- Серия
- Робърт Хънтър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Executioner, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 67 гласа)
- Вашата оценка:
Издание:
Крис Картър. Екзекуторът
Американска. Първо издание
ИК „Ера“, София, 2010
Редактор: Лилия Атанасова
Коректор: Лилия Атанасова
- — Добавяне
- — Корекция
По-долу е показана статията за Екзекуторът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Екзекуторът | |
 „Екзекуторът“, първото издание в среда, 2003 | |
| Автор | Стефан Кисьов |
|---|---|
| Първо издание | 2003[1] г. България |
| Издателство | Жанет 45 |
| Оригинален език | български |
| Жанр | роман |
| ISBN | ISBN 954-491-16-34 |
„Екзекуторът“ от Стефан Кисьов е първият български постмодерен роман, спечелил в конкуренцията на 65 произведения от други български автори, наградата „Български роман на годината“ (вкл. 10 000 лева и превод на английски език) на фондация ВИК през 2004 г.[2][3] От 2003 до 2009 г. той е преиздаден шест пъти в България. Преведен е на английски, чешки и сръбски, а част от него и на немски език. През 2008 г. пълният текст на „Екзекуторът“ е преиздаден от издателство ЕРА. Идеята за романа хрумнала на Кисьов, докато пътувал във влак от Париж за Брюксел през 1992 година. Тогава той прочел голяма статия във френско списание, в която се описвало изпълнението на смъртните присъди в Централния софийски затвор, както и фактът, че органите на екзекутираните били продавани от ДС на чуждестранни клиники, за да бъдат използвани за трансплантации. Той бил много развълнуван от статията и няколко години носил във въображението си страшните картини, които десет години по-късно са му послужили за основа на романа.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Романът пресъздава художествено въображаемия образ на убиец от българската „Държавна сигурност“ по време на комунистическата диктатура в България. От палача, изпълняващ смъртните присъди в Централния софийски затвор и убиеца на Георги Марков, до набедения за организатор на атентата срещу папа Йоан Павел II Сергей Антонов, всичко се събира като в калейдоскоп в образа на героя. Заглавието създава очакване за историята на жесток убиец, но Стефан Гащев е смешен малък човек, който цял живот се опитва да стане известен. Израства в цирка, работи като клоун, учи за факир, после за пилот, ненадейно попада в затвора, там става палач, накрая лети в Космоса и след 20 години се връща на Земята, по-неизвестен отвсякога. Премеждията му са толкова ужасяващи, че изпадналият в творческа криза автор на бестселъри Стивън-Лари Кинг решава да ги използва, обаче горкият загива нелепо. Остава „документалният“ разказ на неговия прототип.
Реакции
След награждаването Оля Стоянова от вестник „Дневник“ пише: „В книгата му става дума за истински убийства на истински хора“[4]. Подобни са и други публикации в български и чуждестранни медии.
Няколко месеца по-късно обаче част от литературните среди, несъгласни с присъждането на наградата, започват медийна кампания срещу произведението. Председателят на „Сдружението на българските писатели“ Михаил Неделчев на среща с участието на Бойко Ламбовски, Пламен Дойнов и Елена Найденов от фондация „Вик“, а след това и на „Литературен преглед на 2004 година“ – с участието на критици, издатели, литератори, преподаватели и студенти, заклеймява автора и романа с думите: „Стефан Кисьов е „чудовище“ (вярно – симпатично и може би добро), което ние и особено „Литературен вестник“ произведохме, а награждаването на „Екзекуторът“ е подигравка със съдбовното ни отношение към литературата, с чувството ни за мисия“.“[5]
Непосредствено след това във вестник „Култура“ Ангел Игов пише в силно критична статия носеща двусмисленото заглавие „Покана за екзекуция“: „Екзекуторът“ като цяло е книга от моменти. Историите следват бързо, разказани са сбито, стегнато, почти небрежно и всяка от тях като че ли прилича някак на моментална снимка. Някои от кадрите са сполучени, други не са. Но проблемът е не толкова в качеството на снимките, колкото в подредбата им. Методът на Стефан Кисьов, добре познат от „Не будете сомнамбула“, е колажът.“[6]
