- Серия
- Анжелик (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Angelique, Marquise des Anges, 1956 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- , 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Издание:
Автор: Ан Голон; Серж Голон
Заглавие: Анжелик, Маркизата на ангелите
Преводач: Бояна Петрова; Лилия Сталева; Магдалена Станкова
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Свят“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: ДФ „Балкан Прес“, София
ISBN: 954-415-035-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4460
- — Добавяне
14
Настъпиха радостни дни и в дома на Анжелик, и в цялото кралство. Дори архиепископът на Тулуза, погълнат от по-важни грижи, временно бе преустановил подозрителното дебнене, с което обграждаше своя съперник граф дьо Пейрак.
Всъщност Негово Преосвещенство току-що бе извикан заедно с архиепископа на Байона да придружи монсеньор Мазарини по време на пътуването му в Пиренеите.
Цяла Франция повтаряше новината: с блясък и тържественост, достойни да смаят света, господин кардиналът отиваше на един остров в страната на баските, за да преговаря за мир с испанците. Това означаваше, че ще бъде сложен край на вечната война, която се пробуждаше всяка година ведно с пролетните цветя. Ала дори повече от тази многоочаквана новина, един невероятен проект изпълваше със задоволство сърцето и на най-скромния занаятчия в кралството. Като залог за бъдещия мир надменната Испания бе съгласна на брак между своята инфанта и младия френски крал. Затова въпреки недомлъвките и ревнивите погледи и от двете страни на Пиренеите, всеки се пъчеше гордо, защото тези двама владетели бяха единствено достойни един за друг в тогавашната Европа на разбунтувана Англия, на безбройните малки княжества в Германия и Италия, на недодяланите морски нации на фламандци и холандци.
На кой друг крал можеха да дадат инфантата — идол със седефен тен, единствена дъщеря на Филип IV, възпитана в строгата сянка на мрачните испански дворци?
И за да стане съпруга на двадесетгодишния френски принц, надежда на една от най-великите нации, коя принцеса би предложила повече гаранции за благородство и изгоден съюз?
Естествено, провинциалните дворове коментираха страстно това събитие. Дамите в Тулуза твърдяха, че тайно от всички младият крал много плакал, защото бил лудо влюбен в приятелката си от детинство, тъмнокосата Мари Манчини, племенница на кардинала. Но държавните интереси налагаха друго.
В този случай кардиналът категорично доказа, че славата на високопоставения му питомец и благото на кралството стоят за него над всичко.
Мазарини се стремеше към мир като върховен успех на интригите, които от години ловко плетеше. По пътя към тази цел той безжалостно отстрани семейството си. Луи XIV щеше да се ожени за инфантата.
* * *
И така, с осем лични карети, с десет коли за багажа, двадесет и четири мулета, сто и петдесет лакеи в ливреи, със сто конника и двеста пешаци кардиналът се спускаше към изумрудените брегове на Сен–Жан–дьо–Люз.
Пътьом той повика архиепископите на Байона и Тулуза с целите им свити, за да допринесат за по-пищния външен вид на делегацията. Междувременно от другата страна на планината дон Луис де Харо, представител на Негово многокатолическо Величество, противопоставяйки на толкова много лукс високомерна простота, прекосяваше Кастилските плата, донасяйки в сандъците си само навити гоблени, чиито сцени щяха да припомнят комуто бе нужно славата на някогашното кралство на Карлос V.
Никой не бързаше, тъй като нито един от двамата не искаше да пристигне пръв и да бъде подложен на унижението да чака другия. Накрая напредваха метър по метър и по чудо на дворцовия етикет италианецът и испанецът стигнаха в един и същи ден и в един и същи час бреговете на Бидасоа. После известно време се колебаха. Кой да пусне пръв лодка във водата, за да стигне до Острова на фазаните посред реката, където трябваше да се състои срещата? Всеки намери разрешение, което да спаси гордостта му. Кардиналът и дон Луис де Харо си съобщиха едновременно, че са болни. Тъй като никой не попадна в клопката, от благоприличие трябваше да изчакат „болестите“ им да минат, ала никой не искаше да оздравява.
Светът умираше от нетърпение. Ще бъде ли сключен мир? Ще бъде ли сключен бракът? Коментираха и най-незначителния жест.
В Тулуза Анжелик следеше събитията отдалеч. Изцяло бе погълната от радостта, породена от едно чисто лично събитие, което й се струваше много по-важно от женитбата на краля.
Тъй като все по-добре се разбираше с Жофре, беше започнала горещо да желае да има дете. Струваше й се, че само тогава ще бъде истински негова съпруга. Той напразно я уверяваше, че никога не е обичал толкова никоя жена, че да й покаже лабораторията си и да й говори за математика. Тя оставаше скептична и изпадаше в кризи на ревност по поводи със задна дата, които го разсмиваха и в същото време тайно го очароваха.
