Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (40)

5

Продажбата на Куаси–Ба бе отвлякла за известно време вниманието на младата жена от непосредствените грижи около съпруга й. Сега, когато съдбата му вече не зависеше от нейните усилия, тя се почувства обзета от някакъв фатализъм, който при състоянието й бе напълно обясним. Въпреки опасенията й обаче, бременността протичаше нормално. Детето, което носеше в утробата си, бе живо.

Гонтран дойде да се сбогува със сестра си. Тръгваше на своето пътешествие из Франция и си бе купил муле, „не толкова красиво, колкото нашите“, каза й той. В градовете щял да се възползва от гостоприемството на тайните братства на чираците. Страдаше ли от този разрив със своята среда? Изглежда, че не.

Анжелик с тъга го проследи как се отдалечава.

Една сутрин тя се връщаше с Флоримон от кратка разходка до голямата кула, където някакъв пастир от Белвил често водеше стадо кози и магарета да пасат и ги доеше, щом се появеше клиент. Според него козето мляко било много полезно за кърмачките, а магарешкото — „за тези, чийто темперамент е отслабнал от невъздържаност и разпътен живот“. Макар последното изобщо да не се отнасяше до Анжелик, тя често си купуваше по гърненце магарешко мляко. Хванала за ръка ситнещия до полата й Флоримон, тя почти бе стигнала до къщата, когато чу викове и видя сина на хазяйката си да тича, прикривайки с мъка главата си от преследващи го деца, които буквално го засипаха с дъжд от камъни.

— Кордо^[1]! Обесеник^[2]! Хайде, изплези език, обеснико!

Без да им отвръща или да се възпротиви, момчето се вмъкна в къщата.

Не след дълго Анжелик го видя кротко да преглъща в кухнята своята порция грах. Тя не проявяваше особен интерес към сина на вдовицата Кордо. Якото петнадесетгодишно момче бе набито и мълчаливо, а зад ниското му чело явно не се криеше голям интелект. Но то се държеше внимателно и услужливо с майка си и наемателите. Единственото му развлечение очевидно бе да си поиграе в неделя с Флоримон и да изпълнява всичките му детински приумици.

— Какво се случи преди малко, бедни ми Кордо? — попита младата жена, сядайки пред глинената купа, където хазяйката щеше да й сипе грах с китова сланина. — Имаш такива яки юмруци, защо не наказа онези грубияни, които те замеряха с камъни?

Юношата вдигна рамене, а майка му обясни:

— Знаете ли, свикнал е вече, и то отдавна! Случва се и самата аз да го нарека понякога по невнимание „Кордоку“. А с камъни го замерят откакто се помни. Но той никога не се бие, не се засяга. Ще го уважават, когато успее да стане майстор в занаята. А в това не се съмнявам.

И старицата се захили така, че още повече заприлича на вещица.

Анжелик си спомни за отвращението, което госпожа Скарон изпитваше към майката и сина, и ги погледна учудено.

— Вие май нищо не знаете? Така ли е? — попита вдовицата, слагайки отново тигана на огъня. — Какво пък, аз не крия: синът ми работи с майстор Обен.

И понеже Анжелик видимо пак нищо не разбираше, тя поясни:

— Майстор Обен е главният палач. Сега ясно ли ви е?

Младата жена усети как тръпка на ужас премина по цялото й тяло. Тя започна мълчаливо да яде скромната си храна. Беше по време на постите, предшестващи коледните празници, и всеки ден на масата се появяваше все същата порция грах с парче варено месо от кит — обедът на каещите се бедняци.

— Да, той е чирак на палача — продължи старицата, сядайки на масата. — Какво да се прави — за да съществува човек на този свят са нужни различни професии! Майстор Обен, който е роден брат на покойния ми мъж има само дъщери. И когато мъжът ми умря, той ми писа в селището, където живеехме, че ще се заеме със сина ми и ще го научи на своя занаят, а по-късно може би ще му предаде и длъжността си. А както знаете, да бъдеш палач в Париж както на простосмъртните, така и на високопоставените особи, това е вече нещо! Бих искала да доживея времето, когато синът ми ще облече червената дреха…

И тя обгърна с почти нежен поглед голямата глава на ужасното си отроче, което продължаваше апетитно да лапа противната храна.

