Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (9)

9

Въпреки предупреждението, на прага изникна един камериер.

— Моля Негово Височество да ме извини. Някакъв монах току-що дойде в замъка и настоява да бъде приет от господин дьо Конде. Маркиз дьо Плеси сметна, че ще постъпи правилно, ако го изпрати незабавно при Ваше Височество.

— Нека влезе! — промърмори принцът след кратко мълчание.

Той се приближи до абаносовото писалище пред прозореца и отвори някои от чекмеджетата.

Камериерът въведе в стаята монах, забулен с вълнена качулка, който на няколко пъти се поклони: гъвкавината на гръбнака му бе удивителна.

Когато новодошлият се изправи, Анжелик видя лицето му, на което тъжно блестяха леко дръпнати черни очи.

Идването на духовника изглежда изобщо не смути жената на леглото. Тя продължи безгрижно да отхапва от сочния плод. Само покри с един шал слабините си.

Наведеният над писалището тъмнокос мъж извади от чекмеджето няколко големи плика с червени восъчни печати.

— Господин Фуке ли ви изпраща, отче? — попита той, без да се обърне.

— Той самият, монсеньор.

Монахът добави нещо на някакъв напевен език — Анжелик предположи, че е италиански. Когато говореше френски, леко фъфлеше, а в акцента му се долавяше нещо детско и в това имаше някакъв чар.

— Излишно бе да казвате паролата, сеньор Егзили — промълви принц дьо Конде. — Бих ви разпознал по описанието, което ми бе дадено, и по синьото петънце в крайчето на окото. Значи вие сте най-сръчният отровител в Европа, владеещ до съвършенство тази тънка и трудна наука?

— Ваше Височество ме ласкае. Аз само усъвършенствах няколко рецепти, наследени от флорентинските ми прадеди.

— Италианците са артисти във всяка област! — извика Конде.

Той избухна в смях, подобен на конско цвилене, после лицето му мигновено възвърна суровото си изражение.

— Носите ли онова нещо?

— Ето го — монахът капуцин извади от широкия ръкав резбовано ковчеже от скъпоценно дърво и собственоръчно го отвори, като натисна една от фигурките. — Вижте, монсеньор, достатъчно е да закачите с нокът шийката на малкото човече с гълъб в ръце.

Капачето отскочи. Върху сатенената възглавничка блесна миниатюрна стъкленица, пълна с изумрудена на цвят течност. Принц дьо Конде предпазливо я взе и я поднесе към светлината.

— Римска отрова — тихо промълви отец Егзили. — Бавно, но сигурно въздействие. Предпочетох я пред разяждащата, която умъртвява за часове. От указанията, получени от господин Фуке, подразбрах, че лично вие, монсеньор, както и вашите приятели, не държите да предизвикате сред антуража на съответната личност твърде сериозни подозрения. Въпросната особа първо ще се почувства отпаднала, ще се мъчи кажи–речи седмица, ала смъртта ще изглежда като естествена последица от стомашно възпаление, причинено от престоял дивеч или немного прясна храна. Предвидливо би било да сервират на лицето миди, стриди или други подобни, чието въздействие е понякога опасно. Детински просто би било на тях да се припише причината за внезапната кончина.

— Благодаря за превъзходните съвети, отче.

Конде все така втренчено се взираше в бледозелената стъкленица и в очите му блесна люта ненавист. Анжелик изпита силно разочарование: слезлият на земята бог на любовта бе лишен от красота и я плашеше.

— Внимавайте, монсеньор — промълви отец Егзили. — С тази отрова трябва да се борави изключително предпазливо. За да получа концентрата, самият аз съм принуден да слагам стъклена маска. Ако дори една капка попадне върху дланта ви, ще предизвика язва, която ще разяде цялата ръка. Ако не можете да я сипете в яденето на това лице лично, предупредете прислужника, който ще се нагърби с тази мисия, да прояви голяма сигурност и сръчност.

— Камериерът, който ви доведе, е човек, заслужаващ пълно доверие. Благодарение на една маневра, с която се гордея, въпросната особа изобщо не го познава. Струва ми се, че ще бъде лесно да го внедря в обкръжението му.

