Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (7)

7

После ненадейно се появи „черният гостенин“.

Той остави у Анжелик по-дълбок и по-траен спомен. Вместо да руши и наранява, както бяха сторили това предишните посетители, той донесе със странните си думи надежда, която щеше да съпътства девойката през целия й живот — надежда, която пусна толкова дълбоки корени в сърцето й, че в миговете на покруса, изживени по-късно, бе достатъчно само да затвори очи, за да види отново онази пролетна вечер, цялата изтъкана от дъждовен шепот, в която той дойде.

Както обикновено, Анжелик беше в кухнята. Наоколо играеха Дьони, Мари-Анес и малкият Албер. Бебето лежеше в люлката си, до огнището. Ако питате децата, кухнята беше най-уютното местенце в замъка. Там огнището постоянно бе запалено, при това почти без да пуши, тъй като навесът над него бе много висок. Светлината на този вечен огън танцуваше и се оглеждаше в дъната на тежките бакърени съдове и легени, които красяха стените. Саможивият и мечтателен Гонтран често стоеше в кухнята с часове, загледан в блещуканията на тази отразена светлина, в която откриваше странни видения, докато Анжелик разпознаваше в тях духовете закрилници на Монтлу.

Тази вечер Анжелик готвеше запечено в тесто заешко месо. Тя бе разточила тестото и вече бе сложила отгоре кълцаното месо, когато отвън се чу тропот на конски копита.

— Ето че баща ви се завръща — каза леля Пюлшери. — Анжелик, мисля, че приличието налага да отидем в салона.

Ала след кратка тишина, по време на която конникът явно бе скочил на земята, звънна камбанката на външната врата.

— Идвам! — извика Анжелик.

И се втурна да отвори, като нехаеше, че ръкавите й са запретнати до лактите на набрашнените ръце.

През дъжда и вечерния здрач тя различи силуета на висок, мършав мъж, по чийто плащ се стичаше вода.

— Прибрахте ли коня си? — извика тя. — Тук конете лесно изстиват. Много е мъгливо, заради блатата.

— Благодаря ви, госпожице — отвърна чужденецът, като свали широкополата си филцова шапка и се поклони. — Позволих си, според стария обичай на странниците, да прибера веднага и коня, и багажа си в обора. Понеже видях, че съм далеч от целта си тази вечер и минавах наблизо, реших да помоля господин барона да ме приюти за една нощ в замъка.

Костюмът му от дебел черен плат бе гарниран с малка бяла якичка, поради което Анжелик го взе за дребен търговец или наконтен с празничните си дрехи селянин. Озадачи я обаче неговият акцент, който бе неприсъщ за местния говор. Непознатият говореше почти като чужденец, пък и езикът му беше изтънчен.

— Баща ми още не се е прибрал, но елате на топло в кухнята. Ще пратим някой ратай да се погрижи за коня ви.

Когато влезе в кухнята, съпровождана от госта, брат й Жослен току-що бе отворил задната врата. Целият оплескан с кал, със зачервено и мръсно лице, той повлече по плочника един убит глиган.

— Ловът е бил добър, нали, господине? — учтиво попита чужденецът.

Жослен му хвърли неприветлив поглед и изръмжа нещо в отговор. После седна на едно столче и изпружи крака към пламъците. Посетителят също се настани скромно край огъня и прие да го нагостят с чиния супа, поднесена му от Фантин.

Гостът обясни, че е родом от този край, от околностите на Секондини, ала поради дългите години, прекарани в пътешествия в странство, сега говори матерния си език със силен акцент.

Освен това заяви, че бързо ще си възвърне правилното произношение. Пристигнал бил само преди седмица с кораб в Ларошел.

При последните му думи Жослен вдигна глава и го изгледа с блеснали очи. Децата наобиколиха непознатия и го обсипаха с въпроси.

— В коя страна сте били?

— Далечна ли е тя?

— А какъв ви е занаятът?

— Нямам занаят — отвърна пришълецът. — Засега, струва ми се, ще ми достави най-голямо удоволствие да пътувам из Франция и да разказвам на всички желаещи за моите странствания и приключения.

— Досущ като поетите, като средновековните трубадури? — попита Анжелик, която все пак бе запомнила нещичко от уроците на леля Пюлшери.

