Вал Макдърмид
Смърт в сенките (13)

Глава 11

Фиона се протегна и погледна часовника си. Видя с учудване, че вече е седем и десет.

Движенията й привлякоха вниманието на Берокал, който отсъстваше през по-голямата част от деня, но се бе върнал наскоро в канцеларията.

— Напредвате ли? — попита той.

Фиона описа набързо резултатите от днешната си работа.

— Сега трябва вече да си почина — заключи тя. — Много е лесно да започнеш да правиш грешки, когато цял ден си се взирал в екрана, а ако объркам схемата на местопрестъпленията, резултатите от работата ми стават безполезни.

Берокал дойде до бюрото й и надникна над рамото й към екрана.

— Забележително — отбеляза той. — Такава система би облекчила извънредно много работата ни.

— Системата се прилага вече от полицията в много страни — каза Фиона. — Работи най-добре със случаи на кражба на собственост — взлом и обир. Версията, която ползвам аз, е експериментална. Позволява ми да въведа моя група променливи величини за обработка — така че изисква известна опитност от потребителя. Но основната версия с твърди параметри действително намалява процента на обирите в местата, където се прилага. С нейна помощ се разчистват и по-стари неразрешени престъпления, както и текущи случаи. Не е зле да убедите шефовете си да инвестират някаква сума за софтуера.

Берокал изсумтя.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Отношението на шефовете ми към разходите е едно — да ги избягват, стига да могат.

— Но все пак сте успели да се преборите за моя хонорар — отбеляза Фиона.

— Изпадат в паника, когато съществува опасност да загубим доларите на туристите. Тогава изведнъж отнякъде се появяват средства, за които преди не сме можели и да мечтаем. Какви са плановете ви за вечерта? Имате ли нещо против да поканя вас и Кит на вечеря — в някое заведение, типично за Толедо?

Той отстъпи назад, за да се разминат.

— Много мило, но се съмнявам, че ще имам настроение. Всичко, което прочетох днес, се върти в главата ми, затова предпочитам просто да се прибера в хотела и да хапна нещо набързо с Кит. След това сигурно ще продължа да работя.

Той сви рамене.

— Както предпочитате. Но не бива да се чувствате длъжна да работите всяка минута, докато сте тук.

Фиона затвори лаптопа си и го прибра в куфарчето.

— Въпреки всичко се чувствам длъжна, майоре — каза тя тихо. Вдигна очи и срещна погледа му. — Той е тук някъде и планира следващото убийство. Започнал е да работи с много кратки интервали между отделните престъпления. Не искам думите ми да прозвучат мелодраматично, но когато имате работа с толкова организиран и безмилостен убиец, всеки ден е от значение. Не искам кръвта на следващата жертва да тежи на съвестта ми, ако мога да го избегна по някакъв начин.

Берокал навлезе с колата в уличното движение и хвърли бърз поглед към Фиона.

— Наистина ли мислите, че човекът, отговорен за онези вандалски нападения, и онзи, който е пребивал туристи, са едно и също лице?

Фиона сви рамене.

— В моята работа не може да съществува абсолютна сигурност. В идеалния вариант предпочитам да работя с поне пет различни местопрестъпления от всяка отделна серия. Но ако говорим за вероятности, наистина мисля, че е така. Вандализмът се застъпва във времето само с първия побой. Когато започват побоите, заливането на магазини с блажна боя и чупенето на витрини престава. Обяснението е, че или извършителят се е преместил някъде, или е намерил по-задоволителен отдушник на яростта си. Всичко, което знам за ескалацията на насилието при престъпниците, ме кара да вярвам, че след като не е бил заловен, той е станал по-самоуверен и е решил да предприеме нещо по-сериозно. Насочил се е пряко към обекта на омразата си, вместо да напада непряко замесени обекти. Ще се разбере дали съм права, когато прекарам данните през програмата за географско профилиране.

— Ще имате доказателство, че престъпникът е един и същ? — в гласа на Берокал се долавяше съмнение.

