- Серия
- Робърт Хънтър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Executioner, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 67 гласа)
- Вашата оценка:
Издание:
Крис Картър. Екзекуторът
Американска. Първо издание
ИК „Ера“, София, 2010
Редактор: Лилия Атанасова
Коректор: Лилия Атанасова
- — Добавяне
- — Корекция
По-долу е показана статията за Екзекуторът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Екзекуторът | |
 „Екзекуторът“, първото издание в среда, 2003 | |
| Автор | Стефан Кисьов |
|---|---|
| Първо издание | 2003[1] г. България |
| Издателство | Жанет 45 |
| Оригинален език | български |
| Жанр | роман |
| ISBN | ISBN 954-491-16-34 |
„Екзекуторът“ от Стефан Кисьов е първият български постмодерен роман, спечелил в конкуренцията на 65 произведения от други български автори, наградата „Български роман на годината“ (вкл. 10 000 лева и превод на английски език) на фондация ВИК през 2004 г.[2][3] От 2003 до 2009 г. той е преиздаден шест пъти в България. Преведен е на английски, чешки и сръбски, а част от него и на немски език. През 2008 г. пълният текст на „Екзекуторът“ е преиздаден от издателство ЕРА. Идеята за романа хрумнала на Кисьов, докато пътувал във влак от Париж за Брюксел през 1992 година. Тогава той прочел голяма статия във френско списание, в която се описвало изпълнението на смъртните присъди в Централния софийски затвор, както и фактът, че органите на екзекутираните били продавани от ДС на чуждестранни клиники, за да бъдат използвани за трансплантации. Той бил много развълнуван от статията и няколко години носил във въображението си страшните картини, които десет години по-късно са му послужили за основа на романа.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Романът пресъздава художествено въображаемия образ на убиец от българската „Държавна сигурност“ по време на комунистическата диктатура в България. От палача, изпълняващ смъртните присъди в Централния софийски затвор и убиеца на Георги Марков, до набедения за организатор на атентата срещу папа Йоан Павел II Сергей Антонов, всичко се събира като в калейдоскоп в образа на героя. Заглавието създава очакване за историята на жесток убиец, но Стефан Гащев е смешен малък човек, който цял живот се опитва да стане известен. Израства в цирка, работи като клоун, учи за факир, после за пилот, ненадейно попада в затвора, там става палач, накрая лети в Космоса и след 20 години се връща на Земята, по-неизвестен отвсякога. Премеждията му са толкова ужасяващи, че изпадналият в творческа криза автор на бестселъри Стивън-Лари Кинг решава да ги използва, обаче горкият загива нелепо. Остава „документалният“ разказ на неговия прототип.
Реакции
След награждаването Оля Стоянова от вестник „Дневник“ пише: „В книгата му става дума за истински убийства на истински хора“[4]. Подобни са и други публикации в български и чуждестранни медии.