— Нещо такова, макар че аз не мога да пея, нито да съчинявам стихове. Ала бих могъл да разкажа чудесни неща за страните, където няма нужда да се сади лозе. Гроздовете висят направо по дърветата на тамошните гори, но местните жители не умеят да правят вино. И по-добре, защото, както знаете, Ной се е напил, пък и Господ не би желал всички хора да се превърнат в прасета. Все още има непокварени народи по света! Бих могъл да ви разкажа за необятните равнини, където, ако искаш да се сдобиеш с кон, е достатъчно да дебнеш скрит зад някоя скала преминаването на дивите стада, които препускат с развени гриви. Хвърляш дългото въже с примката и вече имаш кон.

— А лесно ли се опитомява?

— Не съвсем — отвърна с усмивка гостът.

И Анжелик тутакси си даде сметка, че този човек, изглежда, рядко се усмихва. Беше на не по-малко от четиридесет години, ала в погледа му се четеше младежка непреклонност и плам.

— По море ли се пътува до тези страни? — недоверчиво попита неразговорливият Жослен.

— Прекосява се целият океан. Във вътрешността на тези земи има много реки и езера. Местните жители са с бакъреночервен цвят на кожата и се придвижват с лодки, които шият от животински кожи. Бил съм и на острови, където хората са черни като катран и се хранят с дебели колкото юмрук тръстики — викат им захарни и наистина получават от тях захар. А от сока им варят едно питие, наречено ром, което е по-силно от царевичната ракия, но не толкова упойващо, а пък те прави по-весел и жизнен.

— Дали не носите от това чудодейно питие? — попита Жослен.

— Само едно шише, то е в кобура на седлото ми. Но съм оставил няколко бурета при братовчеда, който живее в Ларошел и се надява да извлече добра печалба. Негова работа. Що се отнася до мен, аз не съм търговец, а любопитен за нови земи пътешественик, жаден да опознае местата, където никой не изпитва нито глад, нито жажда и където всеки се чувства свободен. Именно там разбрах, че цялото зло идва от бялата раса, понеже наместо да се вслуша в словото Божие, тя го изопачава. Защото Бог повелява не да убиваме, нито да рушим, а да се обичаме.

Настъпи тишина. Децата не бяха свикнали с толкова необичаен език.

— Излиза, че животът в двете Америки е по-съвършен, отколкото в нашите страни, където Бог царува от толкова дълго време? — попита неочаквано със спокоен глас Реймон.

Той бе влязъл незабелязано и Анжелик долови в погледа му изражение, подобно на това в очите на госта, който внимателно го изгледа.

— Трудно е да се премерят на везни различните предимства на един стар и на един нов свят, синко. Как да ви кажа? Животът в Америка е доста по-различен, гостоприемството между белите хора е голямо. Никога не става дума за плащане — впрочем, не навсякъде има пари. Тамошните хора често се изхранват само с лов и риболов, живеят и от размяната на кожи и стъклени дрънкулки.

— А обработват ли земята?

Този път Фантин Лозие зададе въпроса — нещо, което никога не би сторила в присъствието на възрастните господари. Но и тя бе също тъй ненаситно любопитна като децата.

— Дали обработват земята? Негрите от Антилските острови се занимават по малко със земеделие. За разлика от тях американските червенокожи почти не го познават, препитават се с плодове и различни растения. Освен това садят картофи, които ние в Европа наричаме трюфели, но във Франция малцина са чували за тях. За Америка главното все пак са плодовете. И хлебните дървета.

— Хлебни дървета ли? Ами тогава там нямат нужда от мелничари! — възкликна Фантин.

— Естествено. Да, между другото, в Америка садят много царевица. И представете си, местните жители се препитават с кори от дървета и едни орехи, които засищат глада и жаждата през целия ден. Там съм вкусвал и нещо като тесто от бадеми — какао, което подслаждат с полурафинирана захар. Гощавали са ме с една черна на цвят напитка, наречена кафе. В по-пустинните местности предпочитат сока на палмата или на столетника. Що се отнася до животните…

— Може ли там човек да търгува с кораби по крайбрежието? — прекъсна го нетърпеливо Жослен.

— Неколцина от Диеп вече го правят, както и някои хора от вашия край. Моят братовчед работи за един собственик на кораб, който понякога товари стоки за францисканското крайбрежие, както го наричаха по времето на Франсоа I.

