Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (5)

5

През месец май из тукашните места младежите украсяваха шапките си с още неузрели класове, а девойките се кичеха със стръкове цъфнал лен и танцуваха край долмените — тези огромни каменни маси, захвърлени насред полето в праисторически времена.

Прието бе също така младите да се пръсват на двойки из ливадите и горичките с дъх на момина сълза.

През юли чичо Солие зажени дъщеря си и устрои голямо празненство. Той единствен държеше под аренда земи от владенията на барон дьо Сансе, който инак наемаше само изполичари.

В украсената с цветя и дебели колкото юмрук свещи църквица в романски стил баронът лично заведе младоженката до олтара.

На обяда, който продължи часове, имаше истинско изобилие от домашни наденици, сирена, вино.

Всички „дами“ от селото съгласно обичая поднасяха подаръци на младоженката. Тя ги посрещаше в новия си дом, седнала на пейка пред голямата маса, върху която се трупаха съдове, чаршафи, медни и калаени котли, а кръглото й лице, грееше от удоволствие под тежкия венец от маргаритки.

Госпожа дьо Сансе изпитваше неудобство, че е донесла толкова скромен подарък: няколко чинии от фин порцелан, скътани за подобни случаи. Анжелик изведнъж се сети, че вкъщи се хранеха в селски паници. Тя се възмути и се оскърби от човешката глупост. Странно нещо са хората! Момичето бе готово да се обзаложи, че и тази селянка ще прибере грижливо чиниите в някоя ракла и също ще сипва храната в паници. А в замъка Плеси имаше толкова чудесни неща, сякаш погребани в гробница!…

Лицето на Анжелик придоби каменно изражение и тя с неохота целуна булката.

В това време младежите наобиколиха широкото брачно легло и заваляха шегите.

— Ей, хубавице! — извика един от тях. — Като гледам теб и съпруга ти, съмнявам се, че утре призори ще ви се услади греяното вино!

— Мамо — попита Анжелик на излизане, — какво е това греяно вино, за което се говори на всяка сватба?

— Селяшки обичай, също както носенето на подаръци и танците — отговори уклончиво майка й.

Обяснението не задоволи дъщерята и тя се зарече да присъства при поднасянето на греяното вино.

Танците под високия бряст на селския площад все още не бяха започнали. Мъжете стояха около разгънатите на открито дървени маси.

Анжелик дочу хлипането на по-голямата си сестра, която искаше да се прибере в замъка, защото се срамуваше от скромната си кърпена рокля.

— Ами! — възкликна Анжелик. — Усложняваш си живота, миличка. Нима аз се оплаквам от своята? А толкова ми е отесняла и окъсяла! Само че обувките страшно ме убиват. Но си донесох сабото в едно вързопче и ще го обуя, за да танцувам. Решила съм да се забавлявам!

Ортанс упорито продължи да хленчи, че умира от жега, че не се чувства добре, че иска да се прибере вкъщи. Госпожа дьо Сансе отиде при съпруга си, който бе седнал сред най-почетните гости, за да го предупреди, че се прибира, но ще остави Анжелик с него. Момичето отиде за малко на масата при баща си. Така бе преяла, че й се доспа.

Тук седяха кюрето, кметът, учителят, който при случай ставаше псалт, фелдшерът, бръснарят и звънарят, както и няколко земеделски стопани, които всички наричаха „орачите“, защото притежаваха рала и волове и наемаха работници — сиреч, цялата дребна селска аристокрация. Към тази група спадаше и Артем Кало, земемерът от съседното градче, който временно пребиваваше в селото, за да помогне при пресушаването на блатата. Смятаха го за малко нещо учен и чужденец, макар че беше от Лимузен. И то се знае, на същата маса се бе разположил бащата на младоженката, Пол Солие, притежател на рогат добитък, коне и магарета.

Всъщност този едър селянин от Поату беше най-голямата клечка сред дребните селски арендатори и макар че барон дьо Сансе беше „господарят“, неговият покорен слуга Пол Солие безспорно бе по-богат от него. Като гледаше навъсеното лице на баща си, Анжелик лесно отгатваше мислите му.