Анжелик се бе научила да познава чувствителността на този дръзновен мъж, да си дава сметка каква смелост му е нужна, за да превъзмогне грозотата и недъга си. Възхищаваше му се, че е спечелил подобен облог със съдбата. Струваше й се, че ако беше красив и неуязвим, не би го обичала толкова страстно. Копнееше да го дари с дете, за да го задоволи напълно. Ала дните минаваха и тя започна да се бои да не би да е бездетна.
Най-сетне, когато в началото на зимата на 1658 година установи, че е бременна, Анжелик плака от щастие.
Жофре не скри възторга и радостта си. Тази зима, докато всички се суетяха в подготовка на кралската сватба, още нерешена окончателно, но натоварена от всички благородници от провинцията с надеждата им да присъстват, животът в двореца Ге Савоар протичаше твърде спокойно. Посветил се на научните си занимания и на младата си жена, граф дьо Пейрак бе преустановил светския живот, поддържан доскоро в дома му. Освен това, без да споделя с Анжелик, той се възползваше от отсъствието на архиепископа, за да вземе отново в свои ръце обществения живот в Тулуза, за голямо задоволство на населението и на част от капителите.
Когато раждането наближи, Анжелик отиде в един малък замък на графа в Беарн, в подножието на Пиренеите, където беше много по-хладно, отколкото в града.
Естествено, бъдещите родители предварително дълго обсъждаха какво име да дадат на своя син, наследник на тулузките графове. Жофре искаше да го нарекат Кантор, на името на прочутия трубадур на Лангдок Кантор дьо Мармон, но тъй като бебето се роди посред Флоралните състезания, чиито награди се присъждаха в Тулуза, го кръстиха Флоримон.
То беше мургаво момченце с гъсти черни коси. Първите дни Анжелик смътно му се сърдеше заради тревогата и болките при раждането. Акушерката твърдеше обаче, че „за първа рожба“ всичко е минало много добре. Но Анжелик рядко бе боледувала и не познаваше физическото страдание. През дългите часове на очакване тя постепенно се бе почувствала заляна от първичната болка и гордостта й се бе разбунтувала. Намираше се сама на един път, по който нито любовта, нито приятелството можеха да й помогнат, във властта на непознатото дете, което вече изискваше тя изцяло да му принадлежи. Лицата около нея бяха станали чужди.
Този час бе първообразът на жестоката самота, с която един ден щеше да се сблъска. Тя не знаеше това, но самото й същество бе предупредено, и в продължение на двадесет и четири часа бледността, мълчанието и принудената усмивка тревожеха Жофре дьо Пейрак. После, на третия ден, когато Анжелик с любопитство се наведе над люлката, където спеше синът й, тя разпозна лицето с изваяни черти, което понякога й разкриваше непокътнатият профил на Жофре. Представи си, че безмилостна сабя разсича ангелското личице, че нежното телце е хвърлено през прозорец и смазано в снега, над който се сипе пламтяща слама.
Видението беше толкова ясно, че тя извика от ужас, сграбчи новороденото и го притисна конвулсивно към себе си. Гърдите я боляха, защото млякото тръгваше, а акушерката ги бе бинтовала стегнато. Благородните дами не кърмеха децата си. Една млада бавачка, жизнена и здрава, щеше да отведе Флоримон в планинското си село, където той щеше да прекара първите години от съществуването си.
Ала когато същата вечер акушерката дойде в стаята на родилката, вдигна ръце към небето, защото Флоримон сучеше лакомо от гърдата на собствената си майка.
— Госпожо, вие сте луда! Как ще спрем сега млякото ви? Ще вдигнете температура и гърдата ви ще забере.
— Ще го кърмя сама — пламенно отвърна Анжелик. — Не искам да ми го хвърлят от някой прозорец.
Околните бяха шокирани, че една благородна дама постъпва като селянка. В крайна сметка бе уговорено дойката все пак да остане в дома на госпожа дьо Пейрак. Тя щеше да кърми допълнително Флоримон, който беше страшно лаком.
Междувременно, докато въпросът за кърменето развълнува дори капитута на селцето, което спадаше към замъка, пристигна Бернар д’Андихос. Неотдавна граф дьо Пейрак го бе назначил за пръв благородник в замъка си и го бе изпратил в Париж да подготви дома му с оглед на проектираното от графа пътуване до столицата.
Едва завърнал се, Андихос замина направо за Тулуза, за да представлява графа на Флоралните състезания. В Беарн не го очакваха.
Той изглеждаше много развълнуван. Хвърли на един лакей юздите на коня си, изкачи по четири стъпала наведнъж и нахълта в стаята на Анжелик. Тя почиваше на леглото си, а Жофре дьо Пейрак, седнал на перваза на прозореца, свиреше на китара и тананикаше.