— Зная, зная — прекъсна го отново Жослен. — Чувал съм, че и олонците пътуват до Новата земя. В Нова Франция се отбиват и хора от Севера, но това, изглежда, са студени страни и изобщо не ме блазнят.

— Наистина, Шамплен е бил пратен в Нова Франция още през 1608 година и там има доста френски заселници. Ала в този суров и студен край живота действително е тежък.

— А защо е така?

— Трудно ми е да ви обясня. Може би защото там вече има френски йезуити.

— Вие сте протестант, нали? — осмели се да попита Реймон.

— Така е. Освен това съм пастор, макар и без своя енория, но преди всичко съм пътешественик.

— Зле се подредихте, господине — подсмихна се Жослен. — Подозирам, че брат ми изпитва невероятно влечение към дисциплината и духовните упражнения на Христовото братство, което вие порицавате.

— Далеч съм от мисълта да го осъждам — отвърна хугенотът, като вдигна ръце. — Неведнъж съм срещал в Америка отци йезуити, успели да се доберат до вътрешността на континента с евангелска смелост и себеотрицание. Няма по-тачен човек за някои племена в Нова Франция от всеизвестния отец Жог, почитан като свети великомъченик от индианското племе йерокези. Всеки е свободен, що се отнася до съвест и убеждения.

— Бога ми — отбеляза Жослен, — не бих могъл да обсъждам с вас тези въпроси, тъй като съм позабравил латинския. Брат ми, за сметка на това, го говори по-изискано и от френския, така че…

— Тъкмо това е едно от най-големите нещастия, сполетели родната ни Франция! — извика разпалено пасторът. — Да не можеш да се молиш на своя Бог, какво говоря, на Бога на цялата Вселена, със сърцето си и на родния си език, а да трябва да си служиш с тези магически заклинания на латински…

Анжелик съжаляваше, че вече не говореха за приливи и отливи, за търговци на роби, за необикновени животни, нито за змии или гигантски зъбати гущери, или за китове с големината на кораби.

Тя не забеляза, че дойката е излязла. Вратата бе останала открехната — ето защо се чу шушукане и гласът на госпожа дьо Сансе, която не подозираше, че я слушат:

— Протестант или не, този човек е наш гост, драга, и той ще остане тук колкото пожелае.

След малко баронесата влезе в кухнята, придружена от Ортанс.

Гостът стори най-галантен поклон, ала без да целува ръка или да прави реверанс. Анжелик си каза, че той сигурно е от простолюдието, но все пак е приятен човек, макар и хугенот и малко нещо фанатик.

— Пастор Рошфор на вашите услуги — представи се той. — Тръгнал съм за Секондини, откъдето съм родом, но пътят е дълъг и реших да помоля за подслон под гостоприемния ви покрив, госпожо.

Господарката на дома го увери, че е добре дошъл и макар че всички тук са католици, стриктно спазващи църковните ритуали, това не пречи да бъдат толерантни, както е заръчал добрият крал Анри IV.

— Тъкмо на това се надявах, госпожо — поде пасторът и се поклони още по-дълбоко, — защото, да ви призная, от някои мои приятели научих, че от дълги години държите в замъка един стар прислужник, хугенот. Затова първо се отбих при него и Гийом Лютцен ме увери, че ще ме подслоните тази нощ.

— Наистина бъдете сигурен в това, господине, и бихте могли да останете още, ако това ви достави удоволствие.

— За мен има само едно удоволствие — да изпълнявам заповедите на Всевишния, доколкото ми стигат силите. И тъкмо Той ме вдъхнови да дойда тук, като при това, признавам, бих желал да се срещна главно с вашия съпруг…

— Имате някакво поръчение за моя съпруг? — изненада се госпожа дьо Сансе.

— По-точно мисия… С ваше позволение, бих искал да разговарям за това само с него, и то насаме.

— Разбира се, господине. Впрочем, чувам тропот на конски копита.

Барон Арман дьо Сансе дойде скоро. Изглежда го бяха предупредили за ненадейната визита. Ала той не засвидетелства на госта обичайната си любезност.

Държеше се някак напрегнато и изглежда беше разтревожен.