„А може би и днес сутринта е надявал примката на някой осъден — мислеше си смразена от ужас Анжелик. — Децата от площад Каро са прави: човек не може да се нарича така, когато има подобен занаят!“.

Приемайки мълчанието на младата жена за съчувствие и внимание, вдовицата продължи:

— Мъжът ми също беше палач. Но на село това е съвсем друга работа, защото смъртните присъди се изпълняват в околийските центрове. Всъщност, ако изключим случаите, когато е разпитвал и изтезавал някой крадец, той беше по-скоро „кожодер“, тоест одираше животни и заравяше вътрешностите им… — И щастлива, че поне веднъж не я прекъсват с викове на ужас и погнуса, тя побърза да добави: — Напразно хората си мислят, че да си палач е проста работа. За да изтръгнеш признания, е нужно да владееш най-различни похвати. Така че синът ми е повече от зает, уверявам ви! Той трябва да се научи да отсича глава с един удар на меча или на брадвата, да борави с нажежено желязо, да пробожда език, да беси, да дави, да разпъва на колелото на мъченията, да разчеква и накрая — да познава всички тънкости на изтезанията с вода или със стяга, чрез побиване на кол или заравяне в земята…

Този ден Анжелик така и не довърши обяда си и бързо се прибра в стаята.

Знаел ли е Реймон какъв занаят упражнява синът на вдовицата Кордо, когато я изпрати да живее тук? Не, положително не. Пък и младата жена нито за миг не си представяше, че макар да е затворник, съпругът й може да попадне някога в ръцете на палача. Та Жофре дьо Пейрак е благородник! А сигурно има и закон или привилегия, забраняващи изтезанията на титулуваните особи. Все пак би трябвало да говори с Дегре по този въпрос… Палачът е за бедняците, за тези, които биват приковавани на позорния стълб на площада на Халите, които биват разсъбличани и бити с камшици по кръстовищата или бесени на Гревския площад, тоест за всички „обесници“, доставящи върховно удоволствие и развлечение на простите хорица. Но палачът не е за Жофре дьо Пейрак, последният от тулузките графове…

* * *

От този ден Анжелик се появяваше колкото бе възможно по-рядко в кухнята на госпожа Кордо. Тя се сближи с Франсоаз Скарон и понеже разполагаше с малко пари след продажбата на Куаси–Ба, купуваше дърва, за да поддържа огъня в камината си, и канеше младата вдовица.

Госпожа Скарон не преставаше да се надява, че един ден кралят ще прочете просбите й. Изпълнена с вяра, от време на време тя ходеше рано сутрин в Лувъра, и се връщаше оттам обезкуражена, но научила цял куп придворни сплетни, които я забавляваха през целия ден.

Тя напусна Тампл за десетина дни, тъй като намери място за гувернантка при някаква знатна дама. После се върна без да дава никакви обяснения и продължи да живее все така уединена и сякаш тръпнеща от страх.

Понякога я посещаваха високопоставени особи, от тези, които идвали в дома й, когато сатирикът Скарон царствал над малък кръг от блестящи умове.

Веднъж Анжелик разпозна през тънката стена звучния глас на Атенаис дьо Тоне–Шарант, и от разговора разбра, че красавицата от Поату продължава бурния си живот сред висшите парижки среди, но все още не си е намерила титулуван и богат съпруг.

Друг път при госпожа Скарон дойде жизнерадостна и много красива жена, макар и наближаваща четиридесетте. Анжелик я чу да казва на тръгване:

— Какво да се прави, скъпа, трябва да пием насладите, които ни предлага днешният ден. Сърцето ме боли като ви гледам как живеете в тази студена стая, как кърпите и без това износените си рокли. Подобна нищета не подхожда на жена с толкова красиви очи.

Франсоаз тихичко отвърна нещо, но Анжелик не чу какво.

