- Серия
- Робърт Хънтър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Executioner, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 67 гласа)
- Вашата оценка:
Издание:
Крис Картър. Екзекуторът
Американска. Първо издание
ИК „Ера“, София, 2010
Редактор: Лилия Атанасова
Коректор: Лилия Атанасова
- — Добавяне
- — Корекция
По-долу е показана статията за Екзекуторът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Екзекуторът | |
 „Екзекуторът“, първото издание в среда, 2003 | |
| Автор | Стефан Кисьов |
|---|---|
| Първо издание | 2003[1] г. България |
| Издателство | Жанет 45 |
| Оригинален език | български |
| Жанр | роман |
| ISBN | ISBN 954-491-16-34 |
„Екзекуторът“ от Стефан Кисьов е първият български постмодерен роман, спечелил в конкуренцията на 65 произведения от други български автори, наградата „Български роман на годината“ (вкл. 10 000 лева и превод на английски език) на фондация ВИК през 2004 г.[2][3] От 2003 до 2009 г. той е преиздаден шест пъти в България. Преведен е на английски, чешки и сръбски, а част от него и на немски език. През 2008 г. пълният текст на „Екзекуторът“ е преиздаден от издателство ЕРА. Идеята за романа хрумнала на Кисьов, докато пътувал във влак от Париж за Брюксел през 1992 година. Тогава той прочел голяма статия във френско списание, в която се описвало изпълнението на смъртните присъди в Централния софийски затвор, както и фактът, че органите на екзекутираните били продавани от ДС на чуждестранни клиники, за да бъдат използвани за трансплантации. Той бил много развълнуван от статията и няколко години носил във въображението си страшните картини, които десет години по-късно са му послужили за основа на романа.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Романът пресъздава художествено въображаемия образ на убиец от българската „Държавна сигурност“ по време на комунистическата диктатура в България. От палача, изпълняващ смъртните присъди в Централния софийски затвор и убиеца на Георги Марков, до набедения за организатор на атентата срещу папа Йоан Павел II Сергей Антонов, всичко се събира като в калейдоскоп в образа на героя. Заглавието създава очакване за историята на жесток убиец, но Стефан Гащев е смешен малък човек, който цял живот се опитва да стане известен. Израства в цирка, работи като клоун, учи за факир, после за пилот, ненадейно попада в затвора, там става палач, накрая лети в Космоса и след 20 години се връща на Земята, по-неизвестен отвсякога. Премеждията му са толкова ужасяващи, че изпадналият в творческа криза автор на бестселъри Стивън-Лари Кинг решава да ги използва, обаче горкият загива нелепо. Остава „документалният“ разказ на неговия прототип.
Реакции
След награждаването Оля Стоянова от вестник „Дневник“ пише: „В книгата му става дума за истински убийства на истински хора“[4]. Подобни са и други публикации в български и чуждестранни медии.
Няколко месеца по-късно обаче част от литературните среди, несъгласни с присъждането на наградата, започват медийна кампания срещу произведението. Председателят на „Сдружението на българските писатели“ Михаил Неделчев на среща с участието на Бойко Ламбовски, Пламен Дойнов и Елена Найденов от фондация „Вик“, а след това и на „Литературен преглед на 2004 година“ – с участието на критици, издатели, литератори, преподаватели и студенти, заклеймява автора и романа с думите: „Стефан Кисьов е „чудовище“ (вярно – симпатично и може би добро), което ние и особено „Литературен вестник“ произведохме, а награждаването на „Екзекуторът“ е подигравка със съдбовното ни отношение към литературата, с чувството ни за мисия“.“[5]
Непосредствено след това във вестник „Култура“ Ангел Игов пише в силно критична статия носеща двусмисленото заглавие „Покана за екзекуция“: „Екзекуторът“ като цяло е книга от моменти. Историите следват бързо, разказани са сбито, стегнато, почти небрежно и всяка от тях като че ли прилича някак на моментална снимка. Някои от кадрите са сполучени, други не са. Но проблемът е не толкова в качеството на снимките, колкото в подредбата им. Методът на Стефан Кисьов, добре познат от „Не будете сомнамбула“, е колажът.“[6]