— Вярно ли е, пасторе, че идвате от Америка? — осведоми се той след размяната на обичайните приветствия.

— Да, господин барон, и бих бил щастлив да си поговорим на четири очи, за един общ познат.

— Тихо! — властно рече баронът и хвърли неспокоен поглед към вратата.

После добави, малко припряно, че замъкът е на разположение на господин Рошфор и той трябва само да поиска от прислугата всичко необходимо, за да се чувства удобно. Вечерята ще е след един час. Пасторът благодари и помоли присъстващите за разрешение да се оттегли, за да се измие.

„Нима проливният дъжд не му стига? — помисли си Анжелик. — Смешни хора са тия хугеноти! С право казват, че не били като останалите. Ще попитам Гийом дали и той се мие час по час. Това трябва да е част от ритуалите им. Затова ли тъй често сякаш са притеснени или пък докачливи като Гийом? Пък и кожите им са като престъргани и сигурно ги болят… Те са досущ като братовчед ми Филип, който все се мие. Нищо чудно да стане еретик поради тази прекомерна загриженост за външния си вид. Може би ще го изгорят на клада, при това напълно заслужено.“

Междувременно гостенинът се отправи към вратата заедно с госпожа дьо Сансе, която го поведе към стаята му, ала Жослен го задържа, като го дръпна за ръкава с обичайната си дързост.

— Само още една дума, пасторе! За да започне човек работа в Америка, сигурно трябва да е извънредно богат или да е купил мичманска служба, или пък най-малкото да има свидетелство от майстор, че владее добре някакъв занаят?

— Двете Америки са свободни земи, синко. Никой нищо не ти иска, освен умението здравата да се трудиш и добре да се отбраняваш.

— Кой сте вие, странниче, та си позволявате да наричате този младеж ваш син, при това в присъствието на собствения му баща и на мен, родния му дядо? — високо и подигравателно попита старият барон, който бе влязъл току-що.

— Аз съм пасторът Рошфор, с ваше позволение, господин барон, ала нямам своя енория и само пътьом се отбих тук.

— Хугенот! — изръмжа бясно старецът. — И при това пристигнал от ония прокълнати земи!…

Той бе застанал на прага, подпрял се на бастуна си, ала изправен в цял ръст. Този път не беше с огромния черен кожух, който носеше зиме. На Анжелик й се стори, че лицето му е по-бяло от брадата. Тя, кой знае защо, се уплаши и побърза да се намеси:

— Дядо, този господин се беше измокрил до кости под дъжда и ние го поканихме да се стопли. Той ни разказа толкова чудесни неща…

— Така да бъде. Не крия, обичам смелостта, и когато врагът застане пред мен с открито лице, зная, че е достоен за внимание.

— Господине, аз не идвам тук като враг!

— Тогава ни спестете еретическите си проповеди! Никога не съм участвал в спорове, които не влизат в компетенцията на един стар войник. Държа обаче да ви уведомя, че в този дом не ще приобщите никого към вашата вяра.

Пасторът едва забележимо въздъхна.

— Всъщност не идвам от Америка като проповедник, който се опитва да привлече нови привърженици. Вярващите и любопитстващите свободно идват в нашата църква. Добре съм осведомен, че всички от вашето семейство са ревностни католици. Зная, че е почти невъзможно да бъдат приобщени към друга вяра хора като вас, чиято религия е узаконила и най-старите суеверия и които на всичкото отгоре претендират, че единствено те са безгрешни.

— Значи с тези си думи признавате, че намирате последователи не сред порядъчните люде, а сред колебливите, сред разочарованите тщеславни и низвергнатите монаси, щастливи, че са им опростени прегрешенията?

— Прекалено избързвате с изводите, господин барон! — отвърна пасторът вече доста по-рязко. — Мнозина високопоставени лица и висши духовници от католическия свят вече са възприели нашите доктрини.

— Не ми откривате нищо ново, господине! И най-достойните грешат от гордост. Преимуществото на нас, католиците, е в това, че намираме опора в молитвите си за цялата църква, за нашите светци и покойници, докато вие, обладани от надменност, отричате тяхното застъпничество и твърдите, че общувате без посредници със самия Бог.