Няколко месеца по-късно обаче част от литературните среди, несъгласни с присъждането на наградата, започват медийна кампания срещу произведението. Председателят на „Сдружението на българските писатели“ Михаил Неделчев на среща с участието на Бойко Ламбовски, Пламен Дойнов и Елена Найденов от фондация „Вик“, а след това и на „Литературен преглед на 2004 година“ – с участието на критици, издатели, литератори, преподаватели и студенти, заклеймява автора и романа с думите: „Стефан Кисьов е „чудовище“ (вярно – симпатично и може би добро), което ние и особено „Литературен вестник“ произведохме, а награждаването на „Екзекуторът“ е подигравка със съдбовното ни отношение към литературата, с чувството ни за мисия“.“[5]
Непосредствено след това във вестник „Култура“ Ангел Игов пише в силно критична статия носеща двусмисленото заглавие „Покана за екзекуция“: „Екзекуторът“ като цяло е книга от моменти. Историите следват бързо, разказани са сбито, стегнато, почти небрежно и всяка от тях като че ли прилича някак на моментална снимка. Някои от кадрите са сполучени, други не са. Но проблемът е не толкова в качеството на снимките, колкото в подредбата им. Методът на Стефан Кисьов, добре познат от „Не будете сомнамбула“, е колажът.“[6]
В същото време авторът и романът запазват своите привърженици. Критикът Борислав Гърдев пише в литературното списание „Меридиан 27“: „Прозата на Стефан Кисьов е атрактивна и въздействена. Тя е квинтесенция от впечатляващи преживелици (комбинация на мемоарното, лично преживяното и изстраданото) и ефектна фикционалност, позната ни от кримките и псевдо реалити миниопусите му в „Литературен вестник“, печатани през годините под предизвикателното заглавие „Криминале“, част от които той събра в документално-сатиричния си мемоар „Един сервитьор в резиденция „Бояна“ (2004). Затова тя е гъвкава и витална, обхватна, пъстра и достоверно полифонична. А когато „сантиментът и съчинителството“ (Бойко Пенчев) надделеят и обсебят общото внушение, както се случва с приключенията на Стефан Гащев в „Екзекуторът“, именно изповедната искреност и черният хумор спасяват наратива от пълен провал. В този аспект белетристиката му се родее с Алековите традиции.“ И добавя: „Стефан Гащев в „Екзекуторът“ – драми и неразбирателство в семейството на циркови артисти, премеждия в казармата, заплашващи го с изнасилване, спречквания с органите на властта, които го превръщат в чистач-ликвидатор на нашенските дисиденти, но му позволяват след убийството на Георги Марков да лети в Космоса с Валентина Терешкова, за да се види на финала на житието си като желан герой на самия Стивън Кинг... Героите на Кисьов винаги стигат до граничната ситуация, изправят се пред сакраменталния избор ТАМ или ТУК и преимуществено предпочитат блудното присъствие в мизерната, но обичана България.“[7]
Наблюдателят за книги на вестник „Сега“ пише: „Доброто в романа е, че тече бързо – както времето в Космоса.“[8]
Един от членовете на журито, определило на кого да бъде присъдена наградата „Български роман на годината“ – Симона Мирчева, пише за сайта на наградата: „Със средствата на клоунадата, фарса и абсурда Стефан Кисьов е постигнал впечатляващо лек (в Кундеровия смисъл), забавен и дълбок разказ за една система, която деградира човека до палач и жертва едновременно.“[9]
Романът продължава да предизвиква полемика и по-късно. Десет години след награждаването му, през 2014 г. във вестник „Дума“ излиза яростна статия, в която Стефан Здравков обвинява автора, че в романа си подменя историческата истина.[10]
Издания в чужбина
Източници
- ↑ „Екзекуторът“ на Стефан Кисьов, сайт на издателство „Жанет 45“.
- ↑ Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
- ↑ „ВИК '2004“ Архив на оригинала от 2014-03-16 в Wayback Machine., в-к „Култура“, бр. 46, 3 декември 2004.
- ↑ Оля Стоянова, Роман на Стефан Кисьов победи в конкурс на фондация „Вик“, в-к „Дневник“, 28 ноември 2004 г.
- ↑ Лора Шумкова, „Сдружението се прави на сила“, в-к „Култура“, бр. 16 (2366), 29 април 2005 г.
- ↑ Ангел Игов, „Покана за екзекуция“ Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., рец. във в-к „Култура“, бр. 14, 15 април 2005 г.
- ↑ Борислав Гърдев, „За Стефан Кисьов и трудното пътуване към себе си“ рец. в сп. „Меридиан 27“, 4 май 2014 г.
- ↑ „Стефан Кисьов се върна от Космоса“ Архив на оригинала от 2019-02-10 в Wayback Machine., отзив във в-к „Сега“, 27 януари 2004 г.
- ↑ Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
- ↑ Стефан Здравков, „Романът „Екзекуторът“ подменя историческата правда“, в-к „Дума“, бр. 281, 4 декември 2014 г.
- ↑ Българска литература в превод на чешки (1990 – 2014), Рецепция на славянските литератури в България след 1989 г. и на българската литература в съответните страни.
- ↑ Българска литература в превод на сръбски през 2012 г..
