- Серия
- Робърт Хънтър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Executioner, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 67 гласа)
- Вашата оценка:
Издание:
Крис Картър. Екзекуторът
Американска. Първо издание
ИК „Ера“, София, 2010
Редактор: Лилия Атанасова
Коректор: Лилия Атанасова
- — Добавяне
- — Корекция
По-долу е показана статията за Екзекуторът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Екзекуторът | |
 „Екзекуторът“, първото издание в среда, 2003 | |
| Автор | Стефан Кисьов |
|---|---|
| Първо издание | 2003[1] г. България |
| Издателство | Жанет 45 |
| Оригинален език | български |
| Жанр | роман |
| ISBN | ISBN 954-491-16-34 |
„Екзекуторът“ от Стефан Кисьов е първият български постмодерен роман, спечелил в конкуренцията на 65 произведения от други български автори, наградата „Български роман на годината“ (вкл. 10 000 лева и превод на английски език) на фондация ВИК през 2004 г.[2][3] От 2003 до 2009 г. той е преиздаден шест пъти в България. Преведен е на английски, чешки и сръбски, а част от него и на немски език. През 2008 г. пълният текст на „Екзекуторът“ е преиздаден от издателство ЕРА. Идеята за романа хрумнала на Кисьов, докато пътувал във влак от Париж за Брюксел през 1992 година. Тогава той прочел голяма статия във френско списание, в която се описвало изпълнението на смъртните присъди в Централния софийски затвор, както и фактът, че органите на екзекутираните били продавани от ДС на чуждестранни клиники, за да бъдат използвани за трансплантации. Той бил много развълнуван от статията и няколко години носил във въображението си страшните картини, които десет години по-късно са му послужили за основа на романа.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Романът пресъздава художествено въображаемия образ на убиец от българската „Държавна сигурност“ по време на комунистическата диктатура в България. От палача, изпълняващ смъртните присъди в Централния софийски затвор и убиеца на Георги Марков, до набедения за организатор на атентата срещу папа Йоан Павел II Сергей Антонов, всичко се събира като в калейдоскоп в образа на героя. Заглавието създава очакване за историята на жесток убиец, но Стефан Гащев е смешен малък човек, който цял живот се опитва да стане известен. Израства в цирка, работи като клоун, учи за факир, после за пилот, ненадейно попада в затвора, там става палач, накрая лети в Космоса и след 20 години се връща на Земята, по-неизвестен отвсякога. Премеждията му са толкова ужасяващи, че изпадналият в творческа криза автор на бестселъри Стивън-Лари Кинг решава да ги използва, обаче горкият загива нелепо. Остава „документалният“ разказ на неговия прототип.
Реакции
След награждаването Оля Стоянова от вестник „Дневник“ пише: „В книгата му става дума за истински убийства на истински хора“[4]. Подобни са и други публикации в български и чуждестранни медии.
Няколко месеца по-късно обаче част от литературните среди, несъгласни с присъждането на наградата, започват медийна кампания срещу произведението. Председателят на „Сдружението на българските писатели“ Михаил Неделчев на среща с участието на Бойко Ламбовски, Пламен Дойнов и Елена Найденов от фондация „Вик“, а след това и на „Литературен преглед на 2004 година“ – с участието на критици, издатели, литератори, преподаватели и студенти, заклеймява автора и романа с думите: „Стефан Кисьов е „чудовище“ (вярно – симпатично и може би добро), което ние и особено „Литературен вестник“ произведохме, а награждаването на „Екзекуторът“ е подигравка със съдбовното ни отношение към литературата, с чувството ни за мисия“.“[5]
Непосредствено след това във вестник „Култура“ Ангел Игов пише в силно критична статия носеща двусмисленото заглавие „Покана за екзекуция“: „Екзекуторът“ като цяло е книга от моменти. Историите следват бързо, разказани са сбито, стегнато, почти небрежно и всяка от тях като че ли прилича някак на моментална снимка. Някои от кадрите са сполучени, други не са. Но проблемът е не толкова в качеството на снимките, колкото в подредбата им. Методът на Стефан Кисьов, добре познат от „Не будете сомнамбула“, е колажът.“[6]