В същото време авторът и романът запазват своите привърженици. Критикът Борислав Гърдев пише в литературното списание „Меридиан 27“: „Прозата на Стефан Кисьов е атрактивна и въздействена. Тя е квинтесенция от впечатляващи преживелици (комбинация на мемоарното, лично преживяното и изстраданото) и ефектна фикционалност, позната ни от кримките и псевдо реалити миниопусите му в „Литературен вестник“, печатани през годините под предизвикателното заглавие „Криминале“, част от които той събра в документално-сатиричния си мемоар „Един сервитьор в резиденция „Бояна“ (2004). Затова тя е гъвкава и витална, обхватна, пъстра и достоверно полифонична. А когато „сантиментът и съчинителството“ (Бойко Пенчев) надделеят и обсебят общото внушение, както се случва с приключенията на Стефан Гащев в „Екзекуторът“, именно изповедната искреност и черният хумор спасяват наратива от пълен провал. В този аспект белетристиката му се родее с Алековите традиции.“ И добавя: „Стефан Гащев в „Екзекуторът“ – драми и неразбирателство в семейството на циркови артисти, премеждия в казармата, заплашващи го с изнасилване, спречквания с органите на властта, които го превръщат в чистач-ликвидатор на нашенските дисиденти, но му позволяват след убийството на Георги Марков да лети в Космоса с Валентина Терешкова, за да се види на финала на житието си като желан герой на самия Стивън Кинг... Героите на Кисьов винаги стигат до граничната ситуация, изправят се пред сакраменталния избор ТАМ или ТУК и преимуществено предпочитат блудното присъствие в мизерната, но обичана България.“[7]
Наблюдателят за книги на вестник „Сега“ пише: „Доброто в романа е, че тече бързо – както времето в Космоса.“[8]
Един от членовете на журито, определило на кого да бъде присъдена наградата „Български роман на годината“ – Симона Мирчева, пише за сайта на наградата: „Със средствата на клоунадата, фарса и абсурда Стефан Кисьов е постигнал впечатляващо лек (в Кундеровия смисъл), забавен и дълбок разказ за една система, която деградира човека до палач и жертва едновременно.“[9]
Романът продължава да предизвиква полемика и по-късно. Десет години след награждаването му, през 2014 г. във вестник „Дума“ излиза яростна статия, в която Стефан Здравков обвинява автора, че в романа си подменя историческата истина.[10]
Издания в чужбина
Източници
- ↑ „Екзекуторът“ на Стефан Кисьов, сайт на издателство „Жанет 45“.
- ↑ Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
- ↑ „ВИК '2004“ Архив на оригинала от 2014-03-16 в Wayback Machine., в-к „Култура“, бр. 46, 3 декември 2004.
- ↑ Оля Стоянова, Роман на Стефан Кисьов победи в конкурс на фондация „Вик“, в-к „Дневник“, 28 ноември 2004 г.
- ↑ Лора Шумкова, „Сдружението се прави на сила“, в-к „Култура“, бр. 16 (2366), 29 април 2005 г.
- ↑ Ангел Игов, „Покана за екзекуция“ Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., рец. във в-к „Култура“, бр. 14, 15 април 2005 г.
- ↑ Борислав Гърдев, „За Стефан Кисьов и трудното пътуване към себе си“ рец. в сп. „Меридиан 27“, 4 май 2014 г.
- ↑ „Стефан Кисьов се върна от Космоса“ Архив на оригинала от 2019-02-10 в Wayback Machine., отзив във в-к „Сега“, 27 януари 2004 г.
- ↑ Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
- ↑ Стефан Здравков, „Романът „Екзекуторът“ подменя историческата правда“, в-к „Дума“, бр. 281, 4 декември 2014 г.
- ↑ Българска литература в превод на чешки (1990 – 2014), Рецепция на славянските литератури в България след 1989 г. и на българската литература в съответните страни.
- ↑ Българска литература в превод на сръбски през 2012 г..
Външни препратки
- Из „Баща ми клоунът“ (откъс от роман), в. „Литературен вестник“, бр. 11, 20 март 2002
- „Стефан Кисьов: Живеех с по 2 лв. на ден, но продължавах да пиша“, интервю на Мариана Антонова, сп. „Ева“, 3 януари 2005
90.
Във всекидневната на Джеймс Рийд имаше Г-образен диван, обърнат към голям, монтиран на стената телевизор с плосък екран. Завесите бяха спуснати. Единствената светлина идваше от лампион, поставен така, че да осветява голяма кръгла маса. Хилядите късове от недовършен картинен ребус върху нея бяха идеално разпределени на групи по цветове. Крайните парчета вече бяха сложени и образуваха голям правоъгълник. Робърт забеляза, че Джеймс Рийд е любител на ребусите и много организиран.
— Седем хиляди и петстотин къса — потвърди Рийд, проследявайки погледа на детектива. — Няма да ми отнеме дълго да го завърша — гордо призна. — Започнах го вчера. Обичате ли картинни ребуси, детективе?
Хънтър вдигна глава и го погледна.
— Да.
— Няма по-добро упражнение за аналитичния и визуалния ум на човека. — Рийд спря до масата, огледа парчетата от мозайката, взе едно и го сложи в горния десен ъгъл. — Освен това действа терапевтично — добави и направи знак на двамата детективи да седнат.
Робърт и Карлос се настаниха на дивана, а Рийд седна на старинното кресло срещу тях.
— Някой определен ученик ли ви интересува? — попита домакинът, кръстоса крака и сложи ръце на коленете си.
— Да — отговори Хънтър, сложи годишника на гимназията в Комптън на стъклената масичка за кафе пред тях и го разтвори. — Той не е бил от вашия випуск. Бил е три години по-голям от вас. Името му е Брет Стюарт Никълс.