Принцът подигравателно погледна монаха, който бе много по-нисък от него.

— Предполагам, че щом сте посветили живота си на подобен вид изкуство, не страдате от излишни скрупули, сеньор Егзили. И все пак, какво бихте си помислили, ако ви призная, че тази отрова е предназначена за един ваш съотечественик, италианец от Абруците.

Меките устни на отец Егзили се разтеглиха в усмивка. Той пак се поклони.

— Смятам за свои съотечественици само онези люде, които истински ценят услугите ми, монсеньор. А в момента господин Фуке от Парижкия парламент е доста по-щедър към мен от един италианец от Абруците, когото и аз познавам.

Конде отново се разсмя или по-скоро изцвили.

— Браво, брависимо, сеньор! Приятно ми е да имам до себе си хора от вашата порода.

Той предпазливо постави стъкълцето обратно в ковчежето върху сатенената възглавничка. Настана тишина. Очите на сеньор Егзили съзерцаваха със задоволство, нелишено от тщеславие, негово собствено произведение.

— Ще добавя, монсеньор, че тази течност има преимуществото да е без мирис и почти без вкус. Не видоизменя храните, с които се смесва, и ако лицето особено придиря какво яде, най-много да упрекне готвача си, че е попрекалил с подправките.

— Ценен човек сте вие — повтори принцът, който сякаш се унесе в мисли.

Той малко нервно взе от абаносовата кутийка запечатаните пликове, които бе оставил върху нея.

— Ето какво дължа да ви дам в замяна за господин Фуке. Този плик съдържа декларацията на маркиз д’Окенкур. А ето и декларациите на господин дьо Шаро, господин и госпожа дьо Плеси, на госпожа дьо Ришвил, на херцогиня дьо Бофор и на госпожа дьо Лонгвил. Както сам виждате, дамите са по-дейни или по-безскрупулни от господата. Липсват писмата на господин дьо Мопей, на маркиз дьо Креки и на още неколцина.

— И вашето, монсеньор.

— Правилно, ето го. Завърших го преди малко и още не съм го подписал.

— Ще бъде ли Ваше Височество тъй любезен да ми прочете текста, за да проверя точка по точка съдържанието? Господин Фуке държи най-вече на това нито един пункт да не бъде пропуснат.

— Както обичате — отвърна принцът и едва забележимо повдигна рамене. Взе листа и зачете на висок глас:

„Аз, Луи II, принц дьо Конде, уверявам монсеньор Фуке, че никога няма да се присъединя, нито да се подчинявам на никого другиго, освен на гореспоменатия господин, и се задължавам да му предоставя своите крепости, укрепления и прочее след изрична негова заповед.

В уверение на това прилагам настоящето писмо, написано и подписано собственоръчно и по собствена воля, без никакъв натиск от негова страна, тъй като той е имал добрината да се довери на думата ми, на която да разчита изцяло.

Написано в Плеси–Белиер на 20 септември 1646 г.“

— А сега го подпишете, монсеньор — рече отец Егзили, чиито засенчени от качулката очи блеснаха.

Припряно и сякаш за да приключи час по-скоро, Конде взе от писалището гъше перо и го подостри. Докато принцът подписваше писмото, монахът разтопи малко червен восък. Конде го взе и запечата посланието.

— Всички останали декларации са съставени по този образец и са подписани — каза принцът накрая. — Мисля, че вашият господар ще бъде доволен и ще ни го докаже на дело.

— Бъдете сигурен, монсеньор. Все пак не мога да напусна замъка, без да взема и другите обещани от вас декларации.

— Уверявам ви, че утре преди пладне ще ги получите.

— Значи дотогава ще остана под този покрив.

— Нашата приятелка, маркиза дьо Плеси, ще се погрижи за настаняването ви, сеньор. Предупредих я за идването ви.

— Междувременно смятам, че ще бъде благоразумно да приберете писмата в тайното ковчеже, което ви дадох. Отворът е невидим и там те ще са най-защитени от недискретни очи.