— Съгласна съм с вас — весело продължи мелодичният глас, — но самите ние можем да устроим нещата така, че една зависимост, не по-унизителна от молбите за пенсия, да не се превърне в робство. Настоящият ми „собственик“ например, с чиито пари мога да живея на широка нога, спокойно се задоволява с две кратки посещения на месец. „За петстотин ливри — му казах аз — ми е невъзможно да ви давам повече“. И господинът се примирява, защото знае, че иначе няма да получи нищо. О, той е добър човек, макар единственото му достойнство да се състои в това, че познава чудесно месата, защото дядо му е бил месар. Съветва ме, когато организирам приеми. Предупредих го, че държа на малките си прищевки и че не бива да ревнува. Май ви шокирах, мила моя? Разбирам го от начина, по който стиснахте красивите си устни. И все пак чуйте: в природата няма нищо по-разнообразно от радостите в любовта, макар че в края на краищата и те са винаги все същите.

* * *

Когато отново видя приятелката си, Анжелик не се сдържа и направо я попита коя е била последната гостенка.

— Не си мислете, че ми е приятно да дружа с такива жени — смутено отговори Франсоаз. — Но трябва да призная, че Нинон дьо Ланкло е наистина най-очарователната и най-остроумната от всичките ми приятелки. Тя много ми помогна и направи всичко възможно, за да ми намери покровители. Питам се обаче дали препоръките й не носят повече вреда, отколкото полза.

— А на мен би ми било приятно да се запозная и да побъбря с нея. Нинон дьо Ланкло… — замечтано повтори Анжелик името на прочутата куртизанка, което не й беше непознато. — Когато научих, че ще ходя в Париж, си помислих: „Как бих искала да бъда приета в салона на Нинон дьо Ланкло“.

— Да ме убие Бог, ако ви излъжа! — възкликна младата вдовица и очите й заблестяха възторжено. — Но в Париж наистина няма място, където човек да се чувства така добре. Атмосферата, която цари там, е божествена, благоприличието — забележително, а и никой никога не скучае. Салонът на Нинон дьо Ланкло е безспорно един от капаните, заложени от дявола, защото кой би повярвал, че е воден от толкова безнравствена личност? Знаете какво се говори за нея: „Нинон дьо Ланкло е преспала с двора на Луи XIII и се готви да го стори с двора на Луи XIV“. Впрочем, това никак не би ме учудило, защото тази жена е истинско въплъщение на вечната младост.

* * *

През този ден, влизайки за втори път в малката приемна на йезуитите, Анжелик очакваше да намери брат си, изпратил да я повикат, и адвоката Дегре, когото отдавна не бе срещала. Но вместо тях видя дребен, не твърде млад човечец, в черни дрехи и с една от онези изработени от конски косъм перуки с пришита за тях черна кожена шапчица, които наричаха „писарски“.

Той стана и несръчно, някак старомодно се поклони, а после се представи като секретар в съда, нает понастоящем от адвоката Дегре във връзка с делото на господин дьо Пейрак.

— Занимавам се с това дело едва от три дни, но вече разговарях надълго и широко с господата Дегре и Фало, които ме въведоха в курса на работите и ми възложиха да водя обикновената преписка, както и подготовката на вашия процес.

Анжелик въздъхна с облекчение и възкликна:

— Най-накрая, успяхме!

Дребният човек изгледа възмутено тази клиентка, която явно нищо не разбираше от сложния механизъм на правосъдието.

— Щом господин Дегре ми оказа забележителната чест да ме помоли да му помагам, това значи, че макар да е получил благодарение на блестящия си ум всички възможни дипломи, този младеж е проумял абсолютната нужда от човек, запознат основно с тънкостите на съдебната процедура. И този човек съм аз, госпожо.

Той затвори очи, преглътна, а после започна да следи с поглед прашинките, танцуващи в един слънчев лъч. Анжелик се почувства леко объркана.

— Но нали казахте, че процесът е вече подготвен?

— По-полека, уважаема госпожо, не бързайте. Казах само, че работя по подготовката на въпросното дело и че…

Той не довърши мисълта си, тъй като в приемната влязоха адвокатът и йезуитът.

— Що за птица сте ми довели? — прошепна Анжелик на Дегре.

— Не се бойте, той е безобидно насекомо, което живее от преписките си, но всъщност е един малък бог в своята област.

— Съдейки по думите му, съпругът ми ще гние в затвора още двадесет години!

— Господин Клопо, имате прекалено дълъг език и сте отегчили госпожата — рече адвокатът.

Писарушката сведе глава и сякаш се смали още повече, а сетне се сви в един ъгъл и направо заприлича на хлебарка.