„Още едно доказателство за западането на благородниците“ — навярно си казваше тъжно баронът.

* * *

Междувременно на площада около големия бряст настана раздвижване. Двама мъже, всеки от които бе стиснал под мишница нещо като издуто бяло чувалче, се качиха върху бъчвите и засвириха на гайдите си. Към дуото се присъедини един кларнетист.

— Танците започват! — извика Анжелик и хукна към къщата на кмета, където бе оставила вързопчето със сабото.

Барон дьо Сансе я видя, когато се връщаше: тя подскачаше от крак на крак и пляскаше с ръце в такт с музиката. Косите й с цвят на старо злато струяха по раменете. Може би защото роклята й беше доста отесняла и окъсяла, той внезапно осъзна, че само за няколко месеца дъщеря му изведнъж се е превърнала в девойка. Доскоро крехко момиченце, сега изглеждаше като двадесетгодишна. Раменете й бяха станали по-широки, гърдите й леко издуваха излинялата вълнена рокля. Буйна кръв напираше под златистия й загар и обагряше страните й, а полуотворените в усмивка влажни устни разкриваха снежнобелите й ситни зъбки.

И тя, както повечето тукашни момичета, бе украсила деколтето си с букетче жълта и лилава иглика.

Насядалите до барона мъже също се изненадаха, когато я видяха тъй пламенна и свежа.

— Вашата госпожичка става хубавица — отбеляза с угодническа усмивка чичо Солие и се спогледа със съседите си.

Баронът изпита бащинска гордост, примесена с безпокойство.

„Прекалено голяма е вече, за да общува с тези селяци — помисли си внезапно той. — Нея, а не Ортанс, би трябвало да пратя в манастир…“

Нехаеща за мислите и погледите, които предизвиква, Анжелик весело се присъедини към младежите и девойките, които на групички и на двойки прииждаха към площада от всички страни.

Насмалко да се сблъска с един юноша, когото в първия миг не позна — така празнично бе пременен.

— Божичко, Валантен! — радостно възкликна Анжелик. — Колко си хубав!

Синът на мелничаря бе издокаран със сив, навярно ушит в града, редингот от толкова доброкачествен плат, че стоеше като колосан. И рединготът, и жилетката бяха украсени с няколко реда малки, проблясващи златни копчета. Обувките и филцовата му шапка бяха с метални токи. Четиринадесетгодишният хлапак с тяло на античен герой се чувстваше доста неловко и сковано в новите си одежди, но червендалестото му лице грееше от задоволство. Анжелик не беше виждала Валантен от няколко месеца — той бе заминал с баща си за града — и когато си даде сметка, че стига едва до рамото му, се смути. За да прикрие стеснението си, го улови за ръка.

— Ела да танцуваме!

— А, не! — възрази Валантен. — Ще си зяносам хубавия костюм. Отивам да пийна с мъжете — важно заяви той и се отправи към масата на почетните гости, към които малко преди това се бе присъединил баща му.

— Хайде да танцуваме! — извика едно момче и хвана Анжелик през кръста.

Беше Никола. Тъмните му като кестени очи грееха радостно.

Те застанаха един срещу друг и заудряха с крак в такт с пронизителните извивки на гайдите и кларнета. Вроденото им чувство за ритъм придаваше на този тромав и наглед монотонен танц изключителна хармония. Ведно с гайдите и кларнета именно глухото потропване на дървеното сабо играеше ролята на главен инструмент, който бе в пълно съзвучие със сложните стъпки, изпълнявани от всички танцьори с изумителна точност, и придаваше изящество на простия, ала съвършено изпълнен селски танц.

Свечеряваше се. Леката прохлада освежи мокрите чела. Изцяло отдадена на танца, Анжелик се чувстваше щастлива, освободена от мислите си. Често сменяше кавалерите и в блесналите им засмени очи съзираше нещо, което я зашеметяваше.

Слънцето залязваше и обагряше в пастелнорозово облака прахоляк, който вдигаха танцьорите. Бузите на кларнетиста бяха издути до пръсване и очите му сякаш щяха да изхвръкнат от напрежение.

Наложи се музикантите да спрат, за да се поосвежат край отрупаните с пълни кани маси.