— Не, това не може да бъде абсолютно сигурно доказателство. Не може да ви послужи и в съда. Но ако програмата представи вероятност за едно и също местоживеене на извършителя на двете серии престъпления, нивото на вероятността се повишава много, така ли е? Тогава вече колегите ви от местната полиция ще имат представа къде да търсят доказателства — Фиона се повъртя на седалката в опит да раздвижи схванатите мускули на раменете си. Движеха се по пътя, който минаваше край реката — срещу скалистия хълм, на който Толедо сияеше в светлината на залеза. — Невероятна гледка — допълни тя.

— Красив град — кимна Берокал. — Тъкмо затова такива престъпления изглеждат далеч по-шокиращи тук, отколкото обичайното насилие в крайните квартали на Мадрид. И, разбира се, затова се отделя толкова внимание на това разследване. Не само шефовете ми искат бързо решаване на случаите. Вестниците и телевизията ще ни разкъсат. За щастие досега името ми не се е появявало в новините и вестникарските статии. Опасявам се, че няма да прозвучи много добре, когато се разбере, че сме повикали английски експерт да търси извършителя на испански убийства.

— Аз не решавам вашите случаи, майоре. Аз съм психолог-консултант, не детектив-консултант. Единственото, което мога да направя, е да представя някои предложения. Вие ще решите дали си струва да се проследят, вие сте тези, които ще намерите необходимите доказателства, за да обвините убиеца.

Берокал се усмихна.

— Докторе, и двамата знаем, че медиите изобщо не се интересуват от истинското положение. Ако надушат нещо за вас, веднага ще ви представят като някакъв детектив-чудотворец, съвременен Шерлок Холмс, който трябва да се намеси, защото полицаите са прекалено тъпи, за да си свършат работата.

— Нали затова не им казваме, че съм тук — отвърна тя. Настъпи кратко мълчание. Берокал се отклони от главното шосе и колата се закатери по стръмния хълм към хотела. Великолепната гледка остана зад гърба им.

— А вашата програма може ли да докаже, че убиецът живее в същата зона като побойника?

— Не знам дали данните ще бъдат достатъчни — отвърна тя честно. — Само две убийства не могат да ни осигурят абсолютна точност. Местата не са достатъчно. Но ще си поиграя с комбинациите и ще видим какво мога да открия. Утре сутринта би трябвало да съм в състояние да отговоря на въпросите ви.

— Сигурна ли сте, че не искате да вечеряме заедно? — попита Берокал, докато търсеше място на паркинга.

— Наистина благодаря за поканата. Но предпочитам да продължа с работата. Колкото по-бързо свърша, толкова по-скоро ще мога да се прибера у дома. А и вашето семейство сигурно би се радвало да ви види.

Той се позасмя.

— Сигурно. Но и аз като вас работя до късно тези дни.

— Аз поне ще вечерям с Кит. Той винаги успява да ме развесели, дори когато работя върху такива тежки случаи като сегашните. А честно казано, с професии като нашите рядко има поводи за смях.

Той кимна сериозно.

— Разбирам ви. Понякога, когато се прибирам след работа, имам чувството, че съм повлякъл цялата гадост със себе си. Почти се боя да прегърна децата си от страх, че мога да ги заразя с ужаса от видяното. — Той се приведе встрани, за да отвори вратата на Фиона. — Добър лов, докторе.

Тя кимна.

— И на вас, майоре.

 

 

Първата реакция на Фиона, когато отвори вратата на стаята, бе объркване. Единствената светлина идваше от далечния силует на Толедо, озарен драматично от десетки прожектори. На фона се очертаваше силуетът на Кит, седнал на леглото. Седеше, провесил глава, опрял лакти на коленете си.

— Кит? — каза тя тихо и затвори вратата зад себе си. Не можеше да разбере какво не е наред, но явно нещо се бе случило.

Отиде бързо при него, оставяйки по пътя лаптопа, папките и сакото си. Когато седна до него на леглото, Кит вдигна глава и се обърна към нея.

— Какво става, мили? — попита Фиона тревожно. Обгърна раменете му с ръка и той се облегна на нея.

— Убили са Дрю Шанд — каза той с треперещ глас.

— Автора на „Подражател“?

— Според Би Би Си, са открили трупа му тази сутрин близо до Роял Майл — Кит изглеждаше замаян.

— От телевизора ли научи? — каза тя, изпълнена със съчувствие.

— Да. Исках да чуя новините — Кит се засмя мрачно. — Човек не очаква да чуе по новинарските емисии, че са убили и обезобразили негов познат.