— Имате право, сеньор Егзили. Като ви слушам, разбирам, че и заговорът е изкуство, което изисква практика и опит. Колкото до мен, аз съм само воин и не крия това.

— Славен воин! — възкликна италианецът с пореден поклон.

— Сега вие ме ласкаете, отче. Признавам, че бих желал господин Мазарини и Нейно Величество кралицата да споделят вашето мнение. Както и да е, струва ми се, че военната тактика, макар и по-грубовата и всеобхватна, донякъде се доближава до вашите тънки маневри. Човек винаги е принуден да предугажда вражеските намерения.

— Монсеньор, вие говорите, сякаш самият Макиавели е бил ваш учител!

— Ласкаете ме! — повтори принцът.

Той бе възвърнал самообладанието си.

Егзили му показа как да повдигне сатенената възглавничка, за да пъхне под нея компрометиращите писма. После заедно прибраха ковчежето в едно от чекмеджетата на писалището.

Щом италианецът си отиде, Конде, досущ като децата, извади резбованата кутийка и отново я отвори.

— Дай да видя — прошепна жената и протегна ръка.

Докато траеше разговорът, тя изобщо не се намеси, задоволи се да маха и отново да поставя един подир друг пръстените ту на едната, ту на другата си ръка. Ала явно не бе пропуснала нито дума от разменените реплики.

Конде се приближи до леглото и двамата се наведоха над изумрудената стъкленичка.

— Вярваш ли, че отровата е толкова силна, колкото твърди той? — попита шепнешком херцогиня дьо Бофор.

— Фуке каза, че нямало по-способен аптекар от този флорентинец. Пък и тъй или иначе не можем да минем без Фуке. Негова е идеята за испанската намеса — спомена я през миналия април в Парижкия парламент. Тази намеса беше противна на всички, но именно така стана връзката с Негово католическо Величество краля на Испания. Само той може да ми осигури армия.

Дамата се отпусна върху възглавниците.

— И така, господин Мазарини ще е мъртъв! — бавно рече тя.

— Все едно че вече е мъртъв, защото държа смъртта му в ръцете си.

— Не се ли говори, че понякога кралицата майка се хранела от една чиния с мъжа, когото обича страстно?

— Така казват — отвърна Конде след кратко мълчание. — Но аз не споделям вашия проект, драга моя. И съм замислил друга маневра, по-хитра и по-ефикасна. Какво би била кралицата майка без своите синове? Испанката не би могла да стори нищо друго, освен да се оттегли в някой манастир, за да ги оплаква…

— Да отровим и краля? — сепна се херцогинята.

Принцът весело изцвили. Върна се при писалището и прибра ковчежето.

— Ето какви са жените! — извика той. — Кралят! Разнежвате се, само защото става дума за едно красиво дете, изцяло в плен на юношеските въжделения, а и той, от известно време ви гледа предано като куче, което носи дивеч на своя господар. Това е за вас кралят. За нас той е опасна пречка за всички проекти. Колкото до брат му, невръстния принц, това порочно хлапе, което отсега обича да се конти като госпожица и да го милват мъже, той ще изглежда на трона още по-зле от вашето целомъдрено кралче. Не, повярвайте ми, в лицето на Гастон д’Орлеан, който е чужд на въздържанието също толкова, колкото стриктен бе в своя строг аскетизъм Луи XIII, ние ще имаме точно такъв крал, какъвто подобава.

— Скъпа моя — продължи тирадата си Конде, като заключи чекмеджето и пъхна ключа в джоба на халата си, — струва ми се, че е време да се появим пред нашите гости. Желаете ли да повикам вашата камериерка Манон?

— Ще ви бъда признателна, сеньор.

Анжелик се отдръпна от прозореца: цялата се бе сковала от неудобната поза. Помисли си, че баща й навярно я търси, ала не се реши да напусне поста си. В стаята прислугата обличаше принца и любовницата му, шумоленето на скъпи одежди бе съпътствано от ругатните на Негово Височество, който беше доста изнервен.

Когато девойката свали поглед от светлия квадрат на отворения прозорец, видя наоколо си непрогледен нощен мрак, изпълнен с шепота на близката, разлюляна от есенния вятър гора.