Андихос не обърна никакво внимание на тази семейна картина.
— Кралят пристига! — извика той.
— Къде?
— У вас, в двореца Ге Савоар в Тулуза.
После той се строполи в едно кресло и изтри потта от лицето си.
— Дай да видим — каза Жофре дьо Пейрак, след като изсвири някаква кратка мелодия, за да даде възможност на новодошлия да си поеме дъх. — Нека разгледаме спокойно положението. Наистина чух, че кралят, майка му и дворът са на път, за да отидат при кардинала в Сен–Жан–дьо–Люз, но защо ще минават през Тулуза?
— Това е дълга история. Изглежда, че в старанието да си разменят любезности, дон Луис де Харо и господин Мазарини още не са засегнали въпроса за сватбата. Между другото, говори се, че отношенията им са се влошили. Ябълката на раздора е монсеньор Конде. Испания иска да го приемем с разтворени обятия и да забравим не само измените му по време на Фрондата, но и обстоятелството, че в продължение на няколко години този принц от френското кралско семейство е бил испански генерал. Хапът е горчив и мъчно може да се преглътне. Пристигането на краля при такива условия би изглеждало смешно. Затова Мазарини го е посъветвал да пътува. И те пътуват. Дворът отива в Екс, където присъствието на краля навярно ще усмири бунта, избухнал наскоро. Ала на отиване цялото това отбрано общество ще мине през Тулуза. А вас ви няма! И епископа го няма! Капитулите са обезумели…
— И все пак не за първи път ще приемат знатна особа.
— Трябва да бъдете там — настойчиво го помоли Андихос. — Дойдох лично да ви взема. Казват, че като узнал, че ще минат през Тулуза, кралят казал: „Най-сетне ще се запозная с Хромия благородник от Лангдок“.
— О! Искам да замина за Тулуза! — извика Анжелик и скочи върху леглото си. Но тутакси се отпусна със сгърчено от болка лице. Наистина беше все още твърде изтощена, за да се реши да пътува по лошите планински пътища и да понесе умората от гостуването на краля. Сълзи на разочарование блеснаха в очите й.
— О! Кралят в Тулуза! Кралят в Ге Савоар и аз да не видя това!
— Не плачете, миличка! — каза Жофре. — Обещавам ви да се държа толкова мило и любезно, че да не могат да не ни поканят на сватбата. Ще видите краля в Сен–Жан–дьо–Люз, и то не като прашен пътник, а в цялото му великолепие.
Когато графът излезе, за да даде нарежданията си с оглед отпътуването призори на другия ден, добрякът Андихос се зае да я утешава.
— Мъжът ви е прав, хубавице моя. Дворът! Кралят! Пфу! Какво е всичко това? Една вечеря в Ге Савоар струва повече от празненството в Лувъра. Повярвайте ми, бях там и ми беше толкова студено в преддверието на Кралския съвет, че ми замръзна носът. Човек би могъл да си домиели, че френският крал няма гори, за да си насече дърва. Колкото до офицерите в кралския дом, гащите им са така продрани, че придворните госпожици, които никак не са стеснителни, са принудени да свеждат очи.
— Много се говори, че наставникът на краля, кардиналът, не искал да привиква своя възпитаник към лукс, който не съответства на възможностите на страната.
— Не зная какви са намеренията на кардинала, който никога не е лишавал себе си от покупка на обработени или не диаманти, на картини, ценни книги, гоблени, щампи. Струва ми се обаче, че кралят независимо от скромния си вид, гори от нетърпение да се отърси от това попечителство. До гуша му е дошла супата от бакла и наставленията на майка му. Писнало му е да търпи бедственото положение на ограбваната Франция. Всичко това е лесноразбираемо, когато става дума за едно красиво момче, при това крал. Не е далеч времето, когато той ще разтърси лъвската си грива.
— Как изглежда? Опишете ми го! — помоли нетърпеливо Анжелик.
— Не зле, не зле. Не му липсват достолепие и величие. Ала тъй като е тичал от град на град по време на Фрондата, той е останал по-невеж от прислужник и ако не беше крал, бих ви казал, че го смятам малко двуличен. Освен това, боледувал е от дребна шарка и лицето му е цялото в белези.
— О, опитвате се да ме обезкуражите! — извика Анжелик. — И говорите като някой от дяволските гасконци, беарнци или албигойци, които все още се питат защо Аквитания не е останала независима от кралство Франция. За вас нищо друго не съществува, освен Тулуза и нейното слънце. Но лично аз умирам от желание да видя Париж и краля.
