- Серия
- Робърт Хънтър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Executioner, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 67 гласа)
- Вашата оценка:
Издание:
Крис Картър. Екзекуторът
Американска. Първо издание
ИК „Ера“, София, 2010
Редактор: Лилия Атанасова
Коректор: Лилия Атанасова
- — Добавяне
- — Корекция
По-долу е показана статията за Екзекуторът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Екзекуторът | |
 „Екзекуторът“, първото издание в среда, 2003 | |
| Автор | Стефан Кисьов |
|---|---|
| Първо издание | 2003[1] г. България |
| Издателство | Жанет 45 |
| Оригинален език | български |
| Жанр | роман |
| ISBN | ISBN 954-491-16-34 |
„Екзекуторът“ от Стефан Кисьов е първият български постмодерен роман, спечелил в конкуренцията на 65 произведения от други български автори, наградата „Български роман на годината“ (вкл. 10 000 лева и превод на английски език) на фондация ВИК през 2004 г.[2][3] От 2003 до 2009 г. той е преиздаден шест пъти в България. Преведен е на английски, чешки и сръбски, а част от него и на немски език. През 2008 г. пълният текст на „Екзекуторът“ е преиздаден от издателство ЕРА. Идеята за романа хрумнала на Кисьов, докато пътувал във влак от Париж за Брюксел през 1992 година. Тогава той прочел голяма статия във френско списание, в която се описвало изпълнението на смъртните присъди в Централния софийски затвор, както и фактът, че органите на екзекутираните били продавани от ДС на чуждестранни клиники, за да бъдат използвани за трансплантации. Той бил много развълнуван от статията и няколко години носил във въображението си страшните картини, които десет години по-късно са му послужили за основа на романа.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Романът пресъздава художествено въображаемия образ на убиец от българската „Държавна сигурност“ по време на комунистическата диктатура в България. От палача, изпълняващ смъртните присъди в Централния софийски затвор и убиеца на Георги Марков, до набедения за организатор на атентата срещу папа Йоан Павел II Сергей Антонов, всичко се събира като в калейдоскоп в образа на героя. Заглавието създава очакване за историята на жесток убиец, но Стефан Гащев е смешен малък човек, който цял живот се опитва да стане известен. Израства в цирка, работи като клоун, учи за факир, после за пилот, ненадейно попада в затвора, там става палач, накрая лети в Космоса и след 20 години се връща на Земята, по-неизвестен отвсякога. Премеждията му са толкова ужасяващи, че изпадналият в творческа криза автор на бестселъри Стивън-Лари Кинг решава да ги използва, обаче горкият загива нелепо. Остава „документалният“ разказ на неговия прототип.
Реакции
След награждаването Оля Стоянова от вестник „Дневник“ пише: „В книгата му става дума за истински убийства на истински хора“[4]. Подобни са и други публикации в български и чуждестранни медии.
Няколко месеца по-късно обаче част от литературните среди, несъгласни с присъждането на наградата, започват медийна кампания срещу произведението. Председателят на „Сдружението на българските писатели“ Михаил Неделчев на среща с участието на Бойко Ламбовски, Пламен Дойнов и Елена Найденов от фондация „Вик“, а след това и на „Литературен преглед на 2004 година“ – с участието на критици, издатели, литератори, преподаватели и студенти, заклеймява автора и романа с думите: „Стефан Кисьов е „чудовище“ (вярно – симпатично и може би добро), което ние и особено „Литературен вестник“ произведохме, а награждаването на „Екзекуторът“ е подигравка със съдбовното ни отношение към литературата, с чувството ни за мисия“.“[5]
Непосредствено след това във вестник „Култура“ Ангел Игов пише в силно критична статия носеща двусмисленото заглавие „Покана за екзекуция“: „Екзекуторът“ като цяло е книга от моменти. Историите следват бързо, разказани са сбито, стегнато, почти небрежно и всяка от тях като че ли прилича някак на моментална снимка. Някои от кадрите са сполучени, други не са. Но проблемът е не толкова в качеството на снимките, колкото в подредбата им. Методът на Стефан Кисьов, добре познат от „Не будете сомнамбула“, е колажът.“[6]
