан, и предполагаше, че мирише като снощен кръчмарски пепелник.

Стив повдигна учудено вежди.

— Трябва да е някаква оптическа илюзия. Разбрах, че си имала тежка нощ.

Тя кимна и нагласи очилата си.

— Предстои ми още по-тежък ден. Реших, че трябва да ти кажа как точно се развиха събитията.

— Оценявам жеста ти — кимна признателно Стив.

— Беше десет вечерта, когато влязохме в пазара и се заехме да обръщаме всичко надолу с главата. Полицаите и месарите ровеха из фризерите за съмнително на вид месо, търговците вдигаха пара, че се съсипва стоката им, патоанатомите оглеждаха всичко, което изглеждаше дори леко подозрително. Не мога да твърдя, че имаше кой знае колко подозрителни обекти. Първоначалната ни уговорка беше, ако намерим нещо, патоанатомите да го отнесат в лабораторията и да проверят дали съмненията ни са основателни. Бях обяснила на целия екип какво точно да търсят. Но когато опряхме до истинската находка, всяка предварителна подготовка се оказа ненужна.

— Какво искаш да кажеш?

— Около полунощ момчетата откриха фризер в дъното на един от складовете. Беше заключен с катинар и не можахме да разберем у кого са ключовете. Според администраторите там го сложил преди месец един от търговците, който се канел да го изнесе от пазара. Но въпросният търговец е категоричен, че фризерът не е бил заключван, и двама негови колеги поддържат твърдението му. Така че намерихме ножовка и отворихме фризера. Той беше пълен с разфасовано и пакетирано месо. С изключение на най-горния рафт, на който имаше само един пакет, увит в черни пластмасови пликове за боклук — Дювал направи ефектна пауза.

Стив притвори за миг очи. Слабото му лице доби измъчено изражение.

— Главата ли беше?

— Главата. Месарят, който я намери, се свлече като подкосен. Откараха го в болница, за да зашият раната на главата му, защото се удари в един тезгях, като падаше.

— Дано успее да привикне със спомена, без да се пропие — отбеляза Стив. — Беше главата на Джорджия Лестър, нали?

— Несъмнено. Днес по някое време мъжът й трябва да я идентифицира, но няма място за никакво съмнение.

— Кога ще направите съобщение?

Дювал въздъхна.

— Шефът ми иска да свикаме пресконференция днес следобед. Чакаме колегите от Дорсет да потвърдят, че ще успеят да пратят някого дотогава.

— Ще се съгласиш ли аз да уведомя Кит Мартин преди вашата пресконференция? Бяха близки с Джорджия, а той знае, че двамата с Фиона имахме среща с теб. Това е най-малкото, което мога да направя за него.

Тя се намръщи.

— Бих предпочела новината да не излиза от полицията колкото е възможно по-дълго време. Знам, че ти е приятел, но не можем да си позволим да тръгне слух, че имаме предпочитание към определен писател.

Стив сви рамене.

— Случаят си е твой. Откровено казано, мислех не само за Кит, но и за по-дългосрочните интереси на Скотланд Ярд. Фиона Камерън е изключителен специалист, а ние се лишихме от услугите й заради собствената си глупост. Въпреки всичко тя ни съобщи подозренията си. Бих искал да възстановя това, което разрушихме по наша вина. Убеден съм, че ще бъде от полза и за полицията на централен Лондон.

Сара Дювал прикри раздразнението си с кисела усмивка. В рамките на няколко часа първо Дарън Грийн, а сега и Стив Престън успяха да й наложат своите решения. Беше доста потискащо, особено за жена като нея, обикновено много самоуверена.

— Имате право, сър.

Стив прецени, че обръщението е сигнал да кара по-кротко.

— Пак подчертавам, случаят е твой, Сара.

— Вероятно няма да стане беля. Ако обещаеш, че ще му набиеш в главата да не споменава и дума пред медиите преди официалното ни изявление — това беше последният й опит да подчертае, че тя решава всичко.

— Съмнявам се, че такова нещо би му минало през ума — Стив стана и посегна към сакото си. — Тя му беше приятелка, Сара. Кит не е толкова закъсал за реклама в медиите.

Тя прие мълчаливо скрития укор и също стана.

— Ще те държа в течение. Как върви случаят Бланчард?

Стив навлече сакото си и разпери ръце.

— Попаднахме на нещо, което може да се окаже истинска следа. Но все още върви много бавно. Нямам достатъчно хора за сериозна операция.

Дювал се усмихна едва-едва.

— За да могат шефовете ти да си измият ръцете, ако трябва, нали?

— Има нещо такова. Освен ако не намеря железни доказателства.

Тя направи гримаса.

— А пък аз си мислех, че на мен не ми върви.

Стив отвори вратата и й направи път да мине пред него.

— Не се вживявай толкова. На този свят не съществува само работата.

Той тръгна по коридора със спокойната походка на човек, който се разхожда из парка. Тя го сподири с поглед. Обичайното й каменно изражение бе отстъпило място на удивление. Стив Престън току-що бе заявил, че на този свят има и други неща, освен работата!

Малко объркана, Сара Дювал се отправи към колата си, за да отиде в кабинета си на Ууд Стрийт. Явно този ден й вървеше на изненади. Може би колегите от Дорсет щяха да се окажат супер ченгета. А може би дори щяха да успеят заедно да открият убиеца на Джорджия Лестър, преди пресата да ги разкъса. Очевидно се случваха и по-странни неща.