Най-сетне Анжелик осъзна, че стаята е празна. Кандилото светеше, но всичко беше възвърнало предишната си тайнственост. Тя безшумно пристъпи през прозореца и се вмъкна в стаята. Уханието на парфюми и помади се съчетаваше странно с дъха на нощта, наситен с аромата на влажни дървета, мъх и кестени.

Анжелик нямаше представа какво точно ще направи. Можеха да я изненадат. Не се боеше. Всичко това бе сън, също както заминаването й за Америка, както призрака на лудата дама и престъпленията на Жил дьо Рец.

Тя бързо извади от джоба на халата, метнат върху един стол, ключа от писалището, отвори чекмеджето и измъкна ковчежето. То бе от санталово дърво и излъчваше силна благоуханна миризма. След като заключи отново писалището и върна ключа на мястото му, Анжелик се озова върху корниза с ковчежето в ръка. Внезапно й стана страшно забавно. Представи си лицето на господин дьо Конде, когато открие изчезването на отровата и на разобличителните писма.

„Това не е кражба — помисли си тя, — защото ще бъде избягнато едно престъпление“.

Вече знаеше в кое скривалище ще потули плячката. Малките кули на четирите ъгъла на изящния замък, бяха поставени от архитекта изключително с декоративна цел, ала въпреки това имаха миниатюрни бойници и сводести отвори, имитиращи средновековната батална украса. Освен това бяха кухи и снабдени с мънички прозорчета.

Анжелик сложи ковчежето в първото от тях. И най-големият хитрец мъчно би се досетил да го търси там! После тя гъвкаво се приплъзна по фасадата и стъпи на твърда земя. Едва тогава си даде сметка, че босите й крака са ледени. Нахлузи вехтите си обувки и се върна в замъка.

* * *

В този час всички се бяха събрали в салоните. Нощта бе прекалено тъмна и мъглива, за да привлече някого в парка.

Щом влезе в големия салон, Анжелик долови приятен и дразнещ обонянието мирис. Край нея мина върволица лакеи, които тържествено носеха големи сребърни блюда: фазани и бекаси, украсени със собствените си пера, прасенце с венче като на младоженка, чудесни късове печено от сръндак, положени върху агинари и стръкове копър.

Тракането на фаянса и звънът на кристалните чаши се разнасяха из залите и галериите, където цялата компания се беше събрала покрай масичките с дантелени покривки, пръснати тук-там с много вкус. Около всяка бяха насядали по десетина души.

Анжелик се спря на прага на най-големия салон. Тя забеляза принц дьо Конде в компанията на госпожа дьо Плеси, херцогиня дьо Бофор и графиня дьо Ришвил. Маркиз дьо Плеси и синът му Филип също споделяха трапезата на принца, заедно с още няколко дами и господа. Кафявото вълнено расо на италианеца Егзили внасяше екзотична нотка сред множеството дантели, панделки и скъпи платове с бродерии от златни и сребърни нишки. Ако барон дьо Сансе беше сред тях, двамата с аскетично облечения монах щяха да бъдат лика–прилика. Ала колкото и внимателно да се взираше, Анжелик никъде не откри баща си.

Внезапно един от пажовете, който носеше някаква бутилка, я позна. Беше същият, дето й се подигра така жестоко по повод на народните танци.

— О, ето я и Нейно Височество Тъжната рокля! — пошегува се той. — Какво бихте желали да пиете, драга? Ябълково винце или мляко?

Тя тутакси му се изплези и го заряза леко озадачен, за да се отправи към височайшата маса.

— Господи! Що за птица е това? — възкликна херцогиня дьо Бофор.

Госпожа дьо Плеси проследи погледа й, съзря Анжелик и отново повика сина си на помощ.

— Филип! Филип, приятелю, имайте добрината да заведете своята братовчедка дьо Сансе на масата на младите придворни дами.

Юношата вдигна към Анжелик начумерен поглед.

— Седнете тук — каза той и посочи свободния стол до себе си.