В същото време авторът и романът запазват своите привърженици. Критикът Борислав Гърдев пише в литературното списание „Меридиан 27“: „Прозата на Стефан Кисьов е атрактивна и въздействена. Тя е квинтесенция от впечатляващи преживелици (комбинация на мемоарното, лично преживяното и изстраданото) и ефектна фикционалност, позната ни от кримките и псевдо реалити миниопусите му в „Литературен вестник“, печатани през годините под предизвикателното заглавие „Криминале“, част от които той събра в документално-сатиричния си мемоар „Един сервитьор в резиденция „Бояна“ (2004). Затова тя е гъвкава и витална, обхватна, пъстра и достоверно полифонична. А когато „сантиментът и съчинителството“ (Бойко Пенчев) надделеят и обсебят общото внушение, както се случва с приключенията на Стефан Гащев в „Екзекуторът“, именно изповедната искреност и черният хумор спасяват наратива от пълен провал. В този аспект белетристиката му се родее с Алековите традиции.“ И добавя: „Стефан Гащев в „Екзекуторът“ – драми и неразбирателство в семейството на циркови артисти, премеждия в казармата, заплашващи го с изнасилване, спречквания с органите на властта, които го превръщат в чистач-ликвидатор на нашенските дисиденти, но му позволяват след убийството на Георги Марков да лети в Космоса с Валентина Терешкова, за да се види на финала на житието си като желан герой на самия Стивън Кинг... Героите на Кисьов винаги стигат до граничната ситуация, изправят се пред сакраменталния избор ТАМ или ТУК и преимуществено предпочитат блудното присъствие в мизерната, но обичана България.“[7]
Наблюдателят за книги на вестник „Сега“ пише: „Доброто в романа е, че тече бързо – както времето в Космоса.“[8]
Един от членовете на журито, определило на кого да бъде присъдена наградата „Български роман на годината“ – Симона Мирчева, пише за сайта на наградата: „Със средствата на клоунадата, фарса и абсурда Стефан Кисьов е постигнал впечатляващо лек (в Кундеровия смисъл), забавен и дълбок разказ за една система, която деградира човека до палач и жертва едновременно.“[9]
Романът продължава да предизвиква полемика и по-късно. Десет години след награждаването му, през 2014 г. във вестник „Дума“ излиза яростна статия, в която Стефан Здравков обвинява автора, че в романа си подменя историческата истина.[10]
Издания в чужбина
Източници
- ↑ „Екзекуторът“ на Стефан Кисьов, сайт на издателство „Жанет 45“.
- ↑ Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
- ↑ „ВИК '2004“ Архив на оригинала от 2014-03-16 в Wayback Machine., в-к „Култура“, бр. 46, 3 декември 2004.
- ↑ Оля Стоянова, Роман на Стефан Кисьов победи в конкурс на фондация „Вик“, в-к „Дневник“, 28 ноември 2004 г.
- ↑ Лора Шумкова, „Сдружението се прави на сила“, в-к „Култура“, бр. 16 (2366), 29 април 2005 г.
- ↑ Ангел Игов, „Покана за екзекуция“ Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., рец. във в-к „Култура“, бр. 14, 15 април 2005 г.
- ↑ Борислав Гърдев, „За Стефан Кисьов и трудното пътуване към себе си“ рец. в сп. „Меридиан 27“, 4 май 2014 г.
- ↑ „Стефан Кисьов се върна от Космоса“ Архив на оригинала от 2019-02-10 в Wayback Machine., отзив във в-к „Сега“, 27 януари 2004 г.
- ↑ Победител 2004 Архив на оригинала от 2014-09-13 в Wayback Machine., сайт на Награда Вик, 24 ноември 2004 г.
- ↑ Стефан Здравков, „Романът „Екзекуторът“ подменя историческата правда“, в-к „Дума“, бр. 281, 4 декември 2014 г.
- ↑ Българска литература в превод на чешки (1990 – 2014), Рецепция на славянските литератури в България след 1989 г. и на българската литература в съответните страни.
- ↑ Българска литература в превод на сръбски през 2012 г..
Външни препратки
- Из „Баща ми клоунът“ (откъс от роман), в. „Литературен вестник“, бр. 11, 20 март 2002
- „Стефан Кисьов: Живеех с по 2 лв. на ден, но продължавах да пиша“, интервю на Мариана Антонова, сп. „Ева“, 3 януари 2005
75.
Капитан Барбара Блейк трябваше да отложи ежедневното им съвещание за по-късно следобед. Беше ангажирана с пресконференция по друго разследване, случаят „Камата“.
Хънтър реши да отиде отново в църквата „Седемте светии“ и в къщата в Малибу. Надяваше се, че ако се усамоти на местопрестъпленията за известно време, това ще му помогне да разбере някои от причините за жестокостта. Ако знаеш как да ги изтълкуваш, повечето местопрестъпления са като свидетели и разкриват тайни за жертвата, извършителя и какво всъщност се е случило. Робърт беше и учител, и ученик, когато разгадаваше сцените на убийства. Усещаше неща и разчиташе знаци, които повечето детективи не успяваха. Ала местопрестъпленията мълчаха, с едно изключение — крещяха думата страх.