— Ужасно — Фиона съзнаваше неадекватността на думите си. Много добре познаваше шока от такава новина. Макар че навремето тя разбра за случилото се по телефона.

— Да. Има и по-лошо. Вече се опитват да го представят като виновник за собствената си смърт, защото не криеше сексуалните си предпочитания, а според средния жител на Единбърг те са отблъскващи. Най-лесно е да се обвини жертвата. Така почтените граждани ще продължават да си спят спокойно, убедени, че на тях такова нещо не може да им се случи — гласът му звучеше гневно, но Фиона съзнаваше, че това е реакция на шока.

— Съжалявам, Кит — тя го притисна по-силно и го остави да се облегне на нея.

— Никога не ми се е случвало такова нещо. Никога не съм научавал за убийството на човек, когото познавам. Зная, говорили сме за Лесли, и мислех, че те разбирам, но едва сега съзнавам, че съм нямал никаква представа за преживяванията ти. А дори не бях особено близък с Дрю. Просто не мога да проумея защо някой би искал да го убие. Нищо не разбирам.

Фиона не познаваше лично Дрю Шанд, но знаеше достатъчно за убийствата и техните последици, за да оцени ужаса, който се криеше зад простите факти. Подобни обстоятелства бяха променили живота й завинаги.

Кит бе произнесъл думата, която отключи спомена. Лесли. Ако затвореше очи, всичко щеше да я връхлети като приливна вълна. Беше обикновена петъчна вечер. Фиона преподаваше от една година в университета и вече си бе изградила навик да излиза в петък с екипа на клиниката, в която провеждаше изследвания. Събираха се в една кръчма в Блумсбъри, продължаваха методично към гара „Юстън“, и приключваха вечерта на къри в един индийски ресторант в края на Юстън Роуд. Докато се прибереше в малкия си апартамент в Кемдън, ставаше полунощ и натоварванията от изминалата седмица тънеха в приятна алкохолна мъгла.

Когато влезе в апартамента, забеляза веднага истеричното примигване на лампичката на телефонния секретар. Бяха регистрирани повече от дузина повиквания. Заинтригувана, тя натисна копчето за прослушване и продължи към кухничката. Още първите думи я накараха да се закове на място.

— Фиона? Татко е. Обади се веднага, щом се прибереш.

Не я смутиха толкова думите, колкото начинът, по който баща й говореше. Гласът му, обикновено силен и самоуверен, звучеше почти като шепот — бледо, треперливо ехо на обичайния му тон.

Чу се сигналът, после се включи следващото съобщение.

— Фиона, пак е татко. Няма значение по кое време ще чуеш съобщението, обади се незабавно. — Този път гласът му трепна и прекъсна в края на думите.

Тя вече посягаше към телефона. Чу сигнала, после пак гласа на баща си.

— Фиона, трябва да говоря с теб. Не мога да чакам до сутринта.

Всичките й инстинкти подсказваха, че я очаква лоша новина, че се бе случило най-лошото. Сигурно нещо с майка й. Инфаркт? Инсулт? Злополука?

Фиона грабна слушалката и набра познатия номер.

Някой вдигна слушалката още при първото прозвъняване. Разнесе се непознат глас.

— Ало? Кой се обажда?

— Фиона Камерън. Кой сте вие?

— Момент, моля, сега ще ви свържа с баща ви. — Чу се приглушен разговор, изтракване, после гласът на баща й — несвой, неестествен, почти като на непознат.

— Фиона — каза той с усилие. И се разплака.

— Татко, какво има? Какво се е случило? Нещо с мама ли? — професионалните й умения да успокоява се изпариха, когато чу баща си да плаче.

— Не, не. Лесли. Тя е… Лесли е… — той се насили да задиша по-спокойно. Фиона го чу как си поема дъх, после каза: — Лесли е мъртва.

Фиона не помнеше дали е казал нещо повече и какво е било. Изпита чувството, че всичко, което я заобикаля, се отдалечава на огромно разстояние, гласът на баща й също долиташе много отдалеч. Ушите й писнаха. Малката й сестричка — мъртва. Невъзможно. Сигурно имаше някаква грешка.