В същото време авторът и романът запазват своите привърженици. Критикът Борислав Гърдев пише в литературното списание „Меридиан 27“: „Прозата на Стефан Кисьов е атрактивна и въздействена. Тя е квинтесенция от впечатляващи преживелици (комбинация на мемоарното, лично преживяното и изстраданото) и ефектна фикционалност, позната ни от кримките и псевдо реалити миниопусите му в „Литературен вестник“, печатани през годините под предизвикателното заглавие „Криминале“, част от които той събра в документално-сатиричния си мемоар „Един сервитьор в резиденция „Бояна“ (2004). Затова тя е гъвкава и витална, обхватна, пъстра и достоверно полифонична. А когато „сантиментът и съчинителството“ (Бойко Пенчев) надделеят и обсебят общото внушение, както се случва с приключенията на Стефан Гащев в „Екзекуторът“, именно изповедната искреност и черният хумор спасяват наратива от пълен провал. В този аспект белетристиката му се родее с Алековите традиции.“ И добавя: „Стефан Гащев в „Екзекуторът“ – драми и неразбирателство в семейството на циркови артисти, премеждия в казармата, заплашващи го с изнасилване, спречквания с органите на властта, които го превръщат в чистач-ликвидатор на нашенските дисиденти, но му позволяват след убийството на Георги Марков да лети в Космоса с Валентина Терешкова, за да се види на финала на житието си като желан герой на самия Стивън Кинг... Героите на Кисьов винаги стигат до граничната ситуация, изправят се пред сакраменталния избор ТАМ или ТУК и преимуществено предпочитат блудното присъствие в мизерната, но обичана България.“[7]
Наблюдателят за книги на вестник „Сега“ пише: „Доброто в романа е, че тече бързо – както времето в Космоса.“[8]
Един от членовете на журито, определило на кого да бъде присъдена наградата „Български роман на годината“ – Симона Мирчева, пише за сайта на наградата: „Със средствата на клоунадата, фарса и абсурда Стефан Кисьов е постигнал впечатляващо лек (в Кундеровия смисъл), забавен и дълбок разказ за една система, която деградира човека до палач и жертва едновременно.“[9]
Романът продължава да предизвиква полемика и по-късно. Десет години след награждаването му, през 2014 г. във вестник „Дума“ излиза яростна статия, в която Стефан Здравков обвинява автора, че в романа си подменя историческата истина.[10]
Издания в чужбина
Източници
- ↑ „Екзекуторът“ на Стефан Кисьов, сайт на издателство „Жанет 45“.
- ↑ Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
- ↑ „ВИК '2004“ Архив на оригинала от 2014-03-16 в Wayback Machine., в-к „Култура“, бр. 46, 3 декември 2004.
- ↑ Оля Стоянова, Роман на Стефан Кисьов победи в конкурс на фондация „Вик“, в-к „Дневник“, 28 ноември 2004 г.
- ↑ Лора Шумкова, „Сдружението се прави на сила“, в-к „Култура“, бр. 16 (2366), 29 април 2005 г.
- ↑ Ангел Игов, „Покана за екзекуция“ Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., рец. във в-к „Култура“, бр. 14, 15 април 2005 г.
- ↑ Борислав Гърдев, „За Стефан Кисьов и трудното пътуване към себе си“ рец. в сп. „Меридиан 27“, 4 май 2014 г.
- ↑ „Стефан Кисьов се върна от Космоса“ Архив на оригинала от 2019-02-10 в Wayback Machine., отзив във в-к „Сега“, 27 януари 2004 г.
- ↑ Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
- ↑ Стефан Здравков, „Романът „Екзекуторът“ подменя историческата правда“, в-к „Дума“, бр. 281, 4 декември 2014 г.
- ↑ Българска литература в превод на чешки (1990 – 2014), Рецепция на славянските литератури в България след 1989 г. и на българската литература в съответните страни.
- ↑ Българска литература в превод на сръбски през 2012 г..
Външни препратки
- Из „Баща ми клоунът“ (откъс от роман), в. „Литературен вестник“, бр. 11, 20 март 2002
- „Стефан Кисьов: Живеех с по 2 лв. на ден, но продължавах да пиша“, интервю на Мариана Антонова, сп. „Ева“, 3 януари 2005
55.
Клеър Андерсън искаше да стане репортер, откакто се помнеше. Родена в Хейли, Айдахо, тя беше провинциално момиче с манталитета на жена от голям град. Родителите й все още живееха в Хейли, говореха със силен акцент и се придържаха към провинциалните нрави. Клеър беше изключителна ученичка, но поради размерите си не беше любимка на момчетата. Тя започна да пълнее много рано, подхранвана от невероятния талант на майка й да приготвя фантастични кейкове. Когато завърши гимназия, Клеър вече беше като бъчва.
Отличните оценки й предоставиха възможност да кандидатства в доста университети. Тя избра Университета на Айдахо в Бойс, защото искаше да е близо до дома си. Хейли беше родното й място, но големият град стана нейна игрална площадка, където за пръв път опита наркотици и реши, че не са за нея. Там тя загуби и девствеността си с човек, когото видя само два пъти. В големия град Клеър реши, че вече не иска да бъде дебела, промени навиците си на хранене, започна да тича, отслабна и стана шейсет килограма. Преобразяването й беше изумително и от непопулярна тя се превърна в момиче, с което всеки искаше да спи.
След като завърши първа в класа, тя получи предложение за работа в „Айдахо Стейтмънт“, най-продавания вестник в Бойс. Покрай вестника се запозна с Ноа Джоунс, репортер на свободна практика от Лос Анджелис, който й намекна, че може да каже някоя добра дума за нея на приятелите си в „Ел Ей Таймс“. Разбира се, Клеър трябваше да спи с него заради това, но смяташе, че цената, която плати, е нищожна в сравнение с шанса да работи за един от най-големите вестници в САЩ.