Външни препратки
- Из „Баща ми клоунът“ (откъс от роман), в. „Литературен вестник“, бр. 11, 20 март 2002
- „Стефан Кисьов: Живеех с по 2 лв. на ден, но продължавах да пиша“, интервю на Мариана Антонова, сп. „Ева“, 3 януари 2005
58.
— Извинявай, маце — каза най-високият от четиримата мъже, които седяха на ъгловата маса в старомодното ресторантче, на чернокосата сервитьорка, докато минаваше покрай тях.
— Да. — Моли се обърна към него и се постара да не изглежда раздразнена. Четиримата й досаждаха от петнайсет минути.
— Уморена ли си? — продължи той. Другите трима вече се кикотеха.
— Защо? — леко озадачено попита тя.
— Защото искам да знаеш, че докато имам лице, ще има къде да седнеш.
Всичките избухнаха в смях.
— Поръчка — извикаха от претрупаната с работа кухня.
Моли отиде до тезгяха да вземе поръчката и почувства как очите им сякаш изгарят гърба на червено-бялата й униформа.
Всичките маси в малкото заведение бяха заети. Повечето клиенти бяха отрепки като четиримата в ъгъла, които мислеха, че всяка сервитьорка в Южен Лос Анджелис умира да легне с тях. Моли не харесваше работата си и обидите, които вървяха с нея, но нямаше избор, защото отчаяно се нуждаеше от пари.
Тя занесе поръчката на мъж на средна възраст, който седеше сам, и докато слагаше чинията пред него, той хвана ръката й.
— Извинявай, сладурано, но не съм поръчвал това, мамка му.
— Не поръчахте ли двоен чийзбургер и пържени картофи?
— Да, но изрично казах, че не искам проклетите кисели краставички. Мразя ги. На това какво му викаш, по дяволите? — Той вдигна горната част на сандвича и посочи три дълги парченца кисели краставички.
— Много съжалявам, господине — смутено се извини Моли и посегна към чинията. — Ще кажа на готвача да ги махне.
— Няма да ги махне — ядосано възрази мъжът със стиснати зъби. — Ще ми приготви друг чийзбургер. Този е съсипан.
— Няма проблем, господине. Веднага ще ви донеса друг.
— Тъпа кучка — измърмори той.
Докато вървеше към кухнята, Моли забеляза мексиканец на трийсетина години, облечен в стари, мръсни и окъсани дрехи, който стоеше на входа. Той я видя, че го гледа, и плахо попита:
— Извинете, госпожице. Може ли да вляза да хапна нещо? Имам пари. — Мъжът потупа джоба на панталоните си и Моли чу звън на монети.
— Да, разбира се — отвърна тя и се намръщи на странния въпрос. Обърна се и огледа оживената закусвалня. До вратата се освободи маса. — Седнете тук. Ще ви донеса меню.
Той се усмихна.
— Много ви благодаря, госпожице. Много сте любезна. Няма да се бавя. Храня се бързо.
Моли също се усмихна, без да разбира защо й е чак толкова благодарен. Тя отиде в кухнята и се приготви да обясни на Били, дебелия готвач от Тексас, за случката с киселите краставички, когато чу силен вик от заведението.
— Кой ти каза да седнеш тук? — Дона Хигинс, собственичката на ресторантчето, стоеше и крещеше на мексиканеца.
— Съжалявам — стеснително каза той. — Сервитьорката каза, че може.
— Коя сервитьорка?
Мъжът срамежливо наведе глава.
— Няма да се бавя. Обещавам да се нахраня бързо.
— Не ме интересува как се храниш, стига да не е в моя ресторант.
— Не прося милостиня, госпожице. Имам пари. Мога да платя храната си.
— Разбира се, че имаш пари — извика Дона, размахвайки ръце като обезумяла. — Вероятно си ги откраднал.
— Не съм. Помогнах на един човек да избута колата си от пътя и той любезно ми даде няколко долара. — Мексиканецът й показа шепа монети и банкнота от един долар. — Може да ям навън или отзад, госпожице. Нямам нищо против. Искам само топла храна, може би яйца и бекон и чаша мляко. Не съм ял от няколко дни.