Нямаше грешка. Лесли, студентка в трети курс в университета „Сейнт Андрюс“, била изнасилена и удушена, когато се прибирала към дома си. Така и не бе повдигнато обвинение срещу никого по това престъпление. Полицията смяташе, че същият престъпник е изнасилил две други студентки през последните осемнайсет месеца, но не разполагаше с доказателства. Намериха само два отпечатъка от популярен модел маратонки. Описанието беше толкова общо, че отговаряше на половината мъже в града. Дори по онова време да бяха в състояние да правят ДНК-анализ, и това не би им помогнало особено. Беше използвал презерватив. Всички нападения бяха през зимата, жените бяха носили ръкавици, така че не бяха успели да одраскат престъпника.

В продължение на шест месеца след смъртта на Лесли Фиона имаше чувството, че живее в някакъв много лош сън. Всеки момент щеше да успее да се събуди и щеше да разбере, че всичко е наред. Лесли щеше да е жива. Майка й нямаше да страда от депресия със самоубийствени наклонности. Баща й нямаше да е започнал да пие и да праща безкрайни писма до депутата от техния район, полицията и пресата с оплаквания, че престъпникът не е открит. Самата Фиона нямаше да страда от чувство за вина, че лично тя убеди Лесли да бъде по-самостоятелна и да замине за „Сейнт Андрюс“, когато сестра й можеше да остане при нея в Лондон.

Един ден се озова на лекция на свой колега от Канада. Той говореше за първите стъпки на компютърния анализ на престъпленията и за приложението му в криминалното разследване. Фиона изпита чувството, че в главата й просветна електрическа крушка. Мъглата на страданието се разкъса и тя разбра с болезнена яснота какво иска да прави от сега нататък.

Лекцията трая само един час, но я промени до неузнаваемост. Тя знаеше, че не може да върне Лесли. Не можеше дори да залови убиеца й. Но сега осъзна, че може да намери успокоение, ако спаси друг човешки живот.

Това й стигаше. Поне в повечето случаи. Но сега убийството отново нахлуваше в личния й живот, макар и не директно. Всичко това се въртеше в главата й, докато прегръщаше Кит и се опитваше да го успокои, доколкото можеше.

След дълго мълчание Кит най-сетне се отдръпна от нея.

— Съжалявам, че се разкиснах — каза той. — Не ми е бил приятел, изобщо не бяхме близки.

— Не си се разкиснал. Познаваше го, харесваше го, уважаваше работата му. Съзнанието, че него просто го няма вече, не може да не причини шок.

Кит стана и запали лампата.

— В такъв момент разбираш проклятието на богатото въображение. Не мога да престана да си представям как се е чувствал, колко е бил уплашен — той си пое дъх. — Трябва да правя нещо, за да откъсна мислите си от всичко това. — Взе купа хартия, който принтерът бе изплюл току-що. — Имаш ли нещо против да поръчаме вечеря в стаята?

— Както решиш — Фиона закачи сакото си и взе лаптопа. — Аз също имам достатъчно работа, така че си пиши спокойно.

Кит успя да се усмихне слабо.

— Благодаря.

Седна, кръстосал крака, на леглото, придърпа купчината листове и взе молива. Фиона го наблюдава известно време в огледалото, за да се убеди, че е започнал наистина да чете, без да се разсейва. Сега повече от всякога бе доволна, че бяха дошли тук заедно. Поне не му се наложи да понесе шока сам.

Знаеше от личен опит колко ужасно е преживяването. И не го пожелаваше и на най-големия си враг.

Извадка от декодиран текст — веществено доказателство Р13/4599

Ufime zftmd pfapa tmzp. Yqeek ngfza ftmdp. Mrqit agdea regdr uzsft zpuwz qiftq pqfmu xeart uepmu xkdag fuzq.

 

 

Дрю Шанд не представляваше никакъв проблем. Неприятна работа, но не и трудна. Те не съзнават, че изобщо не са недосегаеми. Стигаше ми да се поровя няколко часа в Интернет и познавах в подробности дневната му програма.

Бях убеден, че няма да е трудно да го примамя. Хора като него се хващат много лесно на ласкателства. Основното бе да намеря място, където да го убия.