Джеймс Рийд се скова и после неспокойно се премести на креслото.
— Това е той. — Робърт посочи снимката в средата на страницата и мършавото хлапе с буйна черна коса и неспокойни тъмнокафяви очи.
Рийд не си направи труда да погледне снимката. Нетрепващите му очи останаха приковани в Хънтър.
— Не е необходимо да гледам снимката. Помня го.
— Какво си спомняте за него?
— Какво е направил? Убил ли е някого? Това не би ме изненадало. В училище той лесно можеше да бъде класифициран като формиращ се психопат.
Детективите не очакваха подобно заявление.
— Защо го казвате? Може ли да ни разкажете малко повече за него?
Рийд се облегна назад, но раменете му останаха напрегнати.
— Той беше хулиган. Не ходеше на училище, за да учи. За него училището беше само място, пълно с по-слаби хлапета, които той и приятелите му можеха да тормозят.
— И вас ли тормозеха? — Робърт внимателно наблюдаваше движенията и реакциите На Рийд.
Домакинът се изсмя нервно, извади гланц за устни от джоба си и го прокара по устните си.
— Те се заяждаха с всички. Нямаше значение в кой клас си. Не им пукаше. Хлапетата се страхуваха от тях.
— Страхуваха се?
— Когато думата „хулиган“ се употребяваше навремето, хората си представяха ученик с мръсна уста, който обижда другите, някой, който ги дразни, защото са дебели, облечени лошо или не много добри в спорта, но Брет и приятелите му не бяха такива. Ако можете да си представите съвременен уличен гангстер със сериозен проблем в отношението си към другите, пренесен в миналото, тогава вероятно ще разберете що за човек беше Брет. — Рийд млъкна и нервно се почеса по брадичката. — Спомням си, че имаше едно момиче. Мисля, че се казваше Катрин. Тя не беше в моя клас. Беше по-малка, но помня, че беше много срамежлива, възпълничка и винаги стоеше сама. Не беше привлекателна. Имаше странен нос като клюн на ястреб, криви зъби, лоша коса и хлътнали очи зад големи очила с дебели стъкла. Брет и приятелите му много обичаха да я тормозят. Всеки път, щом я видеха, започваха да грухтят като прасета и да я обиждат. Един ден се вмъкнаха в тоалетната и докато тя беше в кабинката, през междинната преграда на съседната изляха кофа с човешки изпражнения върху нея.
Гарсия направи гримаса.
— Някой видя ли, че Брет го е направил?
— Не, но всички знаеха, че никой друг в гимназията в Комптън не е способен на такова нещо.
— Някой уведоми ли властите или директора на училището? — попита Карлос.
— Мисля, че нямаше свидетели на тази случка.
— Винаги ли се измъкваха безнаказано с тормоза? — попита Хънтър.
Рийд го погледна.
— Разбирате ли какъв е механизмът на тормоза, детективе?
— Да. Сплашване.
— Точно така, сплашване. И те бяха много добри в това. В училище и на улицата. Правеха такива неща като с Катрин само за да се забавляват, без причина, без да имат зъб на някого, а само защото им харесваше да тормозят хората и това ги разсмиваше. Представете си какво биха сторили, ако някой ги ядосаше и те си го върнеха.
— Колко души бяха в бандата, за която говорите? Можете ли да ги посочите? — Робърт бутна годишника към Рийд.
— Не ги помня добре. — Домакинът повдигна рамене, без да обръща внимание на годишника. — Брет беше по-голям от мен. Стараех се да не се изпречвам на пътя им, както правеха всички други. Но Брет не беше най-лошият. Той не беше… водачът.
Хънтър и Гарсия се спогледаха.
— Тогава кой?
Рийд стисна устни.
— Все още не сте ми казали за какво става дума. За разпит ли го търсите?
— Не съвсем — отговори Робърт.
Рийд се вгледа изпитателно в двамата детективи.
— Чакайте малко. Вие сте от отдел „Убийства“, нали? Някой най-после убил ли е Брет? — На устните му заигра тънка усмивка.
— Мислите ли, че някой е имал причина да го направи?
— Слушахте ли какво ви казах? — намръщи се Рийд. — Те тероризираха всички в училище. Няколко ученика и най-малко един учител напуснаха заради тях. Изобщо не бих се изненадал, ако са станали закоравели престъпници, след като са завършили.
Хънтър се наведе напред и сложи лакти на коленете си.
— Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че Брет Стюарт Никълс е станал католически свещеник?
Джеймс Рийд се втренчи в двамата детективи.
— Сериозно ли говорите?
Те не реагираха.
— Казват, че за всеки има изкупление, но да, това ме изненадва изключително много.
— Кой беше водачът? — отново попита Карлос.
Очите на Рийд най-после се отместиха към годишника. Той запрелиства страниците и след минута спря и гневно се вторачи в снимката в долния ляв ъгъл. Мускулите на челюстта му нервно потрепнаха, когато посочи.
— Той.