В същото време авторът и романът запазват своите привърженици. Критикът Борислав Гърдев пише в литературното списание „Меридиан 27“: „Прозата на Стефан Кисьов е атрактивна и въздействена. Тя е квинтесенция от впечатляващи преживелици (комбинация на мемоарното, лично преживяното и изстраданото) и ефектна фикционалност, позната ни от кримките и псевдо реалити миниопусите му в „Литературен вестник“, печатани през годините под предизвикателното заглавие „Криминале“, част от които той събра в документално-сатиричния си мемоар „Един сервитьор в резиденция „Бояна“ (2004). Затова тя е гъвкава и витална, обхватна, пъстра и достоверно полифонична. А когато „сантиментът и съчинителството“ (Бойко Пенчев) надделеят и обсебят общото внушение, както се случва с приключенията на Стефан Гащев в „Екзекуторът“, именно изповедната искреност и черният хумор спасяват наратива от пълен провал. В този аспект белетристиката му се родее с Алековите традиции.“ И добавя: „Стефан Гащев в „Екзекуторът“ – драми и неразбирателство в семейството на циркови артисти, премеждия в казармата, заплашващи го с изнасилване, спречквания с органите на властта, които го превръщат в чистач-ликвидатор на нашенските дисиденти, но му позволяват след убийството на Георги Марков да лети в Космоса с Валентина Терешкова, за да се види на финала на житието си като желан герой на самия Стивън Кинг... Героите на Кисьов винаги стигат до граничната ситуация, изправят се пред сакраменталния избор ТАМ или ТУК и преимуществено предпочитат блудното присъствие в мизерната, но обичана България.“[7]
Наблюдателят за книги на вестник „Сега“ пише: „Доброто в романа е, че тече бързо – както времето в Космоса.“[8]
Един от членовете на журито, определило на кого да бъде присъдена наградата „Български роман на годината“ – Симона Мирчева, пише за сайта на наградата: „Със средствата на клоунадата, фарса и абсурда Стефан Кисьов е постигнал впечатляващо лек (в Кундеровия смисъл), забавен и дълбок разказ за една система, която деградира човека до палач и жертва едновременно.“[9]
Романът продължава да предизвиква полемика и по-късно. Десет години след награждаването му, през 2014 г. във вестник „Дума“ излиза яростна статия, в която Стефан Здравков обвинява автора, че в романа си подменя историческата истина.[10]
Издания в чужбина
Източници
- ↑ „Екзекуторът“ на Стефан Кисьов, сайт на издателство „Жанет 45“.
- ↑ Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
- ↑ „ВИК '2004“ Архив на оригинала от 2014-03-16 в Wayback Machine., в-к „Култура“, бр. 46, 3 декември 2004.
- ↑ Оля Стоянова, Роман на Стефан Кисьов победи в конкурс на фондация „Вик“, в-к „Дневник“, 28 ноември 2004 г.
- ↑ Лора Шумкова, „Сдружението се прави на сила“, в-к „Култура“, бр. 16 (2366), 29 април 2005 г.
- ↑ Ангел Игов, „Покана за екзекуция“ Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., рец. във в-к „Култура“, бр. 14, 15 април 2005 г.
- ↑ Борислав Гърдев, „За Стефан Кисьов и трудното пътуване към себе си“ рец. в сп. „Меридиан 27“, 4 май 2014 г.
- ↑ „Стефан Кисьов се върна от Космоса“ Архив на оригинала от 2019-02-10 в Wayback Machine., отзив във в-к „Сега“, 27 януари 2004 г.
- ↑ Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
- ↑ Стефан Здравков, „Романът „Екзекуторът“ подменя историческата правда“, в-к „Дума“, бр. 281, 4 декември 2014 г.
- ↑ Българска литература в превод на чешки (1990 – 2014), Рецепция на славянските литератури в България след 1989 г. и на българската литература в съответните страни.
- ↑ Българска литература в превод на сръбски през 2012 г..
Външни препратки
- Из „Баща ми клоунът“ (откъс от роман), в. „Литературен вестник“, бр. 11, 20 март 2002
- „Стефан Кисьов: Живеех с по 2 лв. на ден, но продължавах да пиша“, интервю на Мариана Антонова, сп. „Ева“, 3 януари 2005
37.
Момичето нямаше двайсет години и седеше само в една от стаите за разпити на втория етаж. Хънтър и Гарсия го наблюдаваха през едностранното огледало в съседната стая.