Тя седеше на ръба на бюрото на Мат Паскуайър. Той беше легенда в областта на криминалните репортажи в Лос Анджелис, от старата школа, снизходителен, пиеше много и не даваше пет пари за журналистическите степени, но беше много умен и харесваше Клеър Андерсън. Тя притежаваше нещо, което не беше виждал от години — амбицията да бъде добър репортер. Не го правеше за пари.
— Е, какъв е проблемът? — Той остави чашата с кафето си и се облегна на стола.
— Не правя нещо, както трябва — с пораженски глас отговори Клеър. — Не мога да добия представа за този случай, а сега се намеси и телевизията.
— Предполагам, че си говорила с Робърт Хънтър. Имам предвид, че си се срещнала с него.
Тя кимна.
— Да, но той ме отряза.
Паскуайър се изсмя.
— Опитала си се да го прелъстиш? О, Клеър. Робърт със сигурност те е надушил от един километър. Той не си пада по тези номера.
— Можеше да използвам информацията преди няколко дни — продължи тя и огледа нюзрума. Всички изглеждаха заети и се бяха втренчили в екраните на компютрите си или разговаряха по телефоните.
— Нека поговорим на друго място — предложи Паскуайър, отмести стола си от бюрото, стана и тъжно се намръщи на голямото помещение. — Това място ме потиска. Пълно е с университетски зубрачи, които не разбират от журналистика.
— Хей. — Клеър си придаде обиден вид. — И аз съм университетски зубрач.
— Да, но ти си готина. — Той й намигна.
Столовата беше на приземния етаж на сградата. Храната беше боклук — типична претоплена помия. Редица автомати предлагаха почти всичко, от ябълки до леко натъртени банани, парчета пай, кисело мляко, салати, шоколадови десерти и, разбира се, триъгълни сандвичи.
— Да ти взема ли нещо? — попита Паскуайър и кимна към автоматите.
— Кафе.
Той си купи сандвич с пастърма и сирене и поръча две кафета. Храната беше толкова лоша, че клиентите бяха малко и двамата лесно намериха свободна маса. Паскуайър отхапа голям залък от сандвича и използва салфетка, за да избърше майонезата от брадичката си.
— Е, какво научи? — попита.
Клеър отпи от кафето си и го погледна в очите.
— Никой не казва нищо, но аз съм сигурна, че имаме работа със сериен убиец, който може би изпълнява ритуали. Необикновено жесток. Различен от всички останали.
— От къде знаеш, щом никой не казва нищо? — Той пусна три бучки захар в кафето си.
— Може би интуиция. — Клеър отмести поглед встрани. — Вътрешно чувство.
— Разбирам. — Той отново отхапа от сандвича и заговори с пълна уста. — В какъв смисъл мислиш, че този убиец е различен?
— Погледни фактите, Мат. Що за убиец обезглавява свещеник в църквата му и забива кучешка глава в трупа? Що за убиец пържи два дни жертвата си жива пред запалена камина? — Тя прибра косата си зад ушите, използвайки двете си ръце. На Паскуайър му харесваше, когато Клеър правеше това. Смяташе го за очарователно. — Ченгетата държат труповете заключени. Не мога да ги снимам, но чух, че убиецът разтопил лицето на Аманда Райли.
Той я погледна недоумяващо.
— Аманда Райли е втората жертва — обясни Клеър и се намръщи. — Не четеш ли нашия вестник?
— Напоследък не. Няма добри репортери.
— Много смешно.
— Разликата между теб и другите смотаняци във вестника е, че ти наистина имаш интуиция. Вътрешно чувство. — Паскуайър се усмихна и Клеър посочи, че на зъбите му е полепнало късче маруля. Той го извади с кутрето си. — И това вероятно е, защото си мило провинциално момиче. Не си израснала в метрополия, където парите движат всичко и глупостите водят маратона. — Той се постара да говори с провинциален акцент: — Ние, жителите на големите градове, сме забравили какво е интуиция, вътрешно чувство и какво означава да вършиш нещо само защото го обичаш.
— По дяволите, интуицията и вътрешното чувство изобщо не ми помагат. — За разлика от неговия провинциалният акцент на Клеър беше съвършен.
Паскуайър се засмя и дояде сандвича си.
— Няма да изтръгнеш нищо от Робърт Хънтър. Той е гражданин със сърце на провинциалист. Единственото ченге, което харесва работата си. И определено не обича репортери.
Клеър отново се заигра с косата си.
— Е, отворена съм за предложения. За нищо на света няма да се откажа.
Паскуайър лукаво се усмихна.
— Надявах се, че ще го кажеш. Добре, ето какво трябва да направиш…