— Не тук, Филип, не тук! Нали запазихте това място за госпожица дьо Санли?

— Госпожица дьо Санли трябваше да побърза. Щом дойде, ще види, че е изместена… при това в моя изгода — отвърна Филип и по устните му се плъзна иронична усмивка.

Съседите му се разсмяха.

Междувременно Анжелик седна. Беше отишла твърде далеч и нямаше как да се върне. Не смееше да попита къде е баща й, а отблясъците от чашите, каните, сребърните прибори и диамантите на дамите така я заслепяваха, че й се зави свят. За да прикрие смущението си, тя изправи раменете си и отметна назад тежката си златиста коса. Стори й се, че някои от благородниците я погледнаха с известен интерес. Почти насреща й беше принц дьо Конде, чиито очи на граблива птица за миг се спряха върху нея с безочлива настойчивост.

— Дявол да го вземе, странни роднини имате, господин дьо Плеси! Коя е тази сива гъсчица?

— Една млада роднина от провинцията, монсеньор. Ах, аз съм за окайване! Цели два часа, и то тъкмо тази вечер, наместо да слушам музикантите и пленителните разговори на дамите, бях принуден да понасям жалбите на господин барона, нейният баща, от чийто дъх още ми се повдига, или както би се провикнал циничният ни поет Аржантьой: „Повярвайте, не лъжа: диханието на мъртвец или миризмата на клоака едва ли ще са по-зловонни.“

Околните се разтресоха от раболепен смях.

— И знаете ли какво искаше от мен? — поде маркизът, след като превзето изтри клепачите си. — Няма да отгатнете, обзалагам се на хиляда ливри: иска да го освободя от данъка върху няколкото мулета в обора му, както и върху производството — полюбувайте се на думата — на олово, което според него се появявало направо на слитъци из лехите на зеленчуковата му градина! Никога не бях чувал подобни щуротии.

— Чумата да тръшне голтаците! — измърмори принцът. — Правят за смях гербовете ни с просташкото си държание!

Дамите едва не се задушиха от смях.

— Видяхте ли перото на шапката му?

— Ами обувките му, по чиито токове още беше полепнала слама!

Сърцето на Анжелик така се разтупа, че нищо чудно, помисли си тя, братовчедът Филип да го чува. Хвърли му бегъл поглед и срещна неговия — красивият юноша, бе вперил в нея сините си студени очи със загадъчно изражение.

„Не мога да ги оставя така да обиждат баща ми!“ — каза си Анжелик.

Навярно бе много бледа. Припомни си как госпожа дьо Ришвил се бе изчервила само преди часове, когато тя, Анжелик, бе повишила тон сред внезапно възцарилото се мълчание около нея. Имаше значи нещо, от което тези нагли хора се бояха…

„Момиченцето от Сансе“ си пое дълбоко дъх.

— Може да сме бедни — произнесе тя високо и отчетливо, — ала поне не се опитваме да отровим краля!

Както и предишния път, усмивките по лицата замръзнаха и настъпи толкова тягостно мълчание, че тревога обзе дори съседните маси. Лека–полека разговорите заглъхнаха, оживлението на гостите помръкна и всички погледи се насочиха към принц дьо Конде.

— Кого?… Кого?… — заекна маркиз дьо Плеси и тутакси млъкна.

— Какви странни думи — изрече най-сетне принцът, след като с мъка се овладя. — Тази млада особа явно не е свикнала с реалния свят. Тя още живее в света на приказките…

„Само след миг ще ме направи за смях и ще ме изгонят, като боят не ми мърда“ — помисли си Анжелик, изпаднала в безизходица.

Тя се приведе и погледна към другия край на масата.

— Казаха ми, че синьор Егзили бил най-големият експерт по отровите в нашето кралство.

Този нов камък в блатото предизвика неописуемо вълнение. Разнесе се тревожен шепот.

— О! Това момиче е обсебено от дявола! — извика госпожа дьо Плеси, като захапа в изблик на ярост дантелената си кърпичка. — За втори път ме опозорява. Стои като кукла със стъклени очи, после внезапно отваря уста и изтърсва ужасни неща!