Девойката би могла да бъде привлекателна, но беше ясно, че външният вид не е най-важното нещо в живота й. Разрошените й кестеняви коси падаха на раменете й прекалено небрежно. Хубавите й, големи кафяви очи бяха зачервени. Нямаше грим и лицето й беше бледо. Дългото й зимно палто бе виждало и подобри дни.
— Тя е още хлапе — отбеляза Робърт и се намръщи. — Коя е? — обърна се към полицая, който пръв бе разговарял с момичето и го беше завел в стаята за разпити.
— Каза, че името й е Моника, но не е необходимо да си експерт, за да разбереш, че е измислено.
— И твърди, че има информация за убийството в католическата църква „Седемте светии“?
Ченгето кимна.
— Настоява да говори само пред детективите, които водят разследването. Опитах се да взема показанията й, но тя отказа. — Той придоби несигурен вид.
— Нещо друго? — попита Робърт, който долови смущението му.
— Нещо в нея… — Полицаят погледна единия детектив и после другия. — Плаши ме.
Карлос се приближи до едностранното огледало и се втренчи в девойката. Тя изглеждаше уплашена.
Моника вдигна глава, когато двамата детективи влязоха в стаята за разпити. Погледът й подмина Гарсия и се спря на Хънтър.
— Здравей — сърдечно й се усмихна той и протегна ръка. — Аз съм детектив Хънтър, а това е детектив Гарсия.
Тя стана, усмихна се и се ръкува с тях, като задържа ръката на Робърт малко по-дълго.
— Аз съм Моника. — Гласът й беше нежен, но в него се долавяше тъга.
— Само Моника? — попита Карлос и леко повдигна вежди.
Момичето прехапа устни и отново насочи разтревожения си поглед към Хънтър.
— Всичко е наред — каза той с утешителен тон. — Аз съм Робърт, а това е Карлос. — Кимна към партньора си. — И аз предпочитам да ме наричат с малкото ми име. Така е много по-неофициално, нали?
Моника се усмихна вяло.
— Да ти донесем ли нещо за пиене? Вода, кафе, безалкохолно питие?
— Вода ще бъде чудесно, благодаря — отвърна тя и седна.
— Аз ще я донеса — предложи Гарсия и бързо излезе.
Робърт придърпа стол и седна от другата страна на масата срещу Моника. Пръстите й бяха преплетени и тя търкаше палци един в друг.
— Тези стаи са много страшни, нали? — попита Хънтър. — Голите стени, металната маса и столовете, голямото едностранно огледало… Някои биха казали, че ни трябва вътрешен декоратор, цветя и може би тамян. Склонен съм да се съглася. А ти как мислиш?
Устните й не се раздвижиха.
— Бих предложил да разговаряме в кабинета ми, но се опасявам, че изглежда още по-зле. Ако изобщо можеш да си представиш такова място.
Устните й потрепнаха в едва забележима усмивка.
— Ако не възразяваш, че питам, на колко си години?
Тя се поколеба за секунда.
— На деветнайсет.
Хънтър кимна. Тя разбра, че той не е повярвал на лъжата й. Въпреки младостта й Робърт видя в очите й нещо, който му каза, че Моника е била принудена да съзрее по-рано от повечето деца.
Вратата се отвори и Гарсия влезе с алуминиева кана с леденостудена вода на метален поднос. Остави го на масата и напълни чашата.
— Седни, Карлос — каза Робърт и посочи стола до себе си.
— Ще стоя прав, ако нямаш нищо против.
— Имам.
Ако Моника беше заподозряна в извършващо се разследване, и Хънтър би стоял прав. Разпитите изискваха известна степен на сплашване. Да стои прав и да има възможност да се движи свободно и да гледа отгоре заподозрения, който е прикован на стола, поставя детектива в психологически господстващо положение. Робърт обаче определено не искаше Моника да се страхува още повече.
Гарсия седна.
— Казаха ни, че имаш информация, която може да се окаже ценна за нас — започна Хънтър.
Момичето отпи глътка вода и го погледна в очите.
— Видях нещо.
— Видяла си нещо? — Карлос повиши тон и се приведе напред. — Била си в църквата в сряда вечерта?
Тя леко поклати глава.
— Видяла си някого да излиза от църквата късно вечерта? Минавала си от там?
— Не. Не беше така. — Моника се втренчи в Гарсия за няколко секунди. — Яви ми се видение.