— Ще го видите на сватбата му. Може би тази церемония ще ознаменува истинското пълнолетие на владетеля ни. Ала ако отидете към Париж, отбийте се във Во, за да поднесете приветствията си на господин Фуке. Той, виж, е истинският крал в този час. Какъв лукс, приятели! Какво великолепие!
— Значи и вие отидохте да ухажвате този нечестен и необразован финансист? — попита граф дьо Пейрак, влизайки в стаята.
— Необходимо е, драги. Не само че това е нужно, за да бъдеш приет навсякъде в Париж, защото принцовете се кълнат в него, но признавам, че умирах от любопитство да видя в обкръжението му главния ковчежник на кралството, който безспорно сега е първата личност след Мазарини.
— Бъдете по-смел и не се бойте да кажете „преди Мазарини“. Всеки знае, че кардиналът не се ползва с никакъв кредит пред заемодавците, дори когато се касае за благото на страната, докато Фуке се радва на всеобщо доверие.
— Само че гъвкавият италианец не ревнува. Фуке действа така, че да бъде пълна кралската хазна, за да продължат войните — това е всичко, което искат от него… засега. Той не държи да знае дали тези пари се взимат от лихварите с двадесет и пет или дори петдесет на сто лихва. Дворът, кралят, кардиналът се издържат от тези нечестни сделки. Няма скоро да го спрат и той ще продължава да се перчи ç емблемата си, катеричката, и с девиза си „Quo nom ascendam“[1]?
Жофре дьо Пейрак и Бернар д’Андихос поговориха още малко за необичайния лукс, в който живееше Фуке, започнал навярно като бирник, продължил като член на Парижкия съд, но останал си все пак синът на обикновен бретонски магистрат. Анжелик се замисли, защото щом се заговореше за Фуке, винаги си спомняше ковчежето с отровата и всеки път този спомен й бе неприятен.
Разговорът бе прекъснат от малък прислужник, който донесе поднос със закуска за маркиза.
— Ох! — възкликна той, като си изгори пръстите от горещите кифли, в които по чудо имаше бучка заледен гъши пастет. — Само тук човек може да вкуси подобни чудеса. Тук, а също и във Во. Фуке има невероятен готвач на име Вател. — И той внезапно извика: — Ах, това ми припомни една… странна среща. Отгатнете кого заварих там в оживен разговор със сийор Фуке, владетел на Бел Ил и други замъци и почти вицекрал на Бретан… Досетихте ли се?
— Много е трудно, той познава толкова хора.
— Отгатнете все пак. Става дума за някой от вашия дом… Ако мога така да се изразя.
Като помисли известно време, Анжелик изказа предположение, че може би това е нейният зет, съпругът на сестра й Ортанс, магистрат в Париж, какъвто някога е бил и прочутият главен интендант.
Ала Андихос отрицателно поклати глава.
— Ако не се страхувах от съпруга ви, бих ви разкрил тайната само срещу една целувка, защото никога няма да отгатнете.
— Така да е. Вземете целувката, тя е напълно в реда на нещата, когато виждате за пръв път една млада родилка, и ми кажете, защото умирам от нетърпение.
— Ето: там заварих бившия ви домоуправител, онзи Клеман Тонел, който беше при вас няколко години в Тулуза, да разговаря съзаклятнически с главния интендант.
— Сигурно сте се заблудили. Той просто замина за Поату — бързо каза Анжелик. — Няма никаква причина да общува с високопоставени личности. Освен ако не се домогва до някаква служба във Во.
— Така си помислих и аз, като чух разговора им. Говореха за Вател, готвача на Фуке.
— Виждате ли — забеляза Анжелик с облекчение, което не можа да си обясни, — той просто… е искал да работи при Вател, за когото се говори, че бил гениален. Мисля само, че би трябвало да ни предупреди, ако няма да се върне в Лангдок. Ала нима може да се очаква уважение от тези простаци тогава, когато вече нямат нужда от вас!
— Да, да — съгласи се Андихос, който като че ли мислеше за нещо друго. — Ала все пак има една подробност, която ми се стори любопитна. Влязох някак неочаквано в стаята, където главният интендант разговаряше с въпросния Клеман. Бях с група благородници, повече или по-малко развеселени от виното. Извинихме се на главния интендант, но останах с впечатлението, че нашият човек разговаряше доста фамилиарно с господин Фуке и побърза да застане в по-сервилна поза, когато ни видя. Той ме позна. А когато излизахме, видях, че бързо каза няколко думи на Фуке, който втренчи в мен студения си змийски поглед и каза: „Не вярвам това да има значение“.
— Ти ли не беше от значение, приятелю? — попита Пейрак, подрънквайки безгрижно на китарата си.
— Стори ми се…
— Ето една правилна преценка!
Андихос се престори, че измъква шпагата си, и разговорът продължи в шеговит тон.