— За какво мислите, татко? — попита Анжелик и се настани до барона, който все още се мръщеше.

Тя беше зачервена и задъхана. Почти го доядя, че е тъй безгрижна и щастлива, докато той бе толкова угрижен, че изобщо не беше в състояние да се забавлява, както едно време на селските празненства.

— Мисля за данъците — отвърна той мрачно, загледан в мъжа, който седеше насреща, а това бе не кой да е, а самият сержант Корн, нееднократно прогонван от замъка.

Анжелик възрази:

— Не бива да мислите за това когато всички се веселят. Нима всички останали, нашите селяни, сега мислят за данъците, а пък те най-трудно плащат. Нали, господин Корн? — провикна се весело тя през масата. — Нали в ден като днешния никой не бива да мисли за данъци, дори и вие?

Думите й предизвикаха бурен смях. Започваха песните и чичо Солие поде припева на „Бирнико, обирнико“, която сержантът благоволи да изслуша с добродушна усмивка. Скоро обаче дойде ред на недотам безобидни сватбарски песенчици и Арман дьо Сансе, все по-обезпокоен от държането на дъщеря си, която обръщаше чаша след чаша, взе решение да си тръгнат.

Той предложи на Анжелик да се сбогуват с присъстващите и да се приберат заедно у дома. Реймон и по-малките деца отдавна си бяха отишли с дойката. Само първородният син на барона, Жослен, не бързаше за никъде, прегърнал през кръста едно от най-ухажваните момичета. Баронът се въздържа от забележки. Радваше се, че слабичкият и блед колежанин си бе възвърнал сред прегръдките на природата здравия тен и трезвия разум. На неговите години баронът вече бе тръшнал в една копа сено овчарката от съседното село. Кой знае? Може би това ще задържи Жослен у дома.

Убеден, че Анжелик ще го последва, той се сбогува с останалите гости и си тръгна.

Дъщеря му обаче имаше други намерения. От няколко часа насам тя се чудеше как да остане за церемонията с греяното вино при изгрев-слънце. Затова се възползва от суматохата и се измъкна от тълпата. Взе в ръка дървеното си сабо и хукна към края на селото. Всички къщи бяха празни, излезли бяха дори бабите. Анжелик съгледа една стълба, която бе подпряна на нечия плевня, бързо се покатери и се озова сред меко, уханно сено.

Доспа й се от виното и лудите танци.

„Ще поспя, а когато се събудя, тъкмо ще е дошло време за греяното вино“ — каза си тя.

Клепките й се склопиха и девойката се унесе в дълбок сън.

* * *

Събуди се с приятно усещане, в добро разположение на духа. В плевнята все още цареше плътен и топъл мрак. Нощта не бе свършила и от далечината долитаха виковете на празнуващите.

Като в просъница, обзета от сладка нега, Анжелик изпитваше желание да се протегне и да простене. Внезапно усети как нечия длан помилва гърдите й, после се плъзна надолу по тялото към бедрата. Задъхано, горещо дихание опари бузата й. Анжелик протегна ръка — докосна дрехата на непознатия, ушита от плътен, явно скъп плат. Прошепна:

— Ти ли си, Валантен?

Той не отвърна, само се приближи още.

Анжелик бе леко зашеметена от тъмнината и от изпитото на сватбата вино. Ала не се уплаши. Позна Валантен по тежкото дишане, по грапавината на дланите — често се порязваше, когато ходеха заедно да късат блатни треви и тръстики. Момичето потръпна от допира на ръцете му.

— Май вече не се страхуваш да си съсипеш хубавите дрехи — наивно, с донейде неосъзнато лукавство прошепна Анжелик.

Валантен нищо не каза, само по-силно я прегърна.

— Колко хубаво ухаеш — с въздишка рече той, — досущ като цветето с твоето име.

Направи опит да я целуне, но никак не й се понрави докосването на влажните му устни, които търсеха нейните, и тя го отблъсна. Валантен я сграбчи и легна отгоре й. След това внезапно и грубо нападение Анжелик напълно се разсъни и се опомни. Започна да се бори с натрапника, направи опит да се изправи. Ала Валантен, задъхан, я заклещи със силните си ръце. Вбесена, тя го удари по лицето със стиснати юмруци и изкрещя.