Анжелик едва не се разсмя.

— Много сте суров с вашия книжен бог.

— В това се състои цялото ми превъзходство над него. Иначе той е сто пъти по-богат от мен. А сега нека седнем и обсъдим положението.

— Има ли решение да се води дело?

— Да.

Младата жена прочете по лицата на двамата мъже, че крият нещо от нея.

— Самото присъствие на господин Клопо трябваше да ти подскаже — рече накрая Реймон, — че не успяхме да издействаме явяването на съпруга ти пред църковен съд.

— Как така? Нали го обвиняват в магьосничество?

— Изтъкнахме всякакви доводи и пуснахме в ход всичките си връзки, повярвай ми. Но ми се струва, че в случая кралят иска да се покаже по-ревностен католик и от Папата. Всъщност, колкото по-сигурно кардинал Мазарини се приближава до гроба, толкова повече младият монарх твърди, че поема в свои ръце всички държавни дела, включително и религиозните. Не е ли достатъчно показателен фактът, че епископите вече се назначават по негов избор, а не от църковните власти? Но да оставим това, същественото за нас сега е, че не успяхме да постигнем нищо друго, освен решение за образуване на гражданско дело.

— Това е за предпочитане пред забравата, нали? — попита Анжелик, търсейки окуражение в очите на Дегре. Но срещна само хладния им поглед.

— Винаги е за предпочитане да знаеш какво те очаква, вместо дълги години да тънеш в съмнения — рече накрая той.

— Няма смисъл прекалено да обсъждаме този неуспех — поде отново Реймон. — Сега трябва да обмислим как да повлияем на развоя на делото. Кралят сам ще назначи съдиите и съдебните заседатели. Задачата ни е да го накараме да разбере, че е длъжен да го стори безпристрастно и справедливо. Но да се принуди съвестта на един владетел да заговори е наистина трудна работа!…

Тогава Анжелик си припомни думите, изречени преди много години от маркиз дьо Плеси–Белиер по отношение на господин Венсан дьо Пол. Тогава той каза: „Господин дьо Пол е съвестта на кралството“.

— О, защо не се сетихме по-рано? — възкликна тя. — Ако господин Венсан дьо Пол поговори за Жофре с кралицата или краля, той непременно ще им повлияе.

— Уви! Господин Венсан почина миналия месец в дома си в Сен–Лазар.

— Боже мой! — въздъхна Анжелик и очите й се напълниха със сълзи на разочарование и отчаяние. — Но защо не помислихме за това докато беше още жив! Той щеше да успее да ги убеди! Щеше да издейства съгласието им за явяването на Жофре пред църковен съд!…

— Нима мислиш, че не сме опитали всички възможни начини, за да постигнем такова решение? — попита я раздразнен йезуитът.

Очите на Анжелик заблестяха упорито, но тя само прошепна:

— Да, разбира се. Каквото и да е, господин Венсан бе наистина свят човек.

Възцари се кратко мълчание, което отец дьо Сансе прекъсна с въздишка и рече:

— Имаш право. Само един светец може да пречупи гордостта на краля. Дори най-приближените придворни все още не познават истинската същност на този младеж, който зад привидната си сдържаност, видимо изгаря от неудържима жажда за власт. Не се съмнявам, че един ден ще стане велик крал, но…

Отецът не продължи мисълта си, преценявайки може би, че е твърде опасно да изразява на глас подобни съждения.

— Научихме — промени темата той, — че някои от живеещите в Рим учени, двама от които са членове на нашия орден, се разтревожили от арестуването на Жофре дьо Пейрак и изразили своя протест — не официално, естествено, тъй като и самият арест на графа бе държан до днес в тайна. Възможно би било да съберем свидетелските им показания и да се обърнем към Папата с молба да изпрати писмо до краля. Този височайши глас, призоваващ нашия владетел да поеме лична отговорност и да разгледа внимателно случая с човек, чието обвинение в магьосничество се възприема от най-просветените умове на нашето време като абсолютно необосновано, би могъл да разтърси краля и той да промени решението си.

— Наистина ли смяташ, че можем да получим подобно писмо? — недоверчиво попита Анжелик. — Църквата не обича учените.