— Ужасни ли? Защо пък ужасни? — възрази кротко принцът, който не откъсваше поглед от Анжелик. — Щяха да бъдат такива, ако бяха верни. Но това са само бълнувания на момиченце, което не умее да мълчи.

— Ще мълча, когато ми е угодно — каза ясно Анжелик.

— И кога ще ви бъде угодно, госпожице?

— Когато престанете да оскърбявате баща ми и когато му окажете малкото помощ, която ви иска.

Лицето на господин дьо Конде внезапно потъмня. Скандалът достигна своя връх. Някои хора в дъното на залата се покатериха върху столовете си.

— Чумата… Чумата да… — задави се принцът и се изправи рязко, изхвърляйки напред ръка, сякаш за да поведе войските си да атакуват окопите.

— Елате с мен! — изрева той.

„Ще ме убие!“ — каза си Анжелик. И видът на велможата, който стърчеше над нея поради високия си ръст, предизвика в душата й смесица от ужас и удовлетворение.

Независимо от това, тя тръгна след принца — една малка сива патица подир една огромна, отрупана с панделки птица.

Направи й впечатление, че той има широки колосани дантели под коленете си, а върху модните си панталони носи къса поличка, обшита с безброй галони. Никога не бе виждала човек, облечен по-екстравагантно. И въпреки всичко Анжелик се възхищаваше от походката му, от начина, по който пристъпваше върху високите си извити токове.

— Ето ни сами — заговори Конде, като се обърна. — Не искам да се карам с вас, госпожице, но държа да отговорите на въпросите ми.

Сладникавият му тон изплаши Анжелик повече от гневния изблик. Тя се видя в празния будоар сам-сама с този всесилен мъж, чиито интриги бе разбрала, че даже тя сама се бе оплела в тях. Анжелик се дръпна назад и запелтечи, преструвайки се на глупава селянка.

— Не мислех, че казвам нещо лошо.

— Защо измислихте това оскърбление в дома на своя високоуважаем чичо?

Анжелик разбра какво признание се иска от нея. Тя се поколеба, но бързо прецени всички доводи „за“ и „против“. Знаеше достатъчно, за да й повярват, ако заяви, че абсолютно нищо не знае.

— Не съм измисляла… Само повторих неща, които ми казаха — прошепна тя. — А именно че синьор Егзили бил извънредно ловък в изготвянето на отрови… Ала това, за краля, го измислих. Не трябваше, но много се ядосах.

Тя непохватно придърпа колана си.

— Кой ви каза всичко това?

Въображението на Анжелик работеше усилено.

— Един… един паж. Не зная името му.

— Бихте ли могли да ми го покажете?

— Да.

Той я заведе на входа на салона. Анжелик му посочи пажа, който й се беше надсмял.

— Чумата да ги тръшне тия сополанковци, дето подслушват зад вратите! — измърмори принцът. — Как се казвате, госпожице?

— Анжелик дьо Сансе.

— Чуйте, госпожице дьо Сансе, не е хубаво да повтаряте чути–недочути неща, които момиче на вашата възраст не разбира. Това може да навреди и на вас, и на семейството ви. Колкото до днешния инцидент, простено да ви е. Нещо повече, аз ще проуча какъв е случаят с вашия баща и ще видя дали съм в състояние да му помогна. Но какви са ми гаранциите, че ще мълчите?

Тя вдигна към него честните си зелени очи.

— Умея да мълча, когато съм удовлетворена, както и да говоря, когато ме оскърбяват.

— Кълна се в дявола, когато станете жена, мъжете ще се бесят, задето изобщо са ви срещнали — заяви принцът.

По лицето му се плъзна бегла усмивка. Той явно не подозираше, че тя знае нещо повече от онова, което бе признала.

Импулсивен, ала завеян, принц дьо Конде не познаваше добре човешката душа, не беше и проницателен. След първоначалната тревога, той сметна станалото просто за кулоарни клюки и интриги.

Тъй като беше мъж, свикнал на ласкателства и чувствителен към женските прелести, вълнението на тази необикновено красива девойка допринесе за уталожването на гнева му.