— Папистите ни обвиняват в прекомерна гордост, ала те самите смятат себе си за безгрешни и си присвояват правото на насилие. Когато напуснах Франция — продължи с глух глас пасторът, — още съвсем млад, през 1629 година, успях да се измъкна от жестоката обсада на крепостта Ларошел, нападната от кардинал Ришельо. Подписан бе мирният договор, отнемащ на протестантите правото да разполагат с крепости.

— Крайно време беше! Бяхте станали държава в държавата. Признайте, целта ви бе да изтръгнете от влиянието на краля цяла Западна и Централна Франция.

— Това не знам. Прекалено млад бях, за да проумея подобни тъй грандиозни планове. Ала едно ми беше ясно — новите решения противоречат на Нантския едикт на Анри IV. След завръщането си с огорчение забелязах, че не са престанали да оспорват и изопачават неговите клаузи със суровост, която се равнява единствено на злонамереността на казуистите и съдиите. И това се нарича „минимално спазване“ на едикта. Ето защо съм срещал протестанти, принудени нощем да погребват своите покойници. И защо? Защото в едикта не се уточнява дали един реформист може да бъде погребан денем. Сиреч, за това остава нощта.

— Ето нещо, което ще допадне на вашето смирение — със смях промълви старият благородник.

— Що се отнася до член двадесет и осми, според който протестантите имат право да откриват училища навсякъде, където тяхната религия не е под забрана — той как се тълкува? В едикта не са споменати изрично нито учебните дисциплини, нито броят на преподавателите и на учениците в класовете, които се полагат на всяка общност. В резултат на това е решено, че на всички училища се разрешава да имат само по един наставник протестант. В Марен, да речем, има шестстотин протестантски деца, а ги обучава един-единствен човек. Ето ви пример за подмолния дух, породен от фалшивата диалектика на старата църква! — разпалено възкликна пасторът.

Настъпи неловко мълчание и Анжелик забеляза, че дядо й, по природа справедлив и праволинеен, леко се смути от тези факти, които явно му бяха неизвестни. Неочаквано Реймон каза високо и спокойно:

— Господине, аз не съм в състояние да преценя доколко вашите сведения за произвола и престараването на някои непримирими люде отговарят на истината. Благодарен съм ви, че не споменахте за случаите на купена вяра и сред възрастни, и сред деца. Ала тъкмо вие би трябвало да знаете, че макар тези крайности да съществуват, Негово Светейшество папата лично и неколкократно е протестирал пред висшето френско духовенство и пред краля. Официални и тайни комисии кръстосват из страната, за да отстранят установените нарушения. Дори съм убеден, че ако вие самият отидете в Рим при Негово Светейшество и връчите жалба, в която са описани установените от вас факти, повечето от тези недоразумения ще бъдат поправени.

— Млади момко, не аз ще бъда човекът, който ще се захване с реформирането на вашата църква — отвърна язвително пасторът.

— Затова пък, господине, ние ще го сторим, без значение дали това ви харесва! — извика младежът в изблик на гняв.

Анжелик погледна брат си. Никога не бе подозирала, че зад тази негова наглед безлична и престорено благочестива външност се крие толкова плам.

Сега дойде ред на пастора да се смути. За да поизглади конфузното положение, барон Арман дьо Сансе отбеляза с незлобив смях:

— Вашите спорове ме навеждат на мисълта, че от известно време би трябвало да съжалявам, че не съм хугенот. Май давали по три хиляди ливри на всеки благородник, отхвърлил католицизма.

Старият барон подскочи от гняв.

— Синко, спестете ми своите тромави шеги! Те са направо неприлични пред лицето на противника.

Пасторът взе влажния си плащ от стола.

— Не дойдох тук като противник. Дойдох с мисия в замъка Сансе. Нося вест от далечни земи. Бих предпочел да говоря насаме с барона, но виждам, че тук имате навика да обсъждате всичките си проблеми в семеен кръг. Това ми допада. Намирам, че този маниер е присъщ на патриарсите и на апостолите.

Анжелик забеляза, че лицето на стария барон стана бяло, досущ като дръжката на бастуна му от слонова кост, и той залитна и се подпря на рамката на вратата.

Тя го съжали. Искаше й се думите, които щяха да последват, никога да не бъдат изричани, ала вече не можеше да спре пастора.