— Струва ми се, че не е прилично за жена с твоето поведение да обсъжда грешките и заблудите на Църквата — рече й кротко Реймон. Но тази кротост на братовия глас не подлъга младата жена и тя не отвърна нищо.

— Струва ми се, че днес Реймон бе настроен срещу мен — каза тя на адвоката, докато после го изпращаше към тайния вход на крепостта. — Защо заговори с такъв рязък тон за поведението ми? Струва ми се, че водя също толкова примерен живот, колкото и вдовицата, която ме е подслонила.

Дегре се усмихна.

— Предполагам, че брат ви е получил вече някои от листовките, които се разпространяват от тази сутрин в цял Париж. Клод Льо Пти, прословутият поет от Пон–Ньоф, смущаващ от шест години спокойствието на големците, е подочул нещо за делото срещу мъжа ви и се е възползвал от случая, за да топне перото си в сярна киселина.

— Какво толкова е написал? Чели ли сте неговите памфлети?

Адвокатът направи знак на следващия ги на разстояние господин Клопо да се приближи и като взе чантата, която той носеше, измъкна от нея куп грубо напечатани листове.

Това бяха римувани песнички, написани сякаш с лекота и плам, но се чувстваше, че авторът им нарочно е подбирал най-вулгарните думи, най-долните обиди, назовавайки Жофре дьо Пейрак „Куцото величие“, „Косматкото“, „Прославеният рогоносец от Лангдок“…

Открил благодатна почва за своите подигравки във външността на обвиняемия, поетът журналист бе завършил един от пасквилите си със следния куплет:

„А красивата графиня дьо Пейрак

се моли Богу нейният съпруг-глупак

в тъмницата да гние до забрава,

докато тя из Лувъра полата си развява“.

На Анжелик се стори, че ще поаленее от срам, но вместо това стана бяла като платно.

— О, проклет да е този гаден стихоплетец! — извика тя и захвърли листовете в калта. — Дори и тази мръсна локва е прекалено чиста за него!

— Шшт! Госпожо, не бива да кълнете така! — запротестира привидно възмутен Дегре, а писарят веднага се прекръсти. — Господин Клопо, моля съберете тези мръсотии и ги сложете отново в чантата си.

— Бих искала да знам защо не хвърлят в тъмницата проклетите драскачи, вместо да затварят там честните люде? — продължи Анжелик, вече цялата разтреперана от гняв. — Чух дори, че държали вестникарите в Бастилията, сякаш са достойни за уважение хора. А защо не в Шатле като обикновени разбойници, каквито всъщност са те?

— Не е толкова лесно да се спипат вестникарите, които са най-неуловимото съсловие. Те са навсякъде и никъде. Клод Льо Пти вече десет пъти трябваше да бъде обесен, но той се появява отново и отново, за да запрати отровните си стрели там, където най-малко ги очакват. Този поет е всевиждащото око на Париж. Нищо не остава скрито за него, макар самият той да е постоянно невидим. Аз, например, никъде не съм го срещал, но предполагам, че ушите му са по-големи от бръснарски легени, защото побират всички столични сплетни. Вместо да го преследват, би трябвало да го назначат за доносник и да му плащат за подадените сведения.

— Би трябвало да го обесят, за да се сложи веднъж завинаги край на цялата тази гадост!

— Вярно, че скъпата ни, но доста неефикасна полиция причислява журналистите вестникари към неблагонадеждните поданици на кралството. Но тя никога няма да спипа Малкия поет от Пон–Ньоф, ако не се намесим ние — кучето ми и аз.

— Сторете го, моля ви! — извика Анжелик и улови с две ръце изработеното от грубо платно жабо на Дегре. — Нека Сорбон ми го довлече, жив или мъртъв!

— По-скоро ще го предложа на кардинал Мазарини, защото, повярвайте ми, той е най-големият му враг, при това много преди да стане и ваш.

— Как са могли да допуснат един безподобен лъжец да разпространява безнаказано гнусотиите си толкова дълго време?

— За съжаление, силата на Клод Льо Пти се състои във факта, че той никога не лъже и извънредно рядко греши.

Анжелик отвори уста, за да възрази, но като си спомни за маркиз дьо Вард, прехапа устни и преглътна гнева и срама си.