Анжелик вдигна към него поглед, в който се четеше чистосърдечно възхищение.

— Бих искала нещо да ви попитам — каза тя, като се престори на самата невинност.

— Какво по-точно?

— Защо носите тази малка поличка?

— Малката поличка ли?… Но, дете мое, та това е „ренграв“? Не е ли изключително елегантна? Прикрива лишените от шик панталони, които само загрозяват кавалерите. Може да се украси с галони и панделки. Много е удобна за езда. Никога ли не сте виждали нещо подобно във вашата провинция?

— Не. Ами дантелите, дето красят нозете ви?

— Наричат се „канони“. Те подчертават прасците, правят ги по-тънки и по-стройни.

— Вярно е — съгласи се Анжелик. — Всичко това е чудно хубаво. Никога не съм виждала толкова красиво облекло.

— Ах, заговорете за дрехи на жените и ще укротите и най-лютата фурия — каза принцът, очарован от успеха си. — Трябва обаче да се върнем при моите гости. Обещавате ли ми да бъдете послушна?

— Да, монсеньор — промълви тя с вече по-гальовна усмивка, която разкри чудесните й седефени зъбки.

Принц дьо Конде прекоси салоните с вдигнати сякаш за благословия ръце, за да успокои разтревожените гости.

— Яжте, яжте, приятели мои. Много шум за нищо! Дръзкото момиченце ще се извини.

Анжелик се поклони пред госпожа дьо Плеси.

— Поднасям ви своите извинения, госпожо, и моля да ми разрешите да се оттегля.

Жестът, с който госпожа дьо Плеси, неспособна да говори, й посочи вратата, предизвика лек смях.

Но точно пред същата врата нещо ставаше.

— Къде е дъщеря ми? — питаше барон Арман.

— Господин баронът търси дъщеря си! — извика подигравателно един лакей.

Сред изискано облечените гости и стегнатите лакейски ливреи клетият селски благородник приличаше на попаднал в плен голям черен бръмбар. Анжелик се затича към него.

— Анжелик — въздъхна той, — ти направо ме подлуди. От три часа обикалям да те търся по нощите между Сансе, дома на Молин и замъка Плеси. Какъв ден, дете мое, какъв ден!

— Да си вървим, татко. Хайде по-бързо, моля те! — каза тя.

Бяха излезли вече на площадката пред входа, когато маркиз дьо Плеси ги повика да се върнат.

— Само за миг, братовчеде. Негово Височество, принц дьо Конде, би желал да поговори с вас по повод на митата, за които ми споменахте…

Последните му думи не се чуха, тъй като двамата мъже влязоха в замъка.

Анжелик седна на горното стъпало и зачака баща си. Изведнъж се почувства изпразнена от всякаква мисъл, лишена от всякаква воля. Едно бяло кученце дойде и я подуши. Тя машинално го погали.

Когато господин дьо Сансе излезе, той здраво хвана дъщеря си за китката.

— Боях се да не изчезнеш пак. Наистина в теб се е вселил самият дявол. Принцът ме обсипа с тъй странни комплименти по твой адрес, че се чудех не се ли налага да му се извинявам, че съм те създал…

Малко по-късно, докато двете им мулета ситнеха в мрака, господин дьо Сансе заговори, поклащайки глава:

— Никак не разбирам тези хора. Слушат ме и се смеят. Маркизът с цифри ми доказва, че материалното му положение било по-плачевно от моето. Оставят ме да си тръгна, без да ми предложат поне чаша вино, за да си разквася устата, после изведнъж ме викат да се върна и ми обещават всичко, което искам. Идният месец Негово Височество щял да ми издейства разрешение да не плащам мито.

— Толкова по-добре, татко — прошепна Анжелик.

Тя се заслуша в нощната песен на жабите, която сякаш извираше от мрака и издаваше, че наблизо са блатата и старият укрепен замък. Неочаквано й се доплака.

— Мислиш ли, че госпожа дьо Плеси ще те вземе в своя двор? — попита баронът.

— О не, не ми се вярва — с приятно чувство на удовлетворение отвърна дъщеря му.