Той намери време да огледа още веднъж и апартамента на Аманда Райли на Сънсет Стрип. Провери трите спални, всекидневната, кухнята и гостната. Претърси всички чекмеджета, килери, шкафове и гардероби. Не беше сигурен какво се надява да намери, може би дневник или стари снимки на Аманда и приятелите й, но тя не беше запазила нищо. Апартаментът беше обзаведен добре с хубави, изящни мебели, стилни картини на стените и скъпи килими, но беше лишен от спомени. Нямаше дори семеен портрет. Единственото послание на жилището беше, че Аманда е била много горда и организирана, но е предпочитала нищо да не й напомня за миналото.
Робърт се върна в отдел „Обири и убийства“ следобед. Отдел „Следствен анализ“ на лосанджелиската полиция се намира в големия сутерен на Паркър Сентър. Хопкинс съединяваше няколко разпечатки, когато Хънтър и Гарсия влязоха.
— Тъкмо се канех да се кача горе при вас, момчета — рече младото ченге и размаха листовете в ръцете си.
— Е, изпреварихме те — отвърна Робърт и огледа работното място на полицая.
Малкото бюро на Хопкинс беше в отсрещния ъгъл на помещението. Беше толкова голямо, колкото да побере клавиатурата, монитора на компютъра му и телефона.
— Виждам, че са ти дали детско бюро — отбеляза Хънтър и погледна Джак Кърли, шефа на отдел „Информационни технологии“.
— Хей, това беше най-доброто, което можахме да намерим за толкова кратко време — отговори той, стана и се ръкува с двамата детективи. Обръснатата му глава лъщеше, сякаш я беше намазал с лустро само преди няколко минути. — Как си, Робърт?
Хънтър кимна, но не каза нищо.
Джак сложи ръка на рамото на Хопкинс.
— Той е добро хлапе. Бързо се учи. Трябват ни повече хора като него тук долу. Скъсваме се от работа.
Телефонът на бюрото му иззвъня.
— Виждате ли какво имам предвид? Сигурно е ново искане. — Той се приближи до бюрото си.
— Научи ли нещо за миналото на отец Фабиан и Аманда Райли? — обърна се Робърт към Иън, който вече прелистваше разпечатките.
— Благотворителната дейност на отец Фабиан е включвала само неговата енория. Не е работел на градско ниво. Няма сведения Аманда Райли да се е занимавала с благотворителност. Не открих нищо, което да показва, че пътищата им може да са се пресекли през последните петнайсет-двайсет години.
— А по-рано? — попита Хънтър и се облегна на стената.
Хопкинс замълча, докато подреди записките си.
— Брет Стюарт Никълс или отец Фабиан е израснал в Комптън, където е живял през целия си живот. Учил е в местната гимназия на Саут Акейша авеню. Не бил примерен ученик и оценките му били ниски. Успехът му е „среден“ и едва успял да завърши. Много лош ученик и в друг смисъл. Многократно го задържали след часовете и го наказвали. — Младият полицай потърси разпечатката. — Дразнел учениците, рушал училищна и частна собственост, лъжел, крадял тестове и други. Трудно е да се повярва, че хлапе с такова минало ще стане свещеник.
— Кога е кандидатствал в семинарията?
— Година и половина след като завършил гимназия. За такова лошо момче като него сигурно нещо го е накарало да промени решението си.
— В семинарията в Лос Анджелис ли е учил?
Иън провери в разпечатката.
— Не. Учил е в колеж „Свети Йоан“ в Камарило. Обадих им се, но без съдебна заповед те не пожелаха да кажат нищо.
— Мисля, че архивите на семинарията няма да ни трябват. Присъствал ли е редовно в часовете?
— Странно е, че питаш — подсмихна се Хопкинс. — Обичал е да бяга от час.
— Дай да видя този лист. — Робърт протегна ръка.
— Ами Аманда Райли?
— Тя не е ходила в същото училище и не е живяла в Комптън. Учила е в гимназията в Гардена.
— Училището е огромно — отбеляза Гарсия.
— Живяла е в Гардена? — попита Хънтър и вдигна глава.
Младото ченге кимна.
— Да, но е напуснала и е започнала да се занимава с търговия на недвижими имоти.
— Чакай малко. — Робърт вдигна глава. — Гардена не е много далеч от Комптън. Аманда ходила ли е редовно на училище?
— Не. И тя като Брет е бягала от час.
— На колко години е напуснала?
— Повторила е десети клас… Значи на осемнайсет.
— Горе-долу на същата възраст като отец Фабиан. Къде е живяла? — Хънтър се приближи до голямата карта на Лос Анджелис на източната стена.
Хопкинс погледна листа в ръцете си.
— Саут Ейнсуърт стрийт в Гардена.
Робърт намери улицата и заби червена карфица, а сетне погледна разпечатката да види адреса на отец Фабиан и отбеляза със синя карфица мястото, където свещеникът беше живял като млад. Всички се втренчиха в картата.
— По дяволите! — възкликна Карлос. — Те са живели само на шест преки един от друг.