— Антоан дьо Ридуе дьо Сансе, вашият син и брат, с когото имах удоволствието да се срещна във Флорида, ме помоли да се отбия в неговия родов замък и на връщане в Америка да го известя как са близките му. Ето че изпълних мисията си…

Старият благородник едва намери сили да пристъпи към него.

— Вън от тук! — извика той с глух и прегракнал от вълнение глас. — Никога, докато съм жив, името на този мой син, който се отрече от своя Бог, от своите крал и отечество, няма да бъде произнасяно под този покрив! Вън от тук, чувате ли! В моя дом няма място за хугеноти!

— Тръгвам си! — отвърна спокойно пасторът.

Реймон отново се намеси и високо каза:

— Не! Не си тръгвайте, пасторе. Къде ще вървите в тази дъждовна нощ? Никой жител на Монтлу не ще ви приюти, а най-близкото протестантско село е твърде далеч. Моля ви, приемете да пренощувате в моята стая.

— Останете — рече и Жослен с дрезгавия си глас, — трябва още да ми разкажете за морето и за двете Америки.

Брадичката на стария барон потреперваше.

— Арман! — извика той с такава покруса, че сърцето на Анжелик се сви от болка. — Ето къде се е спотайвал бунтовният характер на нашия брат Антоан. У тези момчета, които толкова съм обичал. Бог нищо не ми спестява. Наистина прекалено дълго се задържах на тази земя.

Той се олюля. Гийом му помогна да се задържи на крака. Баронът излезе, подкрепян от стария войник, като повтаряше с треперещ глас:

— Антоан… Антоан…

* * *

Няколко дни по-късно старецът се спомина. Не се разбра от какво. Всъщност, той угасна тъкмо тогава, когато всички смятаха, че се е посъвзел от тревогите, причинени от идването на пастора.

Така му бе спестена болката, причинена от заминаването на Жослен.

Една сутрин, скоро след погребението на барон дьо Ридуе, някой полугласно извика по име момичето, което още спеше:

— Анжелик! Анжелик!

Тя отвори очи и с почуда зърна до леглото си Жослен. Направи му знак да не събужда Мадлон и го последва в коридора.

— Заминавам — прошепна той. — Опитай се да им обясниш.

— Къде?

— Първо за Ларошел, а оттам ще отплавам за Америка. Пасторът Рошфор ми разказа всичко за онези страни — за Антилските острови и Нова Англия, както и за колониите — за Вирджиния и Мериленд, за Каролина, Новото Йоркско херцогство и Пенсилвания. В крайна сметка, все ще попадна някъде, където ще има нужда от мен.

— И тук има нужда от теб — нажалено промълви Анжелик.

Зъзнеше в тънката си излиняла нощница.

— Не — отвърна Жослен. — Тук няма място за мен. Омръзна ми да ме броят за човек от привилегирована, но вече безполезна класа. Богати или бедни, благородниците изобщо не са наясно на какво служат. Виж нашия баща. Лута се. Унизява се с това развъждане на мулета, но не смее да се възползва от падението, та поне чрез парите да си възвърне тежестта на благородническата титла. И в крайна сметка, губи и двете битки. Сочат го с пръст, понеже търгува с добитък, пък и нас също, защото тъй или иначе си оставаме високопоставени дрипльовци. За щастие, чичо Антоан дьо Сансе ми посочи верния път. Нали знаеш, той е по-големият брат на татко. Станал е хугенот и е напуснал континента.

— Нали нямаш намерение да си сменяш вярата? — умолително го попита тя.

— Не. Пет пари не давам за прекалената набожност. Живее ми се, това е всичко.

Той я целуна бързо, слезе няколко стъпала по-надолу и се обърна, като хвърли проницателен поглед на полуоблечената Анжелик.

— Ставаш хубава и привлекателна, сестричке. Внимавай! И ти би трябвало да заминеш оттук. Инак един прекрасен ден ще те събори в сеното някой коняр. Освен ако не станеш притежание на някого от богатите земеделци, наши съседи. — Внезапно той добави нежно: — Повярвай на опита на един непрокопсаник, миличка: такъв живот би бил ужасен за теб. Бягай и ти от тези мухлясали стени. Колкото до мен, зоват ме моретата.

И на няколко скока, като вземаше по две стъпала наведнъж, младежът изчезна.