— Пусни ме, селяндур! Пусни ме!

Чак тогава той я освободи от прегръдките си и Анжелик се свлече надолу по сеното, после се спусна по стълбата. Хем ядосана, хем натъжена, без да знае защо…

Навън нощта бе изпълнена с викове и светлини, които се приближаваха.

Фарандолата! Танцуваха фарандола!

Подминаваха я младежи и девойки, хванати за ръце. Вълната я повлече. Танцьорите обикаляха улиците, прескачаха оградите, тичаха из полята в здрача. Пияни от изпитото гроздово и ябълково вино, те падаха на земята и се заливаха от смях. После се върнаха на площада. Масите и пейките бяха прекатурени. Участниците във фарандолата прескочиха и тях. Угасиха факлите. Проехтяха настойчиви викове:

— Греяното вино! Греяното вино!

Някои заудряха по вратата на кмета, който вече си беше легнал.

— Събуди се, големецо! Отиваме да ободрим младоженците!

В мига, в който понечи да се отскубне от танцуващите, защото ръцете й бяха отмалели, Анжелик зърна някакво странно шествие.

Най-отпред вървяха двамина смешници с лъскави дрехи, отрупани със звънчета досущ като на някогашните кралски шутове. Следваха ги двама младежи, които крепяха на раменете си тояга с окачен на нея казан. Останалите, дето ги придружаваха, носеха чаши и кани с вино. Подире им тръгнаха всички от селото, които все още се държаха на краката си. Така се образува доста многочислена тълпа, която нахълта най-безцеремонно в къщичката на младоженците.

Анжелик изпита нещо като умиление когато ги видя един до друг в широкото брачно легло. Лицето на булката пламна от срам. Младоженците изпиха, без да се противят, топлото вино с подправки, което им поднесоха. Един от новодошлите, по-пиян от останалите, понечи да издърпа чаршафа, с който целомъдрено се бяха покрили. Младоженецът го халоса с юмрук. Започна сбиване, съпроводено от писъците на злочестата булка, която се беше вкопчила в завивките.

Блъскана от разгневените мъже, Анжелик, която се задушаваше от миризмата на вино и пот, насмалко щеше да бъде повалена и стъпкана, ако Никола не я бе измъкнал навън.

— Уф! — въздъхна тя, когато най-сетне се озова на чист въздух. — Никак не е забавно това ваше греяно вино! Кажи, Никола, защо карат младоженците да го пият?

— Знам ли! Трябват им сили след брачната нощ!

— Толкова ли е уморително?

— Така поне казват…

Той високо се изсмя. Очите му блестяха. Черните къдрици се спускаха над мургавото му чело. Анжелик си даде сметка, че и той е пиян, не по-малко от другите. Внезапно момъкът разпери ръце и пристъпи към нея.

— Знаеш ли колко си сладка, като говориш така, Анжелик… Толкова си сладка!

Той я прегърна през врата. Без да каже нито дума, момичето се отскубна от ръцете му и се отдалечи.

Слънцето огря опустелия площад. Празникът наистина бе свършил. Анжелик вървеше с несигурни крачки по пътя към замъка и мрачно разсъждаваше.

След Валантен, и Никола си бе позволил такова странно държание.

Изгубила ги бе и двамата наведнъж. Имаше чувството, че детството й е мъртво, и при мисълта, че никога вече не ще отидат заедно до блатото или гората, на Анжелик й се доплака.

В това състояние я видяха барон дьо Сансе и старият Гийом, които бяха тръгнали да я търсят. Анжелик вървеше залитайки, с разкъсана рокля, а косите й бяха пълни със слама.

— Mein Gott! — възкликна Гийом и се спря, съкрушен.

— Откъде идвате, Анжелик? — строго попита баронът.

Ала щом видя, че тя не е в състояние да говори, старият воин я взе на ръце и я понесе към замъка.

А барон дьо Сансе си рече угрижено, че на всяка цена трябва да намери начин да прати тази си дъщеря в манастир.