— Няма да ядеш тук. Обзалагам се, че си проклет нелегален емигрант, нали?
Мексиканецът се вцепени.
— Така си и помислих. Разкарай се от ресторанта ми, смрадливецо. — Дона посочи вратата. — Или ще извикам емиграционните власти.
Тъжните му очи обходиха заведението. Всички го гледаха. Без да пророни дума, той пъхна в джоба си малкото пари, които имаше, и излезе.
— Хей! — извика женски глас, когато мексиканецът зави зад ъгъла. — Почакай!
Той спря и се обърна. Чернокосата сервитьорка беше излязла през задния вход. Носеше кафяв хартиен плик.
— Обичаш ли кисели краставички?
Мексиканецът първо се намръщи, озадачен от въпроса, а после кимна.
— Да, хубави са.
— Вземи. — Тя му предложи хартиения плик и се усмихна. — Тук има двоен чийзбургер с кисели краставички и шише мляко.
Младият мъж се втренчи благодарно в нея и посегна към джоба си.
— Не, не — поклати глава Моли. — Не е нужно да ми плащаш. Всичко е наред.
— Не искам подаяния, госпожице. Имам пари да платя храната си.
— Знам. Видях ги — отново се усмихна тя. — Но това не е подаяние. Готвачът ми е приготвил твърде много ядене за обедната почивка, а аз съм на диета — излъга тя и пак му подаде плика. — Вземи. Не мога да изям всичко това. Ще го изхвърля.
Той се поколеба за миг, а сетне взе храната и се усмихна.
— Много ви благодаря. Вие сте добър човек.
Моли го гледа, докато мексиканецът се отдалечи, и след това се върна в закусвалнята.
— Може да си търсиш друга работа, малка кучко — заяви Дона Хигинс.
— Защо?
— Кой ти каза, че може да си почиваш, когато заведението е пълно?
— Нямаше ме само три минути.
— Не ми пука. Ти си позволи да си почиваш, когато не трябваше, и открадна храна.
Сервитьорката отвори уста от почуда.
— Не съм откраднала храна.
— Така ли? Ами чийзбургерът, пържените картофи и шишето мляко, които взе от хладилника?
— Щях да ги платя.
— Да, и още как. Днес няма да получиш надница.
— Какво? — Моли почувства, че я обзема паника. — Моля ви, госпожо Хигинс. Много съжалявам. Не трябваше да взимам храната и ще я платя. Ще работя извънредно, ако искате. Трябват ми пари за наема.
— О, горката! — Дона изкриви лице в подигравателна гримаса. — Трябваше да помислиш за това, преди да крадеш от мен. Махай се от ресторанта ми.
* * *
Той седеше на същата маса до предния прозорец в малкия ресторант от осем часа. Хлътналите му очи оглеждаха лицето на всеки пътник, който се качваше или слизаше от автобусите, които спираха срещу входа.
Поръча си още едно кафе и погледна часовника си. До пристигането на следващия автобус оставаха три минути. Имаше достатъчно време да отиде до тоалетната. Мъжът се придържаше към една и съща практика от няколко дни — идваше по обяд и си тръгваше в единайсет вечерта, когато затвореха заведението, но още не му беше провървяло.
Той наплиска лицето си със студена вода и прокара показалеца на дясната си ръка по грозния белег на челото си.
— Няма да чакам още дълго — прошепна той на отражението си в огледалото.
Автобусът пристигаше, когато човекът излезе от тоалетната. Пристигаше най-малко минута по-рано от разписанието. Мъжът се прокле и хукна към прозореца. Очите му трескаво търсеха, но повечето пътници вече се бяха разпръснали.
Брюнетката в червено-бяла униформа на сервитьорка трябваше да тича, но успя да стигне до спирката точно когато автобусът беше готов да потегли. Тя седна до един от прозорците отпред, закри с ръце лицето си и се запита какво извинение да каже на хазяина си.
Мъжът в ресторанта не я видя.