Попаднах на идеалното място. Бивш месарски магазин. Витрините му бяха препречени целите с дъски. Задното помещение беше облицовано с плочки от горе до долу. В средата имаше плот за транжиране на месото, край едната стена бяха наредени два големи умивалника. Съдейки по прахта и паяжините, никой не бе припарвал тук много отдавна и надали нещата щяха скоро да се променят. Затова реших да не си правя труда да почиствам след себе си.

На другия ден паркирах до апартамента му, за да мога да следя кога излиза и кога се връща. Върна се от фитнес залата точно навреме и един час по-късно излезе отново. Тръгна надолу по Брутън Стрийт. Сподирих го и влязох след него в „Бреговете на Варварин“. Вътре беше вече доста оживено. Забелязах, че няколко души ме оглеждат с подчертан интерес. Изпотих се от притеснение. В края на краищата, не ми се искаше някой после да си припомни външния ми вид.

Дрю беше на бара и аз седнах до него. Когато му донесоха поръчаното питие, аз извадих десетачка и казах:

— Позволи ми да те почерпя.

Той не възрази. Преместихме се в един по-тъмен ъгъл. Заговорихме се, и когато той ми каза името, се направих на много изненадан. Казах, че според мен сцените с мъченията в книгите му са блестящи. Той спомена, че според някои критици насилието било прекалено, но аз настоях, че сцените са страхотни. Че съдържат някакво сексуално предизвикателство.

Тогава той ме изгледа изпитателно, но не каза нищо. Отиде до бара, поръча напитки за себе си и за мен, и ги донесе на масата. Когато се върна, ме попита падам ли си по силни усещания. Не бе възможно да върви по-добре, дори аз да бях писал сценария. Казано накратко, ме покани да се кача горе с него — в нещо, коетотой нарече „Тъмната стая“. Но аз му казах, че мога да му предложа нещо по-добро. Казах, че работя към една строителна компания, и че съм измъкнал ключовете за някакъв изоставен магазин, който съм декорирал като зала за мъчения.

Стори ми се невероятно, че се хвана толкова лесно. Опасявах се, че може дори да се наложи да се поддам на ухажванията му, преди да успея да го накарам да ме последва на някакво непознато място. Такава перспектива ме ужасяваше повече от всичко, което имах намерение да му причиня. Но той само чакаше да го поканят. Най-ужасното беше, когато излязохме на улицата и той ме прегърна и започна да ме целува. Отблъснах го, може би прекалено грубо, но това само го настърви. Докато отключвах вратата, той се притисна в мен, за да почувствам ерекцията му. Ако се колебаех дали да продължавам нататък, това би било достатъчно да разсее всякакви съмнения.

Отворих вратата, и докато той опипваше стената, за да намери ключа, го ударих по главата с тежкото метално фенерче.

Не обичам да си спомням останалото… Не беше приятно. Доста по-трудно е да удушиш човек, отколкото изглежда отстрани. Особено ако носиш гумени ръкавици и ръцете ти се изпотят и почнат да се хлъзгат.

После трябваше да премина към рязането.

Беше отвратително — не само кръвта, но и миризмата. Едва не повърнах. Имал съм неприятни преживявания, но това надмина всичко, което ми се бе случвало досега.

Когато си свърших работата, затворих отново ципа на якето му, вдигнах го и го отнесох до джипа. Носех го на ръце, не на рамо, защото иначе всичко щеше да потече и да изпоцапа колата.

Вече бях решил къде да оставя тялото. Не можеше и дума да става за същото място, описано в книгата на Шанд. Беше прекалено открито. Все едно да се моля да ме арестуват. Но пък не може да се очаква стопроцентова точност, нали?

Реших да го оставя зад катедралата. Когато стигнах дотам, наоколо нямаше жива душа, затова го оставих на стълбите пред административната сграда.

Разкопчах якето му и нагласих всичко според описанието. Едва не повърнах. После си плюх на петите, като че ли ме преследваха четиримата конника от Апокалипсиса. Време беше да се върна на мястото, където се очакваше да бъда.

Опасявах се, че ще си докарам кошмари. Но не се случи нищо подобно. Не мога да твърдя, че ми беше приятно. Това бе просто работа, която трябваше да се свърши, и аз я свърших добре. Гордея се с това. Но за удоволствие и дума не може да става.