Тялото на Карлос се скова в отбранителна поза и той разтърси глава, сякаш не беше чул правилно. Робърт не реагира.
— Моля? — намръщи се Гарсия.
Моника си пое дълбоко дъх, за да може гласът й да престане да трепери.
— Знам как звучи това, но моля ви, изслушайте ме за пет минути. Не съм луда, нито ясновидка. Не виждам бъдещето. Не чета мисли, нито разговарям с духове, но за жалост усещам някои неща по-осезателно от повечето хора.
Карлос погледна партньора си, който се беше облегнал назад на стола. Краката му бяха кръстосани небрежно, а ръцете отпуснати на коленете. Беше се съсредоточил в момичето.
— Какви неща? — попита Гарсия.
Моника нервно хвана кичур коса, паднал на лицето й и го прибра зад ухото си. Въпреки че Карлос зададе въпроса, преди да отговори, тя се вгледа в Хънтър.
— Болка.
— Усещаш болка? — недоверчиво попита Гарсия.
— Усещам болката на другите хора — поясни Моника.
Карлос се премести неспокойно на стола. Почти неизбежно, всеки път, когато някое тежко престъпление попадне в новините, в полицията идват или се обаждат десетки хора, които твърдят, че могат да помогнат в разследването, защото са имали сън или видение. Той знаеше, че е само въпрос на време същото да стане и в този случай, но не го очакваше толкова скоро.
Тъй като Гарсия започна да задава въпросите, Робърт се ограничи само да слуша и наблюдава. Той следеше реакциите на момичето и анализираше очите, движенията, гласа й и потрепванията. От опит знаеше, че когато заявяват, че са имали видения, които може да помогнат на полицията да залови някой престъпник, хората принадлежат към една от пет категории — самотник, търсещ внимание, наркоман с халюцинации, човек с психически проблеми, най-вероятно шизофрения, шарлатанин, който се стреми към пари или слава, или самите те са замесени в престъплението. Засега Моника не показваше признаци за принадлежност към нито едната категория.
Карлос отново погледна партньора си, надявайки се да види някаква реакция. Това не се случи и той се наведе напред и подпря лакти на масата.
— Ето какво ще направим, Моника. Сигурно разбираш, че в момента имаме много работа и времето ни притиска. Ще помоля някой полицай да запише онова, което мислиш, че си видяла, и ще поддържаме връзка, ако имаме въпроси…
— Не се опитвам да ви губя времето, детектив — твърдо заяви тя, щом видя, че Гарсия не й повярва.
— Оценяваме това — отвърна той със същия тон, но Моника остана невъзмутима.
— Случва се, независимо дали го вярвате или не, детектив. За жалост се случва с мен. Аз виждам страданията на другите хора. Виждам болката и сълзите им и какво ги натъжава. Това не е дарба, а проклятие, от което се страхувам да затворя очи нощем. Не искам да бъда тук. Не съм ходила в полицията досега, но наистина мисля, че мога да помогна.
Момичето отново се втренчи в Хънтър.
— Хелън… — прошепна. — Ти не си бил виновен.
Робърт озадачено повдигна вежда.
— Моля?
— Ти само искаше плачът да спре… А тя искаше само болката да премине. Ти направи каквото мислеше за правилно. Онова, което тя те помоли. Избави я от болката. — Моника поклати глава. — Вината не беше твоя.
Хънтър се вцепени. Очите му се вторачиха в тъмнокосата девойка пред него. Устата му пресъхна и стомахът му се сви, когато в съзнанието му нахлуха спомени от миналото.
Карлос усети промяната в партньора си, но преди да успее да каже нещо, капитан Барбара Блейк отвори вратата на стаята за разпити.
— Момчета, по-добре тръгвайте — рече, без да обръща внимание на Моника. — Убиецът, изглежда, е погубил още една жертва.
Робърт вдигна глава.
— Нашият човек?
Блейк кимна.
— В Малибу.
Гарсия скочи от стола.
— Благодаря ти, че дойде — каза той на Моника и бързо излезе от стаята.
Хънтър се обърна към девойката:
— Ще помоля някой полицай да запише показанията ти. — Остави визитката си картичка на масата пред нея.
— Детектив — извика тя, когато Робърт стигна до вратата. — Той е знаел за огъня. Знаел е какво я плаши.